Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Как призракът на комунизма управлява нашия свят: Глава 4: ИЗНОС НА РЕВОЛЮЦИЯ
Глава 3: МАСОВИ УБИЙСТВА В ИЗТОКА
Въведение
Разпространението на комунистическия култ по света е задвижвано от насилие и заблуда. Когато комунизмът е изнасян от силна страна към по-слаба страна, насилието е най-бързият и най-ефективен начин. Неуспехът на свободния свят да разпознае сектантския характер на комунизма го кара да не приема сериозно износа на комунистическа идеология, включително чрез Великата програма за външна пропаганда на китайския режим [1].
Тази глава ще се съсредоточи върху разширяването и проникването на комунистическата идеология в Азия, Африка, Южна Америка и Източна Европа. Начинът, по който са инфилтрирани Западна Европа и Северна Америка, е по-сложен, и ще бъде разгледан в следващата глава.
1. Износ на революция в Азия
Износът на революцията от Съветския съюз е истинската причина китайската комунистическа партия да успее да узурпира властта. През 1919 г., Съветският съюз основава Третия комунистически интернационал, чиято цел е да изнесе революцията по света. През април 1920 г., Григорий Войтинский, представителят на Третия комунистически интернационал, заминава за Китай. През май, в Шанхай е създадена служба, която да подготви учредяването на китайската комунистическа партия (ККП).
През следващите 30 години, ККП е просто орган на комунистическата партия на Съветския съюз, и Мао Дзъдун получава месечна стипендия от 160 до 170 юана от руснаците [2]. (средната месечна заплата на работник в Китай по това време е около 20 юана.)
Завземането на властта от ККП е отчасти свързано с проникването на комунистическата партия в Съединените щати. Това е една от причините американският президент Хари С. Труман да спре подкрепата за Чан Кайшъ, докато Съветският съюз продължава да подкрепя ККП. Труман също решава да напусне Азия след Втората световна война. През 1948 г., армията на САЩ напуска Южна Корея, а на 5 януари 1950 г., Труман обявява, че Съединените щати повече няма да се намесват в азиатските дела. Това включва прекратяване на военната помощ за Тайван на Чан Кайшъ, включително в случай на война между КНР и Република Китай.
Седмица по-късно, американският държавен секретар Дийн Ачесън потвърждава политиката на Труман [3] и казва, че ако на Корейския полуостров избухне война, Съединените щати няма да се намесят. [4] Тези политики на ненамеса предоставят възможност на комунистическата партия да разшири влиянието си в Азия. Когато Северна Корея напада Юга, и Обединените нации изпращат войски, Съединените щати променят своята политика.
ККП прави всичко в опита си да изнесе революцията. Наред с обучаване на партизани в различни страни, предоставяне на оръжия и изпращане на войски да се борят срещу законни правителства, ККП също предоставя значителна финансова подкрепа на бунтовници. В разгара на Великата културна революция през 1973 г., разходите на ККП за чуждестранна помощ достигат своя връх: 7 процента от държавните бюджетни разходи.
Според Циен Япин, китайски учен с достъп до секретни документи, издадени от министерството на външните работи, "през 1960 г., 10 000 тона ориз са изпратени към Гвинея и 15 000 тона пшеница към Албания. От 1950 г. до края на 1964 г., общите разходи за чуждестранна помощ възлизат на 10,8 милиарда юана, като през този период най-големи са разходите от 1960 г. до 1964 г., когато в Китай тече големият глад.“ [5]
По време на глада от 1958 г. до 1962 г., десетки милиони души измират от глад. Въпреки това разходите за чуждестранна помощ възлизат на 2,36 милиарда юана. [6] Ако тези разходи бяха използвани за закупуване на храна, това би спасило 30 милиона души. Всички тези хора умират заради движението Великия скок напред, и в същото време стават жертви на опитите на ККП да изнесе революцията.
a. Корейската война
Комунизмът се стреми да завладее света, за да унищожи човечеството. Той използва човешкото желание за слава и богатство, за да подвежда хората да разпространяват злата му идеология. Сталин, Мао, Ким Ир Сен и Хо Ши Мин са водени от подобни желания.
По време на среща със Сталин през 1949 г., Мао обещава да изпрати над 1 милион войници и над 10 милиона работници, да помогнат на Сталин за разширяването в Европа, в замяна на контрол на Мао над Северна Корея. [7] На 25 юни 1950 г., след задълбочено планиране, Северна Корея напада Юга, и след три дена, Сеул е превзет. След месец и половина, целият Корейски полуостров е окупиран от Севера.
Преди избухването на войната, през март 1950 г., Мао струпва голям брой войници близо до корейската граница, за да са готови за война. Подробностите около самата война са отвъд обхвата на тази глава, но накратко, войната се проточва заради водената от Труман политика на умиротворяване. ККП изпраща "доброволческа армия" на полуострова, с друга тайна мисия: да се отърве от над 1 милион войници на Куоминтан, предали се по време на гражданската война. [8] Към края на Корейската война, жертвите от китайска страна са над 1 милион.
Резултатът от Корейската война е разделен полуостров. Тъй като ККП и Съветската комунистическа партия се борят за контрол над Северна Корея, Северът се облагодетелства от двете страни. Например, през 1966 г., когато Ким Ир Сен посещава Китай, открива, че в Пекин тече строителство на метро. Тогава той отправя молба идентичен метрополитен да бъде построен и в Пхенян — безвъзмездно.
Мао незабавно решава да спре строителството в Пекин и изпраща оборудване и хора — включително две дивизии на железопътния корпус на Народноосвободителната армия и многобройни инженери, общо няколко десетки хиляди души — в Пхенян. Северът не похарчва и стотинка и не ангажира и един свой човек в строителството; въпреки това изисква от ККП да гарантира сигурността на метрото по време на война. Накрая, метрополитенът в Пхенян става един от най-дълбоките в света по това време, със средна дълбочина 90 метра и максимална дълбочина 150 метра под земята.
