Tyxo.bg counter
  26.01.2014

Бягството

bulblog.com
 

Стефан K, bulblog.com

Повод да разкажа тази история е постванeто на една снимка на майка ми, по случай 86-ят й рожден ден, във Фейсбук. Толкова много лайкове получи, че чак ми стана неудобно.
Това ме провокира да опиша някои съдбоносни моменти от нейния живот. Моята жизнена линия е много тясно преплетена с нейната, ама все пак не искам да говоря за себе си и затова умишлено ще гледам да остана в сянка.
Та така. Годината е 1978 и с майка ми решаваме, че ще бягаме от България, защото в този комунистически “рай”, не издържаме повече.


Речено сторено, започваме да действаме и разбира се в основата на всичко е леля ми (по-възрастната сестра на майка ми), която от 1969 година е невъзвръщенка в Австрия, заедно с двете ми братовчедки. Между другото леля имаше задочна смъртна присъда, ама това е съвсем друга история и тук няма да я описвам. Имам и вуйчо избягал (първи братовчед на майка ми), който също е със задочна смъртна присъда, още е жив и никога не се е връщал в България, след Промените. Леля почина преди няколко години, Бог да я прости.

Добрее, почнахме подготовката.

Майка ми и баща ми на бърза ръка се разведоха, без дирекно на баща ми да се казва, че това е един вид предпазна мярка за него, за да не го дърпат след нашето бягство (за съжаление това не му помогна и след бягството на майка ми, на него му спретнаха един процес за шпионаж…).
Поводи за развод в едно семейство след 25 годишен съвместен живот, винаги има, дори да изглеждат на неосведомената за истинските подбуди,  в случая тънеща в неизвестност страна, смехотворни.
С две думи плана беше следния. Тъй, като нас не ни пускаха в западна страна, като роднини на невъвращенци, щяхме да си подадем с майка ми сепаратно молби за екскурзия до Унгария. За нея до Будапеща, а за мен до Балатон, уж за лятна ваканция. Разбира се, вече веднъж в Унгария щяхме да се съберем пак и да чакаме там хората, които да ни доставят австрийски паспорти със снимки на хора, приличащи много на нас и с тях да минем границата. Това означаваше, че дори и на границата с Австрия да се проверяват паспортите обстойно, нямаше да има проблем, защото те щяха да са си истински. В последствие тези хора, които са влезли с тези паспорти щяха да писнат, че там са им ги откраднати и с пасаван трябваше да се приберат, обратно. На практика унгарските ченгета щяха да се досетят, че някой е излязъл с тези паспорти, ама кой точно и те нямаше да знаят. Едва след като ние с майка ми, нямаше да сме се върнали в България, щяха може би да направят асоциацията, ама тогава вече всички участници в сагата щяхме да сме през дeвет села, в десето…

ОК, това беше плана. Не беше лош, ако аз без да искам, не го провалих.
Майка ми държеше никой да не знае, кога ще пътуваме и въобще, какви планове имаме, тоест, че ще бягаме. Аз бях на друго мнение, защото някак сърце не ми даваше, така по терлъци да се измъкна, знаейки, че никога повече няма да видя баща ми и сестра си. Без да съм си взел сбогом с тях, някак не можех.

По онези години, втората половина на седемдесетте, никой  не му минаваше и през ум, че комунистите един ден ще си отидат, което на практика означаваше, че избягаш ли, забравяш за страна, стари приятели  и роднини.
Напротив, аз познавам много български емигранти в Австрия, които се изселиха в Щатите само, защото ги беше страх, че Виена е на 60 км от границата и всеки момент, руснаците могат да си измислят повод и да я прегазят, наново. Та те едва бяха се изтеглили оттам, през 56-та…


Майка ми беше абсолютно против. Смяташе, че в такъв съдбоносен момент, няма място за мекушавост и сантименталност, защото залагаме живота си на карта и ако се провалим, ще изгнием по затворите. Явно е имала панически страх от затвора, докато аз го приемах като кофти даденост в зара на Съдбата и ментално бях приел, че и дотам може да се стигне.
Компромисното решение беше, тя, майка ми, да замине за Унгария и вече когато е там, аз да кажа на нашите, че скоро няма да се видим, но ще направим всичко възможно, да ги измъкнем в последствие и тях (както и реално,  по-късно, но преди Промените, направихме).
Да де, ама някой от тях двамата е споделил сигурно с трето лице тези наши планове  и в края на краищата на следващия ден, когато  трябваше да се кача на влака за Унгария,  рано сутринта дойде кварталния у дома и ми прибра, без да ми дава обяснение, задграничния паспорт, който вече беше у мен.
Веднага ми  стана ясно, че има пробив в схемата, ама вече нямах никаква връзка с майка ми, да я предупредя…

***

Оттук нататък разказвам нейния разказ, разбира се потвърден от всички останали замесени в тази история, лица.

