Tyxo.bg counter
facebook.com 24.03.2014

ТВО Белене: „Тука да умират гадовете” ЕДНО ДОКАЗАТЕЛСТВО

 

Свърши голямата война. Падна Царство България и на власт дойдоха комунистите. Една част от класовия враг беше ликвидиран в дните около 09.IX.1944г. Друга част ги съди народен съд, а по-сетне съдиха земеделския водач Никола Д. Петков, и го обесиха, а Народните Представители от опозицията бяха арестувани и изпратени в лагер при мина Перник– рудник „Куциян”. Съдиха и много офицери от Царската армия, обвинени в заговор против Народната власт. Но с това само не свърши. Наложи се да се потърси врага и в редовете на компартията. Трайчо Костов, когото осъдиха и обесиха на 17.XII.1949г., а неговите привърженици под името на бандата на Т.Костов изпратиха по лагерите и затворите. Но само с това не свърши. Класовите врагове трябва да се превземат, превъзпитат и то с труд, като за тази цел се открият лагери и в тях се настанят опасните хора.

В началото на юни 1949г. в Белене на брега на Дунава спира луксозна кола „Чайка” и от нея слизат двама мъже и една жена. Единият от мъжете- висок, слаб с побеляла вече коса, над 60г. Вторият към 45г., строен, с красиво лице и буйна черна коса. Жената също на тази възраст в тоалет от последна мода. Старецът гледа острова, който е отделен от сушата с 800м. воден ръкав и казва: „Само за тази цел е, тука ще бъде!” Вторият допълва: „Тук им е мястото”, а жената добавя: „Тука да умират гадовете”, и с това свършило.

            По сведения от беленчани, тази зловеща комисия, която им отне островите, се състояла от следните членове: Тодор Павлов – професор и регент, Антон Югов – министър на вътрешните работи и Цола Драгойчева от ЦК на БКП.

Към края на юни на гара Белене пристигат първите вагони с арестанти, които ги прехвърлили на остров „Персин” и ги откарали на 8км. на изток по острова на най-високата точка 35м. над м. ниво, дето не се залива от водите на Дунава. Същите повече бивши министри и Народни депутати от опозицията и др. 

с. Белене

            Това голямо село, в което преди войната имаше 8000 жители, за първи път го посетих през пролетта на 1943год. Бях служител при свищовското лесничейство и ме изпратиха по преброяването на овцете и едрия добитък. Овцете бяха над 25 000, а едрият добитък към 10 000. Беленчани отглеждаха на острова цели стада свини, които изнасяха за странство и за вътрешността. На пристанището, дето имаше и митнически пост, се товареха много зърнени храни за Германия, и свини. В селото тогава имаше 24 кръчми, няколко частни търговци и кредитна кооперация, които обслужваха населението със стоки.

            Повечето от жителите на Белене бяха католици, малка част мохамедани и власи. Поминъкът на хората беше в земеделието, скотовъдството, риболова и занаятията. От обширните площи на сушата и тия на островите, беленчани изкарваха големи количества зърнени храни и отглеждаха много добитък, свини, птици и др. 

Островите:

            Най-големият о-в е „Персин”- 75 000 дек., отделен от сушата с 800м. канал. От северна страна на Персин е о-в „Голяма Бързина”- 6000дек. Двата острова ги дели 200 метров канал, по който до 1918г. са минавали корабите и съгласно дунавската конвенция по корабоплаването Г. Бързина е бил към Румъния. Българите потопили няколко шлепа с камъни в канала и така отбили корабоплаването по главния Дунав и острова минал към България. Персин и Г.Бързина в миналото бяха обрасли с върбови гори. През 1949г. Персин в по-голямата си част беше обработван. Малка ивица земя, отделена от Г.Бързина с тясна ивица вода, е Малка Бързина. Името „Бързина” иде от името на румънска принцеса Мара Бързина, а името на „Персин” от преданията – носел името на дъщерята на някой владетел - Персина, оставена на острова докато умряла.

            По на изток от Г.Бързина, успоредно с Персин, са малките острови „Милка” и „Кичето”, и двата обрасли с върбови гори. Остров „Щуреца” е близо до селото, също обрасъл с върбови гори. По надолу към Свищов е о-в „Предела” – малък пясъчен остров без гора, а западно от Персин е о-в „Магареца”, също обрасъл с върбови гори.

            Над канала при селото имаше лек понтонен мост, по който се минаваше за острова.

            Първите постройки от тухли са станали 1949-1950 год. На 8км. надолу от моста има лагер и този обект го нарекли II-ри обект от лагери, а на 3км. на север от моста построиха I-ви обект. 