След приключване на строителството, Ким Ир Сен обявява публично, че метрото е разработено и построено от корейци. Нещо повече, Ким често заобикаля ККП и се обръща пряко към Съветския съюз за пари и суровини. След Корейската война, ККП умишлено оставя някои свои хора в Северна Корея, с мисията да "приближат" Севера до Пекин и да го "отдалечат" от Москва. Ким нарежда убийство или хвърляне в затвора на хората на ККП, и така ККП губи на всички фронтове. [9]
След разпада на Съветската комунистическа партия, ККП намалява помощта си за Северна Корея. През 90-те години на миналия век, народът на Северна Корея гладува. През 2007 г., неправителствената организация Асоциация на севернокорейските дезертьори докладва, че през 60-те години на управлението на Ким най-малко 3,5 милиона души са загинали от глад и свързани болести. [10] Това е пореден кръвен данък на изнесената от комунистите революция.
б. Виетнамската война
Преди Виетнамската война, ККП подкрепя комунистическата партия на Виетнам (КПВ), за да надвие Франция през 1954 г. Това води през 1954 г. на Женевската конференция до конфронтация между Северен и Южен Виетнам. По-късно, Франция се оттегля от Виетнам. Нахлуването на Северен Виетнам в Юга и интервенцията на Съединените щати изостря Виетнамската война, правейки я най-крупния локален военен конфликт след Втората световна война. Американската армия участва във войната от 1964 г. до 1973 г.
Още през 1952 г., Мао изпраща консултативни групи при КПВ. Началник на военната консултативна група е генерал Уей Гуоцин от Народноосвободителната армия на Китай. Консултативната група за поземлена реформа, изпратена от ККП, задържа и екзекутира десетки хиляди земевладелци и богати селяни във Виетнам, причинявайки глад и селски бунтове в Севера. ККП и КПВ заедно потискат тези въстания и започват чистки в партията и армията, подобни на чистката в Янан, ръководена от ККП. (Чистката в Янан, 1942-1944 г., е първото идеологическо масово движение — включва пропаганда, арести, реформа на мисълта и други подобни — инициирано от ККП.)
С цел да стане лидерът на комунизма в Азия, Мао подпомага Виетнам в широк мащаб, въпреки факта, че десетки милиони хора умират от глад в Китай. През 1962 г., по време на среща на 7000 делегати на Народното събрание, Лиу Шаоци, заместник-председател на ККП, слага край на безумната политика на Мао, като се подготвя да възстанови икономиката до здравословно състояние и ефективно да изолира Мао. Но Мао отказва да отстъпи властта, и безсрамно настоява Китай да влезе във Виетнамската война, докато Лиу, който няма позиции в армията, е принуден да оттегли плановете си за икономическо възстановяване.
През 1963 г., Мао изпраща един след друг Луо Жуейцин и Лин Бяо във Виетнам. Лиу обещава на Хо Ши Мин, че ККП ще поеме разходите за Виетнамска война: "В случай на война, може да считате Китай за своя фронтова линия."
С подтикване и подкрепа от ККП, през 1964 г., КПВ атакува американски военен кораб с торпедота в Тонкинския залив, и така причинява Тонкинския инцидент, който активира участието на Съединените щати във войната. Впоследствие, за да се надпреварва със Съветския съюз за влияние във Виетнам, ККП изразходва богатства, оръжия и кръв.
Историкът Чън Сиенхуей пише в книгата си "Истината за революцията: хронология на Китай за 20-и век": "Подкрепата на Мао във Виетнам причини бедствие. Тя доведе до смъртта на 5 милиона граждани, противопехотни мини и развалини навсякъде, и накара икономиката да се срине. ... Подкрепата на ККП към КПВ включваше: оръжия, боеприпаси и други военни доставки, достатъчни за въоръжаването на над 2 милиона войници в армията, флота и военновъздушните сили; над 100 производствени предприятия и ремонтни фабрики; над 300 милиона метра плат; над 30 000 автомобила; стотици километри железопътни релси; над 5 милиона тона храна; над 2 милиона тона бензин; над 3000 километра петролни тръбопроводи; стотици милиони щатски долара. Освен тези стоки и парични средства, ККП също тайно изпраща над 300 000 войници на Народноосвободителната армия на Китай, които после обличат северновиетнамски униформи, да се борят срещу южновиетнамците и американската армия. За да се гарантира запазване на тайната, многобройни китайски войници, убити във войната, са погребани във Виетнам.“ [11]
Към 1978 г., общата помощ на ККП за Виетнам достига 20 милиарда щатски долара, докато БВП на Китай през 1965 г. е само 70,4 милиарда юана (около 28,6 милиарда долара по официален обменен курс по онова време).
През 1973 г., Съединените щати правят компромис с антивоенното движение у дома — което е всъщност подстрекано от комунистите — и оттеглят войските си от Виетнам. На 30 април 1975 г., Северен Виетнам окупира Сайгон и превзема Южен Виетнам. Под ръководството на ККП, КПВ започва репресии, подобни на кампанията на ККП за потискане на контрареволюционерите. Над 2 милиона души от Южен Виетнам бягат от страната с риск за живота си, и така формират най-голямата бежанска вълна в Азия по време на Студената война.
През 1976 г., целият Виетнам пада под властта на комунизма.
в. Червените кхмери (Кхмер Руж)
КПВ моли ККП да предостави широкомащабна помощ на Виетнам по време на Виетнамската война, но това по-късно става една от причините Китай и Виетнам да развият вражески отношения. За да изнесе революцията, ККП зарежда Виетнам с огромни запаси, за да може той да продължи да се бори със Съединените щати. Виетнам не иска войната да продължава толкова дълго, затова се включва във водените от САЩ четиристранни преговори (които изключват Китай) през 1969 г.
През 70-те години на 20-и век, след инцидента с Лин Бяо, Мао има спешна необходимост да възвърне престижа си в Китай. Освен това, китайско-съветските отношения са влошени след инцидента на остров Джънбао, местен военен конфликт между двете сили. Така Мао си сътрудничи със Съединените щати с цел да противодейства на Съветския съюз, и кани американския президент Ричард Никсън да посети Китай.
