Tyxo.bg counter
extremecentrepoint.com 12.10.2015

Извършеният от комунистите Геноцид и Холокост над българската нация (1944-1989 г.)

 

Данните за тази глава по разбираеми причини не са пълни и точни, тъй като все още архивите на БКП и бившата ДС не са отворени и разсекретени, въпреки че са минали над 60 години от кървавия преврат на 9 септември 1944 г. Независимо от това обаче съществуват множество други документи (държавни, съдебни, на МВР и прочие), както и свидетелства на останалите живи жертви на комунистическия терор и техни роднини. Всичко това дава възможност да се сглоби една обща картина за извършените от комунистите престъпления през посочения период. Тук трябва да отчитаме също така, че много документи са умишлено унищожени, а много не са надлежно проучени – например военните архиви и други по-периферни архиви и документи от Централния държавен архив (ЦДА).

      Понеже за жертвите е писано доста, тук акцент ще сложим върху имената на палачите, техните сътрудници и помагачи и извършеното от тях.

       Под диктовката на Москва на 26 август 1944 г. ЦК на БКП (БРП) издава окръжно №4, което призовава комунистите, Отечествения фронт (ОФ), народните маси (разбирай лумпените) заедно с армията „да се вдигнат на смела и решителна борба за незабавно скъсване съюза с хитлеристка Германия, за изгонване на войските й от България, за общи действия с другите балкански народи срещу завоевателите, за демократична власт… „

     По същество това е сигнал на комунистите за извършване на въоръжен преврат срещу законната власт в България, подкрепен от окупационната 200-хилядна съветска армия! На 8 септември сутринта Червената съветска армия нахлува в България а на 9 септември 1944 г. правителството е свалено, налага се комунистическа диктатура (наричана „народна демокрация“) и започва поредната голяма касапница над българите!…

        Комунистическите историци в България наричат този престъпен акт „Деветосептемврийско въстание“ и „начало на българската социалистическа революция“. Нека видим как протича това „светло начало“.

        Новото правителство на Отечествения Фронт (ОФ) е оглавено от професионалния превратаджия Кимон Георгиев*. Веднага са свалени регентите Н.Ц.В. Кирил Княз Преславски и генерал-лейтенант Никола Михов. На тяхно място са поставени проф. Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски и Тодор Павлов. Новото измекярско правителство под диктовката на Москва веднага обявява война на доскорошния си съюзник Германия и българската армия е пратена да гине за чужди интереси, вместо да укрепи българската власт в Беломорието и Македония. Изтеглянето на българските войски от двата района оставя беззащитно българското население, подложено на зверства, грабеж и убийства от страна на гръцките андарти, сръбските и албанските ултранационалисти и комунисти. Единствено в Скопие един български батальон излиза срещу албанците и спасява града от погроми, но след това много от бойците на този батальон са разстреляни от генерал Темпо заради отказа им да воюват с германците и предложението им да се завземе Солун (81).

          Комунистите изпращат на фронта срещу германците елита на армията – офицери, подофицери и войници, в по-голямата си част членове на патриотични организации. Те биват пратени на първа бойна линия, а партизани, доброволци и политкомисари стрелят зад тях. Така абсолютно безсмислено България дава 35 000 убити и хиляди инвалиди. Целенасочено по този начин е унищожена част от цвета на нацията, а страната окончателно загуби Беломорска Тракия, Македония и Западните покрайнини, освен това е заставена да изплаща огромни репарации (129).

* Кимо Георгиевски – Габриел*, масон 33 степен.

         Непосредствено след преврата започват чистки, масови убийства на политически противници и чисто криминални престъпления, извършвани от комунистическите партизански банди; руската окупационна армия и касапите от НКВД, дошли специално за целта.

             От Москва Сталин* давал указания „как трябва да се проведе революцията в България и че за да стане както трябва, е необходимо да се пусне повече кръв“… Палачите: Кимон Георгиев* – министър-председател; Антон Югов – министър на вътрешните работи и член на Политбюро на ЦК на БРК(к); Георги Петров – член на Политбюро на ЦК на БРК(к); Трайчо Костов; Никола Гаврилов; Петко Кунин; Минчо Нейчев; Георги Чанков; Владимир Димчев; Върбан Ангелов; Добри Терпешев; Георги Димитров; Васил Коларов; Цола Драгойчева; Александър Оббов; Адам Трънка*; Димитър Ганев; Вълчо Червенков;Титко Черно-колев; Менахем Файонов*; генерал-лейтенант Добри Терпешев; д-р Любен Герасимов; д-р Иван Пашов; Стефан Тончев; д-р Михаил Геновски; Иван Харизанов; Георги Кулишев; Васил Юру-ков; генерал Мархолев; Здравко Митовски; Димитър Братанов; Иван Попов; Райко Дамянов; Георги Дамянов; Владимир Поп-томов и други подписвали директивите и решенията на ОФ, ЦК на БРП(к); БЗНС, Народен съюз „Звено“ и БРСДП (155). Тези и други ръководители и членове на репресивния апарат на тоталитарната комунистическа диктатура са провеждали геноцид-ната антибългарска политика, диктувана от Москва.

           Започва невиждан кървав терор, като без съд и присъда са избити десетки хиляди хора. На първо място според указанията на комунистите това са хора от интелигенцията и управляващите до 1944 г. – учители, кметове, полицаи, висши офицери, търговци, адвокати, съдии, по-богати българи, членове на патриотични организации (легионери, бранници и др.), свещеници и други. Непосредствените извършители на престъпленията са лумпени от комунистическите партизански банди, евреи – цио-нисти и комунисти от бойните групи на БРП(к) и РМС, пълномощници на руското НКВД, криминални елементи, освободени от затворите, и хора от утайката на обществото, жадни за мъст и примитивен реваншизъм.

Ето какво пише в своите „Спомени“ за този период вдовст-ващата царица Йоана Савойска:

        „… Започнаха веднага арестите. Бяха освободени от затворите политически затворници, но също и обикновени престъпници, които бяха рекрутирани в Народната милиция, заела мястото на полицията. Бяха задържани незабавно всички министри от правителствата, следвани едно след друго по време на войната, включително и тези, които бяха обявили война на Германия; всички журналисти от всички партии; много от офицерите, с изключение на членовете на Отечествения фронт. Полицията бе унищожена за кратко време, нападнати бяха магазините и складовете; започнаха нощните извеждания от къщите. Никой не знаеше дали на следващия ден щеше да бъде жив и в дома си, както е правилото на всяка „народна демокрация“.

        За да поддържат постоянна атмосфера на ужас, руснаците бяха разположили батареи от оръдия в парковете на столицата, които на различни интервали даваха халостни изстрели. В продължение на три дни не получих известие от Кирил и регентите, които бяха задържани под арест в същия Царски дворец, от където малко след това изчезнаха. Техните следи се губят чак до процеса пред Народния съд. Аз не успях да установя никакъв контакт с тях. Вероятно са били отведени в Русия, за да бъдат „обработени“ за това, което би трябвало да отговарят на народните съдии, които щяха – все едно – да ги осъдят на смърт.

         „Кървавата баня“ се развиваше в грандиозни мащаби в цяла България. Официалната цифра, съобщена от правителствените власти няколко години по-късно, бе 138 000 души за една страна от седем милиона жители. Но действителните цифри са по-високи. След като затвориха границите, започна „масовата чистка…“ (157).

          В следващите 3-4 месеца след 9 септември 1944 г. са извършени най-големите престъпления от страна на комунистите. Във всички села и градове – училища, затвори и казарми били препълнени с арестувани хора, към които били отправени абсурдни обвинения от типа на: „отговорен за катастрофата“, „отявлен фашист“, „народен враг“, „капиталист“ и така нататък. След като били извършени тези масови арести, в продължение на много дни арестуваните били подложени на нечовешки мъчения, бой, душене, пускане на ток и други. След това дошла кодирана заповед от София, която гласяла: „Докарайте арестуваните в София!“— Това била паролата на комунистите всички арестувани да бъдат избити и разстреляни без съд и присъда!

          В дневника на д-р Найден Найденов (съратник на Иван Баг-рянов) има един доста показателен епизод, който описва точно как комунистическите лумпенизирани банди са се държали с хората по време на „революцията“ на 9 септември 1944 г.:

„… Из града се движат на групи младежи с шмайзери в ръка, надавайки дивашки викове. По „Пиротска“ срещнахме няколко такива групи. Баща ти поиска да се върнем веднага в къщи, но аз настоях и отворихме магазина, аз поставих на нашия трикольорното знаме… В това време откъм църквата „Св. Никола“ се зададе голяма група младежи, между които имаше и няколко цигани. Те надаваха някакви зверски викове и размахваха над главите си шмайзери и ножове. Като дойдоха пред нашия магазин, забелязали трикольора, спряха се и започнаха да се нахвърлят върху мен (майката на доктор Найденов) с ругатни. Някои извикаха: „Къде ви е червеното знаме? Веднага да свалите този буржоазен парцал!“

         Не се уплаших! Напротив, много спокойно им отговорих, че това не е никакъв парцал, а националното знаме, символът на България. Казаното от мен ги озвери и те се нахвърлиха още по-стръвно. От групата се отдели един висок циганин, откачи знамето, начупи пръта му, разкъса плата на парчета и го захвърли на средата на улицата. Младежите нададоха тържествуващ вик и замачкаха с крака знамето.

- Какъв позор, сине! Циганин свали националния трико-льор и се гаври с него!…

         Когато зверовете се наситиха да мачкат народната светиня продължиха пътя си, надавайки истерични дивашки викове. Насред улицата остана знамето разкъсано, измачкано, осквернено Взех парчетата, изтупах ги и ето – тука са!

       Мама разви пакетчето, което държеше в ръцете си. Знамето бе накъсано на парчета и замърсено. С какво чувство на преклонение тя погали тези останки! И с гняв и възмущение каза:

- Престъпници! Дадоха импулс на най-долните, башибозущ. ки инстинкти. Циганин да къса националната светиня!…“ (103).

               9-ти септември 1944 г. не минава и без някои куриози, които ако не беше трагедията на българския народ – биха звучали комично:

          В Бургас съветските войски правят десант и настървените гладни войници намират на гарата една цистерна с метилов алкохол. Собственикът ги предупреждава, че спиртът е за промишлени цели и е отровен, но бива разстрелян като „капиталист и саботьор“; в резултат 200 войници и офицери умират от отравяне с метиловия алкохол, а много ослепяват…

            В Стара Загара комендантският патрул от НКВД залавя и разстрелва на място пияни руски войници, грабили и изнасилвали българи.

            И в двата града по-късно комунистическата угодническа власт издига паметници на безславно загиналите по този начин съветски войници, където пише: „Тук са погребани съветски войници, геройски загинали в Отечествената война, в борба срещу фашизма и капитализма“. Тия паметници стоят и до днес!…

          Избиванията в страната и столицата се извършвали по предварително изготвени от комунистите списъци (от местните организации), в които са посочени водачите на българския народ, представителите на властта и интелигенцията, както и членовете на патриотични и националистически организации.

