Как призракът на комунизма управлява нашия свят: Глава 5: ПРОНИКВАНЕ В ЗАПАДА

Глава 4: ИЗНОС НА РЕВОЛЮЦИЯ

призракът на комунизма

Съдържание

Въведение

Част 1

1. Комунизъм чрез насилие и ненасилие
2. Война със шпионаж и дезинформация
3. От Новия курс до прогресивизма
4. Културната революция на Запада
5. Антивоенното движение и движението за граждански права

Част 2

6. Новите марксисти, които боготворят Сатаната
7. Дългият поход през институциите
8. Политическата коректност: дяволската полиция на мисълта
9. Разпространението на социализма в Европа
10. Защо се хващаме на номерата на Дявола?

Препратки

Въведение

Президентските избори през 2016 г. в САЩ бяха едни от най-драматичните от десетилетия насам. Макар избирателната активност да бе само 58 процента, предизборната кампания изобилстваше от обрати, продължили дори след вота. Победителят, кандидатът на Републиканците, Доналд Тръмп, беше обсаден от негативни медийни репортажи и протести в градове из цялата страна. Демонстрантите държаха плакати с надписи като: "Това не е моят президент" и обявиха Тръмп за расист, сексист, ксенофоб и нацист. Имаше искания за повторно преброяване на гласовете и заплахи за импийчмънт.

Разследващи журналисти разкриха, че много от тези протести са били подстрекани от групи с определени интереси. Както бе показано в "Америка под обсада: гражданска война 2017", документален филм на режисьора от щата Флорида, Тревър Лудън, значителна част от демонстрантите са били "професионални революционери" с връзки с комунистически режими и други авторитарни държави, като Северна Корея, Иран, Венецуела и Куба. Творбата на Лудън също подчерта ролята на две известни американски социалистически организации: Световната партия на сталинските работници и Социалистическата организация на маоисткия път за свобода. [1]

Изследвайки комунистическото движение от 80-те години на 20-и век насам, Лудън установява, че леви организации са направили Съединените щати основна мишена за проникване и подривна дейност. Американските политика, образование, медии и бизнес все повече се придвижват на ляво под влиянието на умело позиционирани личности. Докато след Студената война хората по света приветстваха триумфа на свободния свят, комунизмът незабелязано превземаше обществени институции в западното общество, в подготовка за финалната битка.

Америка е светлината в свободния свят и изпълнява дадената ѝ от Бог роля на световна полиция. Участието на Съединените щати определи изходите от световните войни. По време на Студената война, изправена пред заплахата от ядрен холокост, Америка успешно блокираше Съветския блок до разпада на комунистическите режими в Съветския съюз и Източна Европа.

При написване на Декларацията за независимост и Конституцията на Съединените щати, бащите-основатели на Америка приложиха своето знание за западните религии и философски традиции. Тези документи признават за безспорни правата, дадени на човек от Бог — започвайки от свободите на убежденията и речта — и въвеждат разделение на властите, за да гарантират републиканската система на управление. Гражданската война в Съединените щати е с цел пълно установяване на основополагащите принципи на Америка чрез слагане край на робската институция. Над 200 години, тези принципи неотменно поощряват "домашно спокойствие" и осигуряват "общо благополучие", обещано в преамбюла на Конституцията.

Свободата в западното полукълбо е в пряко противоречие с целта на комунизма, която е да зароби и унищожи човечеството. Маскирайки се зад красиви визии за колективно, равноправно общество, комунизмът направлява своите пратеници в човешкото общество да осъществяват неговите схеми по цял свят.

Докато комунизмът се проявява в източните страни, като Съветския съюз или Китай, под формата на тоталитарни правителства, масови кръвопролития и унищожаване на традиционната култура, той потайно и последователно придобива контрол върху Запада, чрез подривна дейност и дезинформация. Той подкопава икономиката, политическите процеси, социалните структури и моралните устои на човечеството, за да причини неговия упадък и унищожение.

Тъй като комунистическата партия няма водещи позиции в западните страни, комунистически поддръжници, умишлено или не, се дегизират, като проникват във всякакъв вид организации и институции. Има най-малко четири основни сили, движещи комунистическата подривна дейност в Запада.

Първият агент на подривна дейност е Съветският съюз; той основа Третия интернационал (Коминтерн), за да разпространява революцията по цял свят. В началото на 80-те години на 20-и век, китайските комунисти започнаха икономически реформи. Китайската комунистическа партия (ККП) установи политически, бизнес и културен обмен, който ѝ даде възможност да проникне в Запада.

Второто средство за подривна дейност са местните комунистически партии; те работеха с комунистическата партия на Съветския съюз и Коминтерна.

Третото средство са икономическата криза и социалните размирици през последните няколко десетилетия; те накараха много западни правителства да възприемат социалистически политики, което доведе до устойчиво движение в ляво.

Четвъртата подривна сила са симпатизантите и поддръжниците на комунистическата партия и социализма. Тези другари служат на комунизма като пета колона от "полезни идиоти" в западното общество, помагайки за унищожаване на неговата култура, за посяване на морален упадък и за подкопаване на законни правителства.

Далеч извън обхвата на тази книга е да предостави цялостни данни за комунистическото проникване в Запада, предвид непрозрачната и сложна същност на това проникване. Чрез разбиране на основните линии обаче, читателите могат да започнат да осъзнават как действа злото, и да се научат да виждат през слоевете измама. От съображения за краткост, тази глава предоставя общ преглед на влиянието на комунизма в Съединените щати и Западна Европа.

1. Комунизъм чрез насилие и ненасилие

В популярните представи, комунистическата партия е синоним на насилие, и не без причина. В "Манифест на комунистическата партия", Маркс и Енгелс казват: "Комунистите мразят да прикриват своите възгледи и цели. Те открито заявяват, че крайните им цели могат да бъдат постигнати само чрез принудителното отхвърляне на всички съществуващи социални условия." [2]

Фактът, че комунистическите режими на Русия и Китай взеха властта посредством кървави революции и използваха насилието като инструмент за репресии, отклони вниманието от по-незабележимите форми на комунизма.

Клонът на марксизма, подкрепящ кървава революция, е представляван от ленинизма, който изменя теорията в два важни аспекта. Според Маркс, комунистическата революция ще започне в развити капиталистически страни, но Ленин вярва, че социализмът може да бъде изграден в Русия, която е сравнително изостанала в своето икономическо развитие.

Вторият и по-важен принос на Ленин към марксизма е доктрината за изграждането на партията.

Изграждането на партията всъщност се състои от възприемане на техники за принуда, измама и насилие, присъщи на престъпните организации, и раздвижването им с марксистка социално-икономическа теория. Според Ленин, работническата класа е неспособна да развие класово съзнание или сама да изиска революция, затова трябва да бъде подтикната към действие отвън. Агентите на революцията ще бъдат организирани в стройно дисциплиниран пролетарски "авангард" — комунистическата партия.

Британското Фабианско общество, създадено през 1884 г., година след смъртта на Маркс, поема по друг път в борбата за налагане на социализма. Логото на фабианците представлява вълк в овча кожа, а името им идва от Квинт Фабий Максим, римския генерал и диктатор, известен с тактиките си на изчакване.

Върху корицата на "Фабиански преглед", първата брошура на групата, има следната бележка: "За правилния момент трябва да чакаш, както Фабий чакал най-търпеливо, когато воювал срещу Ханибал, макар мнозина да порицали неговото изчакване; но когато времето дойде, трябва да нанесеш силен удар, както направил Фабий, иначе твоето чакане ще е било напразно и безполезно." [3]

За да прокара постепенно социализма, Фабианското общество разработва политиката на "проникване", с цел да се възползва от свободни пролуки в политиката, бизнеса и гражданското общество. Фабианското общество не ограничава действията на своите членове, а ги поощрява да прокарват социалистически идеи, като се присъединяват към подходящи организации и угодничат на важни хора, като министри, висши административни служители, индустриалци, ректори на университети и църковни водачи. Сидни Уеб, председател на Фабианското общество, пише:

Като Общество, ние приветствахме присъединяването на мъже и жени с всякаква религиозна вяра или с никаква, изрично настоявайки, че социализмът не е секуларизъм; и че самите предмет и цел на цялото съзнателно колективно действие е развитието на отделната душа или съзнание или характер. ... Нито ограничихме своята пропаганда към нововъзникващата Работническа партия, или към онези, готови да нарекат себе си социалисти, или към извършващите физически труд, или към коя да е конкретна класа. Излагаме своите предложения, едно по едно, възможно най-убедително, пред всички, които биха ги изслушали — консерваторите, когато получим достъп до тях, църквите и параклисите от всяка вяра, различните университети, и либералите и радикалите, заедно с останалите социалистически общества, по всяко време. Това ние нарекохме "проникване": и то беше важно откритие. [4]

Много членове на Фабианското общество са млади интелектуалци. Те изнасят речи и публикуват книги, списания и брошури сред обществото. През 20-и век, Фабианското общество се мести на политическата сцена. Уеб става представител на фабианците в новоформираната Работническа представителна комисия на Работническата партия.

В Работническата партия, Уеб очертава партийния устав и партийната програма. Възприемайки водеща роля във формирането на политика, Уеб се опитва да направи фабианския социализъм водеща идеология на партията. Фабианското общество по-късно придобива влияние в Съединените щати, където съществуват множество групи във факултетите за приложни изкуства на много университети.

Дали ще е комунизмът с насилие на Ленин или ненасилственият комунизъм на Фабианското общество: и двата са манипулирани от злия призрак на комунизма и имат същата крайна цел. Комунизмът с насилие на Ленин не отхвърля ненасилствени средства. В книгата си "Левичарството — детска болест на комунизма", Ленин критикува комунистическите партии в Западна Европа, които отказват да сътрудничат на така наречените от него "реакционни" работнически профсъюзи или да се присъединят към "капиталистическия" национален парламент.

Ленин пише в книгата си: "Изкуството на политиката (и правилното разбиране на комуниста за неговите задачи) се състои в правилната преценка на условията и момента, в който авангадът на пролетариата може успешно да вземе властта, в който е способен — по време и след завземане на властта — да спечели подходяща подкрепа от достатъчно широки слоеве от работническата класа и от не-пролетарските работнически маси, и в който по-натам е способен да поддържа, укрепва и разширява властта си чрез възпитаване, обучаване и привличане на все по-широки работнически маси." [5]

Ленин подчертава отново и отново, че комунистите трябва да крият истинските си намерения. С цел завземане на властта, не могат да се отхвърлят каквито и да било обещания или компромиси. С други думи, за да постигнат своите цели, те могат да са безскрупулни. По пътя към властта, и руската Болшевишка партия, и ККП използват насилие и измама във възможно най-голяма степен.

