Доминик дьо Вилпен: Pax Americana приключва, но войните на САЩ ни водят към гробовен мир

Автор: Доминик дьо Вилпен, bg.mondediplo.com

Доминик дьо Вилпен е бивш министър-председател на Франция (2005-2007) и бивш министър на външните работи (2002-2004). Автор на Mémoires de paix pour temps de guerre (Спомени за мир по време на война), Grasset (2016).

Периодът на Pax Americana приключва и оставя съременния свят в пълно безредие. В продължение на три десетилетия Съединените щати, следвани от съюзниците си и действащи сами на сцената, вярваха, че е възможно да променят света по свой образ и подобие. Като упражняват влияние – смятайки, че са пример за останалите. Чрез регулация – представяйки се за източник на правото. И най-вече чрез сила – уверени в своята мощ. Така забравиха собствените си обещания и предизвикаха ответна реакция, чиято цена плащаме всички днес (1).

Не е време да се обръщаме назад, а да се поучим от уроците и да гледаме напред, към задаващия се свят, заклещен в адските механизми на глобална война и подвластен на три успоредно протичащи процеса.

Най-напред е процесът на фрагментация в резултат главно на безпрецедентната дерегулация на силата. Консенсусът от 1945 г., наложил международен ред за мирно уреждане на кризите, бе последван през Студената война от усилия за деескалация, а в впоследствие и от това, че на американската свръхсила бе поверена ролята на „световен жандарм“. Този консенсус излезе от начертаното русло.

От една страна, защото западните сили – гаранти на този ред, се освободиха от собствените си правила. Действаха извън международните законови рамки (както в Косово през 1999 г. и Ирак през 2003 г. (2)), без предохранителни мерки (както в Либия през 2011 г.) и без политическа перспектива (както в Сахел от 2013 г. насам). Подкопаването на правото, от друга страна, е резултат от действията на сили като Русия или Китай, недоволни от наложения през 1945 г. ред, за това, че им отстъпвал прекалено малко място, което според тях оправдава своеволното прибягване до заплаха и сила.

Фрагментацията се поражда не по-малко и от зачестилите кризи, които правят света по-опасен от всякога след серията граждански войни, последвали „арабските пролети“ през 2011 г. в Либия, Сирия и Йемен. Всички замразени конфликти от 90-те години на миналия век изглеждат нажежени до краен предел: войната в Украйна от 2014 и най-вече през 2022 г., двойната война за Нагорни Карабах между Азербайджан и Армения през 2020 и 2023 г. или новата война в Газа през 2023 г. Появилите се опортюнисти, терористични групи, авторитарни личности и етно-националистически движения придвижват фигурите си върху шахматната дъска на световната дерегулация.

Тази фрагментация се подхранва и от поляризацията на международната система, която се задълбочава от умножаването на санкциите. Съперничеството между Китай и САЩ принуждава постепенно всяка страна да избира своя лагер. Уроците от Студената война показаха в колко голяма степен биполярният свят е носител на надпревара във въоръжаването, на риск от ескалация и поръчкови конфликти върху спорни територии. Днес те вече се появяват в безпрецедентни мащаби, а съотношението на силите в дълготраен аспект не е непременно благоприятно за Вашингтон. Нито с оглед на демографията – въпреки ускореното застаряване на Китай; нито икономически – въпреки китайската криза на растежа; нито може би политически – поради това, че САЩ вдъхват все по-малко надежди, стават по-взискателни, понякога дори по-имперски настроени (3). Ако и понастоящем изглеждат във възход, то е защото протекцията им не е лишена от изкушения да васализират, дори да ограбват своите съюзници. Голямото сравнително предимство на Америка ще се запази предвид свръхмощната ѝ армия, разположена по всички части на планетата; единствената, оборудвана с всички арсенали на нашата епоха и закалена от столетие на конфликти. Докато китайските войски не разполагат с никакъв пряк опит. Основното бреме на войните лежи върху азиатските опорни пунктове – Япония, Южна Корея и Тайван, и непряко – върху европейските съюзници на САЩ, тъй като поляризацията улеснява сближаването и дори стратегическото взаимно допълване между Китай и Русия, което по-рано не беше очевидно.