          В репресиите и избиванията се включват особено активно лица, като: Антон Югов – министър на вътрешните работи; Давид Елазар* – партизанин от бригада „Чавдар“; Тодор Живков – тогавашен служител в МВР; Лев Главинчев* – по-късно полковник в МВР (собственоръчно убил над 250 души!); Хенрих Ко-ен* – следовател от ДС; Бачи Зеев* (Изидор Леви*) – агент на Берия* и ръководител на следствието към ДС; майор Аврам Михов* – офицер от ДС, бивш политкомисар от врачанския партизански отряд „Гаврил Генов“; Рако Аврамов* – партиен секре-хар на БРП (БКП) в Коларовград (Шумен); полковник Валери Таджер*; Исак Елизер Франсис*, Матю Кербел*, Жак Натан Примо* (по-късно член на ЦК на БКП); Давид Буко Коен* -служител в МВР (ДС); Ешуа Кемалов Декало*; Анжел Ваген-щайн*; Георги Боков (баща на Филип Боков от БСП); Премя-нов-старши (баща на Красимир Премянов от БСП); Гео Зайков Пирински (баща на Георги Пирински* от БСП – понастоящем председател на Народното събрание); Панайот Каракачанов (баща на Красимир Каракачанов от фалшивото ВМРО); Давид Ова-дия* – партизанин-терорист; Раймонд Вагенщайн*; Изидор Со-ломонов*; Димитър Насимов Аврамов* (Давид Насим Авраам*) – инспектор и главен палач в РО-2; партизанинът Санто Бидже-рано* (баща на Лидия Шулева* от НДСВ – бивш министър и вицепремиер в правителството на Симеон Сакскобургготски-Ко-хари*, понастоящем депутат от парламентарната група на НДСВ и български наблюдател в Европейския парламент); Мирчо Спасов – по-късно генерал от МВР; майор Стефан Китов – началник на затвора в „Дома на слепите“ в София, началник на концлагера „Персин“, и редица други гадове (за по-пълен списък на палачите виж – 23, 55, 114, 131, 160). Членове на еврейското ОФ били: полковник Валери Таджер* – председател, Изидор Соло-монов*, Давид Елазар*, д-р Йосиф Аструков*, Давид Бенвенис-ти*, ст. н. с. Давид Коен и други. Всички гореизброени лица били членове на БРП (к), по-късно преименувана в БКП.

   За това с какво са се занимавали горепосочените комунистически лумпени, палачи и садисти споменава един от сътрудниците на Лев Главинчев*:

„… В началото арестувахме само офицери, министри, бивши управници, търговци – изобщо богати хора. Министър на МВР беше Антон Югов, партизаните станаха началници, политзатворниците – също, а криминалните станахме обикновени „гвардейци“. Главният щаб на „гвардията“ бе хотел „Славянска беседа“ – бивш щаб на германските войски. Аз бях пряко подчинен на Лев Главинчев*, един от най-жестоките убийци по онова време. Отделът, ръководен от него, беше от 29 души, които се разделяха на групи от двама или трима, като при акция за арестуване вземаха и войници от дадените за охрана на военното министерство. Освен със „Славянска беседа“ „гвардията“ разполагаше и с „Дома на слепите“, затвора, ареста на Съдебната палата, сградата на „Московска“ № 5, както и някои други сгради, една от които на улица „Княз Александър I“ – по-късно тя стана банка.

         Още на 9 септември към обяд докараха двама от регентите – принц Кирил и генерал Михов. Докараха ги с лека кола, а ги откараха към затвора с жандармерийски черен автобус с дълги седалки от стена до стена. Пак в „Славянска беседа“ доведоха генерал Петър Цанков, началник на Школата за запасни офицери (ШЗО). Наши „гвардейци“ го убиха с чук в главата и хвърлиха трупа му от петия етаж – уж се е самоубил. Бяха убити и други хора, имената не им помня, а и никой не ми ги е казвал. „Гвар-дейците“ ходехме на различни адреси, арестувахме хора, ала имаше случаи, ако в къщата, дето извършвахме ареста, нямаше други и ако беше вечер, да убиваме арестуваните още там. Убиването ставаше с чук или заколване с права лопата.

            Още на втория ден се отвратих от себе си. Като се върнехме в „Славянска беседа“, където спяхме, пиехме ракия, вино, коняк и се напивахме; но страшните картини от убийствата, извършени от нас, не изчезваха. Не зная до тогава колко души съм убил – аз или общо нашата „ударна група“, ръководена от Лев Главинчев*. Освен нашата имаше още десетина „ударни групи“-Когато отивахме да арестуваме, правехме обиск и намерехме ли ценни неща – злато, диаманти, украшения, пари, пълнехме първо джобовете си; след това се правеше протокол за останалото, което не беше в нашите джобове. Арестуваният обикновено не протестираше. Но ако протестира, го убивахме. Имаше такъв случай – човекът беше много богат, живееше на площад „Славейков“ и улица „Солунска“. От касата извадихме над 20 килограма злато, диаманти, златни часовници, пръстени, пари. Жена му започна да вика: „Грабители, разбойници!“. Главинчев* я застреля, а след като видя, че човекът мълчи, свалил глава на гърдите, написа протокол, в който отбеляза, че е намерил 10 милиона лева, а те бяха повече, и не вписа нищо друго, накара човека да го подпише и го застреля. После си напълнихме джобовете -кой колкото може да вземе. Главинчев* сложи останалото в едно куфарче, а пък 10-те милиона отброи и постави в пакет, който даде на Коце Испанеца да ги предаде в Дирекцията на милицията. След това заключихме апартамента и си излязохме. Едва късно вечерта са изнесли труповете.

          Арестувахме хора навсякъде – в София, в Банкя, в Бояна, в провинцията. Може би от всеки 10 души убивахме по 6 или 7. Някъде през ноември 1944 г. ни пратиха на фронта да арестуваме офицери…

           После дойде 1946 г. Ние, милиционерите, започнахме да бием и избиваме представители на опозицията и през 1947 г., когато беше забранена със закон, опозицията беше всъщност унищожена изцяло. Всеки набеден, че е от опозицията го арестувахме и го пращаха на лагер или в затвора. Беше ми станало отвратително. Но как да пожалиш някого? Моите началници узнаеха ли, щяха ли да ме пощадят?…

          Най-сетне всичко мина. Аз се уволних от милицията и станах началник на пласмента в един голям завод. Но нощем сънувах хората, които бях убил. Това са страшни кошмари…“ (148).

            Подобни са и спомените на Жеко Кашеров* – секретар на РК на БРП (к) от Свиленград, който разказва как след 9 септември 1944 г. са се взимали партийни решения за избиване на политически противници и „врагове на народа“ (Държавен архив – Хасково, ЧП – №318, л. 6, 7). В мемоарната книга на комуниста Теню Стоянов – „Шпионаж, преврати, процеси, убийства“ (ИК „Пеликан – Алфа“, София, 1993 г.) се споменава и за така наречената „екзекутивна група“, действала под ръководството на Трайчо Костов. В нея влизали Мирчо Спасов, Тодор Живков д-р Владимир Бонев, Раденко Видински и други. По думите на Стоянов „непосредствено след 9 септември „екзекутивната група“ се разправяше безмилостно с всички контрареволюционни и антиотечественофронтовски сили… Ние узнавахме (в редакцията на вестник „Работническо дело“), че без каквото и да е разследване са били залавяни и незабавно екзекутирани познати или посочени видни царски реакционери, фашистки и немски, уличени като агенти… „

           От изложените свидетелства става ясно, че това са били комунистически терористични групи, които са избивали по свое усмотрение невинни хора, без съд и присъда!

            Споменатият по-горе Лев Главинчев* (македонски евреин) бил изключителен садист; според някои показания на политически затворници собственоръчно убил близо 250 души! Някои от тях удушавал с голи ръце за няколко минути. Жертвите му били предимно македонци, свързани с ВМРО. Една от жертвите на убиеца Главинчев* е Манчо Димитров – виден адвокат и съдия в апелативния съд в София. Димитров бил удушен още в камионетката на път за Дирекцията на милицията на „Лъвов мост“. Той имал лошия шанс да бъде съдия в един наказателен процес преди 1944 г., където Лев Главинчев* бил осъден за криминално деяние – убийството на една жена (23).

            Полковник Лев Главинчев* се ползвал с голямо доверие от страна на комунистическото ръководство. Било му поверено да извърши екзекуцията на регентите – принц Кирил и генерал Михов. По-късно Главинчев ръководи групата, изровила гроба на цар Борис III в Рилския манастир, а през 1946 г. директорът на милицията Руси Христозов и Димо Дичев (от ЦК на БРП) му нареждат да проведе акцията по избиването без съд и присъда на десетки дейци на ВМРО, преживели предишните чистки. Сред тях са Вл. Куртев, Ж. Настев, Стр. Развигоров, К. Дрангов и други.

           Царица Йоана в своите „Спомени“ посочва, че комунистическият терор след 9 септември 1944 г. достигнал чудовищни измерения:

„… Арестите следваха ден и нощ: селяни от селата, държавни чиновници без вина, богати търговци, професори, офицери на служба или в оставка, журналисти, свещеници, представители на всякакви идейни течения и така нататък. Някои плащаха значителни суми, за да получат свобода, но биваха залавяни отново след няколко дни и ликвидирани.

            Заплахата, че можеш да излезеш от къщи и да не се върнеш за доста време (тоест да бъдеш арестуван на улицата) беше така разпространена и поради това, както загатнах, бе установила една любопитна привичка: хората носеха винаги със себе си чорапи и кърпи за смяна и не забравяха никога палтото. Много пъти, за да бъдат арестувани, беше достатъчен някакъв израз на лицето, ненавременен смях, признак на радост, които минаваха лесно за антикомунистически изяви. Дори униформата на „стария режим“ можеше да послужи като мотив за осъждане на смърт. Бяха разстреляни много регулировчици, виновни единствено, че са носели униформата на Софийското кметство. Храбрият командир на столичните пожарникари Захарчук се самоуби, когато разбра за предстоящия му арест…“ (157).

          Ето и някои от по-главните действащи лица в управлението на страната тогава:

  1. Кимон Георгиев* („Звено“) – министър-председател;
  2. Добри Терпешев (БРП) – министър без портфейл;
  3. Антон Югов (БРП) – министър на вътрешните работи;
  4. д-р Минчо Нейчев (БРП) – министър на правосъдието;
  5. полковник Дамян Велчев – министър на войната;
  6. Димо Казасов* („независим“) – министър на пропагандата;
  7. Никола Петков (БЗНС) – министър без портфейл;
  8. проф. Петко Стайнов („Звено“) – министър на външните работи;
  9. проф. Станчо Чолаков („Звено“) – министър на народното просвещение;
  10. проф. Петко Стоянов („независим“) – министър на фи-

нансите;

11.Димитър Нейков (СДП) – министър на търговията, промишлеността и труда;

12. Асен Павлов (БЗНС) – министър на земеделието и държавните имоти;

13. Борис Бумбаров (БЗНС) – министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството;

14. Ангел Держански (БЗНС) – министър на железниците, пощите и телеграфите;

15. Григор Чешмеджиев (СДП) – министър на социалната политика.

     Това престъпно и незаконно правителство на ОФ с указ №13 разпуска XXV-тото Обикновено народно събрание, освобождава регентите и подготвя Геноцида, извършен над българския народ, като приема редица антиконституционни наредби – закони и актове в режим на комунистическа военна диктатура (155).

       По време на арестите много български патриоти и военни от висшите чинове предпочитат да се самоубият, отколкото да попаднат в ръцете на комунистическите изверги и сатанинските изчадия от НКВД. Сред тях са: поручик Петър Добрев Петров от Шуменския гарнизон; офицер от запаса полковник Славейко Василев – министър от кабинета на Иван Багрянов; генерал Ко-чо Стоянов – командир на 5-а армия, и съпругата му; полковник Сава Куцаров – директор на полицията; Паскалев – началник на Софийското полицейско училище; капитан Радев от Военното комендантство и други.

Други са убити по най-зверски и подъл начин без съд и присъда:

-    На 10.09.1944 г. в село Долни Лозен, Софийско, войнишки комунистически комитет сваля от пилона националния трико-льор и издига червено знаме. Батарейният командир поручик Георги Дървингов заповядва да се свали комунистическия флаг и издигне отново трибагреникът. Разстрелян е на място.