Жестокостта на съветския и китайския комунистически режими отвлече вниманието от ненасилствения комунизъм в Запада. Бърнард Шоу, ирландски драматург и представител на Фабианското общество, пише: "Също достатъчно добре изясних, че социализмът означава или равенство на дохода, или нищо, и че при социализма няма да ви е позволено да сте бедни. Ще бъдете насилствено хранени, обличани, настанявани, учени и наемани независимо дали ви харесва или не. Ако бъде открито, че нямате достатъчно характер, заслужаващ всички тези неприятности, е възможно любезно да ви екзекутират." [6]

Фабианското общество се специализира в дегизировка. То избира Шоу, литератор, за да прикрие истинските цели на ненасилствения социализъм зад красиви думи. Но жестокостта се намира под повърхността. Западни комунистически партии и техните разнообразни фронтови организации подстрекават млади хора да създават хаотична атмосфера. Те участват в нападения, вандализъм, обири, палежи, бомбени атентати и убийства, с цел да тормозят и сплашват своите врагове.

2. Война със шпионаж и дезинформация

Комунизмът счита нацията за репресивна структура на класовото общество, и цели да премахне националната принадлежност. В "Манифест на комунистическата партия", Маркс и Енгелс заявяват, че "работниците нямат страна". Манифестът завършва с думите: "Пролетарии от всички страни, съединявайте се!"

Под водачеството на Ленин, болшевиките основават първата социалистическа страна в Русия и незабавно учредяват Комунистическия интернационал (Коминтерн), за да подбуждат и разпространяват социалистическата революция по света. Целта на Съветския съюз и на Коминтерна е да свалят легитимните режими на всяка нация по света и да създадат социалистическа световна диктатура на пролетариата. През 1921 г., далекоизточният клон на Коминтерна основава ККП, която превзема Китай през 1949 г.

Наред с ККП, комунистическите партии по света се допитват до Коминтерна за насока и приемат негови финансиране и обучение. Разполагайки с ресурсите на огромна империя, комунистическата партия на Съветския съюз (КПСС) набира активисти по цял свят и ги обучава как да извършват подривни дейности в собствените си страни.

Основана през 1919 г., комунистическата партия на САЩ (КПСАЩ) е пример за организация, следваща Коминтерна и КПСС. Макар самата КПСАЩ никога да не става основна политическа сила, нейното влияние върху Съединените щати е все пак значително. КПСАЩ заговорничи с активисти и организации, с цел проникване в работническите и студентските движения, църквата и правителството.

Д-р Фред Шварц, пионер на американската антикомунистическа мисъл, казва през 1961 г.: "Всеки опит за оценка влиянието на комунистите според техния брой е като опит за определяне силата на корпуса на кораб чрез сравняване площите с и без дупки. Една дупка може да потопи кораба. Комунизмът е теория на неколцината дисциплинирани, които контролират и направляват останалите. Един човек на чувствителен пост може да контролира и манипулира хиляди други." [7]

Сега е известно, че по време на Втората световна война в американското правителство е имало действащи съветски тайни агенти. Въпреки това и въпреки антикомунистическите усилия на сенатор Джоузеф МакКарти, леви политици, учени и медии скриват или потулват фактите от обществеността.

През 90-те години на 20-и век, американското правителство разсекретява "Операция Венона", дешифрирана от американските тайни служби през 40-те години на 20-и век и до края на Втората световна война. Тези документи показват, че най-малко 300 съветски шпиони работят в правителството на САЩ, включително като високопоставени служители в администрацията на Рузвелт с достъп до свръхсекретна информация. Други агенти използват позициите си, за да влияят на американската политика и дипломация.

Сред идентифицираните като съветски шпиони са Хари Декстър Уайт, служител на министерство на финансите на САЩ, Алджър Хис, служител на Държавния департамент и Юлиус и Етел Розенберг, съпрузи, екзекутирани на електрическия стол за предаване на военни тайни и атомни технологии на Съветския съюз.

Съобщенията, засечени и декодирани с "Операция Венона", са само върхът на айсберга; пълният обхват на съветското проникване в правителството на САЩ остава неизвестно. Като високопоставени американски служители, някои съветски агенти имат възможност да влияят на важни политически решения.

Алджър Хис, съветският шпионин в Държавния департамент на САЩ, изиграва ключова роля като съветник на президента Франклин Д. Рузвелт по време на Конференцията в Ялта в края на Втората световна война. Той спомага за определяне поствоенните териториални уредби, изготвя устава на ООН, взема решения за размяна на затворници и други подобни.

Хари Декстър Уайт, доверен помощник на американския финансов министър Хенри Моргентау-младши, спомага за създаване на Бретънуудското международно финансово споразумение и е едно от главните лица, стоящи зад основаването на Международния валутен фонд и Световната банка.

Уайт поощрява Националистическата партия на Китай (Гоминдан) да зачисли И Джаодин, таен член на ККП, в китайското министерство на финансите. След като поема поста през 1941 г., И разработва катастрофални валутни реформи, които уронват репутацията на Гоминдан и облагодетелстват възхода на ККП.

Някои историци твърдят, че влиянието на съветските шпиони и техните леви поддръжници в американската външна политика е накарало Съединените щати да прекратят военната помощ за Гоминдан по време на Китайската гражданска война след Втората световна война. Континентален Китай все повече пада в плен на ККП.

Някои учени, като М. Стентън Еванс, смятат, че съветските шпиони са най-успешни в упражняването на политическо влияние. [8] Уитъкър Чеймбърс, съветски информатор и сътрудник на КПСАЩ, който по-късно дезертира и свидетелства срещу други шпиони, казва: "Агентите на вражеската сила имаха възможност да направят много повече от това да крадат документи. Те бяха в позиция да влияят на външната национална политика в интерес на основния враг на нацията, и не само в изключителни случаи, ... а за вземането на ежедневни решения." [9]

Юри Безменов, агент на КГБ, който дезертира на Запад, обсъжда съветските подривни методи в своите книги и медийни изяви. Според Безменов, популярните шпиони в стил Джеймс Бонд, които взривяват мостове и се прокрадват наоколо, за да откраднат тайни документи, нямат нищо общо с действителността на шпионажа. Само 10-15 процента от персонала и ресурсите на КГБ участват в традиционни шпионски операции, останалите отиват за идеологическа подривна дейност.

Безменов казва, че подривната дейност протича в четири етапа: първият е насърчаване на културен упадък и деморализация на вражеската страна; вторият е създаване на социален хаос; третият е подстрекаване на криза, която да причини гражданска война, революция или нашествие от друга страна, което кулминира в четвъртия и последен етап: поставяне на страната под контрола на комунистическата партия. Това се нарича "нормализация".

Безменов, с псевдоним Томас Шуман, изброява три области за извършване на подривна дейност: мисъл, власт и социален живот. Мисълта обхваща религията, образованието, медиите и културата. Властта включва правителствената администрация, правната система, правоприлагащите органи, въоръжените сили и дипломацията. Социалният живот е представен от семейството и общностите, здравето и отношенията между хора от различни раси и социални класи.

Например, Безменов обяснява как понятието за равенство е манипулирано за създаване на безредици. Агенти ще рекламират каузата на егалитаризма, карайки хората да се чувстват недоволни от своите политически и икономически обстоятелства. Активизмът и масовите безредици ще бъдат съпроводени с икономическа безизходица, допълнително изостряща отношенията между работна сила и капитал във влошаващ се цикъл на дестабилизация. Всичко това ще кулминира в революция или нашествие от комунистически сили. [10]

Йон Михай Пачепа, най-високопоставеният офицер от разузнаването в комунистическа Румъния, дезертира в САЩ през 1978 г. Той разкрива как бившият Съветски съюз и комунистическите режими в Източна Европа прилагат стратегии за психологическа война и дезинформация срещу западните страни. Според Пачепа, целта на дезинформацията е да промени отправната рамка на хората. С манипулирани идеологически ценности, хората ще бъдат неспособни да разберат или приемат истината, дори когато е представена с преки доказателства. [11]

Според Безменов, първият етап на идеологическата подривна дейност обикновено отнема от 15 до 20 години — това е времето, необходимо за образоване на едно ново поколение; вторият етап отнема от 2 до 5 години, а третият само от 3 до 6 месеца. В реч от 1984 г., Безменов казва, че първият етап е бил осъществен в по-голяма степен, отколкото съветските власти са очаквали първоначално.

Докладите на много съветски шпиони и служители на разузнаването, както и разсекретени документи от Студената война показват, че тактиките за проникване са били движещата сила зад Контракултурата през 60-те години на миналия век.

През 1950 г., сенатор Маккарти започва да изобличава степента на комунистическо проникване в американското правителство и общество. Но четири години по-късно, Сенатът гласува той да бъде порицан, а правителствената инициатива за премахване на комунистическото влияние е стопирана. Това е една от главните причини за упадъка на Съединените щати.

Заплахата от комунистическо проникване не е намаляла след рухването на Съветския съюз и края на Студената война. Например, Маккарти е клеветен от леви политици и медии в продължение на дълги години. Днес, маккартизмът е синоним на политическо преследване — знак, че лявото крило успешно е установило превъзходство в идеологическата борба.

Десетилетията потисничество и очерняне на американски антикомунистически герои като Маккарти са показател за обща тенденция. Както отбеляза един консервативно настроен американски политически коментатор, анти-американизмът е естествен компонент в глобалното ляво движение. Лявото крило се бори със зъби и нокти в защита на прелюбодейци, извършители на аборти, престъпници и комунисти, като в същото време подкрепя анархията и противостои на цивилизацията.

3. От Новия курс до прогресивизма

На 24 октомври 1929 г., четвъртък, се срива Нюйоркската фондова борса. Кризата плъзва от финансовия сектор и обхваща цялата икономика, и не пощадява коя да е развита нация в Западния свят. Безработицата засяга над една четвърт от населението, безработните надхвърлят 30 милиона. Промишленото производство в главните индустриални страни, различни от тези под управлението на Съветския съюз, спада средно с 27 процента. [12]

В началото на 1933 г., по-малко от 100 дена след като Рузвелт встъпва в длъжност, са представени много законопроекти за разрешаване на кризата. Възприема се политика на засилена правителствена намеса в икономиката и се прокарват главни реформи: Конгресът приема Извънредния закон за банките, Закона за земеделско регулиране, Закона за националното възстановяване и Закона за социалното осигуряване. Въпреки че Новият курс на Рузвелт в основни линии приключва до избухването на Втората световна война, много институции и организации, възникнали през този период, продължават да формират американското общество до ден днешен.