Логиката „Всичко или нищо“

Вторият процес е тоталната конфронтация (4). Обстановката в Украйна и Газа сочи, че военните конфликти придобиват по-висока степен на интензивност. Бяха споменати аналогии, при първия – с окопната войната, при втория – с бомбардирането на Дрезден. Но по-задълбочен анализ на тези конфликти от нов тип показва, че преобладава логиката „Всичко или нищо“, при която всеки компромис се очертава като предателство. Те добиват аспекта на всеобщо разпространение на логиката от Мюнхен.

За всеки от воюващите това са не само териториални, но и екзистенциални конфликти. Украинците разглеждат руската агресия като открито намерение за изкореняване на тяхната нация, култура и език. Сред руските върхушки също преобладава идеята за екзистенциална война за правата на нацията, подложена на натиск от застрашаващия я Запад, който хлопа на вратите ѝ. В Израел 7 октомври пробуди чувството на екзистенциална уязвимост, разклати основополагащото обещание на Държавата Израел да осигури безопасно място, където евреите да живеят в условия на сигурност. Обхватът и ужасът на атаките срещу самата израелска територия, пропуските на разузнаването и армията породиха незаличимо недоверие и страх. В Газа непрекъснатите и интензивни бомбардировки, огромните разрушения, усещането, че целта е да бъдат сринати всички културни, санитарни и образователни инфраструктури, както и да се оспори колективната идентичност на населението, засилват чувството за тотална заплаха.

Тези войни са тотални и поради това, че са възпоменателни, носят товара на цялото минало. Всички призраци от историята са на крак. В Русия е мобилизирана паметта за „Великата отечествена война“ (1941-1945 г.) и Украйна се описва като страна, подлежаща на денацификация. В Украйна напомнят за „гладомора“ (1932-1933 г.) и отправят призиви за десталинизация на Русия. В Израел 7 октомври събуди ехо от ужаса на Шоа (Холокоста – бел. ред.), а някои смятат завладяването на Газа и унищожаването на „Хамас“ за „денацификация“, която оправдава бомбардирането, военната окупация и едно бъдещо преобучение на населението. От палестинска страна напомнят за Накба – катастрофата от 1948 г., битуваща като спомен сред цялото население, заедно със страха, че стратегията на Израел в крайна сметка е палестинците да бъдат прогонени в Египет или другаде.

Но да не се заблуждаваме – тази двойна спирала за прокламиране на собствената идентичност и глобално отхвърляне на Другия, характерна за войните, съществува и при нас. Всеки е обхванат от опасения. „Логиката на врага“, анализирана от Карл Шмит, кристализира във всеобщ страх от неприятеля, решен да ни унищожи. Тя свежда Другия до карикатурен образ, превръща го в Сатана с тайни и убийствени намерения. А от друга страна, трагично потвърждава убежденията на същия този противник, че мечтаем единствено да го унищожим. Във вътрешен аспект това е механиката на гражданската война, чиито предвестници виждаме тук или там, най-отчетливо в истеричните президентски избори в САЩ, а във външен аспект – логиката на тоталната война.

Третият процес е насоката към глобална война като крайна цел – война без граници, мултиплицирана от самия процес на глобализация.

Глобалната война е заразителна и се разпространява до безкрай. В миналото бариерата на Космоса, бавните комуникации и ограниченият обмен действаха като естествена спирачка на конфликтите. Днес, напротив, се мобилизира едно човечество в състояние на тотална взаимна зависимост и свързаност, където икономическите шокове, политическите страсти и милитаристките уклони въздействат почти незабавно. Нашият свят е по-взривоопасен от всички предишни международни системи. Подвластен е и на най-незначителната простъпка, на най-малката манипулация.