-    На 12.09.1944 г. командирът на 4-та армия генерал-лейтенант Атанас Стефанов, пътувайки се от София за Плевен, подло е убит от комунистката-партизанка Митка Гръбчева. По-късно нейната дъщеря Иванка Гръбчева като режисьор прави филма „Черните ангели“, в който са пресъздадени епизоди от дейността на терористичните комунистически бойни групи в София и ,великите подвизи“ на майка й.

-   Много жертви дава Съюзът на българските национални легиони (СБНЛ), който по това време наброява близо 300 000 членове. Христо Недев – водач на легиона във Варна, пребит от бой, е завлечен в Морската градина и обесен на едно дърво. Иван Йотов – водач на легиона в Пазарджик, и Стамен Лазов – водач на легиона в Пловдив, са извлечени от домовете им през нощта и са убити. Генчо Генев – водач на легиона в Габрово, е убит и заровен някъде в местността Узана. Марко Димитров – водач на легиона в град Бяла Слатина, и още 30 легионери са арестувани, изведени извън града и разстреляни. В местността Девол край Веслец около 100 легионери, събрани от околните села, са избити най-жестоко, като са им отрязани главите и насечени с брадви телата. В местността Бутово край Враца са избити около 100 легионери. Арестуваните водачи на легиона в град Ви-н – йеромонах Паладий и Валентин Шутилов, заедно с много техни другари легионери са простреляни като мишени пред погледите на другите, очакващи смъртта си. На йеромонах Паладий най-напред му извадили очите, след което го убили. Местността Бутово е гробницата на легионерите. Там са били от-рвани легионерите от околните селища и масово избивани, един от най-ярките примери за комунистическите зверства е избиването на 200 ученици легионери в мазето на училището в град Оряхово (129).

-   В село Козаревец (Горнооряховско) в гората Мешето след 5.09.1944 г. всяка вечер в продължение на близо месец разст-елват и избиват с колове и мотики десетки хора. Отначало ги огребвали полуживи и местните хора чували как стенат в полу-заритите гробове. После започнали да ги палят (Холокост), за да заличават следите. Избитите са от Велико Търново, Горна Оряховица, Долна Оряховица и околните села. „Безследно изчезнали“ 274 души, предимно интелектуалци – учители, адвокати, лекари, търговци, свещеници, банкови и кооперативни деятели и богати селяни. При ексхумацията на масовия гроб след 1989 г. се установява, че някои са простреляни в главата (по образец на екзекуция на НКВД), на други са отрязвани главите и камион е прегазвал труповете (9).

-     На 08.09.1944 г. е убит генерал-лейтенант Никола Христов – командир на 3-та армия; на 10.09.1944 г. е убит генерал-майор Асен Карев, командир на 12-та пехотна дивизия; на 14.09.1944 г. е убит генерал-майор Антон Ганев, командир на трудови войски; на 01.09.1944 г. е убит офицерът от запаса генерал-майор Кючуков, бивш командир на 7-ма Рилска дивизия; на 27.09.1944 г. е убит офицерът от запаса генерал-майор Георги Тенковски, бивш командир на конницата.

-     На 23.09.1944 г. безследно изчезва (убит без съд и присъда) архимандрит Иреней (1910 – 1944 г.), доктор по философия от Римския университет, протосингел на Софийската митрополия, председател на Духовния съд. По същия начин в различни части на България по заповед на комунистите-талмудисти (антихристи и атеисти) са убити над 150 български свещеници с различни санове.

            На 25 септември 1944 г. вестник „Работническо дело“ (орган на комунистическата партия – БРП), в уводна статия, озаглавена „Отмъщение“, отправя следния призив към комунистите и членовете на ОФ: „Стреляйте верно, забивайте ножа по-дълбоко! Дръжте здраво пушките в ръцете си! Крачете смело срещу врага! Унищожавайте го безпощадно! Той не заслужава никаква милост – дори и оная към едно пребито куче!“…

       Така бе благословен, поощрен и инспириран жестокият терор, залял с кръв България след окупацията на съветската армия и въоръжения преврат на комунистите.

        Различни източници посочват, че в периода 1944-1945 г. комунистите избиват без съд и присъда между 25 000-35 000 души, които са цветът на нацията. Съюз „Истина“ разполага с документи и свидетелства за около 25 000 избити след 9 септември 1944 г. и около 250 000 репресирани в лагери и затвори, където има данни за убити още над 1000 души, и то по най-зверски начин. Между 1946 и 1985 г. 339 души са убити в района на границите на НРБ при опит да напуснат нелегално страната. Тези числа обаче според мен са силно занижени (може да се каже, че много документи липсват и са унищожени!). В своите „Спомени“ царица Йоана твърди, че официалната статистика посочва 138 000 избити българи след 9 септември 1944 г. Някои дори говорят за 300 000 убити, но явно в това число се посочват и репресираните. Всъщност последното твърдение не е лишено от логика, тъй като преминалите през комунистическите концлагери и затвори (86 концлагера и 29 затвора!) бяха смачкани от физическия и психически терор. Над тях беше извършен духовен Геноцид и повечето бяха унищожени като личности и доведени до пълна деградация и унижение!… Много от тези хора не доживяха спокойно края на дните си и умряха преждевременно от болести, глад, безработица, влошено здравословно състояние и мизерия (23, 160).

           На 30 септември 1944 г. правителството на ОФ приема „Наредба-закон за съдене от народен съд виновниците за въвличане на България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея“. Съгласно този „закон“ виновниците се наказват с временен или доживотен строг тъмничен затвор или със смърт и глоба до 5 000 000 лева. Много интересен е чл. 4 на този псевдозакон, където пише:

„…Смъртта на лице, извършило деяние по този закон, настъпила преди или след възбуждане на обвинението срещу него, не пречи да се започне или привърши преследването и да се издаде присъда съгласно „предшествуващата алинея… “ („Държавен вестник“, № 219, 06.10.1944 г.) (155).

         Горното е лесно обяснимо като се има предвид печалния
факт, че много от осъдените са убити предварително и в прото-
колите пишело „отсъствуващ по време на делото“…………….. Целта обаче била допълнително да се ударят близките на осъдените и да се конфискува имуществото им (движимо и недвижимо) в полза на държавата (т.е. в полза на комунистите).

         С учредяването на „народния съд“ се създават 68 съдебни състава в цялата страна – 4 върховни и 64 областни. С тези фарсови процеси в стил „ала Вишински“ комунистическата власт на ОФ цели да узакони предварително извършените убийства и грабежи на имущество.

           В периода декември 1944 – април 1945 г. „народният съд“ образува 135 процеса (13 в София, а останалите в провинцията) От произнесените 11 122 присъди (толкова са осъдените), 2730 са смъртни, 1305 – на доживотен затвор, 1782 – на строг тъмничен затвор от 10 до 20 години и т.н. Най-тежкото наказание получават бившите регенти, дворцовите съветници, министрите от кабинетите на Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов, много от депутатите на XXV ОНС и други видни представители на управляващите среди в България до 9 септември 1944 г.

            Редица документи, още преди процесите да се проведат, доказват, че присъдите за главните подсъдими са предрешени от комунистите и под диктовката на Москва!

     Някои от арестуваните, като бившите регенти княз Кирил, проф. Богдан Филов, ген. Никола Михов, бившият министър-председател Добри Божилов и министърът на вътрешните работи Петър Габровски, преди процесите са отведени тайно в Москва, където са разпитвани от специалисти на НКВД и обработвани психологически.

          Много съвременни историци и политолози отчитат факта, че никоя друга страна от участвувалите във Втората световна война не е ликвидирала по такъв драстичен начин всички ръководители от старата власт. За сравнение, от Нюрнбергския процес в Германия на смърт са осъдени само 11 души!

            В случая с България, която не е била активна страна по време на войната, масонът Кимон Георгиев* заявява цинично следното : „България е виновна, че не е воювала с никого!“ (157). Въз основа на тази логика имуществата на гражданите бяха конфискувани, религиозното обучение бе премахнато, духовенството принудено да съдейства на правителството на ОФ; класата на дребната и средна буржоазия, градска и селска – подложена на безмилостно изтребване! Всъщност „другарят“ Кимон Георгиев* е прав по отношение на мотива защо е наказана и ударена по такъв жесток начин България; защото нейните ръководители не се подчиниха на юдео-масонската схема на „поръчителите“ на войната, които извлякоха най-голяма печалба от нея, предизвиквайки разрушения и погроми на цели държави и континенти и избивайки над 50 милиона души! България трябваше да бъде наказана и за това, че спаси 50 000 евреи от депортация в Германия да работят и с това обърка плановете на ционистите, но това е друга тема. Точно тези обаче 50 000 евреи (повечето комунисти, ционисти, талмудисти и бандити-гешефтари) закопаха България, ограбиха и избиха цвета на българската нация -138 000 души! . …

            Съдилищата на т.нар. „народен съд“ бяха съставени от юрист-комунист, обществен обвинител, съдебни заседатели от народни елементи (разбирай лумпени), избрани сред работници, разни чиновничета и изпаднали адвокати от провинцията, записали се набързо в партията (БРП или ОФ). В съдебната зала съгласно класическата формула присъстват постоянно платени клакьори – мъже и жени, викащи периодично и „спонтанно“ едно единствено искане за присъда: „Смърт“! Някои от жените, специално докарани от селата, са облечени с чисто нови дрехи в черно и се представят, че са един вид вдовици в траур на „избитите им семейства“ от „виновниците за катастрофата“ – пълен фарс и лош третокласен „провинциален театър“, запомнящ се с фалшивия патос на актьорите и марионетките (157).

Нека видим кои бяха „народните съдии“:

1.Богдан Саздов Шулев – председател (роднина на бившия вицепремиер от НДСВ Лидия Шулева (Биджерано)*);

2. Стефан Манов – член на съда, заместник-председател;

3. Вяра Начева – член на съда;

4. Тодор Милев Божилов – член на съда;

5. Давид Николов* – съдия от Апелативния съд;

6. Йордан Шумков – военен съдия;

7. Рада Тодорова – член на съда;

8. Васил Хр. Гърбов – член на съда;

9 Райна Тодорова Петкова – член на съда;

10. Димитър М. Тошев – член на съда;

11. Крум М. Михайлов – член на съда;

12. Мишо Димитров Мишев – член на съда;

13. Сергей Златанов – член на съда;

14. Георги Петров – главен обвинител;

15. Никола Гавраилов – обществен обвинител;

16. Атанас Армянов – обществен обвинител; (забележка: това е съставът на „народния съд“, съдил регентите, министрите и царските съветници) (103).

Първи състав на „народния съд“:

17. Манчо Рахамимов Мошев* (1902 – 1986 г.) – обществен обвинител в 7-ми състав на „народния съд“;

18. Исак Елизар Франсез* – съдия;

19. Пепо Менахем Коен* – съдия (баща на Леа Коен* – бивша посланичка в Швейцария, от СДС, член на „Билдербергите“);

20. Еми Барух* – съдия;

21. Йосиф Кутев* – съдия;

22. Исак Данон* – съдия;

23. проф. д-р Насим Юда Меворах* – съдия;

24. д-р Израел Моше Калми* (1885 – 1968 г.) – съдия;

25. д-р Самуил Борисов Шейнин* – съдия;

26. д-р Израел Бохор Леви* – съдия;

27. д-р Шаул Хаим Романо* – съдия;

28. д-р Йосиф Максимов Фаденхехт* – съдия (роднина на артиста Йосиф Сърчаджиев*, активист на СДС и ДСБ, бивш член на НСРТ);

29. д-р Елизар Якоб Вентура* – съдия;

30. д-р Марчел Калев* – член на съда;

31. д-р Яко Исак Арис* – член на съда;

32. д-р Александър Клайн* – член на съда (роднина на Едуард Клайн*, депутат от СДС);

33. д-р Нисим Рахамим Леви* – член на съда;

34.  Йосиф Яшаров* (1894 – 1971 г.) – адвокат в „народния
съд“ (член на масонските еврейски ложи „Бнай Брит“, „Общите ционисти“) и други (55).