Рузвелт издава повече постановления от всички президенти през 20-и век, взети заедно. Въпреки това, безработицата в Съединените щати не пада под двуцифрено число до началото на войната. Истинският ефект на Новия курс е да насочи американското правителство в траектория на високи данъци, голямо правителство и икономическа намеса.

В книгата си от 2017 г. "Голямата лъжа: изобличаване нацистките корени на американското ляво", консервативният автор Динеш Д‘Соуза твърди, че Законът за националното възстановяване, който е изходният пункт в Новия курс на Рузвелт, в основни линии поставя края на американския свободен пазар. [13]

Според книгата "Безразсъдството на Франклин Делано Рузвелт" (2003 г.) на историка Джим Пауъл, Новият курс удължава Голямата депресия, вместо да я спре: Законът за социалното осигуряване насърчава задълбочаване на безработицата, докато високите данъци затрудняват здравословния бизнес, и тем подобни. [14] Икономистът и лауреат на Нобеловата награда, Милтън Фридман, хвали творбата на Пауъл: "Както Пауъл демонстрира без капка съмнение, Новият курс възпрепятства възстановяването от свиването, удължи и допринесе за безработицата, и подготви почвата за все по-инвазивно и скъпоструващо правителство." [15]

Президентът Линдън Джонсън, който пое властта след убийството на президента Кенеди през 1963 г., обяви "Войната срещу бедността" по време на реч през 1964 г. и започна националните програми под надслов "Великото общество". За кратко време, Джонсън издаде серия заповеди, основа нови правителствени агенции, подсили социалната държава, повиши данъците и драматично разшири държавните органи.

Интересно е да се отбележат приликите между административните мерки на президента Джонсън и "Новата програма на Новия дневен ред на комунистическата партия на САЩ", публикувана през 1966 г. Гъс Хол, генерален секретар на КПСАЩ, казва: "Комунистическото отношение към ‚Великото общество‘, може да се обобщи в пословицата, че двама души спящи в едно легло може да имат различни мечти. Ние, комунистите, подкрепяме всяка мярка на ‚Великото общество‘, защото мечтаем за социализъм."

"Едно легло", споменато от Хол, се отнася до политиките на "Великото общество". [16] Макар КПСАЩ да подкрепя инициативата "Великото общество", намерението на Джонсън е да подобри Съединените щати в условията на демократичната система. Намерението на комунистическата партия е да улесни прехода на Съединените щати към социализма, стъпка по стъпка.

Най-сериозните последици от "Великото общество" и "Войната срещу бедността" са тристранни: те увеличават зависимостта от социална защита, възпират хората от работа и увреждат семейната структура. Политиките за социална защита подкрепят семействата с един родител, на свой ред насърчавайки развода и извънбрачните деца. Според статистически данни, децата родени от извънбрачни връзки през 1940 г., са 3,8 процента от всички новородени; през 1965 г. делът им нараства до 7,7 процента. През 1990 г., 25 години след реформата "Великото общество", цифрата е 28 процента, а през 2012 г. достига 40 процента. [17]

Разпадането на семейството води със себе си серия от широко разпространени последствия, като увеличено финансово бреме за правителството, нарастваща престъпност, западане на семейното образование, семейства живеещи в бедност поколения наред, и манталитета за "права", който води до по-висок дял на доброволна безработица.

Цитат, приписван на шотландския историк и юрист, лорд Александър Фрейзър Тайтлър, гласи: "Демокрацията не може да съществува като постоянна форма на управление. Тя може да съществува само докато избирателите открият, че могат да си гласуват сами щедрост от държавния бюджет. Оттогава насетне, болшинството винаги гласува за кандидата, който обещава най-много облаги от държавния бюджет, в резултат на това, демокрацията винаги се срива заради свободна фискална политика, и е винаги последвана от диктатура." [18]

Китайска поговорка гласи: "От пестеливост към разточителство е лесно, но обратното е трудно." След като хората развият зависимост от социални помощи, става невъзможно правителството да намали мащаба и типовете облаги. Западната социална държава се е превърнала в политическо тресавище, за което политиците и държавните служители нямат решение.

През 70-те години на 20-и век, крайните леви изоставиха революционните условия, които държаха американците нащрек, и ги замениха с по-неутрално звучащите "либерализъм" и "прогресивизъм". Читателите, живели в комунистически страни, са запознати с последния термин, тъй като думата "прогрес" е използвана от комунистическата партия като квази синоним на "комунизъм". Например, под термина "прогресивно движение" се има предвид "комунистическо движение", а под "прогресивни интелектуалци" се има предвид "про-комунистически настроени личности" или тайни членове на комунистическата партия.

Либерализмът, междувременно, не се отличава съществено от прогресивизма, тъй като носи същия подтекст на високи данъци, скъпа социална система, голямо правителство, отхвърляне на религия, морал и традиция, употребата на "социална справедливост" като политическо оръжие, "политическа коректност" и войнствено насърчаване на феминизъм, хомосексуализъм, сексуални извращения и тем подобни.

Нямаме намерение да сочим с пръст коя да е политическа фигура или личност, тъй като е наистина трудно да се направи коректен анализ и преценка в условията на сложни исторически развития. Ясно е, че призракът на комунизма действа в Изтока и Запада от началото на 20-и век. Когато кървавата революция успява в Изтока, тя разпространява влиянието на комунизма в правителствата и обществата в Запада, придвижвайки ги все по-наляво.

Особено след Голямата депресия и започвайки от заключителния етап на Първата световна война, Съединените щати възприемат все по-социалистически политики, като социалната държава, докато атеизмът и материализмът подкопават моралните устои на американското общество. Хората се отдалечават от Бог и традиционния морал, отслабвайки устойчивостта си към измамата.

4. Културната революция на Запада

60-те години на 20-и век, повратен момент в съвременната история, стават свидетел на безпрецедентното движение на Контракултурата, помитащо в посока Изток - Запад. За разлика от Културната революция на китайските комунисти, западното движение на Контракултурата изглежда има множество акценти, или по-скоро няма какъвто и да било акцент.

През десетилетието между 60-те и 70-те години на 20-и век, най-вече младите участници в движението на Контракултурата са мотивирани от разнообразни стремежи. Някои се противопоставят на Виетнамската война, други се борят за граждански права, трети прокламират феминизма и осъждат патриархата, четвърти подкрепят правата на хомосексуалистите. Отгоре на всичко това е ослепителен спектакъл от движения срещу традицията и държавата, които се застъпват за сексуална свобода, хедонизъм, наркотици и рок музика.

Целта на тази Културна революция на Запада е да унищожи праведната християнска цивилизация и нейната традиционна култура. [19] Привидно неподреден и хаотичен, този международен културен преход произтича от комунизма.

Младите участници в движението на Контракултурата почитат три идола: "трите М-та" — Маркс, Маркузе и Мао Дзъдун.

Херберт Маркузе е ключов член на Франкфуртската школа: група интелектуалци марксисти, свързани с Института за социални изследвания в Университета "Йохан Волфганг Гьоте" във Франкфурт. Институтът е основан през 1923 г.; неговите учредители използват концепцията за критическата теория, за да нападат западната цивилизация и прилагат марксизма в областта на културата.

Един от основателите на школата е унгарският марксист Дьорд Лукач. През 1919 г., той задава прочутия въпрос: "Кой може да ни спаси от западната цивилизация?" [20] В разяснение по темата, той казва, че Западът е виновен за престъпления, свързани с геноцид, спрямо всяка цивилизация и култура, на която се е натъкнал. Американската и западната цивилизации, според Лукач, са най-големите в света хранилища на расизъм, сексизъм, нативизъм, ксенофобия, антисемитизъм, фашизъм и нарцисизъм.

През 1935 г., марксистите от Франкфуртската школа се местят в Съединените щати и стават част от Колумбийския университет в Ню Йорк. Това им дава възможност да разпространят своите теории на американска земя. Със съдействието на други учени с леви убеждения, те покваряват няколко поколения американски младежи.

Комбинирайки марксизъм с фройдиски пансексуализъм, теориите на Маркузе забързват движението за сексуалната революция. Маркузе вярва, че потискането на нечия същност в капиталистическото общество представлява възпрепятствани освобождение и свобода. Следователно, е необходимо противопоставяне на всички традиционни религии, морал, ред и държава, за да бъде обществото трансформирано в утопия с удоволствие без ограничения и усилия.

Прочутата творба на Маркузе, "Ерос и цивилизация", заема важно място сред огромното количество творби на франкфуртските учени, по две специфични причини: първо, книгата комбинира мисли от Маркс и Фройд, и превръща критиката на Маркс срещу политиката и икономиката в критика срещу културата и психологията. Книгата също изгражда връзки между франкфуртските теоретици и младите читатели, улеснявайки културния бунт през 60-те години на 20-и век. [20]

Маркузе казва: "[Движението на Контракултурата може да бъде наречено] културна революция, тъй като протестът е насочен към цялата културна институция, включително морала на сегашното общество. ...Има нещо, което можем да кажем с пълна увереност: традиционната идея за революция и традиционната стратегия за революция приключиха. Тези идеи са старомодни. ...Трябва да предприемем разсейващ и разпръскващ тип разпадане на системата." [21]

Малцина сред непокорните младежи успяват да схванат тайнствените теории на Франкфуртската школа, но идеите на Маркузе са прости: бъдете срещу традицията, срещу властта и срещу морала. Отдайте се без задръжки на секс, наркотици и рокендрол. "Правете любов, а не война". Докато казвате "не" на всички властови и обществени норми, вие сте смятани за участник във "възвишената революционна кауза". Да станете революционер е просто и лесно; нищо чудно, че привлича толкова много млади хора по онова време.

Трябва да бъде подчертано, че макар много от бунтарски настроените младежи да действат по своя воля, много от най-радикалните студентски лидери на фронтовата линия на движението са обучавани и манипулирани от чуждестранни комунисти. Например, ръководителите на "Студенти за демократично общество" са обучавани в Куба.

Студентските протести са пряко организирани и подбудени от комунистически групи. Крайнолявата фракция "Уедърмен" се отделя от "Студенти за демократично общество" и обявява през 1969 г.: "Противоречието между революционно настроените народи на Азия, Африка и Латинска Америка, и империалистите, оглавявани от Съединените щати, е основното противоречие в съвременния свят. Развитието на това противоречие подкрепя борбата на хората по целия свят срещу американския империализъм и неговите лакеи." Тези думи са написани от Лин Бяо, втория най-могъщ лидер на комунистически Китай по онова време, и са поместени в серия негови статии със заглавие "Да живее победата на Народната война!" [22]

Точно както Културната революция нанася необратима вреда на китайската традиционна култура, движението на Контракултурата причинява мощен катаклизъм в западното общество. На първо място, то превръща в норма много субкултури, принадлежали на по-долните прослойки на обществото или представлявали разновидности на преобладаващата култура. Сексуалната революция, наркотиците и рокендролът бързо разяждат моралните ценности на младежта и я превръщат в пасивна корозивна сила, насочена срещу Бог, срещу традицията и срещу обществото.