На служба при ТВО

            До края на юни 1950год. работих като писар при съвета в с.Алеково. Още от 1949г. започна усилена кампания за вкарване в ТКЗС на селяните. Същите ги облагаха с големи наряди зърнени храни, свинска мас, мляко и др. Облягаха с мляко и воловете, и кравите, и овцете. За неотчетени доставки осъдиха се много селяни и кулаци и ги изпратиха в затворите. От Кремъл „великият” Сталин бързаше и тук да одържави земята както в СССР. Заредиха се все сушави лета и реколтата се проваляше. Селяните ходеха по други околии, дето имаше повече храни и купуваха и се отчитаха и пак не си даваха земята. На много места властта прибягваше и до грубата сила, като в Кулска околия, Ябланица и много други места. В с.Ресен, Търновско и пр., извикват в съвета упорития частник и му поднасят молба за влизане в ТКЗС. Селянина: Не мога, уча момчето, къщата изкарвам, към догодина ще влезна. Е, на зорлем няма да те караме бе, и му се казва: свободен си. Отвън в коридора го посреща ченгето с тоягата и агитацията започва. Чакай, ще подпиша, - казва упорития, влизам. И подписва молбата. С влизането в ТКЗС на селянина му се опрощават всички доставки, с които е бил обложен.

            Нас, партийците, редовно всяка вечер ни събираха срещу подпис в клуба на събрания, на които събрания преди да почнат, ставаме на крака и скандираме имената на Сталин, Тито, Димитров, Мао Дзедун и останалите до Енвер Ходжа. Викаме и ръкопляскаме. Спре ли някой да вика и ръкопляска на величията, ето ти врага, промъкнал се в партията.

            Имайки сведения от български градинари, изгонени от Украйна през 1938год. за положението там и за състоянието на колхозите там, и от писмото на съветския пълномощен министър в София Федор Разколников до Сталин, не се включвах в акцията на масовизацията на Т.К.З.С. и това биеше на очи, и да не си навлека беля на главата- реших да напусна Алеково и да си потърся другаде работа и такава намерих в ТВО-Белене. Заплатата ми в Алеково беше най-малката и семейството ми гладуваше.

            На 2.VII.1950год. осъмнах в Белене. Към 9 часа се явих при коменданта на ТВО Ангел Курев- млад, 30-годишен и прекомерно надебелял. „За сега има само едно вакантно място за старши милиционер-  ми каза той. Остани сега на тази длъжност, пък после ще видим.” Служба- тъй омразна ми се предложи, за която и не бях помислял, но реших да остана, а по после като се открие канцеларска работа, ще премина на такава.

            Във вещевия склад лагеристът-склададжия, руски имигрант инженер Бураев, ми зачисли униформа, креват и други вещи и по обяд с каруцата на Альоша, също имигрант от 1917год. потеглихме за I-ви обект на острова. От брега до обекта се строеше дига за шосе, над 2м висока. Над 1000 лагериста носеха пръстта с тарги. Те бяха облечени с мрачни войнишки дрехи с кепета на главите и обути в гумени цървули. Пазеха ги милиционери с автомати „Шпагин”. На обекта стигнахме в най-голямата горещина. Внесох си кревата в голяма клиба, окопана 50см в земята и покрита с пръст. В такива три колиби и в една голяма палатка живееха милиционерите от охраната. В колибите се прескачаха плъхове и изядаха що намерят в багажа и торбите. Комари вечер нападаха и ни тормозеха. Лагеристите живееха в една 100-метрова постройка, изплетена от върбови пръти, измазана с кал и слама и покрита с цигли. Отвътре имаше два реда двойни нари и на тях спаха лагеристите. Водата беше лоша за пиене. Кухня за охраната нямаше и милиционерите се хранеха със суха храна от лавката. Парите на лагеристите ги заменяха с купони, които важаха само за острова. Стоката за лавката се доставяше от селкооп Белене. Сутрин за ставане и проверка свиреше военна тръба. Хората бяха разделени на бригади от по 100 човека и всяка бригада сутрин взимаше милиционер и я откарваше на дигата. Имаше лагеристи задържани още от 1944год. Такива бяха руските имигранти, които бяха доброволци на германска служба в Югославия, дето пазели гари, мостове и ж.п. линии. Те земаха служба в лагера като склададжии, каруцари, а Забродин и още няколко работеха в счетоводството. „Забродин знае, питайте него, ще каже началството.” – Денчо, едно дребно човече, за когото казваха, че бил жандармерийски командир, беше четен на Iви обект. От 1500 лагеристи за когото и да го запиташ, той го знае къде е на работа. Близо до обекта имаше кокошарник с 1000 кокошки. Тях ги гледаше Стойчо Мушанов- бивш министър-председател, един от Варна.  Приятен човек беше бай Стойчо и често го посещавах и разговаряхме за миналото.

            Имаше си стари хора над 80год. в обекта, имаше и доста инвалиди.

