Петър Волгин, Retro.bg
Най-важното разделение в света днес не е между левицата и десницата. Нито пък това между либерализма и консерватизма. Да, противоречията между тези две групи съществуват и ще продължат да съществуват. Само че основната борба днес е друга. И тя е между хората и партиите, които искат да има силна национална държава, и другите, които са привърженици на глобализма. Ако първите настояват решенията за бъдещето на всяка държава да бъдат вземани от институциите на същата тази държава, вторите искат всичко да бъде решавано на наднационално ниво. От дълго време насам именно глобалистите диктуват правилата на играта, те са статуквото. Само че напоследък нещата почват да се променят. И тази промяна е свързана основно с възраждането на идеите на привържениците на силната национална държава и за отслабването на наднационалните институции. Това показват както резултатите от изборите в ключови държави, така и все по-видимите промени в обществените настроения. Да, глобализмът все още продължава да бъде официалната идеология, само че националните идеи печелят все по-голяма популярност.
Тази съпротива има своите конкретни говорители. Това са премиери, президенти, опозиционно настроени политици, интелектуалци, журналисти. Сред най-значимите политически фигури, които са изразители на идеята, че националното трябва да е по-силно от глобалното, са лидери като Си Дзин Пин, Доналд Тръмп, Владимир Путин, Виктор Орбан, Робърт Фицо. Разбира се, всички те, както и много други личности с подобни схващания са силно мразени от статуквото, което използва всеки повод, за да ги атакува. Вижте какво се случва с Виктор Орбан през последните дни. Унгарският премиер реши да направи това, което прави всеки разумен политик, който иска да помогне за слагането на край на един военен конфликт. Срещна се с лидерите на държавите, които са основни участници в него, както и с тези политически ръководители, които могат да помогнат за постигането на мир. В рамките на няколко дни Орбан разговаря с Володимир Зеленски, Владимир Путин, Си Дзин Пин, Доналд Тръмп. В резултат на това лидерите на ЕС, както и знайни и незнайни шефове на държави от Евросъюза, почнаха истерично да цвърчат срещу него, понеже бил разрушавал „европейското единство по отношение на агресора“. За съжаление, мнозинството от евролидерите нямат особено много ум в главите си и поведението им по отношение на Орбан за пореден път доказва това наблюдение. Не стига, че се провалиха тотално по отношение на спирането на войната в Украйна, ами сега демонстрират абсолютно неадекватно поведение по отношение на човека, чиито усилия в тази насока биха могли да се увенчаят с успех. Преди два месеца пък беше извършен атентат срещу един друг европейски лидер, когото статуквото силно мрази – Робърт Фицо. Словашкият премиер избегна смъртта, но това покушение за пореден път доказа, че настроенията, които сеят глобалистите с войнствената си риторика, водят до такива ужасни последици.
Вероятно никога няма да разберем дали покушението срещу Доналд Тръмп е плод на сложен заговор, или е дело на самотен атентатор, обладан от омраза. Има обаче един безспорен факт, който не може да бъде отречен. Основни мишени на насилнически действия както на вербално, така и на физическо ниво, стават именно хора, които дръзват да предизвикват глобалисткото статукво. И тук става дума не само за политици, но и за интелектуалци, общественици, журналисти. Всеки, който се осмели да се усъмни в правотата на глобалистките догми, бива безжалостно атакуван. Такива хора постоянно биват заклеймявани в медиите, срещу тях се водят съдебни дела, стига се и до покушения срещу живота им. Обърнете внимание на следния показателен факт. Хората, за които говорим, най-често са обвинявани, че са „фашисти“, че искат да „разрушат демокрацията“, че искат да установят „авторитарен режим“, да „премахнат всички свободи“. Тези обвинения идват от средите на глобалистите, на онези, които много обичат да наричат себе си „либерали“ и да настояват, че се борят за свободата на всички ни да изразяваме собственото си мнение. Тези „либерали“ постоянно се оплакват, че националистите ги заплашвали, и призовават да се борим срещу тях. Обаче какво се оказва на практика? Мишени на насилнически действия се оказват не глобалистки настроените „либерали“, а именно борците срещу подкрепяното от тях статукво. Защо става така? Защото именно изпълненото с омраза „либерално“ говорене активизира всякакви откачалки да грабнат оръжие и да решат, че само като извършат някой атентат, ще „спасят демокрацията“.
Ако се върнем пак към ставащото в САЩ, ще видим, че през последното десетилетие там няма по-неистово атакуван политик от Доналд Тръмп. Той беше нападан истерично и като президент, и след като загуби изборите през 2020, и днес, когато вероятността отново да влезе в Белия дом е изключително голяма. Официозните политици и официозните медии го описват като най-голямото зло на политическата сцена, като човек, който трябва да бъде спрян на всяка цена, ако искаме да „спасим демокрацията“. Е, при такава несекваща реч на омразата трябва ли да се учудваме, че някой кретен, като този, който стреля срещу Тръмп, е решил да се прави на „спасител“ с оръжие в ръка? Този атентат е пряк резултат от поведението и говоренето на онези, които твърдят, че ценят всяко различно мнение, но всъщност правят всичко възможно, за да премахнат мненията, които не съвпадат с техните. Именно тези, които се обявяват за „либерали“ и за „борци срещу фашизма“, се отнасят по най-фашисткия начин срещу всеки, който дръзне да изрази опозиционни виждания.
Омразата срещу Доналд Тръмп е особено силна, защото силите на глобалисткото статукво не могат да понесат мисълта, че начело на най-силната (все още) държава в света може да застане човек с неговите възгледи. И тук е редно да си зададем следните важни въпроси. Толкова страшни ли са хора като Тръмп, Путин, Си Дзин Пин, Орбан, Фицо, за каквито ги представят официозните говорители? Какви толкова „страшни“ неща искат да направят въпросните политици, че всички „защитници на демокрацията“ се мобилизират срещу тях? Честният отговор на тези питания е следният. Въпросните политици, както и много други като тях, искат едно простичко нещо. Те искат да бъдат уважавани правата на отделните държави. Настояват всяка страна да разполага с неприкосновената свобода сама да взема решения за бъдещето си, а не да изпълнява заповедите на разни анонимни чиновници, разположени в глобалните властови центрове. Ето това е голямата „вина“ на политиците, за които говорим. Заради тези им „престъпни мисли“ те са подложени на неспирни атаки.
Добрата новина е, че все повече хора по целия свят вече открито оспорват глобалисткото статукво. Все повече хора искат националната държава да си върне правата, а не да бъде обикновена пионка на наднационалните центрове на власт. Това е гаранция, че бъдещето може да бъде по-добро от настоящето.