Глобалната война се вклинява във всички кътчета на планетата, в морските пространства, на сушата и във въздуха, също така в Космоса и киберпространството, с очертаващи се безпрецедентни последици за хората от „тила“ – разстройване на здравната система, хибридна информационна война, политическа дестабилизация, превръщане на международните конфликти в граждански междуособици на базата на идентичността.

Глобалната война носи практически неограничен разрушителен потенциал. Рискът от ядрен конфликт, който далеч не е неизбежен, разстройството на търговските пътища с опасности от дефицит и инфлация, заплахата от космическа война би трябвало да разтревожат онези, които лекомислено смятат, че войната е най-краткият път към мира. Тази война може да доведе до мир, но само гробовен.

Глобалната война е самоубийствена за самата планета, тъй като ни отклонява от целите на декарбонизацията и отнема ценни енергийни източници. Още по-опасно е, че ни въвлича в надпревара, при която декарбонизацията се превръща в един от елементите на конфронтацията между блоковете, в пропусната полза за военната икономика. Кой би приел да прави икономии, ако това укрепва неговия съперник? Тази порочна сметка води до ускоряване на климатичното затопляне.

В днешния взривоопасен свят Франция губи корените си в Европа, която се проваля. Това е рискът от една Франция вън от играта в една Европа вън от играта.

В продължение на шестдесет години след разгрома през 1940 г. Петата република успя да възстанови корените на Франция в света, независимо от загубените колониални войни и Суецката криза (5), която донякъде я притискаше в ъгъла и излагаше на критиките на двата блока. Генерал Дьо Гол остави траен отпечатък, основавайки престижа на Франция върху четири стълба: ролята ѝ на гарант и пионер на многостранния ред, доказвайки чрез своята собствена динамика, че е заслужила неочакваната си принадлежност към победителите от 1945 г; ролята ѝ на балансираща сила в конфронтацията между блоковете – нито присъединена, нито безразлична; ролята ѝ на независима сила, която разполага с ядрено оръжие и беседва на равна нога с всички държави в света; и най-сетне ролята ѝ на предпазлив вдъхновител на солидарна и сплотяваща се политическа Европа, за преодоляване на националните разногласия.

Франция изглежда днес изтръгната от корените си и излъчва странна безпомощност (6). От 1989 г. насам е дебалансирана поради изчезването на единия от блоковете, възстановената мощ на Германия и загубата на влияние в Африка. След това се впусна стремглаво в изпреварващи военни интeрвeнции, раболепие пред американската мощ и растящо напрежение с Германия.

Провежда спорадична и непостоянна политика, подобно на танцьор, който си плете краката. По отношение на САЩ се колебае между прочувствени излияния към Доналд Тръмп и недоверие към НАТО (чието състояние оприличи на „мозъчна смърт“). Относно Германия преминава от реч през 2017 г., обръщение към Ангела Меркел, към конфронтация по всички технически въпроси. И дори, след речта в Братислава (2023 г.) – към изкушението да се противопостави, заедно с Източна Европа, на германското надмощие на континента. Що се отнася до украинската криза, един ден – не трябвало „да се унижава Русия“, на другия ден –трябвало да бъдем „безгранични“ в подкрепата си за Украйна, дори с изпращане на „пехотни подразделения“. Относно войната в Газа, веднъж – да предложим на Израел международна коалиция срещу „Хамас“, друг път – да поискаме прекратяване на огъня. Всеки поне веднъж е изразявал съгласие с част от тази френска външна политика, но никой не ѝ е оказвал продължителна подкрепа.