Междувременно, изправени пред опозиция на Виетнамската война у дома, Съединените щати не са склонни да продължат военните действия. Виетнам и САЩ подписват мирно споразумение. Именно след това Виетнам се отдръпва от ККП и влиза в орбитата на Съветския съюз.
Мао е недоволен от този факт и решава да използва Камбоджа, за да окаже натиск върху Виетнам. Отношенията между Виетнам и Камбоджа се влошават и по-късно двете страни започват война.
Подкрепата на ККП към комунистическата партия на Кампучия (по-известна като Червените кхмери) започва през 1955 г., когато кхмерските лидери са обучавани в Китай. Пол Пот, върховният лидер на режима на Червените кхмери, е назначен от Мао през 1965 г. Мао предоставя пари и оръжия на кхмерите. В рамките само на 1970 г., Пол Пот получава от Мао оръжия и оборудване за 30 000 души.
След като Съединените щати се оттеглят от Френски Индокитай (Виетнам, Камбоджа и Лаос), местните правителства не успяват да устоят на подкрепяните от ККП комунисти, и лаоският и камбоджанският режими падат в техните ръце през 1975 г.
Лаос попада под властта на Виетнам, а Камбоджа под контрола на подкрепяните от ККП Червени кхмери. За да приложат политиката на ККП и дадат урок на Виетнам, Червените кхмери често нахлуват в Южен Виетнам, който е обединен от КПВ през 1975 г. Те избиват живеещи на камбоджанско-виетнамската граница и се опитват да окупират делтата на река Меконг във Виетнам. Междувременно, отношенията на Виетнам с ККП са лоши, докато тези със Съветския съюз добри. С подкрепата от Съветския съюз, Виетнам започва нападения срещу Камбоджа през декември 1978 г.
След като завзема властта, Пол Пот управлява с изключителен терор. Обявява премахване на валутата, нарежда всички жители на градски райони да се включат в команди за принудителен труд в провинцията, и избива интелектуалците. За малко повече от три години, над една четвърт от населението на страната е избито или загива от неестествена смърт. Въпреки това, Пол Пот е хвален от лидерите на ККП, Джан Чунцяо и Дън Инчао.
След избухването на войната между Виетнам и Камбоджа, камбоджанският народ започва да подкрепя виетнамската армия. В рамките само на един месец, Червените кхмери биват разгромени, губят столицата Пном Пен, и са принудени да бягат към планините и да се бият като партизани.
През 1997 г., изменчивото поведение на Пол Пот води до конфликти в собствения му лагер. Той е арестуван от кхмерския командир Та Мок и осъден на доживотен затвор, по време на публичен процес. През 1998 г., умира от сърдечен удар. През 2014 г., въпреки многократните опити за противодействие от страна на ККП, Извънредните съдебни състави на съдилищата в Камбоджа осъждат на доживотен затвор двама кхмерски лидери: Кхиеу Сампхан и Нуон Чеа.
Войната между Виетнам и Камбоджа вбесява Дън Сяопин. По тази и други причини, през 1979 г. Дън започва война срещу Виетнам, и я нарича "контраатака с цел самозащита".
г. Други части на Азия
Износът на революция от ККП има болезнени последици сред китайската диаспора. По света се случват многобройни антикитайски инциденти, и са убити най-малко неколкостотин хиляди живеещи в чужбина китайци. На мнозина са ограничени правата да правят бизнес и получат обучение.
Типичен пример се случва в Индонезия. През 50-те и 60-те години на 20-и век, ККП предоставя значителна финансова и военна подкрепа на Индонезия с цел да подсили комунистическата партия на Индонезия (Партай Комунис Индонезия, ПКИ). ПКИ е най-голямата политическа група по това време, с 3 милиона преки членове. Заедно с членовете на свързаните с нея организации, общият брой нейни членове и сътрудници възлиза на 22 милиона души, пръснати сред индонезийското правителство, политическата система и армията, включително мнозина приближени на първия индонезийски президент, Сукарно. [12]
По това време, Мао критикува Съветския съюз за подкрепяне на "ревизионизма" и решително насърчава ПКИ да поеме по пътя на революция с насилие. Лидерът на ПКИ, Айдит, е поклонник на Мао и подготвя военен преврат.
На 30 септември 1965 г., десният военен лидер Сухарто потушава опита за преврат, прекъсва връзките с Китай и прочиства голям брой членове на ПКИ. Причината за тази чистка е свързана с Джоу Енлай. По време на една от международните срещи между комунистическите страни, Джоу обещава пред Съветския съюз и представители на други комунистически страни: "Има толкова много задгранични китайци в Югоизточна Азия; китайското правителство е в състояние да изнесе комунизма през тези китайци и да накара Югоизточна Азия да смени цвета си за една нощ." От този момент в Индонезия започват широкомащабни антикитайски движения. [13]
Антикитайското движение в Бирма (също известна като Мианмар) е подобно. През 1967 г., скоро след началото на Културната революция, китайското консулство в Бирма, както и местният клон на информационната агенция Синхуа, започват усилено да рекламират Културната революция сред задграничните китайци, окуражавайки студентите да носят значки с лика на Мао, да изучават "Малката червена книга" и да се противопоставят на правителството на Бирма.
Военната хунта под ръководството на генерал Не Уин нарежда законова забрана на носенето на значки с лика на Мао, изучаването на творбите на Мао и затваряне на китайските училища.
На 26 юни 1967 г., в столицата Янгон избухва свързан с насилие антикитайски инцидент: десетки са бити до смърт и стотици са ранени. През юли 1967 г., официалните медии на ККП призовават за "твърда подкрепа на народа на Мианмар под ръководството на комунистическата партия на Бирма (КПБ) за започване на въоръжен конфликт и мащабно въстание срещу правителството на Не Уин."