На второ място, движението на Контракултурата създава прецедент за хаотична дейност и насърчава широк набор от антисоциални и анти-американски начини на мислене, подготвяйки почвата за последващата улична революция.

На трето място, след като през 60-те години на 20-и век, младежите завършиха своя активистки жизнен цикъл, те влязоха в университети и изследователски институти, взеха магистърски и докторски степени и станаха част от американското общество. Привнесоха марксисткия мироглед и своите ценности в образованието, медиите, политиката и бизнеса, и по този начин подкрепиха ненасилствената революция из цялата страна.

След 80-те години на 20-и век насам, лявото в голяма степен превзе и установи позиции в популярните медии, академичните среди и Холивуд. Управлението на президента Роналд Рейгън за кратко обърна тази тенденция, но тя се възроди през 90-те години на 20-и век и достигна връх през последните години.

5. Антивоенното движение и движението за граждански права

В романа "1984" на Джордж Оруел, едно от четирите океански министерства е министерството на мира, което отговаря за военните дела на партията. Обърнатото значение на неговото име всъщност има дълбок смисъл: когато нечия сила е по-малка от тази на врага, най-добрата стратегия е да заявиш желание за мир. Подаването на маслинова клонка е най-добрият начин да скриеш предстояща война. Съветският съюз и други комунистически страни бяха и продължават да бъдат специалисти в тази стратегия, ползвана за проникване в Запада.

Световният съвет на мира е създаден през 1948 г. Първият му председател е френският физик Фредерик Жолио-Кюри, член на френската комунистическа партия. Втората световна война е току-що приключила, и Съединените щати са все още единствената страна, произвела и изпробвала атомната бомба.

След като понася огромни загуби във войната, Съветският съюз агресивно и хитро прокламира световен мир, за да отблъсне натиск от Запада. Световният съвет на мира е пряко контролиран от Съветския комитет на мира, организация, свързана със Съветската комунистическа партия. Той тръби по целия свят, че Съветският съюз е миролюбива страна и осъжда Съединените щати като господстващ войнолюбец.

Високопоставеният съветски служител и идеологически лидер Михаил Суслов популяризира лозунга "борба за мир", и той се превръща в опора на съветската реторика.

"Настоящото антивоенно движение свидетелства за волята и готовността на най-широките народни маси да защитят мира и да попречат на агресорите да хвърлят човечеството в пропастта на още едно кръвопролитие", пише Суслов в пропаганден памфлет през 1950 г. "Задачата сега е тази воля на масите да се превърне в енергични, конкретни действия, целящи да осуетят плановете и стандартите на англо-американските подбудители на войната." [23]

Съветският съюз спонсорира множество организации и групи, като например Международната федерация на профсъюзите, Световната младежка асоциация, Международната федерация на жените, Международната федерация на журналистите, Световната федерация на демократичната младеж, Световната федерация на учените и други, за да подкрепят твърденията на Световния съвет на мира. Лозунгът "световен мир" застава на фронтовата линия в информационната война на комунистите срещу свободния свят.

Владимир Буковски, прочут съветски дисидент, пише през 1982 г.: "Членове на по-старото поколение все още си спомнят манифестациите, митингите и петициите през 50-те години на 20-и век. ...Сега съвсем не е тайна, че цялата кампания беше организирана, проведена и финансирана от Москва, през така наречения Фонд на мира и доминирания от Съветския съюз Световен съвет на мира." [24]

Генералният секретар на комунистическата партия на САЩ, Гъс Хол, казва: "Има необходимост да разширим борбата за мир, да я ескалираме, да въвлечем повече хора и да я направим гореща тема във всяка общност, всяка група, всеки профсъюз, всяка църква, всяко семейство, всяка улица и навсякъде, където се събират хора." [25]

Руснаците разгръщат движението "борба за мир" на три вълни по време на Студената война, като първата е през 50-те години на 20-и век. Втората връхна точка е антивоенното движение през 60-те и 70-те години на 20-и век. Според свидетелства на Станислав Луньов, бивш офицер от съветското Главно разузнавателно управление (ГРУ) (военно разузнаване), който дезертира от Русия в Съединените щати през 1992 г., парите, похарчени от Съветския съюз за антивоенна пропаганда в западни държави, са два пъти повече от тези за военна и икономическа помощ в Северен Виетнам. Той казва: "ГРУ и КГБ финансираха почти всички антивоенни движения и групи в Съединените щати и други страни." [26]

Роналд Радош, бивш марксист и активист от времето на движението срещу войната във Виетнам, признава: "Нашето намерение никога не е било да спрем войната, а по-скоро да използваме антивоенните настроения, за да създадем революционно социалистическо движение у дома." [27]

Третото главно антивоенно движение възниква в началото на 80-те години на 20-и век, когато Съединените щати изстрелват ядрени ракети със среден обхват в Европа. Протестиращите срещу войната настояват Съветският съюз и Съединените щати да ограничат своя ядрен арсенал, но Съветският съюз никога не спазва международните спогодби.

Изследване, проведено от Правната комисия в Сената на САЩ през 1955 г., открива, че за 38 години от основаването си, съветският режим е подписал близо 1000 двустранни или многостранни договори с различни страни по света, но е нарушил почти всички обещания и договорки. Авторите на изследването отбелязват, че Съветският съюз вероятно е най-малко надеждната от всички големи нации в историята. [28]

Тревър Лудън казва, че през 80-те години на 20-и век, движението срещу ядреното оръжие в Нова Зеландия е тайно спонсорирано от Съветския съюз посредством обучени специални агенти. В резултат на това, Нова Зеландия се оттегля от договора за сигурност между Австралия, Нова Зеландия и Съединените щати (известен като договора АНЗЮС, Тихоокеанския пакт за сигурност), и по този начин излага тази малка страна с население от по-малко от 4 милиона души на заплахата от комунизъм. [29]

След атаките на 11 септември, в Съединените щати се провежда серия масови антивоенни демонстрации и протести. Зад тези демонстрации стоят организации, тясно свързани с комунистите. [30]

Американското движение за граждански права използва гражданско неподчинение, за да приведе политическите институции на САЩ в съответствие с принципите, върху които са основани Съединените щати.

Разумният и мирен отговор на реални проблеми помага на Съединените щати да преодолеят наследството от расова несправедливост. Но реалните проблеми, посочени от движението за граждански права, предоставят плодородна почва за комунистическа подривна дейност.

От края на 20-те години на 20-и век, комунистическата Работническа партия открива огромния потенциал за революция сред чернокожите американци. Те призовават за основаване на Съветска "Негърска република" в средните части на Юга, по това време дом на голям брой чернокожи. [31] Наръчникът с комунистическа пропаганда "Негрите в Съветска Америка", публикуван през 1934 г., предлага комбинация от расова революция в Юга с цялостна пролетарска революция. [32]

Елементи от движенията за граждански права в Съединените щати през 60-те години на 20-и век получават подкрепа от съветската и китайската комунистически партии. Когато Леонард Патерсън, чернокож и бивш член на КПСАЩ, обучаван в Москва, се оттегля от партията, свидетелства, че водачите на бунта и размириците сред американските чернокожи се ползват със силната подкрепа на партията. Той и генералният секретар на КПСАЩ, Гъс Хол, са обучавани в Москва. [33]

През 1965 г., ККП прокарва лозунга "световна революция" и призовава "широките селски райони" на Азия, Африка и Латинска Америка да обградят "световните градове" на Западна Европа и Северна Америка, точно както по време на Китайската гражданска война, ККП първо завзема провинцията, а после разгромява Гоминдан в градовете.

Най-жестоките организации в движението за права на чернокожите, като например Движението за революционна дейност и Партията на черните пантери, са все подкрепяни или пряко повлияни от ККП. Движението за революционна дейност се застъпва за насилствена революция и е считано от обществеността за опасна екстремистка организация. Разформировано е през 1969 г.

Партията на черните пантери ползва ККП за свой модел както за формата, така и ученията си, включително ползва лозунгите "политическата сила минава през дулото на пистолета" и "цялата власт принадлежи на народа". "Цитати от председателя Мао" ("Малката червена книга") е задължително четиво за всички членове.

Подобно на ККП, Черните пантери подкрепят насилствената революция. Един от партийните лидери, Елдридж Клийвър, предсказва през 1968 г. вълна от терор, насилие и партизанска война. "Малката червена книга" е развявана по време на много събрания на чернокожи. Преобладаващо червеният цвят по време на тези събрания поразително напомня на сцени в Китай по същото време. [34]

Макар много от призивите на движението за граждански права да са приети от широката общественост, радикалната черна революционна идеология не изчезва. Неотдавна тя се върна под формата на движението "Черните животи имат значение" ("Блек лайвс метър"). [35]

Хората по света искат мир и пацифизмът е древен идеал. През 20-и век, далновидни и състрадателни хора посветиха своите усилия на намаляване неразбирането и конфликта между нациите. Заради исторически обстоятелства, в Съединените щати и други западни държави съществува расова дискриминация. Хората се опитват да я елиминират чрез образование, средства за масова информация и протести.

Но призракът на комунизма се възползва от идеологическите тенденции и социалните конфликти в западните държави. Той сее недоволство, насажда омраза, създава насилие и мами и манипулира масите от хора, които първоначално не таят лоши намерения.

Част 2

6. Новите марксисти, които боготворят Сатаната

Когато през 60-те години на 20-и век уличната революция на младежи в Западна Европа бе в разгара си, един човек отхвърли техните наивност, откровеност и идеализъм. "Ако истинският радикал установи, дългата коса издига психологически бариери пред комуникацията и организацията, той си реже косата", казва той. Този човек е Сол Алински, радикален активист, който пише книги, преподава на студенти и лично ръководи прилагането на своите теории; накрая става "паракомунистически" агитатор с най-пагубно влияние за десетилетия.

Освен че боготвори Ленин и Кастро, Алински изрично възхвалява самия дявол. В книгата му "Правила за радикали", един от епиграфите гласи: "Нека не забравяме поне едно направено през рамо признание за най-първия радикал: от всички наши легенди, митология и история (и кой знае къде свършва митологията и започва историята — или кое е легенда и кое история), първият познат на човека радикал, който въстава срещу установения ред и го прави толкова ефективно, че най-малко печели свое собствено кралство — е Луцифер."