Френската външна политика е и небалансирана. От 2007 г. е напуснала орбитата на Петата република и се отклонява по центробежна траектория към лекомислен неоконсерватизъм, подкрепян от монохромен медиен пейзаж, в който дебатите са изместени от все по-крайни становища. Преобладават прозападният курс, морализаторството, милитаризмът и „демократизмът“, без съобразяване с разнообразието на света. В резултат на това се трупат провали, като затруднените отношения с Магреба, безпомощността в Ливан, плесницата на англосаксонските съюзници по сделката с австралийските подводници през септември 2021 г. и унизителното прогонване от Сахел. Вълна от антифренски чувства разтърсва Африка и се разпростира по света, като нов „момент 1956“, налагащ преразглеждане на нашата дипломатическа дейност.

Външната политика се милитаризира, особено що се отнася до управлението на кризи. „Когато разполагаш с чук, всички проблеми приличат на пирони“, обичаше да казва президентът Барак Обама. Това, което е вярно за американската армия, важи и за френската. Дипломацията, напротив, е като швейцарско ножче – набор от несъвършени инструменти, предназначени за справяне по най-добрия начин с всеки евентуален проблем и за намиране на решения, които са възможно най-малко лоши. Големите дипломати са преди всичко талантливи домашни майстори, въоръжени с историческа култура, чувство за обществен дълг и непоклатима воля за общуване с Другия.

В тази трагична спирала допуснатите отклонения са едновременно причина и следствие на френската слабост, тласкащи я все по-близо до риск от провал. Кой извън нашите граници все още би припознал Франция, когато поради липса на стратегически компас тя се превръща в карикатура на самата себе си?

И Европа в същото време е заплашена от срив. Като податлив на раздробяване геополитически организъм, тя понася свръхнапреженията и депресиите на близкото си обкръжение.

Най-вече свръхнапреженията на големите и мощни територии, които я притискат – Русия, Китай, САЩ.

Войната в Украйна напомни на Европа, че е уязвима. На карта е поставен териториалният суверенитет на Стария континент; тя вече знае, че е неспособна да осигури сама своята отбрана, а зависи от американската помощ, която от година на година става все по-несигурна. Трудно ѝ е да възстанови военното си производство, за да попълни запасите си и да продължи да помага на Украйна. Общите проекти са често в застой или трудно възстановими, подобно на френско-германските планове за изтребител (Система за въздушен бой на бъдещето SCAF) и танк на бъдещето (Основна система за сухопътна война MGCS).

Франция трябва да излезе от Г-7

В НЕ по-завидно положение е европейският индустриален суверенитет. Европа изглежда притисната от американската икономика и заплашена от засилването на протекционизма и индустриалното планиране, налагани прагматично както от Доналд Тръмп, така и от Джо Байдън. През 2008 г. брутният вътрешен продукт (БВП) на Европа и САЩ бяха сравними. Първият днес се равнява на само две трети от американския. Ипотечната криза не само не отслаби икономиката на страната, в която бе зачената, а я укрепи и обнови, оставяйки Европейския съюз да се задушава в предприетата политика на икономии. Субсидиите от 369 милиарда долара, отпуснати по силата на Закона за намаляване на инфлацията (IRA, 2021), позволяват стратегически производства в областта на батериите и полупроводниците да се разрастват, в ущърб на Европа. Същевременно Европа се оказва прекомерно зависима от Китай в областта на търговския обмен, Франция – при луксозните стоки, Германия – в автомобилостроенето. Европейската промишленост е опасно изостанала в новото ключово направление – производство на батерии и електрически автомобили. Това е резултат от два фактора: историческата криза на европейския промишлен модел и надпреварата в протекционизма и субсидирането, в която Европа участва с вързани ръце и крака, поради прекомерно строгата политика на конкуренция, фрагментирането на субсидиите и разнородните търговски интереси на 27-те държави членки.

Не по-блестяща е ситуацията в Европа по линия на технологичния суверенитет. „Седемте брилянта“ на американската технология (Alphabet, Amazon, Apple, Microsoft, Meta, Nvidia и Tesla) доминират в световен мащаб. Сред 50-те челни предприятия от технологичния сектор присъстват всичко на всичко четири европейски предприятия. Пазарът на европейския „облак“ е усвоен до 72% от три американски фирми, с реален риск от изтичане на европейски данни и загуба на дигитален суверенитет. В момент, когато навлиза нова вълна на иновации в областта на изкуствения интелект и квантовите калкулатори, Европа трябва да може да защити талантливите си стартъпи, като насочи публичните поръчки към европейски предприятия и оформи „единен дигитален пазар“.