            Повече от площта на Персин беше разорана и засята с коноп, 100дка бостан и зеленчукова градина. Останалата част беше върбови гори, които ги сечаха за дърводобив. На Iви обект престоях седмица и Куртев ме изпрати за отговорник на Iри обект, който е на 5км на изток от Iви обект.

            Там заварих само трима милиционери и 200 лагеристи. Бараките на IIри обект бяха изградени от тухли и побираха над 1000 човека. (За сведение: Преписващ тези записки Иван Панталеев, в 1953г. заварих три или четири дълги бараки, изплетени от леси, измазани с кал и покрити с пръст.) На обекта имаше фурна, която печеше хляб за целия лагер. Обектът беше още без ограда, а пост имаше само пред милиционерското помещение, което подържаха тримата милиционери Йозо Дженев Тончев – 30г. от с.Трънчовица, Никополска околия; Борис Григоров Арсов от гр.Перник; и едно болничаво момче от пернишко. Йозо беше много заядлив и злобен човек с ниска култура и образование, а се сърдеше защо не го произведат страшия, и търсеше начин да ме оклевети пред началството. Що лоши пороци имаше по света, този Йозо ги притежаваше. Хвалеше се с голямата си омраза към врага. Хвалеше се той, че по 09 септември 1944г.  вързал попа в трънчовица с бодлива тел и го разкарвал из селото. Арсов по нищо не му отстъпваше, биеха лагеристите въпреки, че бях им строго забранил да не бият. Някои от началството пък ги поощряваха към това. Бяха пребили от бой секретаря на Земеделския съюз- Цветан от Никопол, и той дълго лежа в помещенията.

            Четен на обекта беше Вълю Петков Трънов от Нова Загора. Повечето от лагеристите бяха бивши министри, генерали и най-много депутати от опозицията, а имаше и от трайчо-костовата банда. Марко Чиков Дилов от Бургас, бивш партизанин- инструктов на артилерията, когото докарали с униформата- беше лавкаджия. Генерал Иван Вълков, бивш военен министър от кабинета на Александър Цанков, 72 годишен, също беше в обекта.  Имаше и анархисти, измежду които беше д-р Балявски от с.Павел Баня. Зад милиционерското помещение имаше една малка постройка, в която работеше архитект Захариев- секретар на Титко Черноколев. Той работеше някакви планове за строежи. Лагерната болница беше на IIри обект. Към долния край на острова имаше два обора крави- бивша собственост на беленчани. На единия обор, близо до Дунава, отидох една вечер на проверка. Там заварих пет лагеристи, които пасяха добитъка. Гореше голям огън и пушака отиваше над обора и добитъкът се трупаше към пушака, дето намираше спасение от дунавските комари. Седнах на един чукан и почнахме разговор- кой какво е патил. Четиримата като свършиха, петият, който превеждаше немски роман, беше около 35 годишен, среден на ръст: „Казвам се Йордан Бочев, родом съм от едно ловешко село- започна Йордан. Завърших гимназията и се записах да следвам в Софийския университет. Труден беше животът ми с оскъдните средства на баща ми. Като деен член на Българския студенстски съюз често попадах в полицията повреме на манифестации. Запознах се с дъщерята на д-р Кьосеиванов- бивш министър-председател, и работата стигна до брак. Кьосто и дума не дава да се засвати със селендури, но накрая сватбата стана. Кьосеиванов го назначиха посланик в Берн, Швейцария, и то в навечерието на войната. И аз с него. Намерил той чифлик изоставен и решил да го купи. „Ти, Йордане, си селски човек и разбираш от земеделие и скотовъдство- ми каза бабалъка. Искам да ти купя чифлик и да си господар на имота си, да не се явяваш в осем часа и да не си зависим от  началника си.” Работата ми потръгна и за няколко години стопанството ми напредна. Но, ето, че свърши войната и реших да посетя осовободеното ми отечество, да видя новите ръководители, с които водехме борбата против фашизма. „Стой си надома, - ми казва старият дипломат, размирна страна е сега майка България- кой пие, кой плаща сега не се разбира.” Но слуша ли Йордан стари хора?! Тръгвам и Кьосеиванов не пропусна да ми каже да не забравя, че съм зет на Кьосеиванов. На границата ме посрещна черна арестантска камионетка и ми удариха белезниците. След доста обработка- в Д.С. и IIри обект. Дойдох си в България да ме бие Йозо с кола, да ми дойде ума в главата” – каза Йордан и си пое дъх от дън душа. Бил го Йозо и не му казал защо го бие.