Причината Алински да бъде най-точно определян като "паракомунист" е, че, за разлика от "старото ляво" (ляво в политиката) през 30-те години на 20-и век и "новото ляво" (ляво в културата) през 60-те години на 20-и век, Алински отказва да опише утвърдително своите политически идеали. Цялостното му гледище е, че светът има "имащи", "малко повече имащи" и "нямащи". Той призовава "нямащите" да въстанат срещу "имащите" на всяка цена и да вземат богатството и властта, за да постигнат напълно "равнопоставено" общество. Алински се стреми да вземе властта с всякакви средства, докато в същото време унищожава съществуващата социална система. Наричан е "Ленин на посткомунистическото ляво" и "‚Сун Дзъ‘ на посткомунистическото ляво". [1]

В "Правила за радикали", публикувана през 1971 г., Алински систематично излага своята теория и методи за организиране на общността. Тези правила включват: "тактика, която се проточва твърде дълго, става спирачка", "поддържай натиска", "заплахата обикновено е по-ужасяваща от самото нещо", "осмиването е най-мощното оръжие на човека" и "набележи целта, замрази я, персонализирай я и поляризирай". [2] Правилата му се свеждат до използването на безскрупулни средства за постигане на целите му и вземане на властта.

Характерът на привидно сухите правила за организация на общността става ясен, когато биват приложени в реалния свят. Когато Виетнамската война все още продължава през 1972 г., Джордж Х. У. Буш, тогава посланик на САЩ в ООН, изнася реч в Тулейнския университет в Луизиана, САЩ. Студенти в университета, които са срещу войната, търсят съвет от Алински, който казва, че протестиране с обичайните методи вероятно просто ще завърши с изключване на студентите. Така той предлага те да носят облекло на ку-клукс-клан, и винаги, когато Буш защитава Виетнамската война, те да застават с плакати и да скандират: "ККК подкрепя Буш!". Студентите го правят "по много успешен и привличащ вниманието начин". [3]

Алински и неговите последователи се радват на два други протеста, планирани от него. През 1964 г., по време на преговори с градските власти на Чикаго, Алински представя план за организиране на 2500 активисти, които да заемат тоалетните на международното летище О'Хеър, едно от най-натоварените в света, с цел блокиране на дейността му. Преди да го приведе в действие, Алински издава плана и така принуждава властите да преговарят. [4]

За да принуди Кодак, най-големия работодател в Рочестър, Ню Йорк, да увеличи дела на чернокожи спрямо бели служители, Алински възприема подобна тактика. Възползвайки се от важна културна традиция в града—предстоящ концерт на Рочестърския филхармоничен оркестър — Алински планира да купи стотици билети за свои активисти и предварително да ги нахрани с печен боб, за да напълнят театъра и да провалят спектакъла с неприятни газове. Замисълът не се осъществява, но заплахата за него, както и други тактики на Алински, подсилват позицията му в преговорите.

Книгата на Алински го представя като зловещ, неприветлив и пресметлив човек. Употребата му на "организиране на общността" е наистина форма на постепенна революция. [5]

Разликите между Алински и неговите предшественици са няколко. Първо, и старите, и новите леви са поне идеалистично настроени в своята реторика, докато Алински лишава "революцията" от идеалистичната ѝ облицовка и я изобличава като гола борба за власт. Когато провежда обучение за "общностните организации", рутинно пита учениците: "Защо има нужда от организация?" Някой би си помислил, че го прави, за да им помогне, но Алински в отговор изревава: "Искате организация с цел власт!" [6]

В обучителния наръчник, следван от последователите на Алински, се казва: "Не сме добродетелни, ако не искаме власт. ... Истински страхливци сме, ако не искаме власт"; и "Властта е нещо добро. ... Липсата на власт е зло." [7]

Второ, Алински не мисли много за младежите бунтари от 60-те години на 20-и век, които са открито срещу правителството и обществото. Той набляга, че когато е възможно, човек трябва да стане част от системата, докато чака благоприятен момент да я подкопае отвътре.

Трето, крайната цел на Алински е да подкопава и унищожава, а не да носи полза на коя да е група. Така, при реализирането на своя план, е необходимо Алински да крие истинската цел зад значими за местната общност или измислени цели — които изглеждат разумни и безобидни сами по себе си — за да мобилизира за действие огромни тълпи от хора. Когато хората свикнат да бъдат мобилизирани, е сравнително лесно да бъдат мобилизирани да действат за по-радиклани цели.

В "Правила за радикали" Алински казва: "Всяка революционна промяна трябва да се предхожда от пасивно, утвърдително, непредизвикателно отношение към промяната сред народните маси. ... Помнете: щом организирате народа около нещо общопризнато като замърсяването например, тогава организираният народ е готов за действие. Оттам стъпката до 'политическо замърсяване' и 'замърсяване на Пентагона', е малка и естествена."

Водач от "Студенти за демократично общество", силно повлиян от Алински, ясно дефинира радикализирането на протестите: "Проблемът никога не е самият проблем; проблемът е винаги революцията." Радикалните леви след 60-те години на 20-и век са дълбоко повлияни от Алински и винаги обръщат реакцията на социалните проблеми в недоволство към статуквото, ползвайки я като трамплин за революционната кауза.

Четвърто, Алински превръща политиката в партизанска война без ограничения. Докато обяснява стратегията си за организирането на общността, Алински казва на своите последователи, че трябва да удрят по очите, ушите и носа на врага. Както пише в "Правила за радикали": "Първо очите: ако сте организирали огромна, масова народна организация, може да парадирате визуално с нея пред врага и открито да показвате своята мощ. После ушите: ако организацията ви е с малко хора, тогава направете като Гедеон: пазете броя членове в тайна, а вдигнете глъчка, която ще накара слушателя да вярва, че организацията ви има много повече хора, отколкото са в действителност. Накрая носа: ако организацията ви е твърде малобройна дори за вдигане на шум, усмърдете мястото."

Пето, от действията си на политическата арена, Алински набляга на използването на най-зловещите страни на човешката природа, включително мързел, алчност, завист и омраза. Понякога, участници в негови кампании получават малки облаги, но това само ги прави по-цинични и нагли. С цел да подкопае политическата система и обществения ред в свободните страни, Алински с радост води своите последователи към морален крах. От това можем да заключим, че ако наистина беше спечелил властта, той нямаше нито да се грижи за, нито да пожали своите бивши другари.

Десетилетия по-късно, две значими фигури в американската политика, силно повлияни от Алински, спомагат за въвеждане на тихата революция, която подкопава американската цивилизация, традиции и ценности. В същото време, безскрупулните, неограничени партизански, подобни на война протести, за които се застъпва Алински, стават популярни в Америка през 70-те години на 20-и век. Това става ясно от протестите с повръщане от 1999 г. срещу Световната търговска организация в Сиатъл (където протестиращи поглъщат лекарство, провокиращо повръщане, и след това групово повръщат на площада и в конферентния център), движението "Окупирай Уолстрийт", движението "Антифа" и така нататък.

Прави впечатление, че в първите страници на "Правила за радикали", Алински дава своето "признание на най-първия радикал", Луцифер. По-късно, в интервю за списание "Плейбой" малко преди смъртта си, Алински казва, че когато умре, "безусловно ще избере да иде в ада" и ще започне организация на пролетариата там, тъй като "те са моят тип хора". [8]

7. Дългият поход през институциите

Антонио Грамши, виден италиански комунист, прокламира идеята за провеждане на "Дългия поход през институциите". Той открива, че е трудно да подбудиш хората с вяра, да започнат революция за сваляне на законно правителство, и по тази причина, за да предизвикат революция, комунистите разчитат на огромен брой пехотинци, които споделят техните мрачни представи за морал, вяра и традиции. Така, революцията на пролетариата трябва да започне с подкопаване на религията, морала и цивилизацията.

След провала на уличните революции от 60-те години на 20-и век, бунтарите навлизат в академичните среди. Получават научни степени, стават учени, професори, правителствени служители и журналисти; и стават част от обществото, за да проведат "дългия поход през институциите". Така те инфилтрират и корумпират институциите с критична важност за поддържането на морала в западното общество, включително църквата, правителството, образователната система, законодателните и съдебните органи, арт средите, медиите и неправителствените организации.

След 60-те години на 20-и век, Съединените щати са като пациент с болки, но без способност да определи тяхната причина. Пара-марксистките идеи са дълбоко просмукани в американското общество и се разпространяват като метастази.

От многото изложени революционни теории и стратегии, стратегията на Клоуърд-Пивън, предложена от двама социолози от Колумбийския университет, е сред най-известните и е изпробвана с известен успех.

Основната идея на стратегията е използване на системата за социално подпомагане с цел разпад на правителството. Според американската правителствена политика, броят на хората, отговарящи на условията за социални обезщетения, е далеч по-голям от този на хората, които всъщност получават обезщетения. Докато тези хора са окуражавани или организирани да вземат обезщетения, те скоро ще изразходват средствата на правителството, и по този начин правителството ще бъде неспособно да свърже двата края.

Националната организация за социални права стои зад прилагането на тази стратегия. Според статистически данни, от 1965 г. до 1974 г., броят на получаващите социални помощи семейства с един родител нараства от 4,3 милиона на 10,8 милиона — повече от два пъти. През 1970 г., 28 процента от годишния бюджет на Ню Йорк отива за социални обезщетения. Средно, от всеки двама работещи, един получава помощи. От 1960 г. до 1970 г., броят на получаващите помощи в Ню Йорк нараства от 200 000 на 1,1 милиона души. През 1975 г., градът е на ръба на банкрут.

Стратегията на Клоуърд-Пивън e предназначена за създаване на криза. Затова може да бъде разглеждана като още едно приложение на теориите на Алински, една от които е да "накара врага да играе по собствените си правила".

След Октомврийската революция на Ленин, комунистическата партия се усъвършенства в интригите и машинациите. С помощта на много малък брой хора, тя подбужда мощни "революции" и "кризи", от които после се облагодетелства.

Подобни неща се случват в американската политика. Например, някои от левите идеи в Съединените щати са толкова радикални, че изглеждат неразбираеми за повечето хора. Защо, например, законодателите и длъжностните лица изглежда представляват само интереса на крайните малцинства (като транссексуалните хора), и пренебрегват важни въпроси като прехраната на мнозинството? Отговорът е прост: те не представляват истинското обществено мнение.

Веднъж Ленин казва, че профсъюзите са "трансмисионните ремъци между комунистическата партия и масите". [9] Комунистите откриват, че докато контролират профсъюзите, имат контрол върху огромен брой вотове. Докато контролират вотовете, могат да накарат длъжностните лица и законодателите да изпълняват заповедите им. Затова комунистите се стремят да получат контрол над профсъюзите и по такъв начин да контролират голям брой депутати и длъжностни лица, с цел да превърнат подривната политическа програма на комунистите в лява политика.