35. Светослав Гираджиев (председател на 2-ри състав на „народния съд“);

36. Владимир Димчев (прокурор на 2-ри състав);

37. Борис Лозанов (председател на 3-ти състав);

38. Димитър Вапцаров (прокурор на 3-ти състав); и други.
Почти всички членове, съдии и обвинители в „народния съд“ са комунисти. Тъй нареченият народен съд в България не е само антиконституционен (в нарушение на членове 8, 67, 73, 75, 155, 157 и 158 от Търновската конституция; той е и прецедент, съперничещ само с френския масонски конвент по броя на издадените смъртни присъди – 2730, и общо осъдени 11 122 души! „Народният съд“ издава също така смъртни присъди над предварително избити неколкостотин души, което е уникално в историята на правораздаването! С конфискацията на имуществото на осъдените и избитите, този „съд“ обезнаследява неоспоримо не виновни хора – техните наследници. „Народните съдии“, назначавани от ОФ-комитетите и провеждащи класово-партийно съдопроизводство, сами създават „класата на фашистите“ в България – хора лишени от имот, право на работа, право на образование и квалификация, право на пенсия, право на пътуване в чужбина и така нататък. За „фашисти“ са обявени всички, които не симпатизират и не поддържат ужасния и тираничен комунистически режим и тоталитарната диктатура, която властва от 1944 до 1989 г. (103).

       Някои от осъдените от „народния съд“ по нареждане на главния обществен обвинител Георги Петров са съдени допълнително и от „народните обвинители“ на местните съдилища, които се явяват по-нисша инстанция. От древността до днес няма такъв юридически казус – по-нисш съд да съди хора, осъдени вече веднъж от по-висша инстанция! И още една юридическа неграмотност: когато са осъдени народните представители, те са били с депутатски имунитет (абсолютен прецедент!).

          На 2 февруари 1945 г. след полунощ към Централните софийски гробища потеглят пет камиона с 91 осъдени на смърт от Първи и Втори състав на тъй наречения „народен съд“ – регенти, царски съветници, министри и народни представители. Те са вкарани в ями, изровени от въздушните бомбардировки над София, и разстреляни от четири страни с картечници (160). Според друга версия осъдените са убивани на групи или един по един, като след всяка група лекар от самите осъдени (проф. д-р Ста-нишев) е трябвало да ги проверява дали е настъпила смъртта. Последен е разстрелян лекарят (157). Според някои източници ръководители на тази зловеща екзекуция са двама евреи от ДС -полковник Лев Главинчев* и палачът следовател Бачи Зеев* (Изи-дор Леви*) – специални агент на Лаврентий Берия* от болше-вишкото НКВД!… (14, 131, 160).

         Мястото на екзекуцията е известно на столичани и на тъй наречените „демократи“ след 1989 г., но досега никой не е инициирал да се извърши ексхумация с експертиза от вещи лица, за да се уточни как е извършено престъплението и убитите да бъдат погребани както следва. Причините да не се извърши това, както и защо още не е отхвърлен със закон „народният съд“ и все още комунизмът не е осъден официално – ще разберете в следващата глава.

             В редица периодични издания (в. „Про & АНТИ“, в. „Прелом“, в. „Демокрация“, в. „Легионер“, в. „Истина“, сп. „Борба“, сп. „Един завет“, сп. „Авитохол“, в. „Български глас“ и други) както и в много книги, издадени след 1989 г., излязоха редица данни и документи, както и свидетелства за стотици и хиляди достойни българи, избити без съд и присъда след 9 септември 1944 г. Публикувани бяха материали и за осъдените от „народния съд“ и хилядите репресирани в концлагери и затвори, за техните мъки и страдания. Част от тези материали са използвани и в настоящето издание с акцент върху убийците и палачите на българския народ. На „Черната стена“ до параклиса на НДК стоят над 8000 имена на избити от комунистите българи от всички краища на страната; това обаче е само една малка част от жертвите на „червения терор“, направляван от Москва и не по-малко поощряван от Запада (главно Англия и САЩ) – нещо, което не трябва да се забравя!…

           На 20 декември 1944 г. престъпното правителство на Отечествения фронт (ОФ) приема два закона, с които се поставя началото на широкомащабни репресии спрямо населението и изпращането на българите в концлагери. Двата „закона“ са: „Наредба-закон за трудововъзпитателните общежития“ и „Наредба-закон за трудововъзпитателните общежития за политически опасни лица“. С това се слага началото на комунистическите концлагери в България – 86 на брой, наричани цинично „Трудово-възпи-тателни общежития“ (ТВО). Най-зловещите концлагери са: Куци-ан, Ножарево, Бобов дол, Скравена, Зеленодол, Росица, Белене (остров Персин), Слънчев бряг (до Ловеч), село Борил (сега Вайкал), Макаренко, Кофалджа, Босна, Богданов дол, Гонда вода, Заг-рад, Николаево, Янко Забуново, Биримирци, Александрово, Кариерата, Красно градище, Подлее, Чернево, Дебелт, Тръстина…

         На 26 януари 1945 г. е приета „Наредба-закон за защита на народната власт“, а преди това на 15 януари 1945 г. регентите проф. Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски и проф. Тодор Д. Павлов по предложение на министъра на вътрешните работи Антон Югов приемат Указ №8 на МВР за създаване и работа на ТВО. Една от особеностите е, че в комунистическите концлагери са изпращани хора предимно без съд и присъда. В допълнение на това са функционирали с максималния си капацитет и 29 затвора. През тези концлагери и затвори в периода 1944-1989 г. са преминали и са били репресирани близо 300 000 души. Това са предимно роднини на осъдени от „народния съд“, дисиденти-интелектуалци, хора, свързани с бившата власт, царски офицери, членове на патриотични организации, бивши народни представители, министри, хора, несимпатизиращи на ОФ-властта и комунизма, и случайни граждани (например разказващи политически вицове).

          Целта на комунистическите концлагери в България не е била „превъзпитание“ (ТВО), както са ги афиширали в обществото тогава, а активен терор срещу инакомислещите. Те са били изградени по съветски образец, подобно на тези в Сибир.

         В началото на 1945 г. по указания на Георги Димитров и Трайчо Костов се изпращат български групи за обучение в НКВД в Москва. През юли 1945 г. по настояване на Георги Димитров от Москва за София заминават трима полковници: Стружников, Глу-бенко и Зеленски в качеството си на съветници при министъра на вътрешните работи Антон Югов. При отпътуването им лично Георги Димитров се среща с тях, „за да ги инструктира“ (38).

           По-късно в репресивния апарат се включват и други съветски специалисти, предаващи на българските комунисти своя опит в терора и убийствата по същия начин както обучаваха през 30-те години немските специалисти от „Гестапо“ и „СС“ – факт, който и до сега се крие от историците! Сред специалните агенти на Лаврентий Берия Гогоберидзе* и Сталин* в България могат да се посочат имената на: генерал Атанас Атанасов (бивш служител от съветското армейско контраразузнаване), генерал А. Филатов, генерал Сергей Бирюзов, Бачи Зеев (Изидор Леви*) -началник служба в Първи отдел на ДС, генерал Черипанов – от съюзническата контролна комисия, генерал Чернов* (Черни или Шварц), полковник Иван Крекманов (бивш служител на НКВД), генерал В. Емелянов (главен съветник към МВР и МНО) и полковник Л. Мишчербековски (съветник към българската главна следствена служба). В разпореждане на тези палачи специалисти били още неколкостотин помощници и съветници от НКВД и „Смерш“, които действали по места!…

       Тези професионални инквизитори заедно с българските комунисти изграждат концлагерите и ги напълват с хора.

         Преди да бъдат изпратени в лагерите и затворите, жертвите били изтезавани по нечовешки начин със седмици в подземията на държавна сигурност (ДС). Сред следователите и биячите-палачи имало и много евреи.

          Ето какво пише във връзка с това концлагеристът д-р Найден Найденов, съратник на министър Иван Багрянов:

„… Още на втората вечер ме подложиха на жесток побой, принуждаваха ме да говоря за вражеската си дейност. Въпреки побоя аз твърдях, че нямам никаква вражеска дейност. Цяла седмица наред, всяка вечер изтезанието продължаваше. Една вечер инспекторът Бенбасат* (евреин), биейки ме, викаше:

- Кажи какви саботажи си вършил и как ги прикриваше с лъжливи документи!…

         Една вечер евреинът инспектор ми нанесе жесток побой. Удари ме с едно дърво по главата. Усетих, че ми става лошо… Когато отворих очи и се огледах, лежах на легло в една стая…

             В продължение на десетина дни, след довеждането на Младенов в килията, не бях извеждан на разпит. Но една вечер вратата се отвори и аз се отзовах при инспектора, чиято физиономия издаваше еврейския му произход. По-късно разбрах, че се казва майор Тершанов*. Още с влизането си при него, той се нахвърли върху ми с юмруци и ритници… Така продължиха въпросите до сутринта. От време на време инспекторът ставаше, удряше ми няколко плесници или юмруци, мушкаше ме в корема с ръка и пак сядаше на стола си. След три поредни вечери разпит, и като не постигна резултат, евреинът ме наказа да стоя на един крак 24 часа. При мен стоеше милиционер и щом се опитвах да стъпя на двете си ходила, той ме шибаше с тънка пръчка по краката, голи до глезените.

         На следната вечер бях отново на разпит, който приключи пак със същия резултат и с наказание – „три денонощия на един крак“. С падане, с бой, изтърпях и Това наказание.

          Пак разпит и пак наказание: три дена без храна, подпрян на стената само на палците на краката и на показалците на ръката, непозволяване да спя през деня и какво ли още не. Разбира се, винаги отговарях: „Нямам какво да кажа“ или „Нямам вражеска дейност!“ Тия „занимания“ продължиха около 20 дни.

          Една вечер обаче бях подложен на жесток побой. Съблякоха ме гол, накараха ме да легна на пода по корем и инспекторът майор Тершанов* и едно съвсем младо момче почнаха да ме налагат с пръчки по задника, гърба и краката, докато ми прилоша и загубих съзнание. Когато се събудих, бях в килията. Цялото тяло ме болеше, не можех да се помръдна. Главата ме болеше така, че не можех да гледам от болка. Дрехите ми бяха изцапани с кръв. Тези „занимания“ продължиха през 2-3 вечери и траяха почти цял месец, докато отпаднах толкова, че нямах сили да се | изправя на крака.

            Една вечер, не ходещ, а почти влачен от двама милиционери, бях представен на майор Тершанов*, който с мазна подигравателна усмивка ме запита:

- Ти като че ли не си добре? То е вероятно от много лежане. Нищо, ще ти мине като на куче… Тая вечер ще кажеш всичко, иначе ще те изпратя при вашия свети Петър. Говори за вражеската си дейност!… Тук ще мреш, куче недно. Докато не кажеш какво гласите, няма да те оставя. На парчета ще те направя, косъм по косъм ще те скубя, зъбите ще ти избия, но всичко ще кажеш! Казвай, говедо (гой)!… “ (103).