            Близо до Iви обект 1950г. имаше 100дка бостан и станаха много дини. Пазеше ги лагерист. Напът към IIри обект минах край колибата на пазача. Той донесе голяма диня, сряза я и ме покани да ям. Запитах го какво е сгрешил за да го докарат в ТВО и сиромахът започна патилата си. Христо му беше името, към 40 годишен селянин някъде от хасковско. През 1940г. заедно с още други работници заминал на работа в Германия. Дето работил се получавало български вестници и той, като по-грамотен, четял новините пред работниците българи. При една почивка като четял вестник „Утро” край групата, минал човек с фотоапарат и се спрял при Христо да слуша, записал му името и наскоро Христо се намерил в студиото на радио „Донал” в Лайпциг, дето четял бюлетините, написани на български. „На 21.09.1950г. заедно с лагериста Колю Тодоров Пенджуров с лодката ходихме в Свищов на панаира. Този човек в миналото служил в Обществена безопасност и когато откарвали полицаите на разстрел жената на Руси Христозов, той настигнал групата с мотоциклет и върнал жената, а тя след 9ти, когато съдят Пенджуров в гр.Трън и всико вика смърт- Христозова го спасява.”

Колко още бяха на IIри обект по това време! Недялко Атанасов от Сломер, бивш министър от кабинета на Ал.Стамболийски, Ал.Гиргинов, Петко Стоянов, д-р Атанас Москов, братята Петър и Асен Сърбински, Кирил Попов, Любен Боянов, Сергей Златанов и др.

През август един ден вдигнаха тревога от Iви обект, бягство имало. Йозо и Арсов грабнаха автоматите и заминаха да ловят беглеца. След един час съобщиха, че тревогата минала. Беглеца го убили в конопите дето се скрил. Този човек, казаха, че бил от троянските села и задето не пуснал сина си да работи като бригадир на ЖП-линията Ловеч-Троян, го изпратили в лагера. Дошла му призовка от съда и когато го откарвал за селото милиционер Цветан Пасков, лагериста побягнал. Казаха, че като го открил подпоручик Крантев- началник милицията- лагериста го нападнал с бръснач и Крантев го застрелял.

Наскоро тогава подсилиха охраната на Iви обект с още двама милиционери- Никола от Никопол и Славчо от Новачене, Никополско. Този Славчо видял жената на Куртев с Крантев в конопите и един ден с джипа дойдоха началниците на разправия. Работата я докараха до пищовите, но ударих и обезоражик Куртев и не стана убийство. Куртев замина за Белене а Крантев остана при нас. Седя той той два дни и на третия му се обади Куртевица и той изчезна от обекта.

Късно есента в Белене дойде комисията от Свищов по изземването на храни от селяните, начело с околийския секретар на комунистическата партия Евтим Цвятков, който поискал от Куртев милиционери за охрана на комисията, а той го праща при мене. „Ама смели мъже да са” - говори ми Евтим по телефона. „Йозо, Арсов- само за вас работа е, стягайте се и се явете незабавно при околийския секретар!” „Та виж там, кажи някой лаф на твоя селски за мене. - каза Йозо. Па дано някое повишение, че аман от постова служба.” Тръгнала тая зловеща комисия от къща в къща и изисквала всички зърнени храни, брашно от раклите, свинска мас, сирене, боб и др. В тази комисия имеше един с големи черни мустаци, с офицерска униформа чин „майор”, на презиме Станимиров. Хала беше той, цяло страшилище и плашеше страхливите. Намерил се един смел католик, у когото Борис Арсов открил укрита храна. Грабнал сиромаха едно гърне, набучено на кол, и с все сила ударил с гърнето Арсов в гърдите и го свалил, а комисията набързо излязла на улицата. Откарали Арсов в здравната служба при д-р Баросов за първа помощ.

Пропищя населението от тази акция, но околийския секретар е практичен. Свиква общоселско събрание и обяснява, че това се прави за добрто на народа и, че ще се строи вече социализма. След приключване на акцията Йозо и Арсов се завърнаха на IIри обект с лошо настроение.

Към средата на ноември 1950г. от ДЗС Ножарево, Тутраканска околия, докараха лагеристите, които работиха там в земеделиети. Куртев и Крантев изчезнаха и на тяхно място дойдоха майор Стефан Китов и Тодор Благоев Николов. Първият- родом някъде по селата из Рила планина, а Николов от с.Рани луг, Трънска околия.

Куртев беше 30-годишен, на ръст нисък и як като мечка. Казваха, че бил нещо роднина на министъра на вътрешните работи Георги Цанков. Беше само с основно образование, но беше умен. Николов завършил Духовната семинария, но вместо расото, облякал мундира. Казваше, че Славчо Трънски му бил кръстник. Жената на Николов, Корнелия, беше от богато семейство от с.Гиген, Никополско, а жената на Китов беше добруджанка и говореше румънски и чисто турски.