Майка ми пристигнала, по живо, по здраво в Унгария, разположила се в предварително набелязан хотел и зачакала вест, както от мен, така и от леля ми с нейните хора.
Майка ми е била винаги доста широкопръста жена и това всъщност я е спасило, тогава. Била ангажирала стаята за десетина дена, ама решилада плати предварително, за да не завлече в случая рецепционистката, която ѝ била симпатична. Не само платила, ами оставила всичките си сменени унгарски пари на момичето, защото така и така повече нямало да ѝ трябват. Служителката явно се е учудила на този неимоверно щедър жест и ѝ се е отблагодарила със забележката (на руско-немски), че не ѝ е ясно каква точно е майка ми, но откакто е в хотела, служители на тяхната ДС я следят прикрито, но постоянно.
На майка ми ѝ се подкосили краката, както била оставила всички пари на рецепционисткия барплот, грабнала само една банкнота обратно, излязла на улицата, зарязвайки багажа си в хотела, взела първото свободно такси и право в австрийското посолство. Между другото разбира се, че не е знаела къде е, ама шофьора я закарал там.
Влязла в посолството, свързала се с консула и му обяснила цялата ситуация, като по никакъв начин не била съгласна повече да излезе навън.

Разбира се, какво точно са говорили с консула и други лица в посолството, не мога да преразкажа, защото това вече касае трети лица, които още са живи и може би не искат да се знае с какво са се занимавали.

Получило се някаква трагикомична ситуация в която ченгетата предполагали, че тя е вътре, но австрийците отказвали всякаква информация.
Накрая, една нощ, след като около посолството редовно патрулирали унгарски милиционерски коли, майка ми е изведена от сградата на посолството в багажника на една дипломатическа кола и оставена в една вила на хора близки до леля ми и нейните познати.

В същото време леля ми вече също е пристигнала в Унгария с една друга жена-двойник на майка ми. Между другото леля преди това си е сменила името, така, че влиза с напълно редовен австрийски паспорт, ама не с това име, което е позната в България, като невъзвращенка със задочна смъртна присъда, а с променено (не сменено по мъж, а директно, променено). На практика в Унгария никой не може да предположи, че тя е българка. Говори немски перфектно.

Края е ясен. Майка ми взима паспорта на другата жена и през нощта, за да е все пак полумрак, с кола която кара леля ми, минават границата, успешно.
Единственото комично в цялата работа е, че майка ми в последния момент се вкочанясва от страх и когато митничаря разгръща паспортите, се е наложило леля ми два пъти да отговори с ‘да’ (‘Ja’), когато служителя прочита имената… Както и да е, Съдбата помага на смелите и в случая служителя не е обърнал внимание на това.

Минават границата, австрийката останала в Будапеща обявява, че паспорта ѝ е откраднат, но вече ченгетата се внимателни и се досещат, че това по всяка вероятност е бил начина да се измъкне от ръцете им, майка ми.
Следва грандиозен международен скандал. Вестниците  в Австрия пишат за случая. Австрийката е задържана в предварително унгарско следствие и ченгесарите се заинатяват, че ще лежи тя в затвора, докато австрийските власти не върнат майка ми, насила обратно.
Мертириумът  на тази жена продължава 2 месеца, след което по дипломатически път се стига до едно соломоново решение.
Австрийците за да запазят лицето на комунистическите ченгета осъждат майка ми (разбира се, задочно) за нарушаване при преминаването на границата, а унгарците пускат жената, като я оневиняват, че не е била запозната със схемата, в детайли.
Та това е историята на бягството на майка ми. Не ми се говори, след това на какъв физически, психически и ментален тормоз бях подложен аз, ама накрая след два неуспешни опита, които за малко щяха да имат пагубни за мен последствия, най-накрая след 6 години, през 1984-та успях и аз да избягам.

.
Кой, как и защо на мен ми помогна при бягството, няма да спомена, защото тези хора са все още на ръководни позиции в Австрия и не вярвам да им стане приятно, ако дори на кирилица се споменава името им, във връзка с тази история. Също така, все още нямам намерение да пиша мемоари… ;)

В памет на леля ми, една от най-смелите жени, които съм виждал през живота ми, д-р Мария Никол.



Read more: http://www.bulblog.com/#ixzz2rQB87f5y

Мненията на редакцията и на автора/ите могат да не съвпадат.

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви!

Събития+ | Открития+ | Китай | Фалун Гонг | Наследство