Цар Симеон пред Константинопол. Снимка: Румен Петков
iskra.bg
Епичното сражение, което утвърждава България като водеща сила в Средновековна Европа
На 20 август 917 година на бреговете на река Ахелой се разиграва едно от най-епичните сражения в средновековната история на Европа. В тази грандиозна битка българският цар Симеон I Велики постига блестяща победа над могъщата византийска армия, затвърждавайки статута на България като водеща сила на Балканите.
Тези исторически факти се разглеждат в книгата „Българските владетели от VII до XIV век. История на България“, написана от историка д-р инж. Румен Петков. В нея писателят Румен Петков разкрива интересни събития от този период.
В книгата може да се запознаете как битката при Ахелой е не само връх в политическото и военно могъщество на България, но и символ на стремежа на Симеон за господство над Византия и за обединение на българския народ под един могъщ царски скиптър. Тази битка остава в историята като един от най-славните моменти на средновековната българска държава.
Тази година на 20 август се навършват 1107 г. от битката при Ахелой – известна като най-грандиозното сражение за цялото европейско Средновековие.
Публикуваме целия материал на д-р Петков без редакторска намеса:
„През 917 г. Симеон подготвя нова война срещу Византия. Най-напред той се обръща към своите североизточни съседи и съюзници — печенегите, които в Х век живеят между Дунав и Днестър. Целта му е да привлече на своя страна и други народи против Византия. Симеон дори предлага да сроди българите и печенеги в един народ. Но въпреки старанието Симеон не постига целта си, защото византийското злато и подаръци се ценели много по-високо, отколкото голите обещания на българския цар.
Затова Симеон започва усилено да се готви за самостоятелна война. За да се подсигури от евентуално нападение на новите съюзници на Византия — африканските араби, които биха могли да нападнат България, като пристигнат със своята флота в двете най-важни византийски бази — Солун и Драч, той изпраща български части към тия два града.
Като узнала намеренията на Симеон Августа Зоя заедно със своите съуправители свиква общ съвет задачата, на който е да се реши как да спрат завоевателните стремежи на българския цар. Всички единодушно се изказват в полза на войната и че Симеон трябва да се накаже за неговото високомерие и гордост за неговите завоевателни и властолюбиви стремежи. За постигане на целите се изтъкват следните предимства – да се възползуват от това, че българските войски са пръснати в различни посоки по полуострова. Второ, ако се обърнат към старата политическа тактика на византийските императори, а именно да отвлекат вниманието на Симеон още и с повдигането против българите на околните народи, които едновременно да нападнат заедно с ромейските войски българската държава от всички страни.
За изпълнението на тоя план са взети следните предварителни мерки. За да се подсигури империята откъм източните граници, започват преговори за мир и за обмяна на пленници с багдадския халиф; това дало възможност на всички войски, които тогава се намирали в Мала Азия, да се прехвърлят в Европа; повикани са на помощ и арменците. От север като най целесъобразно било България да бъде нападната от печенегите. За скрояването на този план в Константинопол пристигнал и херсонският стратег Иван Вогас, който според хронистите сам предлага на Зоините управници да сключи съюз с печенегите, при условие, че бъде издигнат в сан патриций.
За кратко време Вогас изпълнил поетите ангажименти. Явил се при Зоя да уточнят датата на която византийската флота ще прекара печенегите през Дунав за да нахълтат в Североизточна България и започнат да воюват срещу Симеон. Драчкия стратег Лъв Рабдух също успял с подаръци да убеди сръбския княз Петър Гойникович, да напудне България. След тази усилена дипломация срещу царството на Симеон, съглашенските войски влизат в действие.
Събраните в Цариград византийски войски извършват тържествен молебен Дворцовият протопоп Константин Кефало заедно с Константин Валериас изнасят дървения кръст на които е бил разпънат Христос и всички пълководци и войници дават клетва, че ще умрат един за друг. За да се насърчи бойният дух предварително са раздадени заплатите. Последвало тържествено изпращане от жителите на столицата и потеглили под главното командване на магистъра Лъв Фока, се отправят право на север по най-източния път към българските граници. Едновременно с тях излиза от Босфора в Черно море и византийската флота под командването на патриция и друнгария /адмирал/ Роман Лакапин, на когото е възложено, след като пристигне при устието на Дунав и прекара печенегите през реката, да се яви за поддръжка на Лъв Фока.
Щом узнал за всичко, каквото ставало и се готвело в Цариград, Симеон решава да събере войските и да удари ромеите с цялата си сила. На 20 август 917 г. двете армии се срещат при река Ахелой. Под ръководството на сина на Никифор Лъв Фока ромеите решават да влязат в генерално сражение на Анхиалското поле и първи започват военните действия. Още в първите минути ромеите предприемат офанзива по десния си фланг и изтласкват българското ляво крило и част от центъра. Симеон макар и рано включва в битката своя конен резерв, скрит в горите на хълма Биберна край дн.с. Каблешково.