Скоро след това, ККП изпраща военен консултативен екип, да подпомогне КПБ. Екипът е придружен от над 200 активни войници. Те също нареждат големи групи членове на КПБ, живеещи в Китай от много години, да се върнат в Бирма и да се присъединят към борбата. Впоследствие, голям брой китайски червеногвардейци и сили на КПБ нападат Бирма от Юннан, разгромяват силите на правителството на Бирма и поемат контрол над район Коканг. Над 1000 китайски младежи, изпратени от Юннан, загиват на бойното поле. [14]
По времето на Културната революция, опитите на ККП да изнесе революцията включва поощряване на насилието и обезпечаване на военно обучение, оръжия и парични средства. Когато ККП спира опитите да изнася революцията, комунистическите партии в различни страни се разпадат и не успяват да се възстановят. Комунистическата партия на Индонезия е типичен пример.
През 1961 г., малайзийската комунистическа партия (МКП) решава да изостави въоръжения конфликт и вместо това спечелва политическата власт със законни избори. Дън Сяопин привиква в Пекин лидерите на МКП, Чин Пън и други, и изисква те да продължат усилията си с насилствени бунтове, тъй като по това време ККП вярва, че революционният ураган, завихрил се около виетнамското бойно поле, скоро ще помете Югоизточна Азия.
Заради това МКП продължава въоръжена борба и опити за революции още 20 години. [15] ККП финансира МКП, като ѝ помага да си набави оръжия на черния пазар в Тайланд. А през януари 1969 г. основава радиостанцията "Малайзийски революционен звук" в град Иян, провинция Хунан, и излъчва на малайски, тайски, английски и други езици. [16]
След Културната революция, на среща между президента на Сингапур, Ли Куан, и Дън Сяопин, Ли моли Дън да спре радио предаванията на МКП и на комунистическата партия на Индонезия на територията на Китай. По това време, ККП е заобиколена от врагове и изолирана; Дън тъкмо е възвърнал властта си и е поискал международна подкрепа, затова приема препоръката. Дън се среща с лидера на МКП, Чин Пън, и поставя краен срок за спиране на радио излъчванията, агитиращи към комунистическа революция. [17]
Освен в страните, посочени по-горе, ККП се опитва да изнесе революцията във Филипините, Непал, Индия, Шри Ланка, Япония и другаде, като в някои случаи предоставя военно обучение, а в други разпространява пропаганда. Някои от тези комунистически организации по-късно стават международно признати терористични групи. Например, Японската червена армия, която става печално известна със своите революционни лозунги срещу монархията и в подкрепа на насилието, е отговорна за отвличане на самолет, масови убийства на граждани на летище и серия от други терористични актове.
2. Износ на революция в Африка и Латинска Америка
По време на Културната революция, ККП често цитира лозунг на Карл Маркс: "Пролетариатът може да освободи себе си само като освободи цялото човечество." ККП проповядва световна революция. През 60-те години на 20-и век, бившият Съветски съюз преживява период на свиване и е принуден да поощрява идеологическа линия на ограничаване усилията за външна революция. Целта става мирно съжителство със западните капиталистически страни и предоставяне на подкрепа на революционните движения в третия свят.
ККП нарича тази политика "ревизионизъм". В началото на 60-те години на 20-и век, посланикът на ККП в Съветския съюз, Уан Дзясян, прави подобно предложение, но е разкритикуван от Мао, че е твърде приятелски настроен към империалистите, ревизионистите и реакционистите, и че не подкрепя достатъчно световното революционно движение. Затова, освен че изнася революцията в Азия, Мао също се състезава със Съветския съюз в Африка и Латинска Америка.
През август 1965 г., министърът на народната отбрана на ККП, Лин Бяо, заявява в своята статия "Да живее победата на народната война!", че се надига световна революционна вълна. Според теорията на Мао за "ограждане на градовете откъм селските райони" (както ККП завзема властта в Китай), статията сравнява Северна Америка и Западна Европа с градове, а Азия, Африка и Латинска Америка представя като селски райони. Затова изнасянето на революцията в Азия, Африка и Латинска Америка става важна политическа и идеологическа задача за ККП.
a. Латинска Америка
Професор Чън Инхун от Университета в Делауеър пише следното в своята статия "Изнасяне на революцията по света: изследователски анализ на влиянието на Културната революция в Азия, Африка и Латинска Америка":
В Латинска Америка, в средата на 60-те години на 20-и век, маоистки комунисти учредиха организации в Бразилия, Перу, Боливия, Колумбия, Чили, Венецуела и Еквадор. Основните членове са млади хора и студенти. С подкрепата на Китай, през 1967 г., маоисти в Латинска Америка основаха две партизански групи: Народна освободителна армия на Колумбия [,която] включва женска рота, имитираща Червения отряд на жените и бе наречена Отряда на Мария Кано[, и] Боливийска партизанска организация, известна още като Армия за национално освобождение на Боливия. През същия период, някои комунисти във Венецуела също започнаха акции с въоръжено насилие.
В допълнение, левият лидер на Перуанската комунистическа партия, Абимаел Гусман, беше обучаван в Пекин в края на 60-те години на 20-и век. Освен че изучи експлозивите и огнестрелните оръжия, е по-важно, че схвана мисълта на Мао Дзъдун, по-специално идеите за "духа, който се превръща в материя" и че следвайки правилния път, човек може да стигне "от това да няма хора до това да има хора, от това да няма оръжия до това да има оръжия" и други мантри от Културната революция.
Гусман е лидерът на Перуанската комунистическа партия (също известна като Сияйна пътека). Тя е определяна от правителствата на САЩ, Канада, Европейския съюз и Перу като терористична организация.