            Вследствие на тези жестоки инквизиции и на други, на които е подложен в концлагера в „Белене“ през 1953 г. д-р Найденов получава гангрена на стъпалата на двата крака и те са ампутирани до глезените. По-късно той заболява от левкемия и умира преждевременно през 1965 г. на 63 години. Неговите спомени, записани в публикувания от дъщеря му дневник „Спомени с Иван Багрянов“ (103), са важен изобличителен документ за комунистическите концлагери и садистите евреи от ДС!… За тях пише и о.з. генерал Марко Иванов във връзка с комунистическата истерия по повод Военния съюз 1945-1946 г. и съдебния процес срещу Никола Петков и опозицията:

„… Една вечер на разпит при Бачи Зеев* (истинското му име е Изидор Леви* – следовател от ДС) заварих коменданта на столичната милиция Веселин Георгиев и един генерал, по-късно разбрах, че бил от Вътрешното министерство, генерал Цанков. Те започнаха с груб разпит и като не получаваха исканите отговори, започнаха да ме бият на кого както му падне, безжалостно, да ме ритат и псуват. Бивах повален от ударите им и подмятан между бюрата, канапето и столовете с истински садизъм, до положение едвам да си поемам дъх…

          Началник на отдела РО беше новопроизведеният комунистически генерал Петър Вранчев, а за началник на това отделение беше един човек с майорски дрехи – Кирил Косев; следовател Краю Владов; един от инспекторите и същевременно главен бияч беше новопокръстеният евреин Димитър Нисимов Аврамов (Давид Насим Авраам*) – типичен садист, който биеше най-жестоко и усърдно, с ехидна усмивка на лицето…

             Закараха ме на разпит при следователите. Там е тарторът -биячът садист Димитър Нисимов Аврамов*. Увисват ме на лост между два стола, така че ходилата на краката ми да стърчат нагоре и той с едно оплетено въже бие по стъпалата с все сила. Ударите следват един след друг, с все сила, жестоко, с уста превързана до задушаване, за да не се чуват писъците и стенанията на жертвите им. Над главата ми се хили ехидната усмивка на садиста Димитър Нисимов Аврамов (Давид Насим Авраам*), зет на Гео Милев, жесток и коварен тип…“ (160).

           Това са само част от гаврите и нечовешките изтезания, на които са подложени няколко поколения българи в концлагери, затвори, ТВО и други. Роднините на репресираните и осъдените също са подложени на Геноцид. Те са изселвани в провинцията, отнема им се жителството и биват изгонвани от работа.

             Преминалите през затворите и лагерите над 300 000 души, след изтърпяване на наказанието им е забранено да упражняват професията си. На тях по негласна разпоредба им е разрешено да полагат само тежък физически труд.

            Според официалната статистика в лагерите са умрели само 150 души. Това, разбира се, въобще не е вярно; действителните данни варират между 500 и няколко хиляди души, без да се броят осакатените и умрелите от болести в лагерите или наскоро след освобождаването им.

              Според свидетелствата на д-р Найден Найденов и други ла-геристи от Белене само на остров Магарец са погребани некол-костотин лагеристи и лагеристки, но лагерите са били 86. А убитите в затворите, а умрелите от побоищата и така нататък, и така нататък…

                Вероятно истинският брой на убитите в лагерите и затворите ще бъде изяснен след пълното разсекретяване на архивите на ДС, МВР и военните архиви и събиране и анализиране на цялата информация от неправителствени организации и свидетелствата на оцелелите репресирани и техни близки. При всички случаи обаче броят им е огромен, става въпрос за хиляди убити, извън споменатите 138 хиляди избити непосредствено след 9 септември 1944 г. Тези жертви обхващат периода 1944-1989 г., когато тоталитарният комунистически режим беше на власт.

          Убийствата в концлагерите (ТВО) и затворите са се извършвали по най-дивашки и садистичен начин; при това целенасочено, систематично и с „научен подход“, с цел тотален физически и психически терор над задържаните. Освен обикновените разстрели се прилагали също: бой с дрянова тояга, обкована с гвоздеи (няколко удара били достатъчни за да бъде убит човек!); убиване с чук по главата (така е убит Никола Петков); удушаване (така е убит Кръстьо Пастухов); насичане с брадва, удавяне, убиване от медицински персонал с инжекция, поливане със студена вода зимно време до замръзване, невъобразими условия на карцер, мъчения с насъскани озверели кучета; убиване чрез удар с тояга в слънчевия възел и други подобни методи!

         Според свидетелствата на лагериста Божидар Петров само по време на неговия престой (1961-1962 г.) в концлагера „Слънчев бряг“ (Ловеч) са били убити неколкостотин души, а общата бройка убити в този концлагер надхвърля 1000!

            Има много данни и за убитите в другите концлагери. Някои от лагеристите, особено жени и такива с по-чувствителна психика, просто полудявали, а други се самоубивали. Според редица свидетелства в женските колонии, жените били редовно изнасилвани и измъчвани от милиционерите и охраната на лагерите (23).

           Всички тези ужасни престъпления на комунистите са описани в детайли в книгите на Найден Найденов (103), Колю Кон-дов (76), Диньо Шарланов (160), Константин Бакалов (9), сборника „Българския Гулаг. Свидетели“ (23) и редица документални публикации и разкази на свидетели в периодичния печат след 1989 г. От тези свидетелства става ясно, че много от милиционерите и бригадирите биячи в лагерите били цигани и специално подбрани криминални престъпници, които били много усърдни и старателни пред началството. Понякога граничарите на Белене и съседните острови отвличали лагеристи до граничната полоса и там ги разстрелвали, за да получат 15 дена домашен отпуск. В други случаи милиционерите убивали просто за удоволствие или по „нареждане от горе“. Най-много убийства и издевателства ставали след посещение в лагерите на някой голям началник от МВР или БКП, които идвали уж да инспектират за „извращения“, а всъщност информирали партийните вождове от ЦК на БКП как функционира „машината за унищожение на народните врагове“.

           Пряко свързани с дейността на концлагерите са Антон Югов, Вълко Червенков, д-р Минчо Нейчев, Тодор Живков и съветниците му акад. Яраслав Радев и ген. Мирчо Спасов, а също и Борис Велчев – шеф на комисията на ЦК на БКП за лагерите (роднина на бившия министър на финансите Милен Велечев* в коалиционното правителство НДСВ-ДПС, с министър-председател Симеон Саскобургготски-Кохари* и кандидат за кмет на София през 2005 г.). Отговорност носят също Георги Димитров, масонът Васил Коларов*, Трайчо Костов и целият състав на ЦК на БКП, както и стотиците комунистически прокурори, следователи, руски „съветници“, служители и сътрудници на ДС и МВР, милиционери, партийни секретари, активисти на ОФ и членове на еврейски организации и масонски ложи.

Ето още имена на палачи и убийци:

       *Според думите на личния секретар на цар Борис III – Станислав Балан, Васил Коларов бил член на масонската ложа „Велика ложа България“. В същата ложа членували той и баща му академик Александър Тодоров-Балан, който бил главен майстор – шеф на ложата. Именно той отменя чрез Васил Коларов смъртната присъда на сина си, произнесена от „народния съд“. След година и половина (при доживотна присъда!) Балан-младши е освободен от затвора от Георги Димитров (Петър Япов. „Трайчо Костов и Никола Гешев: съдебните процеси през 1942 и 1949г.“, издателство „Изток – Запад“, София, 2003г.)

        Този списък от палачи, сътрудници и служители на ДС и МВР, както и началници и убийци-садисти от концлагерите далеч не е пълен, но той може да бъде допълнен след едно обстойно разследване. Тези лица трябва да бъдат съдени, макар и задочно (тези, които са умрели) за Геноцид и престъпления срещу човечеството. За такива ужасни престъпления няма давност!…

         Едни от най-гнусните и садистични убийства са били извършвани в двата концлагера „Белене“ и „Слънчев бряг“ и за тях има най-много данни от оцелели бивши лагерници и затворници. Според свидетелствата на Колю Кондов (76) затворниците с присъди в „Белене“ през 1952 г. били около 4000 души (от тях 1800 легионери), а тези без присъди (така наречените „Втори обект“) били над 8000 души. Освен тях на остров Щурец имало и женски лагер с над 300 жени. Лагерниците в „Слънчев бряг“ били над 1500 души и там също имало женски лагер. Тук обръщам внимание, че това е капацитетът на посочените концлагери, но общата бройка на преминалите през тези концлагери и убитите в тях и досега не е известна, тъй като запазените официални отчети са фалшифицирани или унищожени.

            В протокол „А“ №101 от заседанието на Политбюро на ЦК на БКП от 5 април 1962 г. относно проверката на режима в ТВО край град Ловеч („Слънчев бряг“) четем следното: „..От създаването на групата (от 170 души, докарани от ТВО – „Белене“) през нея са минали 1200 души. От тях 810 души са пуснати на свобода като неправилно задържани, 150 души са умрели и 223 мъже и 31 жени се намираха в лагерите край Ловеч и село Скравена… “ (23).

        На това заседание присъстват: Боян Българанов, Митко Григоров, Райко Дамянов, Тодор Живков, Иван Михайлов, Енчо Стайков, Георги Цанков, Антон Югов, Димитър Димов, Тодор Прахов, Борис Велчев, Тано Цолов и Живко Живков. Констатациите и смешните наказания на „отговорните другари“ са пълен фарс, защото тези хора създават концлагерите, а после заседават и обсъждат „извращенията“ под натиска на общественото мнение и най-вече заради реакциите в чужбина.

        Очевидно е, че данните са тотално фалшифицирани, тъй като само убитите в „Слънчев бряг“ са над 1000. Повечето оцелели лагеристи твърдят, че убийства в двата лагера са ставали всеки ден, а по някога са били убивани по 10-15 души на ден, които били слагани в чували зад тоалетните и извозвани и погребава-ни тайно на остров Магарец близо до „Белене“ и другаде.

             Д-р Найден Найденов дава сведения, че на остров „Мага-рец“ са погребани неколкостотин убити и умрели от лошите условия в лагерите, но той визира само периода през който е бил там (1951-1954 г.). Колю Кондов споменава, че освен на остров Магарец за погребване на убитите се използвал и остров Малка бързина. Христо Николов – лагерист от „Белене“, свидетелства, че погребения на лагеристи се извъришвали и на остров Предел, където свинете от свинарника изравяли труповете и ги разкъсвали (23). Мисля, че последното е правено умишлено, с цел заличаване на следите… С тази цел са убивани и по-старите затворници, прекарали по-дълго време в лагерите. Според свидетелствата на лагериста Димитър Сираков на остров Персин в концлагера „Белене“ хиляди българи са намерили смъртта си. Същото твърдят и други оцелели лагеристи (23). Пълната истина за тези престъпления на комунистите може да излезе наяве само ако се направи ексхумация на масовите гробове на островите Магарец, Малка бързина, Предел и на самия Персин и се извърши надлежна съдебномедицинска експертиза на труповете на убитите (убити без съд!)…

            За да не бъдем голословни, ще представим някои случаи от живота в комунистическите концлагери и затвори, предадени точно от очевидци:

Колю Кондов („Белене“):

          На 5-ти септември 1951 г. 35 млади български патриоти са разстреляни в Старозагорския затвор. По същото време и в Сливенския затвор са екзекутирани двама легионери (76).

           По-горе споменах името на директора на Пазарджишкия затвор – Георги Попов. Ден-два преди събитията, започнали на 24-ти април 1952 г. и преди пребиваването ми в директорската стая, бях в карцера. По това време бяха убили един младеж -учител от Хасково. Трупът му беше хвърлен върху въглищата срещу карцера. Късно вечерта през решетките на карцера видях, че дойде директорът изверг. Пиян и псувайки ни, отиде до трупа на убития учител и уринира в отворената уста на жертвата. Жестоки дни на побоища и убийства!… “ (76).

            „Много често охраната извикваше някой от нас и му нареждаше да отиде (отвъд колчетата с надписи „Стрелба без предупреждение!“) и да им отреже пръчка от върбата. Ние знаехме, че този нещастник ще бъде убит… “ (76).