Към 01.12.1950г. Китов нареди да замина с 200 човека на дърводобив на о-в Г. Бързина с трима милиционери. Набързо построихме колиба и започнахме работа. Норма не определях, защото хората работеха съвестно и за късо време насякоха много дърва. Водата на острова беше лоша за пиене и разстройваше стомаха. Остров Голяма Бързина, освен с върби и тополи, е обрасъл с диви лози, разни други дървета от виенските крайдунавски паркове, които при заливане острова, семената им поникваха. Наблизо до сечището открих топола (кавак), която беше над всички дървета. Измерих обиколката на това дърво и се оказа 1140см. Около него имаше диви лози и то доста дебели и оплитаха тополата чак до върха и я крепяха като обтяжки.

Падна сняг и стода достигна -10 градуса нощем. Един ден избухна пожар на Iви обект. Само за половин час изгоря цялата постройка на лагеристите, заедно със всичкия им багаж. Китов нареди да напуснем Г.Бързина и да се приберем на Iви обект. Новопостроеното здание, дълго като селска плевня, за охраната и канцеларии за останалия персонал, се използваше за посушаване с големи печки от варели на охраната, а лагеристите бяха наоткрито и усилено строяха нова сграда пак от върбови пръти и измазваха стените с кал и слама, и мазилката замръзваше. За една седмица постройката беше покрита, но от студа много хора се разболяха, а други умряха. Умрелите ги отнасяха и погребваха на о-в Предела.

В пилешарника не намерих бай Стойчо Мушанов. Намерих го в обекта премръзнал и лявата му ръка беше парализирана. Китов го изгонил в бригадите. Д-р Узунов от Габрово ми се оплака, че в пожара му изгорели доктории на стойност 80 000лв. Той беше доктор на обекта, докаран в лагера, че не лекувал добре трудящите се.

Наскоро, към края на декември, като се върнах от дърводобива, един ден на Iви обект с джипа дойде Китов и запитал кой от охраната бил писар. Намериха ме и Китов ми каза, че са на зор в канцеларията на щаба и нямат деловодител- да си събирам багажа и да постъпя там на работа. Настаних се на квартира в съседа до щаба Петър Бануш, в един бурдей, построен по времето когато Белене се покатоличило.

В канцеларията на работа заварих един младеж и три жени. Машините бяха повредени и пощата я писах наръка. В лагера имаше над 2000 човека и работата в канцеларията беше много, вечер работехме до късно.

Към края на март 1951г., поради усиленото масовизиране на ТКЗС, на много места в България имаше селски бунтове, както в с.Дерманци, Радювене, Добруджа и на други места. Не си даваха добитъка, инвентара, земята. Сутрин влакът докарваше пълни вагони с арестанти, които записвахме в канцеларията, като някои от „въстаналите” ги освобождаваха. Какви ли хора не видях с тази ми служба в щаба! Хора изсушени из подземията на Държавна Сигурност до крайна степен, останало в тях само кожа и кости.

Една сутин милиционер докара пред бюрото ми един такъв „скелет” като го подкрепяше да не падне. Беше запасният генерал от кавалерията Стефан Даскалов. „Добре те наредили, генерале” – му казах. А той ми отговори: „Такава е съдбата на народните врагове” и се позасмя. Спомних си в него момент за скелет с коса в ръце и черна фереджа. След три дни този ветеран воювал в Турция и три години в Първата световна война умра ня Iви обект.

Цели групи селяни и повече стари хора с калпаци и селски дрехи се редяха пред бюрото ми за регистрация. На тия хора единствената им вина беше, че си обичат нивите и добитъка, и не ги дават на държавата. Много от тях плачеха.

Една сутрин докараха младо момче, току-що си дошло от казармата. Кирил Периков Дудев се казваше то. Когато му попълних картона, момчето се развика на висок глас: „Какво лошо съм сторил на държавата, че ме докараха в лагера. Две години служих честно и верно на отечеството и съм награждаван за добра служба. И за всичко това- лагер.” Единствената вина на Кирила, на братята му- Пламен и Стефан, и на сестра му Снежа, беше, че посолството на САЩ било на квартира в къщата им, а Снежа имала връзки със секретаря на посолството. Баща им, писателят Перик Дудев, не беше докаран в лагера и често пишеше писма до началството. Жената на Пламен като разбра, че скоро няма да си дойде, подаде молба за развод и се омъжи за един сохиндолчанин.

Към края на април от МВР дойде началник-служба „Кадри” майор Иван Попов, родом от Козловец, с когото се познавахме от дълго време и ми се закани да ме върне отново в милицията. След една седмица заповедта от министерството я получихме. Дават ми длъжност „заместник началник” на милицията в лагера, най-неблагодатната. Тръгвам с камиона от село на село из Никополска и Свищовска околии да търся милиционери и докато намеря 5-6 и им изкарам заповед за назначение от Плевен, толкова старите напускат. А колко неприятности с председатели на съвети и стопанствата, дедто им отнемаш работниците, беше отделно.