През 1972 г., когато Мексико и ККП установяват дипломатически отношения, първият китайски посланик в Мексико е Сьон Сянхуей. Сьон е таен агент на ККП, изпратен да наблюдава Ху Дзуннан (генерал в армията на Република Китай) по време на китайската гражданска война. Намерението зад назначаването му на поста на посланик е да събира сведения (включително за Съединените щати) и да се намесва в работата на мексиканското правителство. Само седмица преди Сьон Сянхуей да встъпи в длъжност, Мексико обявява ареста на група "партизани, обучавани в Китай". Това е още едно доказателство за опитите на ККП да изнесе революцията. [18]
Куба е първата страна в Латинска Америка, която установява дипломатически връзки с ККП. За да спечели Куба на своя страна и в същото време да се състезава със Съветския съюз за водачество в международното комунистическо движение, ККП отпуска на Че Гевара заем от 60 милиона щатски долара през ноември 1960 г., когато той е на посещение в Китай. По това време китайският народ умира от глад заради кампанията Големия скок напред. Джоу Енлай също казва на Че Гевара, че заемът може да бъде опростен чрез преговори.
Когато Фидел Кастро започва да клони към Съветския съюз след разпадане на китайско-съветските отношения, ККП изпраща — през посолството си в Хавана — голям брой пропагандни листовки на кубински държавни служители и граждани, в опит да провокира преврат срещу режима на Кастро. [19]
б. Африка
В статията "Изнасяне на революцията по света", Чън също описва как ККП оказва влияние върху независимостта на африкански държави и какъв път поемат те, след като стават независими:
Според западни медийни доклади, преди средата на 60-те години на 20-и век, някои революционно настроени африкански младежи от Алжир, Ангола, Мозамбик, Гвинея, Камерун и Конго бяха обучени в Харбин, Нандзин и други китайски градове. Член на Африканския национален съюз на Зимбабве описва своето едногодишно обучение в Шанхай. Наред с военно учение, то включва главно политически науки, как да мобилизира селяни и как да започва партизанска битка с цел народна война. Омански партизанин описва обучението си в Китай през 1968 г. Той е изпратен от организацията първо в Пакистан; след това взема полет на Пакистанските авиолинии до Шанхай, и по-късно до Пекин.
След като посещава образцови училища и жилищни квартали в Китай, той е изпратен в тренировъчен лагер за военно обучение и идеологическа подготовка. ... Творбите на Мао Дзъдун заемат най-важно място в учебната програма. Стажантите трябва да учат наизуст много цитати от Мао. Частта за дисциплината и как да взаимодействат съ селските маси е много подобна на "Трите основни правила и осемте заповеди", използвани от Народноосвободителна армия. Африканските обучаващи се също стават свидетели на Китай през Културната революция. Например, по време на посещение на училище, когато учител пита "как да се отнасяме към бандитски елементи", учениците повтарят заедно: "Убивай, убивай, убивай". ... В края на обучението всеки стажант от Оман получава книга на Мао, преведена на арабски език. [20]
Помощта към Танзания и Замбия е най-голямата сред външните революционни проекти на ККП в Африка през 60-те години на 20-и век.
ККП изпраща голям брой експерти от Службата за текстилна индустрия в Шанхай, да помогнат за построяване на Приятелската текстилна фабрика в Танзания. Отговорникът привнася силен идеологически тон в тези проекти за подпомагане. При пристигането си в Танзания, той организира бунтовнически отряд, окачва на строителната площадка червеното знаме на КНР с петте звезди, издига статуя на Мао с негови цитати, пуска музика от Културната революция и рецитира цитати на Мао. Строителната площадка се превръща в задграничен модел на Културната революция. Той също организира отряд за пропаганда, да рекламира мисълта на Мао Дзъдун и активно да разпространява бунтарски възгледи сред танзанийските работници. Танзания не е доволна от опитите на ККП да изнесе революцията.
След това, Мао решава да построи между Танзания и Замбия железопътна линия, която също да свързва Източна Африка с Централна и Южна Африка. Релсовият път пресича планини, долини, буйни реки и гъсти гори. Много райони по протежението на пътя са безлюдни и населени само с диви животни. Някои от релсите, мостовете и тунелите са изградени върху фундаменти от тиня и пясък, което прави работата изключително трудна. Построени са 320 моста и 22 тунела.
Китай изпраща 50 000 работници, от които 66 умират, и похарчва 10 милиарда юана. Завършването на проекта отнема 6 години, от 1970 г. до 1976 г. Но заради лошо и корумпирано управление в Танзания и Замбия, железопътното предприятие фалира. Разходите за железопътната линия днес биха се равнявали на стотици милиарди китайски юана или десетки милиарди щатски долара.
3. Износ на революция в Източна Европа
a. Албания
ККП не само изнася революции в Африка и Латинска Америка, но също полага огромни усилия да придобие влияние върху Албания, друга комунистическа страна. Още когато Никита Хрушчов изнася тайната си реч, бележеща ерата на десталинизацията, Албания е идеологически приравнена към ККП. Мао е много доволен и започва програма за оказване на "помощ" към Албания, независимо от цената.
Уан Хунци, репортер на осведомителна агенция Синхуа, пише: "От 1954 г. до 1978 г., Китай предоставя финансова помощ на Албанската работническа партия 75 пъти; сумата в споразумението е над 10 милиарда китайски юана."
По това време, населението на Албания е само около 2 милиона души, което означава, че всеки албанец получава еквивалента на 4000 китайски юана. От друга страна, средният годишен доход на китайски гражданин по това време е не повече от 200 юана. През този период, Китай също преживява Големия скок напред и произтичащия от него глад, както и икономически срив, предизвикан от Културната революция на Мао.
По време на Големия глад, Китай използва изключително оскъдните си резерви в твърда чужда валута, да внася хранителни запаси. През 1962 г., Рез Милие, албанският посланик в Китай, иска помощ с хранителни запаси. По нареждане на партийния заместник-председател Лиу, китайският кораб с пшеница, закупена от Канада и предназначена за Китай, променя курса и разтоварва пшеницата в албанско пристанище. [22]
Междувременно, Албания взема помощта на ККП за даденост и я прахосва. Огромните количества стомана, машинно оборудване и точни инструменти, изпратени от Китай, са оставени без защита от атмосферните влияния. Албански служители казват презрително: "Няма проблем. Ако се счупят или изчезнат, Китай просто ще ни даде още."