Състоянието на депресия в две съседни пространства – Близкия изток и Субсахарска Африка, където липсата на мощности води до нестабилност и хаос, е предизвикателство пред вратите на Европа. Европа разглежда съседите си като източник на заплахи и проблеми, а не на партньорство: на Изток – войни, на Юг – провал на политиките за подкрепа и обсебващ страх от миграционни вълни.

Всичко това прави все по-трудно постигането на единство в Европа, докато общностната демокрация изглежда разкрачена между скок към федерализма и експанзия на междуправителствените институции. Разрастването на брюкселската регламентация създава понякога впечатление за изпреварващи мерки при липса на избор. Това изостря вътрешните различия и насърчава натиск като този, който се опитва да упражнява унгарският президент Виктор Орбан. Еманюел Макрон основателно настоява за изграждане на „европейска стратегическа автономия“, и дори постигна реален резултат с обединяването на 750-те милиарда европейски дълг по време на Ковид. Но преди всичко е нужно да се осигури оцеляването на Европа.

Признаване на палестинска държава

Време е Франция да се захване с дипломатическа офанзива, придържайки се към призванието си и духа на своите послания. За тази цел следва да затегне бойните си редици, като се опре на дипломатическото тяло и качествен военен апарат, поставени днес в незавидно положение. За да избяга от мрачния и немощен реализъм, както и от наивния и още по-недъгав идеализъм, тя трябва да избере пътя на последователен „идеал-реализъм“, съзнавайки неотложната необходимост да се натрупа мощ – на Франция, на Европа, на международната общност. Да прилагаш ефикасна дипломация, значи на първо място да умееш да избираш приоритети, способни да възстановят доверието към Франция.

Първият приоритет е ангажирана политика в полза на мира. Дългосрочна и интензивна дейност, при която следва първо и незабавно да се възстанови връзката с Юга. През последните две десетилетия ние загубихме контакта с него, до степен че вече дори не чуваме и не разбираме какво ни се казва.

Време е Франция отново да стане това, което винаги е била – световна страна, мост и кръстопът между Севера и Юга, Изтока и Запада, способна да говори с всички.

Необходими са нови форуми, в които посланието на Франция да бъде прогласено във всеобщ интерес. Г7, създадена от президента Валери Жискар д’Естен, разполага с карикатурната легитимност на щатно правителство – клуб на съмишленици от глобалния Запад, претендиращ да контролира половината от световното богатство в полза на една десета от световното население. Франция следва да излъчи силен сигнал, като се оттегли от този форум без бъдеще. Г20, възкресена от президента Никола Саркози след кризата от 2008 г., който отначало бе символ на световната финансова технокрация, следва да се насочи към определена форма на отговорност пред Генералната асамблея на Обединените нации, пазителка на международното право. В настоящия период на оспорване и блокиране на ООН Франция трябва да продължи проекта за реформа на Съвета за сигурност, за увеличаване на неговата представителност – чрез нови постоянни страни членки, и на ефикасността му – чрез преразглеждане на правото на вето по определени въпроси. Сред по-широките форуми този на страните от БРИКС заслужава нашето внимание. В момента тече процес на дълбоко преустройство и се поставя цел за представителство на глобалния Юг, което личи от неотдавнашното приемане на нови държави членки. Организацията включва вече над половината от световното население, в разнороден ансамбъл, обединен около единодушната критичност към Запада. Длъжни сме да възприемем логиката на мнозинството от световното население, за да изложим нови решения и намерим общ реформаторски подход. Ролята на Франция би могла да е насочена към разкриване на път за създаване на разширен БРИКС+, в който желаещите държави да се включат за формулиране на обща програма, подкрепяна от повечето страни в света. Необходимо е да докажем ефикасността на колективния метод по всяка отделна тема, разбира се, и по въпроса за климата, въпреки постепенното отслабване на възторга от Парижкото споразумение при всяка поредна конференция на страните, но също и по въпроса за фалиралите държави, свързан конкретно с две от гибелните последици на глобализацията: от една страна, международния тероризъм, върлуващ в Сахел, Близкия изток, Азия и засягащ всички държави; от друга страна, организираната престъпност, която печели терен на всички континенти.