Българското ляво крило се прегрупира и контраатакува разтеглените редици на ромеите. С мощен вик на цялата българска армия Симеон лично повежда войските в сражението. Ромейте виждат числеността, изпадат в паника и побягват към Анхиало, започват масово отстъпление на което войниците се стъпкват един друг, а тези които са достигнати, нямало пощада. Симеоновата армия посича 60 000 ромей. Главнокомандуващият Лъв Фока едвам успява да избяга в Месемврия, но другите пълководци са избити. Византийският историк от края на Х век Лъв Дякон, който посетил мястото на сражението, описва:
„Кръвопролитието е такова голямо каквото от векове не е бивало. И днес може да се видят около Анхиал купища от кости на позорно изкланата тогава бягаща ромейска войска.“
С това поражение Симеон разстройва всички планове и намерения на византийските пълководци. Роман Лакапин не можал да изпълни задачата на своята експедиция. Когато той пристигнал с флотата при устието на Дунав, където Иван Вогас го чака заедно с печенегите, пристига и известието за поражението на ромеите при Ахелой. Възниква спор, печенегите разбират, че ще бъдат изправени срещу победилата българска армия.
Искат гаранции, но като виждат, че има неразбирателството между предводителите си, възмутени се връщат по земите си. Роман е принуден да се върне с пълна несполука в Константинопол. Също така и сръбския княз Петър се отказва от обещанията си пред драчкия стратег защото е имал до себе си предания на Симеон владетел на Захумлие княз Михаил Вишевич, който не се забавил да запознае българския цар за плановете на Петър с Ромейското правителство.
Маджарите разбират, че остават сами и изтъкват като причина, че са съюзници и на крал Арнулф и са заети с работите на Западна Европа.
След поражението на византийците при Ахелой Симеон изпраща една част от армията си да преследва разбития неприятел, а сам се завръща в Преслав. Българската войска, без да среща съпротива, бързо се приближава към Константинопол. Византийските управници, като мислели, че Симеон сам идва към столицата, решават още веднъж да опитат силите си и да дадат последен отпор. Лъв Фока поискал отново да му се даде шанс да задържи българите и като събира остатъците от армията си, заедно с други воеводи се изправил за битка при с. Катасирти, близо до самия Цариград. Българите обаче поемат инициативата и в едно нощно сражение, отново обръщат византийците в бяг. В Катасиртската битка загиват и последните военни сили на Византия. Пътят към Цариград е отворен. Обаче Симеон не потегля за там, защото чака изхода на сръбската развръзка, която вървяла едновременно с движението на българската войска към Константинопол.
Симеон, разсърден от постъпката на княз Петър, веднага след Ахелойската победа решава да се разправи със сръбския княз за неговата преднамерена измяна. След завръщането си в Преслав той изпраща войска в Сърбия под камандването на двама свои воеводи Теодор Сигрица и Мармаис. Задачата им е да действат не толкова с оръжие, колкото с хитрост. За целта те влизат в преговори с Петър и го уверяват, че няма да го убият, ако се яви на лична среща с тях. Когато Петър идва, българите го хващат и окован във вериги го откарват в България, където умира в тъмница. Тогава на сръбския престол е поставен Павле Бранович, когото българите водят със себе си. Това е човекът който след ослепяването на баща му Бран от Петър е избягал в България да търси закрилата на Симеон.
По този начин Симеон най-после постигнал целта си, в Сърбия е възстановено влиянието на българския цар. След тия успехи Симеон пожелал да пожъне плодовете на своите победи. Като съзнавал силата и надмощието си над империята, Симеон не се задоволявал с един триумф на победата, която му докара слава, като победител на Византия. Убеден, че поражението на ромеите е станало за господство му над ромейския народ, той в писмото си до Константинопол открито и високомерно изявил своите претенции върху императорския престол и поискал, византийските власти и народ да го признаят за свой император. В противен случай заплашил, че като нахълта отново с войска в пределите на империята и като унищожи всичко по пътя си с огън и меч и ще настъпи и към самия Константинопол и като го превземе, сам ще се провъзгласи за цар и самодържец ромейски.
За да не бъде превзет Константинопол, императорът подписва договор, като се съгласява с всички искания. От този момент Симеон започва да се титулува „Василевс на българи и ромеи”.
Военните неуспехи предизвикват поредна промяна на управлението в Константинопол. През 919 г. умният и енергичен друнгарий на флотата Роман Лакапин не се забавя да се възползва от неустойчивото положение на централната власт, за да направи преврат. Той с помощта на възпитателя на младия император и на своите привърженици през март 919 г. е въведен в двореца. Първата му работа е да свали Зоя Карбонопсина като регент, която веднага изпраща в манастир. След което изгонва нейните привърженици от двореца, за да премахне влиянието им върху държавната политика. Месец по късно, през април същата година, той жени малкия Константин за дъщеря си Елена Лакапина, а себе си през декември 920 г. обявява за василеопатор и взема управлението на империята в ръцете си.