Китай помага на Албания да построи текстилна фабрика, но Албания няма памук, затова Китай трябва да използва резервите си в чужда валута, да купи памук за Албания. Един път, вицепрезидентът на Албания, Адил Чарчани, моли Ди Бяо, китайския посланик в Албания по това време, да подмени основно оборудване във фабрика за тор, и изисква оборудването да е от Италия. Тогава Китай купува машини от Италия и ги инсталира в Албания.
Подобна така наречена помощ единствено внушава алчност и мързел у получателя. През октомври 1974 г., Албания иска от Китай заем от 5 милиарда юана. Това време съвпада с късния период на Културната революция и китайската икономика е почти напълно срината. Накрая, Китай решава заеме 1 милиард юана. Но Албания е изключително недоволна и започва антикитайско движение в страната, с лозунги като "никога няма да преклоним глави пред икономически натиск от чужда страна". Също отказва да подкрепи Китай с петрол и асфалт.
б. Съветската репресия в Източна Европа
Социалистическата система в Източна Европа е изцяло продукт на Съветския съюз. След Втората световна война, съгласно разделението на сферите на влияние, заложено в Ялтенската конференция, Източна Европа е предадена на Съветския съюз.
През 1956 г., след тайната реч на Хрушчов, Полша е първата страна, в която избухват протести. След протести на работници във фабрики, ответна агресия и извинения от правителството, Полша избира Владислав Гомулка, който е войнствено настроен спрямо Съветския съюз и е готов да се опълчи на Хрушчов.
През октомври 1956 г. има опит за революция в Унгария. Група студенти се събират и повалят бронзовата статуя на Сталин в Будапеща. Скоро след това, мнозина се присъединяват към протеста и влизат в сблъсък с полицията. Полицията открива огън и най-малко 100 протестиращи биват убити.
Първоначално Съветският съюз изявява желание да си сътрудничи с новоучредената опозиционна партия и назначава Янош Кадар за първи секретар на партийния централен комитет и Имре Над за премиер и председател на министерския съвет. След като Над идва на власт, той се оттегля от Варшавския договор (споразумение за отбрана, председателствано от Съветския съюз) и призовава за по-нататъшна либерализация. От Съветския съюз не желаят да търпят това, затова нахлуват в Унгария, арестуват Над и го екзекутират. [23]
Унгарският инцидент е последван от Пражката пролет в Чехословакия през 1968 г. След тайния доклад на Хрушчов, управлението в Чехословакия започва да се отпуска. През следващите няколко години, се формира сравнително независимо гражданско общество. Една от представителните фигури е Вацлав Хавел, който по-късно, през 1993 г., става президент на бъдещата Чешка република.
При тези социални условия, на 5 януари 1968 г., реформистът Александър Дубчек заема поста на министър-председател на комунистическата партия на Чехословакия. Той засилва реформите и прокламира "социализъм с човешко лице". Скоро след това, Дубчек започва масово реабилитиране на несправедливо преследваните по време на сталинския период. Освобождава дисиденти, разхлабва контрола върху медиите, поощрява академичната свобода, позволява свободно пътуване на гражданите зад граница, намалява наблюдението на религиите, позволява ограничена вътрешнопартийна демокрация и т.н.
Съветският съюз счита тези реформи за предателство към принципа на социализма и се страхува, че ще го последват и други страни. От март до август 1968 г., лидерите на Съветския съюз, включително Леонид Брежнев, провеждат пет конференции с Дубчек, опитвайки си да го притиснат да изостави демократичните реформи. Дубчек отхвърля тези молби. В резултат на това, през август 1968 г., над 6300 съветски танка нахлуват в Чехословакия. Пражката пролет, започнала осем месеца по-рано, е потушена. [24]
Съдейки по унгарския инцидент и края на Пражката пролет, виждаме, че социализмът в Източна Европа е натрапен на тамошните народи и е поддържан с насилие от Съветския съюз. Когато Съветският съюз леко отпуска юздите, социализмът в Източна Европа веднага започва да се разпада.
Класическият пример е падането на Берлинската стена. На 6 октомври 1989 г., редица градове в Източна Германия провеждат масови протести и маршове, влизайки в стълкновение с полицията. По това време, Михаил Горбачов е на посещение в Берлин. Той казва на секретаря на Германската единна социалистическа партия, Ерих Хонекер, че реформата е единственият път напред.
Веднага след това, Източна Германия премахва ограниченията за пътуване, наложени на Унгария и Чехословакия. Това позволява огромен брой хора да дезертират в Западна Германия през Чехословакия, и Берлинската стена повече не може да спре вълната от бягащи граждани. На 9 ноември, Източна Германия се отказва от контрола върху преградата. Десетки хиляди жители се стичат в Западен Берлин и стената е разрушена. Така символът на комунистическата желязна завеса, издигал се там с десетилетия, се превръща в история. [25]
1989 г., когато пада Берлинската стена, е изпълнена със сътресения. Полша, Румъния, Чехословакия и Източна Германия получават независимост, освобождавайки се от социалистическото управление. Това е също в резултат на изоставянето от Съветския съюз на собствената му политика на намеса. Съветският съюз се разпада през 1991 г., слагайки по този начин край на Студената война.
Намесата на Съветския съюз в Близкия изток, Южна Азия, Африка и Латинска Америка не се ограничава до малкото примери, описани по-горе.
По подобен начин, през последните няколко десетилетия, китайската комунистическа партия подпомага 110 страни. Едно от най-важните съображения на партията при предоставяне на помощ е износът на нейната идеология.
Целта на тази глава е просто да покаже, че разпространяването на насилието е необходим метод, използван от комунизма за разширяването му в международен план. Колкото повече население и земя контролира призракът, толкова по-лесно е да унищожи човечеството.