Необходимо е също да защитаваме и проповядваме многополюсна визия за света. Цялото разнообразие на света не може да се сведе до сблъсък между блокове. Дългата ни история не по малко от неуспехите ни показва, че балансът на силите е най-лошата от международните системи, като изключим всички останали, както Уинстън Чърчил твърдеше за демокрацията. Нужно е ясно да заявим, че връщането на Китай на първия ред на световната сцена е легитимно и необходимо, след два века заличаване, но също, че връщането на една мощна и богата със своите послания Индия е очаквано и предвидимо. Нашата дипломация трябва да следва пътя на откриването на големи партньори.

Втори приоритет – политика на независимост, въз основа на подготовка и свободен избор, която да позволи на Франция да води война в случай че бъде принудена.

Трябва най-напред да обмислим въпроса за капацитета на военните сили. Законът за военната програма увеличава отпусканите средства до повече от 400 милиарда евро до 2030 г. Отчитайки спада на инвестициите през последните години, този закон поддържа обаче линията за развитие на силите по всички направления – нещо като армия бонсай, обслужваща амбициите на секвоя за голяма световна сила. Ще трябва да фокусираме амбициите си върху континенталната и териториалната отбрана. Това означава да продължим логиката на професионализация на родовете войски, въведена от президента Жак Ширак през 1995 г. , с цел да разполагаме с мощен, гъвкав и модерен инструмент.

Трябва също така да се насочим, в рамките на Европа, към реорганизация на военната промишленост, за да гарантираме по-голям френски и европейски суверенитет, като осигурим и облекчим финансирането. Необходимо е, от една страна, да изключим военните разходи от финансовите цели на новия пакт за стабилност, като подчертаем ролята им на инвестиция в бъдещето. Нужно е освен това да създадем европейска агенция за въоръженията с бюджет от най-малко 100 милиарда евро, отчислени като общо задължение, за да организираме координирано планиране между страните членки за географско разпределение на дейностите, производствените звена, научните изследвания, развитието и интелектуалната собственост, като осигурим конкурентоспособни обеми на производство в световен мащаб.

Трябва също така да заздравим връзките между нацията и армията. Войната не е само въпрос на сила, а също и на издръжливост на обществото. Ето защо трябва да обмислим създаването на национален резерв, който да възстанови ползите от военната повинност, без да възпроизвежда нейното бреме. Нужно е да браним и укрепваме нашата демокрация, чрез стремеж към по-просветени и мъдри разисквания, по-траен консенсус и по-достойни за уважение и спазвани закони. Ето защо са нужни също предохранителни средства, тъй като увеличаването средствата за армията би довело неизбежно до нарастване на мощта ѝ, но и до увеличаване на риска от милитаристична спирала. Трябва да разширим контролните функции на Парламента и гражданското общество по военните въпроси и да пресечем връзките между медийната сфера и отбранителната промишленост, за да предотвратим манипулиране на общественото мнение.

Трети приоритет – инициативна дипломация, стремяща се към разрешаване на световните кризи, но загърбваща методите на агитация, които размиват нашия образ и създават представа, че злоупотребяваме с наличния страх и с войнственост: идеи като „сухопътни войски“ в Украйна и „европеизация“ на нашата възпираща ядрена сила са непредпазливи подхвърляния.