Като ходех по всички обекти на острова, често влизах в разговор с лагеристите. На IIри обект открид дядо Марко Пенчев- депотат от опозицията, земеделец. Същият Дядо Марко, който през 1943-1944г. даваше подслон на нелегалните в своя дом в с. Страхилово. На 27.12.1943г.  бях в Дядомаркови, дето ме затисна снегът напът за стражишките гори дето беше партизанския отряд.  По времето на Народния блок 1932г. дядо Марко беше кмет на Страхилово. През лятото на 1944г. му бяха оскубали големите мустаци в жандармерията, а боя- отделно. „Добре ми се отплати Сава Дълбоков за добрата работа- ми каза стареца. От три години вече съм по лагер „Куциян” – Богданов дол, мина „Николаево”, Казанлъшко, Ножарево”. Колкото можех, помагах му; да е на по-лека работа.

Инж.Киров от Шумен се блъскаше на IIри обект с два агрегата за осветлението. Той беше към 40-50 годишен с грамаден ръст и много здрав човек. Къпеше се със сняг и работеше по потник през зимата. В един разговор с него научих следното: Киров завършил машинно инженерство в Германия и там се оженил за дъщерята на един фабрикант на оръжие за армията. Умрял бабалък му и той поел работата във фабриката. Започва войната и е мобилизиран в чин „полковник” като директор на удържавената вече фабрика. Много български работници постъпили при него на работа до кря на войната. След капитулацията го назначили в комисията по ликвидиране на военните фабрики. В тази комисия имало руснаци, американци, англичани и французи. Като свършили работата си, заедно със западните избягаха доста от руснаците, членове на комисията. На другия ден го арестували и го изпратили в България. Гладуваше сиромахът. Имаше сестра в Шумен и тя от нямане рядко му пращаше колет. Често като отидех на обекта му давах бележки за хляб.

Докато работех в щаба, наведнъж докараха 200 гръцки партизани от армията на Маркус. Гърция ни дала амнистия, понеже не са комунисти, а демократи. Нашите, вместо да ги изпратят в Гърция, ги докараха в лагера. Никой от тях не знаеше български, а почти всички знаеха турски и се наложи да ги регистрирам сам, тъй като говоря турски. Тия хора имаха в тях златни наполеони, но яде ли се злато!? От никъде нямаха подръжка и само на 300гр. хляб бавно измираха. Как стържеше по опразнените качета от мармелад адвоката Тито, който нямаше сила да върви от глад!

Източно от гарата набързо през пролетта на 1951г. построиха здания и в тях настаниха затворници от някои затвори, които съкратиха. И тях караха да работят на дигите, но те в сравнение с лагеристите, бяха по-добре. Лагеристите ги докарваха в лагера със заповед, подписана от министъра на вътрешните работи, а затворниците бяха по него време под ведомството на правосъдното. Някои милиционери караха бригадите, като отиваха на работа, да лягат в локви кал и да стават до премаляване под дулото на автомата. Такъв един милиционер беше Иван Панков от Горна студена, Свищовска околия, когото намерих закъсал и осиромашал и го назначихме, но това той бързо го забрави и реши да покаже омразата си към „народните врагове”.

За Държавна Сигурност от Ножарево с групата дойде Борис Митев, 30 годишен със среден ръст и буйна черна коса. Никога не го видяхме да се засмее това чудовище. И той, както Йозо и други още, искаше да покаже колко голяма е омразата му към враговете и налагаше наказания на хората по 14 дни в карцер, и то какъв карцер! В този карцер Петър Сърбински и други още земеделци лежаха само за това, че не се отказват от своята партия и идея.

През пролеттна на 1951г. водите на Дунава заляха целия остров. Останаха незаляти само IIри обект и площите около Iви. Вместо да се изтеглят водите, дойде тъй наречената от беленчани вода „черешовата”. В миналото това наводнение създаваше тегло на селяните. Колкото добитък имаше по островите на паша, го изкарваха с гемии и каици и ги изпращаха из селата на околията. Водите на острова се задържаха дълго време и над тях израснаха водорасли, които затрудняваха пътуването с лодките и понтоните. Когато тия води се оттегляха, в блатата остана много щука, която събра много чайки и други птици. Явиха се лебеди и пеликани. „Пехтиня” и „Мъртвото блато” се бяха вмирисали на риба. През това лято една сутрин докараха от гората една жена не по-възрастна от 28-30г., която от слабост едва й се чуваше гласа. Вместо да я откарат в с.Босна, Тутраканска околия, дето имаше лагер за жени, я докарали в Белене. Него ден бях дежурен и вместо в ареста, тази жена я оставихме да седи в градинката пред щаба. През деня се погрижих за храна и каквото поиска и купихме от магазините в селото и вечерта наредих да я откарат на гарата и с конвоя да я изпратят за Босна. Пусна се слух, че тази жена била доктор в някоя войнишка част и я обвинили, че искала да изтрови полка.