          „По време на брането на слънчоглед в късното лято на 1952 г. млад 17-годишен затворник заспал на обекта. Събуждайки се, разбрал, че е сам. Започва да тича и да моли за прошка, стремейки се да ни застигне и да се прибере с нас на Първи обект. Милиционерите се върнаха, пресрещнаха го и го убиха с брадви. Този младеж беше от Свищовско…“ (76).

           „Д-р Никола Грозев беше отговорник на лазарета. Той е необикновен човек – легионер. Много често го вкарваха в карцера, защото отказваше да подпише някой смъртен акт на убит затворник. Имаше случаи, когато престояваше в карцера и 9 месеца…“ (76).

      „Един ден, работейки на дигата, беше застрелян Драган Колев, защото беше посегнал да откъсне (от глад!) стрък лапад. Уби го милиционер – негов съселянин. Пред всички ни, хвана го за краката и го завлече в шубрака, казвайки, че искал да бяга. Убийствата бяха почти ежедневни и безпричинни. Никой от нас не знаеше дали ще доживее утрешния ден… “ (76).

           „На 6 март 1953 г. бяха удавени няколко затворници, които с лодка преминаваха от остров Голяма бързина за остров Пер-син. Лодката имала пробойна, запушена с парцал. Последният изпаднал и лодката започнала да се пълни с вода. Настава суматоха и боричкане и всички потъват във водата. Само двама от тях успяват да се спасят с плуване… “ (76).

          Същия ден, когато умря бай Христо Мутафов, умряха още 20 възрастни лагеристи от азиатски грип. Началникът на лагера, полковник Иван Тричков – брат на небезизвестният комунистически герой Владо Тричков, пристигна и каза: „Малко са умрелите! Искам трупове, трупове!… “ (76).

Д-р Найден Найденов („Белене“):

„… Понякога постоянният вятър на острова (остров Пер-син в „Белене“, наричан от лагеристите „Моргата“) донасяше провлачена тъжна песен, която напомняше ридание над гроба на скъп човек. Много пъти се чуваше: „Помощ, на… му стана лошо, припадна“. А веднага след това стоящият за охрана милиционер циганин подвикваше: „Не викайте, ба! Голяма работа, жа умре една гад…“ (103).

Владимир Свинтила („Богданов дол“):

„… Почват първите инквизиции. Те се правят показно – това е „приемът“. С един удар е повален някакъв студент – фрактура на черепа, менингит и екзитус (смъртен изход)! Но има и по-страшно. Възстановени са забравените отпреди реформите на Александър II шпицунтери (бой под шпалир). Но това не са шпи-цунтерите, рисувани от Шевченко. Там те удрят един път и ти продължаваш. Тук върху ти се изсипва град от удари. Но има по-страшно: убийството с удар на тояга в соларния плексус. И тогава хвърлят трупа на свинете… “ (23).

„… Не ги гледай никога в очите. Свеждай очи. Правият поглед се наказва със смърт.

            Един бе погледнал Остап Гершанов* право в очите. И бе повален – беше му счупен гръбнакът. Въпреки това стоя още една година. И когато излизаше от лагера, излизах и аз и го видях, ходеше на четири крака, влачеше се по корем, Гершанов* му четеше някакви наставления от висотата на ръста си. А бедната човешка жаба гледаше нагоре с разбита уста (Гершанов* го бе ритнал в устата!). Бедната човешка жаба… “ (23).

Димитър Сираков („Белене“):

„… На този остров (остров Персин в „Белене“) човекът бе извън закрилата на всеки закон и всеки момент можеше да бъде застрелян с повод или без повод. Хиляди намериха своята смърт. И когато прасетата започнаха да изравят труповете, трябваше да се закрие свинефермата… В деня, в който беше заклано едно куче и вече имаше 60 случая на умрели от глад, на острова пристигна някаква комисия от добре охранени хора от София и със собствените си очи видяха как черния дроб на кучето се обръщаше във врящата тенекия.. “ (23).

Асен Рашев („Белене“):

„…Отивайки към тоалетната, на 10 крачки от пътеката видях един лагерист, който държеше в дясната си ръка котленка (котленките, които ползвахме за събиране на убитите жаби, змии, и варяхме от ярмата качамак). Беше се хванал за дебелия кавак, а срещу него милиционер с насочен шмайзер викаше и псуваше. Лагеристът с ужас в очите се молеше: „Не ме убивай, не ме убивай!“ Недоизрекъл молбата си за трети път – откос от шмайзера, и жертвата се строполи на земята. Милиционерът, може би стъписай, изчезна, вероятно да докладва.

           Връщайки се обратно, видях жертвата с лице, обляно в кръв. В дясната ръка стискаше котленката, чието съдържание – царевична ярма, се беше изсипало върху тялото му. Явно бе тръгнал към огнището да си вари качамак… “ (23).

„… Бай Иван Йондев – анархокомунист от Кюстендил, беше също мой приятел. Добър човек и веселяк беше. Една сутрин, когато колоната се движеше към обекта, той се отклони десетина метра встрани, за да убие с пръчка една жаба (за храна). Изведнъж се чуха изстрели и бай Иван се строполи с лице върху земята. Всичко свърши. Той беше мъртъв… “ (23).

Иван Делийски („Белене“):

„… Върбите са нещо като гранични стълбове, очертават гра-
ницата между лагера и…. България. Минеш ли тази линия, Вът-
решните войски стрелят без предупреждение. Да, ама като ра-
ботиш, де ще я видиш върбата и въображаемата линия… По ед-
но време чуваме: пак-пак! так-так! Стрелба, ама не от шмайзер.
Дотичва през ливадите и върбалаците Минчо Панов и се бухва в
нас. Какво става, бе? Убиха ги, двамата ги убиха! Ония, с които
той косил, навлезли, както косят, в „българско“ и ги убили на
място…“ (23).

„… Докато лежах в лазарета, 11 души умряха от глад. Погребваха ги на съседния остров, на запад е от нас – остров Мага-рец. Няма една тревка там, няма едно храстче. Пясък само. Там са зарити най-малко хиляда трупа, и от Ловеч докарваха мъртви там… “ (23).

Теодора П. Калайджиева; Янко К. Кожухаров:

„На 20 април 1990 г. по Радио София бе съобщено за колективен гроб край Благоевград, също създаден в есенните дни на 1944 г., а имаше сведение за жестоко погребение и край Перник, пак по същото време. Там изчезнали адвокатът Владо Йонов от Радомир, председателят на кооперация „Съгласие“ в Перник -Тачо Пеев; Цеко Марков, Иван Петров Комитов и много други.

Без съд и присъда, тези хора са били хвърлени живи в 300-мет-рова шахта… “ (53).

Румен Пенков („Кофалджа“ – „Мъртвата долина“):

„… На ръце лагеристите донесоха един човек. Оказа се, че е Христо Генов, народен представител на БЗНС „Никола Петков“ от Чирпан. Той беше излязъл от болница с кръвоизлив от язва на стомаха. Към обяд пристигна комендантът Стефан Китов, облечен със сталински мундир, и отиде при бай Христо, който лежеше на земята под една круша. Започна да го рита с подкованите ботуши. Бях на стотина метра и виждах как човекът умира. След това лагеристи го донесоха на ръце в лагера, но казаха, че вече бил мъртъв. Не знам дори дали е погребан… “ (23).

Дончо Стоянов („Белене“):

„… Началникът ни – Стефан Китов, беше садист и убиец. Веднъж, помня, влезе в помещението и се заяде ей тъй без причина с анархиста Иван Йондев: „Ти какъв си, бе?“ Онзи мълчи, „Човек“, казва. „Знаем, че си човек, избухна началникът, но аз съм комунист, а ти какъв си?“ Не му изтраяха нервите на нашия и си позволи да отвърне: „Аз за разлика от Вас съм просто човек“. На другия ден охраната го застреля. Бяхме на работа на „Носа“. Който от лагерниците минаваше покрай мястото, оцапано с кръв, оставяше по шепа лайкучки… Не се церемоняха и със своите хора. Информаторите си сред лагерниците най-често убиваха. Никой не знае къде и как… “ (23).

Христо Пеев („Белене“):

„… Понтонът „Ужас“ – това име ще му остане в епопеята на „Белене“. Тридесет и пет младежи, предимно от забранения Зе-меделчески младежки съюз, трябва да изтърпят наказание, което трудно би хрумнало на самия Берия*. В началото на януари при минус 10-20-градусов студ те престояват 14 денонощия под открито небе, брулени от вятъра, без да могат да седнат или да излязат от водата, която през нощта замръзва, а през деня едва-едва се размразява. Трудно е за нечие въображение да си представи по-голям кошмар. Малцина остават живи, но осакатяват за цял живот с ампутирани от измръзването крайници… “ (23).

Димитър Куманов (Кюстендилски затвор):

„… Системата на безогледен терор беше повсеместна. Тя не отминаваше и затвора-болница – Кюстендилския затвор. В него бяха събрани при сравнително по-лек режим предимно туберкулозни затворници. Един от тях бе Петър Гюров, висок, хубав мъж на около 40 години, приветлив и сериозен човек. Земеделец по убеждения. За негово нещастие управата реши да го вербува за доносник. Гюров възмутен отказал, при което изтървал и някоя по-силна дума. Грабнаха го нанякъде. След няколко седмици върнаха на одеяло една жалка човешка сянка, обезкървена и измъчена до неузнаваемост. Говореше с върховно усилие с много тих и бавен шепот. Почина… “ (23).

Христо Николов („Белене“):

„… Между лагеристите имаше и хулигани (криминални рецидивисти). Иван Кантов ми казваше кой от хулиганите е бил натоварен от управата да извършва убийства в лагера на белязани хора. Иван беше на същата длъжност и по-късно, когато идваше молотовката от Ловеч с трупове. Поемаше чувалите (с убитите) и ги товареше на понтона, а после ги откарваха на остров Предел, където ги закопаваха в шанци, дълбоки 40 – 50 см. Разправяше ми, че свинете от свинарника на острова ги изравяли и разкъсвали…

            Иван Кантов спеше при нас, в монтажната работилница… Оставаха му пет дни до излизането му от затвора. Започна да си подарява дрехите на нас, които оставахме. Беше лежал вече над 15 г. Но той не излезе. Това, което зная е, че полковник Т го е застрелял с пушка от прозореца на щаба. Премахнаха го, за да заличат част от следите!… “ (23).

Христо Рангелов Матев („Слънчев бряг“):

„… Ще споделя само, че бях с вързани ръце и когато казаха „Слизай!“, аз не можах да скоча от камиона. „Помогна“ ми един изверг с приклад в тила и аз се проснах долу. Биха ме до обезу-мяване…

          За да бъда кратък, ще ви кажа само, че нас ни биеха на ставане, при строяването, при тръгване за кариерите, при връщане от работа, при проверките и нощем дори… Така много момчета не издържаха и си отидоха… Над 300 души… (1954 г.)“ (23). Иван Иванов („Слънчев бряг“):

„… Според мен убийствата ставаха нощем… опъваха маса и шефовете се настаняваха за поредния запой: майор Гогов – началник на лагера, капитан Баев – началник на милиционерската група, майор Газдов – началник на ДС, и Червения майор (Петров) – най-големия гад и убиец, който после умря като куче. Домакинът на служебния стол – затворникът Дако от Угърчин, ми разправяше, че поглъщали неимоверни количества храна и алкохол. После, пияни-заляни, карали да им водят лагерници да ги мъчат или жени да се гаврят с тях.

          Сутрин, когато идвах на работа, съм виждал огромни локви кръв – сякаш са клали добитък! Питал съм, но не са ми отговаряли.

          Между жените имаше и красиви, макар че не може да се определи със сигурност – толкова отчайващо запуснати и мръсни бяха, че на човек му се повдигаше, като ги доближи. Милиционерите обаче редовно ги изнасилваха!… “ (23).