Безотговорно е да се мисли, че кризите се делят на такива, които можем да оставим да загният, и други, за които смятаме, че е наш дълг да подхранваме.

По тези от първия тип – кризите на нещастието, не се чува почти нищо, нито от международната общност, нито от Запада, нито най-вече от Франция. Такъв е случаят с Хаити, където фалиралата държава е превзета от гангстерски групи. Същото се отнася до Судан, който отново потъва в гражданска война и кланета, двадесет години след Дарфур. Бирма също е в състояние на гражданска война. Така е и в Демократична република Конго. Така е и в Ливан. Нужно е да се промени методът, да се увеличат ангажиментите и тези трагични ситуации да се превърнат в лабораторни примери за нови сътрудничества в полза на общата цел на всички велики сили: осигуряване на по-голяма стабилност и сигурност на международната система и избягване на неконтролирани подхлъзвания. Всеки конфликт, макар и пренебрежим, дори далечен, може днес да се превърне във фитил за взривяване на световния барутен погреб. Ето и повод да възстановим мястото на Съвета за сигурност на ООН в центъра на играта, с неговите специални подразделения, включващи участници от основните световни сили, по-специално САЩ, Китай, Русия, Европейския съюз, Индия и Бразилия, създаващи политически условия на терена и политически предпоставки за развитието.

Основната част от вниманието обаче следва, разбира се, да се насочи към кризите от втория тип, кризите на трагедията в нашия свят, при които несправедливостта и войната ни водят все по-близо до пропастта. Трябва да осъзнаем, че в Газа, както и в Украйна, ако оставим войната да руши всичко наоколо, увеличаваме с всеки изминал ден риска от глобализация на конфликта.

По отношение на войната в Газа дължим да възстановим достоверен и бърз политически хоризонт, на базата на две държави. Това минава през трайно прекратяване на огъня. Но предвид риска от регионално разрастване се налага да отидем по-далеч и да свикаме конференция за сигурността в Близкия изток, включваща всички регионални фактори, в т.ч. Израел и Иран. Тя трябва да предизвести ново Осло и Хелзинки за този регион. Не става дума да се реши за няколко седмици това, което се е вкоренило в продължение на 50 години, а да се създадат рамка и процес, в които всеки въпрос да може да се урежда според неговото естество и ниво на спешност. В Газа е необходимо чрез трайно прекратяване на огъня да се отговори на хуманитарната трагедия на населението и драмата на израелските заложници, да се оцени трагичното и символично измерение на криза, засягаща САЩ и Европа. За да се постигне напредък по палестинския въпрос, Франция трябва трайно да балансира своята позиция, като излъчи силни сигнали. Най-напред – признаване на палестинската държава. После да изрази волята за поставяне на международното право над всичко останало. И най-сетне да предложи специален съд за престъпленията, извършени в Израел и в Палестина, както за терористичните атаки от 7 октомври, така и за военните престъпления, които е възможно да са извършени в Газа, и военните престъпления при израелската окупация на Западния бряг. Необходимо е мирът да бъде породен от международното правосъдие и да се излезе от заслеплението пред страданието на Другия, което увековечава войната.

За Украйна е наложително трайно установяване на балансиран подход в три направления: да продължи решително оказване на помощ на украинците, за противодействие на нарушенията на международното право от страна на Русия, като гласуваните от Конгреса 61 милиарда американска помощ са глътка въздух, даваща шанс за преговори без риск от неминуем крах. На второ място, да се изясни нашата позиция пред страните от глобалния Юг, които виждат само „двойния стандарт“ на Запада, а не защитата на международния ред – гарант на мира и сигурността. Най-сетне дипломатически процес, водещ до деескалация, до споразумения в рамките на конфликта, и когато украинците са готови да го приемат – до прекратяване на огъня, което да позволи да започнат преговори между руснаците и украинците. При тези преговори ще са необходими три кошници: едната – относно окупираните и анексирани от Русия територии; втората – за надеждна архитектура на сигурността в Европа; третата – от международен характер, за подновяване на Договора за ограничаване на стратегическите нападателни оръжия (Start) отпадащ през 2027 г. и на Договора за ликвидиране на ракетите със среден обсег на действие (INF), за овладяване на новия глобален ядрен риск. По принцип не затваряме вратата и пред договорени решения.