Усилено се строеше краварник източно от Iви обект и го нарокоха IIIти обект. Зиме като се разгази там калта, кравите затъваха и едва си измъкваха краката. Обоза се състоянието на няколко каруци и три волски коли. Руснака Максим Голев беше с едната кола, в която впрягаше два бели вола, за които много се грижеше и пазеше. От строежите взел една кутия гвоздеи да направи дълги ритли за колата и за тези гвоздеи го усъдиха една година затвор и като затворник имаше право на свиждане. Един неделен ден дойде жена му на свиждане с петгодишния му син, когото Максим не беше виждал дотогава. Оголял беше сиромахът цели пет години по лагерите. Постегнаха го другарите му и се яви на свиждането. „Този е твоят татко”- казва майката на момчето. А то не го и поглежда. Излязоха от щаба служители да видят как момчето ще посрещне баща си, а то хвърля камъчета от брега в Дунава. Разплака се Максим, а също и майката, както и някои дето гледаха отстрани. След един месец Максим го освободиха. Освободиха го те, но каква беше раздялата му с воловете, с които беше работил цели три години. Колко наставления даде той на новия им гледач, плака и ги целува. На няколко пъти се спира и обръща назад да ги види докато се закрие в далечината.

На Iви обект веднъж гледам около дебелите тополи трима милиционери с по една цепеница в ръце налагат един нисък с големи мустаци лагерист. Тия милиционери бяха от с.Драгаш и Дебово. Като зам.началник на охраната бях им забранил да имат разправии с лагеристите и като ме видяха, хвърлиха цепениците. „Защо го биете човека?- ги питам. Този човек е майор Мустаков от Свищовския полк, беше началник на граничната застава в с.Дебово...” „Ох, гражданино началник, няма да те забравя, задето ме отърва”- каза Мустаков.

Пред портала на Iви обект от валежите се беше образувала локва като блато, през която прекарваха бригадите. Тази локва с малко труд можеше да се отстрани, но нали трябва да се тормозят враговете, да разберат кога са били на превъзпитание в ТВО с постоянно мокри крака, без отопление в помещенията и при минус 20 градуса. Една вечер, слънцето още не беше залязло, един милиционер докара 21 попове, които не бяха реформирани в селото. Спряха се пред локвата и се чудят как да я преминат. В това време се появи с една цепеница в ръка надзирателя Божан Панчев от с.Овча могила и ги подгони. Расата им се повлякоха над тинята. Като влязоха в лагера, се обърнаха на изток, като се кръстиха и се молеха на Господа. „Прости им, Господи, те не знаят какво правят!”- казваха отците.

В с.Угърчин имаше комунистически фамилии, които мислеха, че те най-много са заслужили в борбата за комунизъм- като Нешевци, Дочоколевци и други. Така мислеше другаря полковник Петър Нешев от това село. Такива полковници по него време бяха в изобилие- без военни академии, чукали камъни като трудоваци по шосетата. От тез полковници беше и Нешев. Натегнало от такива в МВР, го изпращат да ръководи земеделска работа в лагера, нали е вещ в земеделието. Настаниха го в къщата на богатия търговец на зърнени храни Йозо Равуцов, дето бяха настанили и други служби на ТВО. В една от стаите имаше голям радиоапарат и на него слушахме радио „Лондон”, тъй като имаше избягали от лагера и като минат границата „Лондон” съобщаваше. По нареждане началника на лагера дежурехме. Говорителите ... на Б.Б. си Влада Карастоянова и Димитър Мацанкиев говореха за избитите без съд и присъди по време на преврата на 09.09.1944г. „врагове на народа”. Нешев не го свърта в стаята. „Какво е това от вас бе, служители на МВР, да слушате тия гадове!? Засрамете се!”- и затръшна врата. При радиото бяхме аз, куриера на лагера Петър Кърчев от Белене и изпъдения от конопената фабрика Бай Ценю от Драгомирово. Пуснахме радиото още по-силно да работи и Нешев иде повторно. „Какъв е тоз маскарлък от вас бе? Такива ли са всичките като вас в ТВО?”- люти се полковника. Обърна се към мене: „Ти бе, носиш офицерски пагони, що за хора сте?!”. Чак като му казах каква е работата, се прибра в стаята и заспа. На другия ден замина цивилен с бригадите, които окопаваха царевицата, да ги учи как се копае царевица. Копаят хората по редовете, младите отишли напред а старите изостанали назад. Нешев бос, със запретнати крачоли до коленете, хваща мотиката на един старец, вече взел-дал, учи го да копае. „Дръж!” Хващат я двамата мотиката и главата на стареца, при вдигната от Нешев мотика, клюмва като на кон кога пладнува. „Така се копае, гад със гад... Да видиш как се изкарва хляба!”