У. Клеон Скаузен пише в книгата си "Голият комунист", че една от 45-те цели на комунистите е "да превземат едната или двете политически партии в Съединените щати", и това се постига посредством такава операция. Редовите работници са принудени да членуват в профсъюзите, за да поддържат своите основни права и интереси, и така стават заложници на профсъюзите. Същият принцип важи при заплащане "такса спокойствие" на престъпните групи.

В анализ как комунистическите партии похищават демократични страни, Лудън говори именно за това. Той разделя процеса на три стъпки:

Първа стъпка: формиране на политика. По време на Студената война, Съветският съюз и неговите съюзници формулират политики, насочени към демократичните страни. Целта е да проникнат в и да доведат до разпад тези страни, преобразявайки ги отвътре по мирен начин.

Втора стъпка: индоктринация. По време на Студената война, хиляди комунисти от цял свят получават всяка година обучение в Съветския съюз и в социалистическите страни на Източна Европа. Обучението набляга как да се използват работническите движения, движенията за мир, църквите и неправителствените групи, с цел въздействие върху левите партии в съответните държави.

Трета стъпка: приложение. След Студената война, местни социалистически и комунистически групи в западните страни започват да играят по-съществена роля. Голям брой американци, повлияни от комунистическата идеология, се интегрират в обществото. Те или се заемат с политика, образование и академични проучвания, или стават част от медийните и неправителствените организации. Те използват натрупания през няколко поколения опит, да преобразят Съединените щати отвътре, и Съединените щати почти падат в ръцете им.

Системите в демократичните страни са изначално замислени за хора с известна морална нагласа и стандарт. За онези, склонни да използват всякакви средства за постигане на лоши цели, тези системи имат много слабости за експлоатиране; налице са многобройни, привидно законни начини за подриване на едно свободно общество.

В Китай има следната поговорка: "Не ни е страх, че крадците крадат, а че мислят за това". Комунистите и тези, които несъзнателно действат от тяхно име, правят всичко възможно да подриват политическата и социална система на свободните общества. След десетилетия комунистическо планиране и операции, правителствата и обществата в Съединените щати и други западни страни са силно отслабени, докато комунистическото мислене и елементи навлизат в политиката на САЩ.

8. Политическата коректност: дяволската полиция на мисълта

Комунистическите страни упражняват стриктен контрол върху словото и мисълта. Но след 80-те години на 20-и век, в Запада възниква друга форма на контрол върху словото и мисълта. Полицията на мисълта издига банера за "политическа коректност", за да всява безредици в медиите, обществото и образователната система, използвайки лозунги и масирана критика с цел ограничаване на словото и мисълта. Въпреки че мнозина вече са усетили зловредната сила на този контрол, те не са схванали идеологическия му произход.

Фрази като "политическа коректност", "прогрес" и "солидарност" са отдавна ползвани от комунистическите партии. Повърхностното им значение е да избягват използването на език, дискриминиращ малцинствата, жените, хората с увреждания и други. Например "чернокожите" трябва да бъдат наричани "афроамериканци", американските индианци трябва да бъдат наричани "коренното население на Америка", незаконните имигранти трябва да бъдат наричани "работници без документи" и така нататък.

Но скритият смисъл зад политическата коректност е класификация на хората в групи според статута им на жертва. Съответно, най-потиснатите трябва да бъдат третирани с най-голямо уважение и внимание. Отсъждането единствено на база идентичност и без да се вземат под внимание индивидуалните поведение и талант, са основа на така наречената "политика на идентичността".

Този вид мислене е изключително популярен в Съединените щати и други западни страни. По неговата логика, чернокожите лесбийки, дискриминирани по отношение на раса, пол и сексуална ориентация, заемат първо място по статут на жертви. В другата крайност са белите хетеросексуални мъже: те са считани за най-привилегировани и по логиката на политиката за жертвите, са в дъното на йерархията.

Този тип класификация е идентичен със случващото се в комунистическите страни, където хората са класифицирани в "пет червени класи" и "пет черни класи" според богатството и класата им преди революцията. Китайската комунистическа партия елиминира и потиска земевладелците и капиталистите заради "погрешен" класов статут, напада интелектуалците наричайки ги "смръдливата стара девета класа" и скандира, че "бедните са най-умните; благородниците най-глупавите".

Поради сложни исторически, включително социални и индивидуални причини, някои групи имат по-ниско политическо и социално-икономическо положение, и то не може просто да се обясни като потисничество. Но политическата коректност издига изкуствена граница в умовете на хората. Тя установява двоичен код, според който съгласните с твърденията на политическата коректност са считани за морални, докато несъгласните са обвинявани в расизъм, сексизъм, хомофобия, ислямофобия и така нататък.

От университетите се очаква да насърчават култура на свободно изразяване, но вместо това те са се превърнали в затвори на мисълта. Светът е заглушен и неспособен открито и честно да се справи с проблеми в политиката, икономиката и културата. В името на политическата коректност, някои организации още повече се стремят да отстранят традиционната религия от обществената сфера. Нещо повече, някои страни разширяват определението за "реч на омразата" и го включват в закона, по този начин подчинявайки училища, медии и интернет компании. [10] Това е стъпка към същите ограничения върху словото като в комунистическите страни.

След президентските избори в САЩ през 2016 г., Съединените щати станаха още по-разединени. В големите градове се надигна вълна от протести и зачестиха нарушения на свободата на словото. През септември 2017 г., изява на консервативния автор Бен Шапиро — поканен да говори в Калифорнийския университет, Бъркли — бе осуетена заради заплахи от Антифа за насилие. Полицията в Бъркли бе мобилизирана и изпрати три хеликоптера; мерките за сигурност бяха оценени на над 600 000 щатски долара (1 000 000 лв.). [11]

На въпрос на репортер: "Какво ще кажете за първата поправка?", протестиращ студент отговори, че тя вече не важи. [12] По ирония на съдбата, студентското движение през 1964 г. започва с борба за свободата на словото в Бъркли. В наши дни, левите използват свободата на словото, за да лишават другите от законна платформа за изразяване.

През март 2017 г., американският социолог Чарлз Мъри е поканен да говори в колежа "Мидълбъри" в щата Върмонт. Докато е там, го нападат физически, а придружаващ го професор е ранен. През март 2018 г., дългогодишният професор Ейми Уакс от правния факултет в Пенсилванския университет е освободена от някои от преподавателските си задължения, след като публикува "политически некоректна" статия. [13] Oрганизации, действащи под лозунга за борба с речта на омразата, заклеймяват редови консервативни групи като "хейтърски". Също има случаи на консервативни автори и учени, заплашвани заради изказвания или присъствие на различни събития. [14]

Намесата в свободата на словото от страна на левите не представлява нормално разискване между хора с различни идеи. Става въпрос за това, че призракът на комунизма използва хора със зла умисъл, провокирайки ги да възпрепятстват истината и потискат праведни, или поне нормални, мнения. В своята същност, политическата коректност е заменяне на праведни политически и морални стандарти с изкривени такива; тя е дяволската полиция на мисълта.

9. Разпространението на социализма в Европа

Социалистическият интернационал произлиза от Втория интернационал, основан от Енгелс през 1889 г. По време на основаването на Втория интернационал, по света има над 100 политически партии на базата на марксизма. От тях, 66 са управляващи партии, придържащи се към социализма в своите страни. Името "Социалистически интернационал" възниква през 1951 г., след Втората световна война, и обхваща социалдемократически партии от цял свят.

От Втория интернационал са спуснати социалистически партии навсякъде из Европа; някои от тях дори стават управляващи. Сред ранните социалисти са Ленин, който насърчава революция с насилие, и хора като Карл Кауцки и Едуард Бернщайн, които прокламират прогресивните реформи.

В Социалистическия интернационал, социалистическата демокрация и демократичният социализъм са почти идентични. Те промотират идеята, че социализмът е новата система, която ще замени капитализма. Понастоящем, Социалистическият интернационал включва над 160 организации и членове. Той е най-голямата международна политическа организация в света.

Партията на европейските социалисти (ПЕС), активна в Европейския парламент, е също съюзник на Социалистическия интернационал. Нейни членове са социалдемократическите партии в Европейския съюз и в съседни страни. Основана е през 1992 г. и нейни членове са част от повечето водещи европейски организации, включително от Европейския парламент, Европейската комисия и Европейския съвет.

Понастоящем, в ПЕС членуват 32 партии от 25 страни на Европейския съюз и Норвегия, 8 асоциирани членове и петима наблюдатели, общо от 45 политически партии. ПЕС се занимава с огромен набор от дейности. Главните цели, заявени от ПЕС, са подсилване на социалистическото и социалдемократическото движение в Европейския съюз и в цяла Европа, и развиване на тясно сътрудничество между членуващи партии, парламентарни групи и други. По същество, ПЕС работи енергично за прокарване на социалистическата кауза.

Шведската социалдемократическа партия, управляващата партия в Швеция, открито твърди, че използва марксизма за свой теоретичен водач. През своите десетилетия управление, партията прокламира социалистическите идеологии за равенство и благополучие. Портрети на Маркс и Енгелс висят по стените в сградата на партията и днес.

Водещите принципи на британската Лейбъристка партия се основават на фабианския социализъм. Както беше обсъдено по-рано, фабианският социализъм е просто версия на марксизма, но набляга върху ползването на постепенни методи за прехода от социализъм към комунизъм. Той също подкрепя високи данъци, високи социални обезщетения и други социалистически идеи. Лейбъристката партия управлява Великобритания многократно през последните десетилетия и винаги насърчава фабиански социалистически идеи.

Комунистическата партия на Великобритания е също много активна в опитите си да влияе на британската политика, дори списва собствен вестник, "Морнинг стар". Партията е основана през 1920 г. и през най-силните ѝ години, нейни членове са представители в Камарата на общините. В началото на парламентарните избори във Великобритания през 2017 г., Комунистическата партия неочаквано обяви, че възнамерява да подкрепи водещия ляв кандидат на Лейбъристката партия.

Изтъкнат член на Лейбъристката партия промотира социализма и национализацията на активи през последните 40 години. През септември 2015 г., той оглави Лейбъристката партия с категорична подкрепа на 60 процента от членовете. Години наред, този политик е виден участник в събития и дейности на ЛГБТ (лесбийки, гейове, бисексуални и транссексуални лица). Когато репортер на BBC го пита какво мисли за Маркс, той го възхвалява като велик икономист и "забележителна личност с огромен опит, от когото можем да научим много".

Социалистическата партия е най-голямата лявоцентристка политическа партия във Франция и член на Социалистическия интернационал и ПЕС. Нейният кандидат е избран за президент на страната през 2012 г.