Васил Вълков („Слънчев бряг“):

„… Най-големите масови убийства ставаха точно тук. Без куршум, без нож, без брадва – само с тояги с железен край. В чувалите някои трупове бяха без мозъци… Ако някой дивак (канибал) хване човек, той ще го изяде, а тук прасетата ни изяждаха…“ (23).

Божидар Петров („Слънчев бряг“):

„… След това казаха на един от нас, мъж около петдесетте, че не трябвало да го докарват тук, а още на място да го ликвидират. Той мълчеше (спомням си само, че беше от Пловдив).

           Накараха го да легне по очи на снега и започнаха да го удрят с бастуните (сопите). Жертвата им крещеше и молеше за милост, а те удряха по целия гръб и краката, докато в един момент престана да вика. Видях по врата му кръв, някой не беше насочил правилно удара, пък и той се гърчеше и местеше по земята… Някой донесе един чувал, палачите го сложиха вътре, натиснаха краката му и когато се скри целият, вързаха чувала с тел. Един милиционер доведе двама души с дрехи на райета, те взеха чувала и го понесоха някъде…“ (23).

„… Виждал съм чувалите с жертвите, понякога над 15 на ден, оставени до сградата зад тоалетната. Към 2 часа след полунощ идваше кола и ги закарваха нанякъде. Между нас се чуваше, че ги заравяли в „Белене“, но това знаят най-добре палачите и техните ръководители. Различни бяха причините и прийомите да се убие някой. Но основната причина беше нечовешката работа…

            Един младеж на около 25 години се хвърли под влака на Голямата кариера, когато правеше маневра. Колелетата му отрязаха и двата крака, но той беше жив. Старшината от охраната попита звеневия Левордашки какво става. Левордашки взе един боен чук, изтеглиха го от релсите и го удари в гърдите. Жертвата издъхна, а старшината одобрително кимна на убиеца. Вечерта на проверката Газдов и Горанов държаха заплашителна реч никой да не смее да се самоубива. Те не искаха да изпуснат удоволствието да ни лишават от живот собственоръчно. Те бяха съдии и палачи… “ (23).

Иван Желев Кисьов („Слънчев бряг“):

„… Този боклук от Бургас знае да плямпа на осем езика и е адвокатско синче – извика Газдов и си плю на ръцете. – И вместо да си гледа езиците, ходел в пристанището и предупреждавал чуждестранните моряци кои чейнчаджии били сътрудници на милицията.

          Той замахна, че въздухът изпищя, бастунът (сопата) описа дъга и прасна човека в главата. Кръвта рукна като гейзер. Бригадирите се нахвърлиха връз него и тоягите им зачаткаха сякаш трошаха орехи. Прожекторът беше насочен към тила му и светлината струеше към мен, та главата му изглеждаше черна и кръвта шуртеше като мастилена струя. Биха го петнадесетина минути, той спря да мърда. Донесоха чувал и го натъпкаха вътре. На сутрешната проверка кръгът стоеше очертан от вечерта. В него беше засъхнало ръждиво петно…

             Край лагера растяха някакви жилави храсти – дрян ли беше, друго ли – не знам. Но бяха жилави и след като ги обгаряха на огън, много трудно се чупеха. При силен удар тоягите пукаха черепите като зрели дини. Имало е случаи да влезе някой в кръга и Газдов да замахне по-тежко… по лицата и дрехите ни пръскаше червено-бяло пюре от кръв и мозък: когато беше студено, кръвта димеше като сярна киселина… Убиваха дневно от пет до седем души, а понякога и повече. В началото бяхме 180 лагерис-ти; за един месец стигнахме до 1000, а към края на първата година чух, че сме били заедно с женския лагер между 1500 и 2000 души. Материал да убиват и милиционерите, и бригадирите имаше в излишък. Камионите непрекъснато докарваха нови и нови хора без присъди, защото нищо не бяха извършили, а отнасяха трупове… “ (23).

„… Докараха веднъж един военен, беше полковник. Страшни бяха вечерните проверки, тогава ставаха и най-големите издевателства над лагерниците. С полковника се заяде Горанов, заместник-началникът. В продължение на десет дни го би до припадък всяка вечер, охраната на каменоломната също не го оставяше. Ей, така, профилактично. На десетия ден, по-точно вечерта, го изкара пред строя и каза „Полковник! Ти ще умреш тук, в кръга, още сега. Утре ще докарат сина ти и той също ще умре в кръга!“

        Оня нещо му каза и Горанов го уби с един удар. Сложиха го в чувала. Кръвта беше толкова много, че му нахлузиха втори чувал, но и той протече. Синът му дойде на другия ден – снажен, красив мъж, бил артист. На втория ден гърбът му стана кървава каша от бой… Старшина Йозов видя, че артистът не е добре и го задебна. Щом се люшна от мястото си, удари го с тояга и той падна като отсечен. Покрихме го с шинел, но аз видях, че още е жив. Отваряше си устата като риба на сухо. Нямаше да го бъде… Четният Димитър Цветков го видя на плаца и се засили да го удари в гърлото. Артистът или това, което беше останало от него, направи инстинктивно движение, случайно омекоти с ръка удара. Обаче вторият замах му омля гръкляна, обърна очи и умря… “ (23).

          Описанията на очевидци от концлагерите могат да продължат до безкрайност, но не е нужно; достатъчни са и тези, за да се вдъхне ужасяващата и зловеща атмосфера на комунистическите лагери на смъртта, където са избити без съд и присъда хиляди човешки същества, чиято вина е била, че са били високообразовани, интелигентни, произхождали от аристократични семейства и не симпатизирали на просташкия и кървав комунистически режим. „Клиентите“ на тези концлагери били адвокати, артисти, лекари, инженери, бивши народни представители и министри, свещеници и военни. Те били поставени при ужасни условия да работят като каторжници по 12-16 часа на ден, на границата на физическото оцеляване, и били хранени колкото да не умрат, „но много от тях умрели от глад и изтощение. Схемата да бъдат убивани с тояги, продължителен бой, физически и психически тормоз, не е била измислена случайно. Винаги можело да се каже, че убития е умрял от нещо друго (трудова злополука, сбива-ния между лагеристи, болест и така нататък). Тези лагери били замислени от ЦК на БКП като съвършена машина за унищожаване на политически противници и терор над останалото население чрез налагане на страх и ужас! Това е била целта.

         Някои, дори от надзирателите в тези концлагери, са твърдели, че те са по-страшни от фашистките концлагери, а аз бих добавил, че са съизмерими единствено със съветските концлагери в Сибир, тъй като са правени по техен образец. И едните, и ддругите са измислени от евреи!…

           Репресиите спрямо българите продължават на приливи и отливи при различни акции и инициативи на тоталитарната комунистическа власт в периода 1944-1989 г. При всяка подобна акция концлагерите и затворите се пълнят с невинни хора, като някои от тях попадат по няколко пъти там, след като веднъж са влезли в „черните списъци“. Неудобните на властта хора се премахват понякога тихомълком („безследно изчезнали“ или умрели в лагерите от „настинка“), а също и чрез шумни процеси със смъртни присъди, за сплашване на останалите живи.

Ето някои от тези акции и кампании на комунистите:

      При последните две събития органите на МВР и ДС по места са имали подробни списъци на хора, които при нужда (вълнения и бунтове, стачки) е трябвало да бъдат поголовно избити от властите.

         Както вече споменахме, избиванията, извършвани от комунистите, били съпровождани и с ограбване на имуществото на жертвите. Понякога хората били изпращани в концлагер, защо като някой началник е харесал за себе си къщата им или поради друг личен мотив. На убитите в концлагерите мародерите избивали златните зъби (които били популярни по това време) и събирали ценния метал (53).

           На много от убитите от „народния съд“ жилищата били конфискувани и в тях се настанили съответните „отговорни другари“; най-често техните палачи. Създателят на „народния съд“, Минчо Нейков, тогава министър на правосъдието, експроприира дома на осъдения на смърт Димитър Генчев, бивш инспектор на дворците. Политбюровецът Петко Кунин се разполага в жилището на индустриалеца Димитър Саръиванов, докато зам.-министърът на вътрешните работи Руси Христозов заема къщата на разстреляния генерал Лукаш. Не остава по-назад и колега-|та му Мирчо Спасов – след като изселва фамилията на осъдения бивш царски съветник Петър Морфов, той се премества да живее в апартамента му. Същото прави и началникът на ДС Тома Трайков – прилапва жилището на убития, вероятно лично от него, без съд и присъда Атанас Пашков, деец на македонското движение. Колегата му от ДС Георги Стаменов пък си „заплю–а“ дома на проф. д-р Димитър Атанасов – бивш министър на земеделието и държавните имоти. В къщата на „безследно изчезналия“ Марко Султанов, бивш околийски управител на Търговище, се самонастанява местният партизански бандит Найден Младенов, а известният главорез Стою Неделчев-Чочооглу взема дома на старозагорския народен представител Иван Минков, също жертва на „народния съд“. Най-голям удар прави главният народен обвинител Георги Петров, който си присвоява апартамент от 143 кв. м, принадлежащ на подполковник Илия Йончев, чиято смъртна присъда Петров лично е подписал. Заслужава да се отбележи и името на Цола Драгойчева, „влязла във владение“ на жилището на незнайно къде убития руски белоемиг-рант княз Дмитрий Лобанов-Ростовски и т.н., и т.н. (147).

         Освен тези съществуват обаче и много по-крупни грабежи на комунистите, които засягат цялата страна и я връщат десетилетия назад в своето развитие, разорявайки и ограбвайки труда на няколко поколения българи. От разсекретените архиви става ясно на какъв грабеж и финансово-икономическа разруха е подложена България след 1944 г., което също е важен елемент от Геноцида и Холокоста над българския народ.

          Набутването на България във война с Германия струва на страната близо 160 милиарда лева (1945 г.) и 40 000 жертви в жива сила (8337 убити, 9155 изчезнали и 22 958 ранени, осакатени и измръзнали). За сравнение, целият национален доход на България за 1945 г. е 141,8 милиарда лева, а военните разходи за 450-хилядната армия, която комунистите изпращат срещу Германия, надвишават три пъти приходната част на бюджета на България за 1945 г. (43 милиарда лева) (92).

            Независимо че България воюва с Германия, на нашата държава е отказан статут на съвоюваща страна и България е обложена с огромни репарации и средства за издръжка на 600 000 души от „освободителната“ (а всъщност окупационна!) съветска войска. Този грабеж възлиза на близо 40 милиарда лева. Това са само част от сумите ограбени от България. Подробно описание на загубите и анализ на процесите са направени в публикацията на проф. Георги Марков във в. „Истина“ (92).

          Съветските окупационни власти слагат ръка също на валутните резерви и златния резерв (в кюлчета) на БНБ и ги извозват в Съветския съюз. Те прибират незаконно също и около 1 милиард лева дълг на Германия към България.

             Тоталният финансов и материален грабеж продължава и с „драконовските закони“ за национализация, отчуждаване на „едрата градска собственост“ и насилствената колективизация в селското стопанство. Тези закони влизат в сила до 1948 г.