Старецът наскоро умря.

Есента 1951г. на гарата в Белене пристигнаха два луксозни вагона каквито не са идвали на гара Белене откато е гара станала, претъпкани с жени, които бяха в лагера „Босна”, Тутраканско. Началника ми нареди с няколко милиционера и гранични войници да идем и получим арестантите. Като отидох до вагоните, от един прозорец ме поздрави и назова по презиме млада красива жена и се зачудих откъде ли ме познава. „Д-р Радева съм, дето през лятото Вие проявихте такава човещина и ме нахранихте. Вашето великодушие няма да го забравя”- каза Радева. Бих се чудил колко още дълго, ако не ми беше обадила за нейното идване през лятото в Белене. От скелет кожа и кости, каквато беше тогава, а ето- красавица, над 70кг може би, просто да не повярваш! Преминахме по главната улица през селото, със старшията Марин Марушкин останахме зад колоната. Две стари жени едвам мъкнеха куфарите си. Едната казва на другата: „Я погледни само колко стража ни кара, имат ли съвест, сърца тия хора?!” „Имаме, имаме, госпожо, но са вкамемнени.” И двете ме погледнаха с недоумение, и докато стигнем до щаба, все се обръщаха да ме гледат, но не с предишната злоба. Китов ги вкара в едно тясно помещение и там прекараха нощта. Бяха към 100 жени, настаниха ги в новопостроеното жилище на о-в Щуреца да гледат там свини. За началници при жените имеше две жени във офицерски униформи- много зли. Назначиха им четни милиционери от с.Новачене, Никополско.

Премина и лятото на 1951г. Дойде и зимата със своите виелици и студове. Един ден гледам на IIри обект познат човек: бай Пенчо Мушанов от Русе- най-богатия търговец в миналото в Русе. Още млад Бай Пенча го мобилизираха през 1941г. и го назначиха военен комендант на града. Той беше към 45-годишен с пехливанско телосложение и много сила, мускули, юмруци- страх да те побие като го гледаш. А как приятелски се държеше тогава той с нас- войниците при щаба на Пета дунавска дивизия. В един спор с германския комендант на Русе една сутрин я докараха до сбиване. Бай Пенчо завършил висшето си образование в Германия, знаше добре езика, но ги много мразеше. За този скандал го уволниха. Остарял и отслабнал, го видях в лагера да носи една върба за фурната заедно с другите лагеристи, наредени в колона, носещи и те върби. Спрях го, убадих му се, щото не можа да ме познае от най-напред. От София беше дошъл инспектор и му казах за Бай Пенча. След няколко дни го освободиха и замина за Оряхово при дъщеря си.

От Плевен в лагера имаше и един дребен човечец, казваше се Габровски, когото щесто срещах из острова. За него ми обажда старшията Марушкин следното: когато лагера бил в рудник „Куциян” в Перник, там бил големия син на 50-годишния Габровски; забрали го, щото по-малкият му брат като ученик в гимназията избягал в Турция и там служел в турското разузнаване. Началникът на милицията там, Германов- много свиреп македонец, и агентите на ДС викат младежа, пускат радиото високо да бучи и бият- да обажда идва ли си брат му. Не издържало момчето на побоищата и умряло. Забират бащата и също тормоз. Видях го Габровски окъсан и оголял. На краката си навързал сума парцали, едното му коляно голо, половината крачол на войнишкия клин липсваше и кракът му посинял от студ.  Наскоро след това пред щаба, една сутрин дойде жената на Габровски заедно с дъщеря си, ученичка от гимназията, да иска свиждане, но не им разрешиха. Казаха им, че Габровски има нужда от храна и облекло, да му изпратят. Нечалството не разреши даже и това, което носеха, да му се даде. Когато ги изпратих им казах, че ще го поздравя и ще му помагам на този мъченик доколкото мога, щото знам, че страда невинно по лагерите. Казах му за срещата ми с хората му и той се разплака.

Срещу новата 1952г. бях дежурен на Iви обект. На големия сух канал, при който беше Iви обект, имаше вкопан зимник, покрит със слама и пръст. В него, заедно с двата коня, живееше каруцаря руснак Альоша. Отбих се да го видя и поздравя с новата година. При него беше инженера Бураев и пиротехника Лаптев- и тримата напуснали матушка Русия на 19.11.1019г. Поздравих ги с новата година и им пожелах скорошно освобождение. Грееха се на една печка и си варяха кафе и ме почерпиха. „Емигрантско тегло, г-н Панталев- ми казаха, дано не е за дълго.”

Мненията на редакцията и на автора/ите могат да не съвпадат.

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви!

Събития+ | Открития+ | Китай | Фалун Гонг | Наследство