Лишен от възможността да заеме византийския трон с дипломатически средства, разгневеният Симеон подновява военните действия, за да наложи волята си. Между 920 и 922 година България засилва натиска си върху Византия, воювайки на запад през Тесалия до Коринтския провлак и на изток в Тракия. Българските войски достигат Дарданелите и се прехвърлят в Азия, където обсаждат град Лампсак. През 921 г превземат Адрианопол и отново се разполагат пред Константинопол, за да настояват за отстраняването на Роман.
Докато чакат отговор българите нападат ромеите пред самия дворцов комплекс в местността „Извора“ /Порта Пиги или Празничните врата/, опожаряват Златния рог и превземат Виза. Ромеите протакат преговорите и се опитват да настроят сърбите срещу България. Симеон научава за това и със светкавичен поход завладява Сърбия. Преселва жителите на по-големите градове във вътрешността на България, за да запази контрола си над тях. Павле Бранович е заменен от бившия бежанец в Константинопол Захария Прибиславлевич.
Решен да превземе Константинопол Симеон планира мащабна кампания и през 922 г. изпраща пратеници в Египет при фатимидския халиф Абдулах ал-Махди Билах с молба флотът да му окаже помощ. Халифът е склонен на споразумение и изпраща свои пратеници в България, но те са заловени от ромеите в Калабрия. Роман предлага на Абдулах мир, като му изпраща щедри дарове и по този начин предотвратява съюза с България.
През лятото на 924 година Симеон все пак се явява пред Константинопол с искане за среща с патриарха и императора. На 9 септември 924 година той преговаря с Роман Лакапин на Златния рог и договаря мир, според който Византия отново започва да плаща данък на България, но си връща някои градове на Черноморския бряг.
Междувременно в Сърбия Захария Прибиславлевич, подстрекаван от ромеите, вдига бунт срещу Симеон. Той е подкрепян от недоволните на постоянните войни срещу Византия преселени българи. Симеон отново изпраща Теодор Сигрица и Мармаис, но този път те претърпяват поражение и са обезглавени, което принуждава българския владетел да сключи примирие с Византия и да се концентрира върху сръбския бунт. През 924 година той изпраща нова армия, водена от Часлав Клонимирович, който успява да прогони Захария в Хърватия. След този успех сръбската аристокрация е поканена в България, за да признае верността си към новия княз, но вместо това са избити и Симеон анексира Сръбското княжество.
След смъртта на патриарх Николай Мистик през 925 г., Симеон осъществява дипломатически контакти с папа Йоан X. Като резултат от тях Българската архиепископия се издига до статута на патриаршия, а за титла на българския владетел е призната „император на ромеите“.
През 926 година войските на Симеон, водени от Алогоботур нападат византийския съюзник Хърватия, но са разгромени от армията на крал Томислав в битката при Босненските планини. Въпреки успеха си, Томислав търси споразумение с България и с посредничеството на папския легат Мадалберт е сключен мир и е възстановено довоенното положение, но хърватите се отказват от съюза с ромеите. В последните месеци от живота си Симеон се подготвя за нов поход към Константинопол, въпреки отчаяните молби за мир на Роман Лакапин. Симеон I умира на 27 май 927 г. от сърдечен удар в своя дворец в Преслав.
При управлението на Симеон Средновековна България достига своя културен разцвет и се превръща в духовен център на Славянска Европа. В това отношение Симеон продължава политиката на своя баща Борис за утвърждаване и разпространяване на българската култура и привличане на учени и писатели в страната. В Преславската и Охридската книжовна школа се концентрира книжовната дейност, създава се нова азбука – кирилицата. Учениците на Кирил и Методий, сред които Климент Охридски, Наум Преславски и Константин Преславски, продължават просветителската си работа в страната, превеждат християнски текстове като Библията, книгите на Йоан Златоуст, Василий Велики, Кирил Александрийски, Григорий Богослов, Атанасий Велики и историческите хроники на Йоан Малала и Георги Амартол и др.
Симеоновият Златен век е свързан и със създаването на оригинални богословски и светски произведения. Сред тях са „Шестоднев“ на Йоан Екзарх, „Азбучна молитва“ и „Проглас към Евангелието“ на Константин Преславски, „За буквите“ на Черноризец Храбър.
Симеон превръща новата българска столица Преслав в религиозен и културен център, предназначен по-скоро за владетелска резиденция, отколкото за военна крепост. Със своите повече от двадесет кръстокуполни църкви и многобройни манастири, с внушителния си царски дворец и Златната /Кръгла/ църква, Преслав е най-красивата столица в Европа и демонстрира величието на българската държава.“