4. Краят на Студената война
Краят на Студената война е огромно облекчение за мнозина. Те мислят, че социализмът, комунизмът и подобни тирании най-после са си отишли. Но това е просто още една победа за комунизма. Патовата ситуация между Съединените щати и Съветския съюз отвлече хорското внимание от китайската комунистическа партия и ѝ даде време да осъществи по-злонамерени и подли схеми.
Кръвопролитията на площад "Тиенанмън" от 4 юни 1989 г. отбелязаха издигането на партийния лидер Дзян Дзъмин. Подпомогнат от вече зрялата потисническа и пропагандна партийна машина, Дзян продължи системно да унищожава традиционната култура и да произвежда партийна култура. Чрез унищожаване на морала, Дзян разви общество от "вълчета": младежи, настроени срещу традициите и морала; и това проправи пътя за масовото преследването на Фалун Гонг и накрая, за унищожаването на човечеството.
Макар комунистите да са изгубили властта в бившите комунистически страни, комунизмът никога не е бил осъждан за престъпленията, които е извършил на глобално ниво. По подобен начин, Русия така и не изличи съветското влияние или премахна апарата на тайната полиция. Бившият началник на КГБ сега е начело на страната. Комунистическите идеологии и техните последователи не само съществуват, но и разпространяват своето влияние на Запад и по света.
Антикомунистическите активисти в Запада — по-старите поколения, които имат по-дълбоко разбиране за комунизма — постепенно отмират, докато по-новите поколения нямат достатъчно разбиране за, и желание да разберат злата, кървава и измамна природа на комунизма. Вследствие на това, комунистите могат да продължат своите радикални или прогресивни движения за унищожаване на съществуващите идеологии и социални структури, и дори да завземат властта чрез насилие.
a. Червеният площад е все още червен
Докато други бивши комунистически страни една след друга призовават за независимост, народът на Съветския съюз също жадува за промяна. Политиката изпада в хаос, икономиката се срива и Русия е изолирана от международните дела. Тогава руският президент Борис Елцин обявява комунистическата партия на Съветския съюз за незаконна и ограничава нейните дейности. Хората активно изразяват дълго сдържаното си презрение към партията, и на 26 декември 1991 г., Върховният съд приема закон за разпускане на Съветския съюз, с което слага край на 69-годишното му управление.
Но как биха могли дълбоко вкоренените комунистически идеологии да се предадат така лесно? Елцин започва кампания за декомунизация, като основава Руската федерация. Разрушени са статуи на Ленин, изгорени са съветски книги, уволнени са бивши съветски държавни служители, и са потрошени или изгорени голям брой свързани със Съветския съюз предмети — но всичко това не стига до същността на комунизма.
Движението за денацификация след Втората световна война е много по-обстойно. От обществените съдебни процеси срещу нацистки военнопрестъпници до прочистване от фашистка идеология: самата дума "нацист" сега е обвързана с чувство на срам. Дори днес продължава преследването на бивши нацисти с цел да бъдат изправени на съд.
За нещастие на Русия, където комунистическите сили са все още крепки, липсата на цялостно изличаване на комунизма дава възможност за тяхното завръщане. През октомври 1993 г. — само две години, след като жителите на Москва са излезли на улицата, за да извоюват своите независимост и демокрация — десетки хиляди московчани маршируват на градския площад, викайки имената на Ленин и Сталин и развявайки знамената на бившия Съветския съюз.
Митингът през 1993 г. е проведен от комунисти, искащи възстановяване на съветската система. Присъствието на армията и полицията само влошава конфронтацията. В кулминационния момент, тайните служби и военните избират да подкрепят Елцин, който тогава изпраща танкове да успокоят кризата. Въпреки това комунистическите сили се запазват и създават комунистическата партия на Руската федерация, и тя става най-голямата политическа партия в страната, докато не е изместена от сегашната управляваща партия, Обединена Русия на Владимир Путин.
През последните години, в някои проучвания (като тези на московската РБК ТВ от 2015 г. до 2016 г.), голям брой анкетирани (около 60 процента) казват, че Съветският съюз трябва да се възроди. През май 2017 г., много руснаци отбелязват 100-годишнината от завземането на властта от Съветския съюз. Младежката организация на комунистическата партия (Комсомол), създадена по времето на Съветския съюз, провежда клетвена церемония за младежи пред гроба на Ленин на Червения площад в Москва. По време на събитието, председателят на комунистическата партия на Руската федерация, Генадий Зюганов, твърди, че напоследък към партията са се присъединили 60 000 нови членове и че комунистическата партия продължава да оцелява и да се разширява.
Само в Москва, има почти 80 паметника на Ленин, чието тяло, погребано на Червения площад, продължава да привлича туристи и последователи. Червеният площад е все още червен. КГБ така и не е цялостно изобличен и осъден от световната общност. Комунизмът е все още наличен в Русия, и вярващите в комунизма все още изобилстват.
б. Червената катастрофа продължава
Понастоящем има 4 страни, управлявани от заклети комунистически режими: Китай, Виетнам, Куба и Лаос. Макар Северна Корея да е изоставила марксистко-ленинския комунизъм на повърхността, на практика тя е все още комунистическа тоталитарна държава. Преди Студената война, има 27 комунистически страни. Сега в 13 страни на комунистически партии е позволено да участват в политиката, а в 120 страни има регистрирани комунистически партии. Но през последното столетие, комунистическото влияние сред правителствата е намаляло в повечето страни.
Към 80-те години на 20-и век, в Латинска Америка има над 50 комунистически партии, с общо 1 милион членове (от които около половината на комунистическата партия на Куба). През първата половина на 80-те години на 20-и век, Съединените щати и Съветският съюз са в ожесточена надпревара в горещите точки на Латинска Америка и Азия. С разпада на Източна Европа и Съветския съюз, комунизмът постепенно отслабва. Комунистическите партии, които поставят акцент върху насилието като средство за управление, като Перуанската комунистическа партия (широко известна с името Сияйна пътека), стават все по-малко.