           В тези процеси на грабеж особено активни са българските евреи – комунисти и ционисти. Но българската история по лесни за обяснение причини е много слабо проучена за периода 19441949 г., когато значителна част от българските евреи емигрират по заповед на ционистките организации и масонските ложи в Израел. В това отношение най-пълно до сега е изследването на

             Бойка Василева (18), от което се вижда, че евреите и БКП са действали като едно цяло!… Проф. Крум Балтаджиев (14) допълва и разширява това изследване и с един задълбочен анализ доказва, че евреите комунисти са едни от палачите (може би основните) на българския народ след 1944 г. Те избиват и ограбват 138 000 души – елита на българската нация, и извършват редица спекулации с недвижими имоти (тъй наречените „еврейски имоти“), които двойно се осребряват за евреите. Веднъж те ги продават (в повечето случаи без нотариален акт, а само с договор) на богати българи, а след национализацията и конфискацията (чрез закони, измислени от тях), комунистите отново ги прибират и ги „одържавяват“. Към днешна дата потомците на същите тези чифути идват от „на майната си“ с нотариални актове и по закона за реституцията на алкохолика Лучников прибират имоти, които не са техни. Така, с фалшиви документи, почти е приватизиран и реституиран представителният хотел „Рила“, който като поземлена собственост поначало е бил владение на Българската православна църква (съществуват документи за това!)…

            В тези мътни дела и незаконно разграбване на ценности и имущества, както и за емигрирането на евреите (което е напълно доброволно и по тяхно желание!) особено активни са: Георги Димитров (женен за еврейката Роза Димитрова*); Жак Натан Примо* (ЦК на БКП); Исак Франсез* (ОФ), д-р Конфино*, Хаим Бенадов*, Израел Майер* (ОФ), Фишер*, С. Леви*, С. Пе-рец*, д-р Фархи*, X. Аструков*, Д. Йерохам*, М. Юлзари*, Я. Яков*, М. Бехаров*, Н. Исакова*, Е. Арие*, И. Аруети*, Рай-монд Вагенщайн*, Н. Гринберг*, Д. Асса*, С. Бали*, Л. Рубе-нов*, Бети Данон*, Исак Москона*, д-р Голдщайн* и други (18). В далаверата участват Консисторията, еврейската банка „Геу-ла“ и почти всички еврейски организации, институти и ложи в България, тясно подкрепяни от БКП и активистите на комунистическата партия.

          След заминаването на основната маса евреи за Израел, в България остават около 10 000 от тях, като в повечето случаи се настаняват на ключови места по върховете на властта. Ето някои от тези лица, които са участвали най-активно в геноцидната антибългарска политика на БКП:

       Има цял куп от такива „специалисти“ с еврейски произход, които са издигани по партийна линия на ключови длъжности в държавния апарат, репресивните органи на МВР ДС и МНО; преподаватели в университетите и други, които са контролирали живота в страната през черните десетилетия на тоталитаризма. Тогава цяла България бе превърната в гигантски комунистически концлагер, изолиран с „желязна завеса“ от останалия свят. Един период на чудовищни репресии и страх; едно „безвремие“, в което сякаш не сме живели, а само сме съществували и все пак оцелели с цената на много жертви от няколко поколения българи.

          Не трябва да забравяме, че основните съветници на диктатора палач Тодор Живков бяха също „богоборци“: Нико (Ни-сим) Мойсей Яхиел*, п-к Валери Таджер*, Леон Фабрикант*, Жак Натан Примо*, Исак Соломон Паси*, Валери Натан*, Барух Шамлиев*, Андрей Луканов*, Нансен Бехар*, Давид Овадия*, Александър Фол* и други.

          Тази „мода“ на ключови места в управлението на страната да се поставят евреи – талмудисти и безбожници, идва естествено от Москва. За чии интереси са работили тези люде не е трудно да се досетим. Ето ви един факт за размисъл: секретарят на Тодор Живков – Нико Мойсей Яхиел служил при него близо 30 години, след падането му от власт през 1989 г., веднага „обърна палачинката“ и написа книга срещу тоталитаризма. После замина на стари години за Израел, където получаваше пенсия 2000 долара до 2000 г., когато умря. Дали пък пенсията не му е изплащана от „Мосад“?!?…

          Двамата секретари на Сталин* и цялото му правителство също бяха „богоборци“, обрязани по всички правила на „Талмуда“. Затова през периода на неговото властване в Съветския съюз бяха избити 62 милиона християни! След смъртта на Сталин* властта беше поета от друг криптоюдеин – Никита Хрушчов* (истинското му име е Соломон Пеарламутер*). Тези данни са взети от книгата на Жан Бойе „Заговорът на масоните“ (15).

           По време на тоталитарния период в България освен физически, протича и духовен Геноцид. Той яростно е осъществяван от комунистите и внедрените богоборци, окупирали академичните среди, културата и образованието. Правят се чудовищни фалшификации на българската древна и по-нова история, налагат се грешни кодове и комунистически клишета. Особено много се фалшифицира историята на българите в Македония, за да се влезе в рамките, наложени от Коминтерна, и да се създаде от българите там „македонска нация“. С тази цел се измисля и „македонски език“, който, както е известно и на световната наука, е просто един западен български диалект. Следвайки препоръките на болшевиките, комунистите в България станаха проводник на националния нихилизъм и на обезличаващия интернационализъм, трансформирал се днес в космополитизъм и глобализъм.

          Особено много вреди бяха нанесени на традиционната ни религия – православното християнство; безбожието (атеизма), налагано от комунистите и „богоборците“, е едно от най-големите престъпления на управляващата върхушка. Атеизмът е представян от неговите апологети като „свободомислие“, „разкре-постяване на духа“, отхвърляне на религиозните догми“, „модерно мислене“ и т.н. Според атеистите „религията е опиум за народите“ и трябва да се унищожи!?!…

            В някои книги на тази тема от онова време, издавани с пропагандна цел от „Партиздат“, можем да прочетем следните „бисери“:

„… Антирелигиозното достижение на българския народ е сериозен принос в съкровищницата на духовната ни култура. То е и подтик за национално-патриотична възхита!… “ (137);

„… Антирелигиозното свободомислие съставлява важен аспект от народния светоглед… “ (137);

„… Захари Стоянов на няколко места в своите „Записки“ отбелязва, че измежду апостолите „нямаше хора със строга набожност“. Той непоколебимо поставя Левски на първо място сред безбожниците… “ (137). (Само дето тук авторите са пропуснали да посочат, че Захари Стоянов е бил масон – бел. моя, Г В.)

„… Гениалният поет революционер Христо Ботев се издига над традиционния революционно-демократичен атеизъм. Той се доближава до „крайъгълния камък“ (Вл. И. Ленин*) на марксисткия атеизъм – идеята за религията като опиум за народите… “ (137).

„… Атеизмът е критерий за зрелостта на социалистическото общество, защото, както чудесно е казано от Маркс*, социализмът ще побеждава в такава степен, в каквато изчезва религията. Затова и лозунгът на войнстващите атеисти (юдео-масони-те – бел. моя, Г В.) през 30-те години е: „Борбата против религията е борба за социализъм… “ (137).

           Още през 1925 г. обаче в „Църковен вестник“ българските свещеници пишат следното: „… Не е възможно човек да стане настоящ болшевик, без предварително да е станал безверник и безбожник. Защото болшевизмът е пълно отрицание на всяка религия, на всяка вяра в божество; той е царството на злото, на сатаната… „

        Мисля, че този пасаж обяснява всичко и едва ли е нужно да коментираме горната агресивна антихристиянска пропаганда, насочена срещу духовните ценности на българина! Тези сата-нински опити за налагане на фалшива ценностна система в България продължават под една или друга форма и днес, но на този важен въпрос ще се спрем в следващата глава.

             Паралелно с извършвания от комунистите в България Геноцид и Холокост, тече такъв и спрямо българите в Гърция и Югославия (Западните покрайнини, Македония и други). В Югославия след 1944 г. са избити над 30 000 българи (особено от Македония), а в сръбските затвори и концлагери изгниват над 120 000 българи, най-често за отказа им да ги запишат като „македонци“; над 180 000 се изселват принудително в България, където също са репресирани, а едно не малка част е принудена да емигрира в Европа и Америка.

         В Гърция българското население е редовно тероризирано от гръцките андарти. Убити са много лидери и български свещеници. Поломени са имоти, палят се български къщи, сипят се заплахи и побои. В българските села Просечен и Граменица (в Беломорска Тракия) гърците правели бесилки на площада и убивали българите наред. В други селища по най-садистичен начин са убити български свещеници, чийто очи са избодени с ножове и лицата им са обезобразени. Целта на този открит терор е да се принудят българите да се изселват в България.

      Керваните от български бежанци след 1944 г. са безкрайни и печални. Болните и стари хора били изоставяни по принуда, а някои по-слаби просто умирали по пътя.

         Гражданската война в Гърция (1946 – 1949 г.) отне живота на над 20 000 българи там, а други 50 000 бяха принудени да емигрират. Особено много пострадват българите от Егейска Македония. Ето един епизод от това време, описан в писмо от дееца на ВМРО Христо Лагадинов до Методи Кърпачев; разказ за гръцките затвори и лагери:

„… През 1948 г. аз и още 5 нашенци, подведени под смъртна отговорност като добри българи, бяхме хвърлени в най-стращ-ния затвор – „Макронисо“. Аз и още двама нашенци работехме като зидари при кухнята, близо до пристанището. Рано една сутрин пристигна гемия, от която бяха разтоварени около 50 момчета на 13-17-годишна възраст. Всички бяха почти живи мъртъвци. Всяко момче носеше кошничка или торба за старите си дрешки. Комендантът на острова, кръвопиецът полковник Тома Сильо, започна своята реч: „Докарахме ви тук за превъзпитание. Вие сте деца на майка Елада и всеки трябва да подпише клетвена декларация, че не е „Вулгарико гуруни“ (българска свиня), а че е горд православен грък.“

Като по чудо всички деца гръмнаха в хор: „Ние сме българи!“

         Комендантът се опита още няколко пъти, обещавайки свобода и добра работа, но децата пак повториха: „Българи!“ Тогава комендантът побеснял зарева: „Оли сти таласа!“ – (всички в морето)“. Военните полицаи започнаха да бият децата, да ги бутат по-навътре в морето. После започнаха да ги замерват с камъни. След около половин час комендантът даде заповед да излязат от морето. Не излязоха всички деца. Пет-шест кошнички останаха да се люшкат на повърхността, пет-шест млади българчета се удавиха…

          Още същата нощ тези децата герои бяха подложени на най-жестоки мъчения, включително бяха изнасилвани от военните полицаи и от самия комендант. Това продължи още десетина дни, когато една сутрин момчетата ни живи, ни умрели ги натовариха на гемията, за да ги карат в Атина на болница. През нощта тези деца бяха погълнали различни остри предмети като вилици, ножчета и прочие, за да се самоубият.

        Тези деца бяха от Костурския край. Това е пример на рядък кураж и жертвоготовност в името на българщината. Това е подвиг, пред който биха се преклонили и безсмъртните солунски атентатори, ако можеха да станат от гроба… “ (113).

         През същата 1948 г. в Македония вилнее инквизиторът Лазар Колишевски – ръководител на Комунистическата партия на Македония и председател на правителството на НРМ. Той е натрапен там от комунистическия вожд маршал Йосиф Броз Ти-то*. Сръбските концлагери от рода на „Голи оток“ и други бяха напълнени с български патриоти, които изгниха там и оставиха костите си за памет на нашето поколение!

        Това ставаше около нас, а в България комунистическите еничери и богоборческите изчадия продължиха да колят и обезкървяват българския народ непрестанно до 1989 г., когато новите условия наложиха промяна на тактиката!…

           В края на тази глава ще цитираме един много любопитен документ – инструкция за съветските войски, окупирали страните от Източна Европа, в това число и България. От този секретен документ, изготвен от комунистите в Москва, става ясно как Геноцидът и тоталния контрол над българите са били програмирани предварително, систематично и с научен подход (по същия начин, по който това се прави и днес с още по-рафинира-ни средства за унищожение и пропаганда):

Строго секретно КАА/08.113

Москва, 2.04.1947 г.

Инструкция НК/003 47

Мненията на редакцията и на автора/ите могат да не съвпадат.

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви!

Събития+ | Открития+ | Китай | Фалун Гонг | Наследство