Да се изобрети друг свят

Да поддържаме вниманието си и към Източна Азия, където Тайван и Корея засилват опасенията си от възникване на нови фронтове по линията на разделение на двата големи блока. Силови прекроявания в Индо-Тихоокеанското пространство пораждат риск от неконтролируема военна спирала. Само стремежът към регионално равновесие, предоставящ заслужено място на големите нововъзникващи сили в региона, като Индия и Индонезия, може да го предотврати. Нека не смятаме, че войната е неизбежна, с което доста често се примирява Вашингтон, а да се опитаме да поемем инициативата и да предложим формати на разисквания, способни да съпътстват поетапни решения. Франция не може да се ограничи до избор между нова световна война и нова Ялта. Тя трябва да отхвърли възпроизвеждането на блоковата логика.

Рядко светът е бил по-взривоопасен от сега. Всекидневно наблюдаваме противопоставянето между два наранени свята, два световни лагера, устремени с пълна сила един срещу друг: западният свят, действащ в името на дестабилизиращ прогрес, опасяващ се от упадък и изкушен понякога да действа по-скоро предварително, отколкото със закъснение; друг лагер, стремящ се към прекрояване на световния ред в своя полза, с риск да оформи имперски запазени територии, заобиколени от огради. Свят, в който всяка промяна би била пресечена в зародиш, в името на задушаваща стабилност.

Между тези два свята и заедно с глобалния Юг, оставен встрани от тази конфронтация между блоковете, трябва да изобретим друг свят, да очертаем път към споделен, балансиран и сигурен свят, способен да предотврати предопределената катастрофа и да установи общ терен, осигуряващ благата на човечеството – климата, биоразнообразието, финансовата стабилност, научните изследвания. Никой не разполага с по-добра възможност от Франция за импулсиране на този нов дух и развитие на друга политика, основана на принципи и обърната към движението. Справедливост, равновесие, колективна сигурност и търсене на мира следва да бъдат новата посока на Франция, осъзнала, че днес затварянето в себе си е равнозначно на падение.

Бележки: 

(1) (Всички бележки са от редакцията.) Вж. Benoît Bréville, „Les États-Unis sont fatigués du monde“ (САЩ са уморени от света), Le Monde diplomatique, май 2016.

(2) Вж. Serge Halimi, „Punir la France, ignorer l’Allemagne“ (Да се накаже Франция и игнорира Германия), Le Monde diplomatique, май 2023.

(3) Вж. Martine Bulard, „Chine - États-Unis, où s’arrêtera l’escalade?“ (Китай – САЩ: докъде ще стигне ескалацията?), Le Monde diplomatique, октомври 2018.

(4) Вж. Джон Миършаймър, „Защо великите сили воюват помежду си“, Монд дипломатик, август 2023.

(5) През 1956 г., по време на експедицията в Суец, Франция и Обединеното кралство, принудени да се оттеглят, добиха съзнание за границите на своята мощ.

(6) Вж. Доминик дьо Вилпен, „Франция жестикулира, но не казва нищо“, Монд дипломатик в Дума, 18 декември 2014.

Доминик дьо Вилпен е бивш министър-председател на Франция (2005-2007) и бивш министър на външните работи (2002-2004). Автор на Mémoires de paix pour temps de guerre (Спомени за мир по време на война), Grasset (2016).

Източник: bg.mondediplo.com

Превод: Станимир Делчев

ЗА КАКВО Е СЪЗДАДЕНО ЧОВЕЧЕСТВОТО

Източник/ци: Доминик дьо Вилпен: Pax Americana приключва, но войните на САЩ ни водят към гробовен мир | Glasove.com

Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!