Италианският ветеран комунист Антонио Грамши не само основава Италианската комунистическа партия през 1921 г., но действа като неин генерален секретар. До 90-те години на 20-и век, Италианската комунистическа партия е много активна, бидейки дълго време втората най-голяма политическа партия в страната. През 1991 г., партията е преименувана на "Демократи от левицата".

Германия не е изключение; тя е родното място на Маркс и Енгелс и дом на влиятелната Франкфуртска школа, друг израз на марксизма.

В други европейски страни, като Испания и Португалия, има активни комунистически партии със значимо влияние. Цяла Европа — не само страните от Източна Европа — е доминирана от комунизма. Некомунистическите страни в северна, южна и западна Европа умишлено или неумишлено насърчават или възприемат комунистически идеологии и политики. Не би било преувеличено да се каже, че Европа е "във вражески ръце".

10. Защо се хващаме на номерата на Дявола?

В книгата си "Политическите пилигрими", американският социолог Пол Холандер разказва историите на редица млади, привлечени от комунизма интелектуалци, които пътуват до Съветския съюз, маоистки Китай и комунистическа Куба. Тези млади политически пилигрими не виждат никоя от случващите се там ужасяващи злоупотреби, и след като се върнат в своята родина, ентусиазирано пишат книги, прославящи социалистическите политики. [15]

Комунистическата идеология е идеология на дявола, и с течение на времето, хората виждат все по-ясно, че навсякъде, където има комунизъм, има насилие, лъжи, война, глад и диктатура. Въпросът е, защо все още има толкова много хора, които всеотдайно помагат на дявола да разпространява своите лъжи и дори стават негови послушни инструменти?

В Съединените щати, например, в различни периоди и по различни причини, хората са привлечени от комунизма. Най-ранните членове на Комунистическата партия на САЩ са имигранти. Техният икономически статус е нисък и за тях е трудно да се интегрират в общността. Така те се присъединяват към партията основно заради влияния от своята родина (главно Русия и източноевропейски страни).

След Голямата депресия, влиянието на марксизма в Запада нараства драматично, и почти цялата интелектуална класа в западния свят поема ляв курс. Мнозина интелектуалци посещават Съветския съюз и след като се връщат у дома, изнасят речи и пишат книги, промотиращи комунистическата идеология. Сред тях са влиятелни мислители, писатели, художници и журналисти.

През 60-те години на 20-и век, поколението на демографския бум влиза в колежа; неговите представители растат в поствоенно охолство, но са заблудени от изменените от комунизма идеологии, в резултат на което възприемат похвати от контракултурата, като антивоенни протести, феминизъм и други подобни. Следващото поколение студенти е обучавано в леви убеждения, тъй като преподавателите са "щатни радикали" — дългият поход на комунизма през институциите най-после успява, давайки началото на цикъл за собствено възпроизвеждане и вечна поддръжка.

В книгата "Майстори на измамата", посветена на изобличаване на комунизма, директорът на ФБР в продължение на 37 години, Джон Едгар Хувър, класифицира комунистическите активисти в пет групи: официални партийни членове, тайни партийни членове, спътници, опортюнисти (които подкрепят партията за личен интерес) и наивници. [16] На практика, има много малко извънредно зли и заклети комунистически активисти; може би повечето членове на комунистическата партия са просто наети?

Американските журналисти Джон Сайлъс Рийд и Едгар Сноу изиграват главна роля в промотирането на комунистическата идеология по света с книгата на Рийд, "Десет дни, които разтърсиха света" и тази на Сноу, "Червена звезда над Китай". Рийд е един от тримата американци, погребани в Кремълския некропол, което означава, че той самият е комунистически активист. Неговото описание на Октомврийската революция не е обективно отразяване на истинските събития, а грижливо подготвена политическа пропаганда.

Сноу е спътник на комунизма. През 1936 г., молбата му за интервю с член на ККП обхваща въпроси от над десет области, включително дипломация, отбрана срещу вражеско нашествие, неравностойни спогодби, чуждестранни инвестиции, нацизъм (националсоциализъм) и други. По-късно, Мао Дзъдун се среща със Сноу в пещера в Шанбей (в северната част на провинция Шаанси) и отговаря на въпросите му с цел да създаде положително впечатление за ККП. Коварната ККП използва младия и наивен Сноу като инструмент за разпространение по света на своите умело измислени лъжи.

Юрий Безменов, бивш шпионин на КГБ, си спомня как е приемал чужди "приятели" по време на работа. Графикът бил частично подготвян от тайните служби на Съветския съюз. Посещенията на чужденците по църкви, училища, болници, детски градини, фабрики и другаде, били предварително уговорени. В тях участвали комунисти или преминали обучение политически доверени лица, с цел да се гарантира, че ще говорят с един глас. Безменов дава пример с водещото американско списание "Лук" от 60-те години на 20-и век. От списанието изпратили журналисти в Съветския съюз, но накрая публикували материали, подготвени от съветските тайни служби, в това число снимки и печатни копия.

По такъв начин, съветска пропаганда излиза пред обществеността от името на американско списание, подвеждайки американците. Безменов казва, че много журналисти, актьори и звездни атлети могат да бъдат извинени, че са останали слепи за реалността, докато са били на посещение в Съветския съюз, но че поведението на голям брой западни политици е непростимо. Според бившия шпионин, те са плели лъжи и са се стремили към сътрудничество със съветските комунисти с цел лична слава и печалба, и това ги прави морално покварени. [17]

В книгата "Още можеш да разчиташ на комунистите... да са комунисти", Фред Шварц анализира защо младежи от заможни семейства са били запленени от комунизма. Той изброява четири причини за това: първо, разочарование от капитализма; второ, вяра в материалистическата философия за живота; трето, интелектуално високомерие и четвърто, неудовлетворена потребност от религия. Интелектуалното високомерие се отнася до опита на младите хора между 18 и 20 години: те лесно стават жертви на комунистическата пропаганда заради частично разбиране на историята, негодувание срещу властите и желание за бунт срещу традицията, властта и етническата култура, в която са израснали.

Неудовлетворената потребност от религия отразява факта, че у всеки човек има своеобразен религиозен импулс, който го кара да се извисява духовно. Но атеизмът и теорията за еволюцията, насадени с образованието, правят човек неспособен да извлече удовлетворение от традиционните религии. Комунистическата фантазия за освобождаване на човечеството се възползва от тази скрита човешка потребност и служи като заместител на религията. [18]

Интелектуалците имат склонността да се подлъгват по радикални идеологии. Това явление е привлякло вниманието на учените. В книгата си "Опиумът на интелектуалците", френският философ и социолог Реймон Арон посочва, че от една страна, интелектуалците на 20-и век остро критикуват традиционната политическа система, а от друга — с охота понасят или дори затварят очи за диктатурата и масовите убийства в комунистическите страни. Той счита левите интелектуалци — превърнали своята идеология в светска религия — за лицемерни, тиранични и фанатични.

В своята книга "Интелектуалци: от Маркс и Толстой до Сартр и Чомски", британският историк Пол Джонсън анализира живота и радикалните политически възгледи на Русо и на дузина интелектуалци, негови последователи. Джонсън открива, че те споделят фаталните слабости арогантност и егоцентризъм. [19]

В своята книга "Интелектуалци и общество", американският учен Томас Соуел също описва подробно необикновената арогантност на тези интелектуалци.

Тези учени основават анализа си на комунистическите интелектуалци върху внимателна преценка и анализ, но ние бихме искали да насочим вниманието към друга, неотразена от тях причина, защо интелектуалците могат да бъдат заблудени толкова лесно.

Комунизмът е демонична идеология, която не принадлежи на коя да е традиционна култура в човешкото общество. Тъй като тази идеология е в противоречие с човешката природа, тя никога не може да бъде разработена от човека, а трябва да е наложена и насадена отвън. Под влиянието на атеизма и материализма, съвременните академични и образователни общности са изоставили вярата в Бог. Сляпата вяра в науката и боготворенето на така наречения човешки разум позволяват хората да станат роби на тази демонична идеология.

След 60-те години на 20-и век, комунизмът масово нахлува в американското образование. Още по-лошо, много млади хора — бомбардирани от леви медии и получили опростено образование — се отдават на телевизия, компютърни игри, интернет и социални медии. Те са превърнати в "снежинки": хора без знание, глобален поглед, чувство за отговорност, усет за история и способност за справяне с предизвикателства. С насадени от поколението на техните родители комунистически и производни на комунистическите идеологии, те биват индоктринирани и възприемат изкривена рамка за оценка на новите факти, които виждат и чуват. Т.е., комунистическите лъжи формират около тях филм, който им пречи да видят ясно действителността.

За да измами хората, демонът широко използва човешките слабости: глупост, невежество, себелюбие, алчност и доверчивост. Междувременно се възползва също от идеализма и романтичните фантазии за добър живот. Това е най-тъжното от всичко.

Всъщност, комунистическата държава няма нищо общо с романтичните фантазии на истински вярващите в комунизма. Ако те наистина бяха живели под комунистически режим вместо само да го посетят по време на приятно пътуване, може би щяха да осъзнаят това.


Призракът на комунизма прониква в западния свят под прикритие. Едва когато се извисим над конкретните явления и видим нещата от по-високо ниво, ще можем истински да видим лицето и целите на призрака.

Истинската причина призракът да може да постигне целта си е, че хората са изоставили вярата си в боговете и са занижили моралните си стандарти. Само когато съживим вярата си в боговете, изчистим съзнанията си и издигнем своя морал, ще можем да се избавим от демонично влияние и контрол. Ако цялото човешко общество се завърне към традицията, призракът няма да има къде да се скрие.