Въпреки това, болшинството от тези страни са все още управлявани от разновидности на социализма. Вместо да се наричат "комунистически", политическите партии възприемат имена като "социалдемократическа партия", "народна социалистическа партия" и тем подобни. Около 10 комунистически партии в Централна Америка премахват "комунистическа партия" от имената си, но продължават да прокламират комунистически и социалистически идеологии, ставайки все по-измамни в своите дейности.
От общо 33 независими страни в Латинска Америка и Карибския регион, болшинството имат комунистически партии, приети като законни политически играчи. Във Венецуела, Чили, Уругвай и другаде, комунистическата партия и управляващата партия често образуват коалиционни правителства, докато комунистическите партии в други страни играят ролята на опозиция.
В Запада и в някои страни и други региони, комунизмът не прибягва до насилие, както прави това в Изтока. Но чрез подривна дейност, той неусетно прониква в обществото и постига целите си да унищожи моралните ценности на хората, да унищожи културата, която Бог им е дал и да разпространява комунистически и социалистически идеологии.
Всъщност, призракът притежава контрол върху целия свят. Постигането на крайната цел — унищожаване на човечеството — е само на една крачка.
Глава 5: ПРОНИКВАНЕ В ЗАПАДА
Как призракът на комунизма управлява нашия свят – СЪДЪРЖАНИЕ
Препратки
[1] Чуни Фън, "Как китайската комунистическа партия оказва влияние върху Австралия", 5 юни 2017 г., http://www.abc.net.au/news/2017-06-06/how-china-uses-its-soft-power-strategy-in-australia/8590610
[2] Дзюн Чан, Йон Холидей, "Мао: неизвестната история", Анкър Букс, 2006 г.
[3] Хари С. Труман, "Изявление за Формоза", 5 януари 1950 г., https://china.usc.edu/harry-s-truman-%E2%80%9Cstatement-formosa%E2%80%9D-january-5-1950
[4] "САЩ влизат в корейския конфликт", https://www.archives.gov/education/lessons/korean-conflict
[5] Циен Япин, "60 години китайска чуждестранна помощ: до 7 процента от държавните бюджетни разходи", http://history.people.com.cn/BIG5/205396/14757192.html
[6] Циен Япин, "60 години китайска чуждестранна помощ: до 7 процента от държавните бюджетни разходи", извадени от годишните доклади за държавни бюджетни разходи, http://history.people.com.cn/BIG5/205396/14757192.html
[7] Чън Сиенхуей, "Истината за революцията: хронология на Китай за 20-и век", глава 38, https://www.bannedbook.net/forum2/topic6605.html/
[8] Чън Сиенхуей, "Истината за революцията: хронология на Китай за 20-и век", глава 38, https://www.bannedbook.net/forum2/topic6605.html/
[9] Чън Сиенхуей, "Истината за революцията: хронология на Китай за 20-и век", глава 52, https://china20.weebly.com/
[10] "Момент на изтичане: бягство от Северна Корея, смърт в Китай", Гласът на Америка, https://www.voachinese.com/a/hm-escaping-north-korea-20121007/1522169.html
[11] Чън Сиенхуей, "Истината за революцията: хронология на Китай за 20-и век"
[12] Сун Джън, "Превратът в Индонезия от 30 септември 1965 г.", Китай в перспектива, http://www.chinainperspective.com/ArtShow.aspx?AID=183410
[13] Сун Джън, "Превратът в Индонезия от 30 септември 1965 г.", Китай в перспектива, http://www.chinainperspective.com/ArtShow.aspx?AID=183410
[14] "Разговор по история, обсъждане на настоящето: китайската шокова вълна в Мианмар", Гласът на Америка, https://www.voachinese.com/a/article-2012024-burma-china-factors-iv-140343173/812128.html
[15] Чън Инхун, "Изнасяне на революцията по света: изследователски анализ на влиянието на Културната революция в Азия, Африка и Латинска Америка", Съвременни китайски изследвания, 2006 г., том 3, http://www.modernchinastudies.org/cn/issues/past-issues/93-mcs-2006-issue-3/972-2012-01-05-15-35-10.html
[16] Чън Инан, "Радиостанция 'Малайзийски революционен звук'", списание Ян Хуан Ера, 2015 г., том 8
[17] Чън Инхун, "Изнасяне на революцията по света: изследователски анализ на влиянието на Културната революция в Азия, Африка и Латинска Америка", Съвременни китайски изследвания, 2006 г., том 3, http://www.modernchinastudies.org/cn/issues/past-issues/93-mcs-2006-issue-3/972-2012-01-05-15-35-10.html
[18] Ханшан, "Сион Сиенхуей и историята на ККП по изнасяне на революцията в Латинска Америка", Радио свободна Азия, https://www.rfa.org/cantonese/features/history/china_cccp-20051117.html
[19] Чън Сиенхуей, "Истината за революцията: хронология на Китай за 20-и век", глава 52, https://china20.weebly.com/
[20] Чън Инхун, "Изнасяне на революцията по света: изследователски анализ на влиянието на Културната революция в Азия, Африка и Латинска Америка", https://botanwang.com/articles/201703/向世界输出革命——文革在亚非拉的影响初探.html
[21] Чън Инхун, "Изнасяне на революцията по света: изследователски анализ на влиянието на Културната революция в Азия, Африка и Латинска Америка", https://botanwang.com/articles/201703/向世界输出革命——文革在亚非拉的影响初探.html
[22] Уан Хунци, "Китайската помощ за Албания", списание Ян Хуан Ера
[23] Чън Цуейдъ, глава 60, "Еволюцията на съвременния конституционализъм", Обзървър, 2007 г.
[24] Чън Цуейдъ, глава 60, "Еволюцията на съвременния конституционализъм", Обзървър, 2007 г.
[25] Чън Цуейдъ, глава 60, "Еволюцията на съвременния конституционализъм", Обзървър, 2007 г.
Източник: https://www.theepochtimes.com/chapter-4-exporting-revolution-2_2559971.html
Източник/ци: https://www.falun-bg.info/news/world/973-chetvyrta-glava-iznos-revolucia-komunizym.html
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!