Глава 6: БУНТ ПРОТИВ БОГ

Препратки Част 1

[1] "Интервю с Тревър Лудън", Кепитъл Рисърч Сентър, https://capitalresearch.org/article/an-interview-with-trevor-loudon/

Работническата световна партия е основана през 1959 г. и е "посветена на организиране и борба за социалистическа революция в Съединените щати и по света". За повече информация, посетете: "Кой стои зад Работническата световна партия, групата, организирала събарянето на статуята на войник-конфедерат в Дърам, американския щат Северна Каролина", http://abc11.com/politics/who-are-the-workers-world-party-and-why-durham/2314577/

[2] Карл Маркс, "Манифест на комунистическата партия", Маркс/Енгелс Интернет архив, https://www.marxists.org/archive/marx/works/1848/communist-manifesto/ch04.htm

[3] А. М. МакБрайър, "Фабиански социализъм и английска политика, 1884-1918 г.", Кеймбридж: Кеймбридж Юнивърсити Прес, 1966 г., стр. 9

[4] Мери Агнес Хамилтън, "Сидни и Беатрис Уеб, Изследване по съвременна биография", Сампсън Лоу, Марстън и Ко. Лимитед, https://archive.org/stream/in.ernet.dli.2015.81184/2015.81184.Sidney-And-Beatrice-Webb_djvu.txt

[5] Владимир Илич Ленин, "Левичарството — детска болест на комунизма", Marxists.org

[6] Бърнард Шоу, "Наръчник на интелигентната жена по социализъм и капитализъм", Брентанос Пъблишърс Ню Йорк, https://archive.org/details/TheIntelligentWomensGuideToSocialismAndCapitalism

[7] Цитат от "Истината за Американския съюз за граждански свободи", запис от заседание на Конгреса: работа и разисквания на 87-ия Конгрес, сесия първа, https://sites.google.com/site/heavenlybanner/aclu

[8] М. Стентън Еванс и Хърбърт Ромерщайн, Въведение към "Тайните агенти на Сталин: подкопаване правителството на Рузвелт", Ню Йорк: Трешолд Едишънс, 2012 г.

[9] М. Стентън Еванс и Хърбърт Ромерщайн, Въведение към "Тайните агенти на Сталин: подкопаване правителството на Рузвелт", Ню Йорк: Трешолд Едишънс, 2012 г.

[10] Томас Шуман, "Любовно писмо до Америка", Лос Анджелис: У.И.Н. Алманак Панорама, 1984 г., страници 21–46

[11] Йон Михай Пачепа, Роналд Дж. Ричлак, "Дезинформация", УНД Букс

[12] Уан Цън-цай, "Съвременна световна история", Сан Мин Бук Ко., Лимитед Тайпе, 1994 г., страници 324–329

[13] Динеш Д‘Соуза, "Голямата лъжа: изобличаване нацистките корени на американското ляво", Чикаго: Регнъри Пъблишинг, 2017 г., глава 7

[14] Джим Пауъл, "Безразсъдството на Франклин Делано Рузвелт: как Рузвелт и неговият Нов курс удължиха Голямата депресия", Ню Йорк: Краун Форум, 2003 г.

[15] Джим Пауъл, "Безразсъдството на Франклин Делано Рузвелт: как Рузвелт и неговият Нов курс удължиха Голямата депресия", Ню Йорк: Краун Форум, 2003 г., задна корица

[16] Дж. Едуард Грифин, "По-смъртоносен от война", https://www.youtube.com/watch?v=gOa1foc5IXI

[17] Николас Еберщат, "Великото общество на 50", Американ Ентърпрайз Инститют, http://www.aei.org/publication/the-great-society-at-50/ Друга препратка относно последствията от социалната политика е книга на същия автор: "Нацията на обезпечените: американската епидемия за права", Темпълтън Прес, 2012 г.

[18] Елмър Т. Питърсън, "Това е същността на свободата", Дейли Оклахоман, 1951 г. Този цитат е също приписван на френския историк Алексис дьо Токвил

[19] Уилям С. Линд, глава VI, "По-нататъшно изучаване на Франкфуртската школа", издание под редакция на Уилям С. Линд: "Политическата коректност: кратка история на една идеология", Фрий Конгрес Фаундейшън, 2004 г., страници 4–5, http://www.nationalists.org/pdf/political_correctness_a_short_history

[20] Уилям С. Линд, "Какво е културен марксизъм?", http://www.marylandthursdaymeeting.com/Archives/SpecialWe

[21] Реймънд В. Рен, глава II, "Историческите корени на 'политическата коректност'" издание под редакция на Уилям С. Линд: "Политическата коректност: кратка история на една идеология", Фрий Конгрес Фаундейшън, 2004 г., стр. 10

[22] Шън Хан, Хуан Фън Джу, "Бунтарското поколение: движението на западни студенти през 60-те години на 20-и век", превод на Лин Бяо: https://www.marxists.org/reference/archive/lin-biao/1965/09/peoples_war/ch08.htm

[23] Михаил Суслов, "Защита на мира и борба срещу подбудителите на войната", Ню Сенчъри Пъблишърс, февруари 1950 г.

[24] Владимир Буковски, "Движението за мир & Съветският съюз", Коментари мегъзин, 1982 г., https://www.commentarymagazine.com/articles/the-peace-movement-the-soviet-union/

[25] Джефри Г. Барлоу, "Москва и движението за мир", Бекграундър, Херитидж Фаундейшън, 1982 г., стр. 5

[26] Станислав Луньов, "През очите на врага: автобиографията на Станислав Луньов", Вашингтон, Регнъри Пъблишинг, 1998 г., стр. 74, стр. 170

[27] Робърт Чандлър, "Сенчест свят: възраждащата се Русия, глобалното ново ляво и радикалният ислям", Вашингтон, Регнъри Пъблишинг, 2008 г., стр. 389

[28] Антъни С. Сътън, "Изводи" от "Най-добрият враг, когото можеш да си купиш", Дофин Пъбликейшънс, 2014 г.

[29] Тревър Лудън, "Враговете отвътре: комунисти, социалисти и прогресивисти в Конгреса на САЩ", Лас Вегас: Пасифик Фрийдъм Фаундейшън, 2013 г., страници 5–14

[30] "Комунисти ръководят антивоенното движение", доклад, 19 февруари 2003 г., https://www.aim.org/aim-report/aim-report-communists-run-anti-war-movement/

[31] Джон Пепър (Джоузеф Погани), "Проблеми на американските негри", Ню Йорк: Уъркърс Лайбръри Пъблишърс, 1928 г., https://www.marxistsfr.org/history/usa/parties/cpusa/1928/nomonth/0000-pepper-negroproblems.pdf

[32] Джеймс У. Форд и Джеймс Алън, "Негрите в съветска Америка", Ню Йорк: Уъркърс Лайбръри Пъблишърс, 1934 г., страници 24–30

[33] Леонард Патерсън, "Обучих се в Москва за черна революция", https://www.youtube.com/watch?v=GuXQjk4zhZs

[34] Дж. Луис Хийт, редактор, "Убийте свинете! История и литература на Партията на черните пантери", стр. 61

[35] Търстън Пауърс, "Как 'Черните животи имат значение' връща традиционния марксизъм",

Препратки Част 2

[1] Дейвид Хоровиц, "Правилата за революция на Барака Обама: моделът Алински", Шърман Оукс, Калифорния: Дейвид Хоровиц Фрийдъм сентър, 2009 г., страници 6, 16

[2] Сол Алински, "Тактики, Правила за радикали: практически наръчник за истински радикали", Ню Йорк: Винтидж Букс, 1971 г.

[3] Дейвид Хоровиц, "Правилата за революция на Барака Обама: моделът Алински", Шърман Оукс, Калифорния: Дейвид Хоровиц Фрийдъм сентър, 2009 г., страници 42–43

[4] "Плейбой: интервю със Сол Алински", Ню Инглиш Ревю,  https://www.newenglishreview.org/custpage.cfm?frm=189050

[5] Дейвид Хоровиц, "Правилата за революция на Барака Обама: моделът Алински", Шърман Оукс, Калифорния: Дейвид Хоровиц Фрийдъм сентър, 2009 г.

[6] Райън Лиза, "Агитаторът", Ню Репъблик, 19 март 2007 г.,  https://newrepublic.com/article/61068/the-agitator-barack-obamas-unlikely-political-education

[7] Райън Лиза, "Агитаторът", Ню Репъблик, 19 март 2007 г.,  https://newrepublic.com/article/61068/the-agitator-barack-obamas-unlikely-political-education

[8] "Плейбой: интервю със Сол Алински", Ню Инглиш Ревю,  https://www.newenglishreview.org/custpage.cfm?frm=189050

[9] В. И. Ленин, "За ролята и функциите на профсъюзите в условията на новата икономическа политика",  https://www.marxists.org/archive/lenin/works/1921/dec/30b.htm

[10] Нейтън Пинкоски, "Джордан Питърсън и превключването на леви и десни по отношение на свободата на словото", Федералист, 2 февруари 2018 г.,  http://thefederalist.com/2018/02/02/jordan-peterson-marks-fulcrum-right-lefts-side-switch-free-expression/

[11] Андрю О'Райли, "Протестите на Антифа означават високи разходи за сигурност за седмицата на свободата на словото в Бъркли, но кой плаща сметката?", Фокс Нюз, 15 септември 2017 г.,  http://www.foxnews.com/us/2017/09/15/antifa-protests-mean-high-security-costs-for-berkeley-free-speech-week-but-whos-paying-bill.html

[12] Крис Пандолфо, "Истински цветове: студентски лидер казва, че първата поправка не важи за Бен Шапиро", Консърватив Ревю, 20 октомври 2017 г.,  https://www.conservativereview.com/news/true-colors-student-leader-says-1a-doesnt-apply-to-ben-shapiro/

[13] Джесика Шладебек, "Професор по право от Пен губи преподавателски права заради изявление, че чернокожи студенти 'рядко' получават високи оценки", Ню Йорк Дейли Нюз, 15 март 2018 г.,  http://www.nydailynews.com/news/national/law-professor-upenn-loses-teaching-duties-article-1.3876057

[14] "Хаос в кампуса: ежедневни подигравки в продължение на седмица", Нешънъл Ревю, 12 октомври 2017 г.,  https://www.nationalreview.com/corner/campus-chaos-daily-shout-downs-week-free-speech-charles-murray/

[15] Пол Холандер, "Политическите пилигрими", Ню Йорк: Оксфорд юнивърсити прес, 1981 г.

[16] Джон Едгар Хувър, "Майстори на измамата", Ню Йорк: Хенри Холт енд Къмпани, 1958 г., страници 81-96

[17] Томас Шуман (Юрий Безменов), "Липсата на 'новости' е добра новина", Лос Анджелис: Алманах, 1985 г., страници 65–75

[18] Фред Шварц и Дейвид Ньобел, "Още можеш да разчиташ на комунистите... да са комунисти (също социалисти и прогресивисти)", Маниту Спрингс, Колорадо: Крисчън антикомунизъм крусейд, 2010 г., страници 44–52

[19] Пол Джонсън, "Интелектуалци: от Маркс и Толстой до Сартр и Чомски", 2007 г., преработена версия, Харпър Перениъл, стр. 225

Федералист, http://thefederalist.com/2016/09/28/black-lives-matter-bringing-back-traditional-marxism/

Източник: https://www.theepochtimes.com/chapter-5-infiltrating-the-west_2562641.html

Източник/ци: https://www.falun-bg.info/n

Мненията на редакцията и на автора/ите могат да не съвпадат.

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви!

Събития+ | Открития+ | Китай | Фалун Гонг | Наследство

Харесайте facebook страницата ни