Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Горчива истина

От книгата "Горчиви истини" - Свидетелства за комунистическите penpecuu
на Център за подпомагане на хора, преживели изтезание - АСЕТ

„След години онемелите концлагеристи трябва да проговарят. Истината, колкото и горчива и страшна да е, трябва да отвори очите на хората, за да няма никога вече неправди и жестокости, които опозоряват народа ни. Историята рано или късно поставя всеки на мястото му. Дано мястото на изстрадала България, освободена от грозното минало, бъде достойно всред една мирна Европа...“

Много ми е трудно да пиша за преживяното от мен в концлагерите „Босна“ и „Белене“, в тъй наречените тогава Трудово възпитателни общежития - ТВО. Там прекарах 5 години и 8 месеца. Много неща вече са избледнели, други са изчезнали в забравата. Съдбата ме сблъска с много хора и събития там. Природата ми е дала честно сърце и несломима вяра в доброто и правдата, но е била скъперница относно възможностите да мога да разкажа за преживяното там. Затова отлагах досега, но вече съм на 78 години и неизбежната деградация на старостта застрашава да заличи всичко.

Тогава започвам. Картината ще бъде приблизителна и бледа.

Адам Мицкеевич чрез устата на своите герои беше казал: „Може би само Бог помни какво се е преживяло.“

След 9.9.1944 г. установената у нас народо-демократична държава, която по-късно нарекоха „развит реален социализъм“, представляваше една централизирана бюрократична сталинска диктатура, в която бяха съсредоточени всички нишки на отделната личност. За личността ставаше непоносимо, особено ако беше обявена за враг на управляващите. А враг беше всеки, който се осмеляваше да мисли различно от спуснатата отгоре от ЦК линия на комунистическата партия. Това беше достатъчно да бъде лишен от свобода и да попадне в затвора, още по-лесно в ТВО без съд и присъда.

Живеех и работех като аптекарка в Пловдив със семейството си - съпругът ми адвокат, 8 годишна дъщеря, свекър и свекърва. На 20.11.1947 г. служители от Държавна сигурност в 5 часа сутринта направиха обиск в къщата ни и ме отведоха за „малка справка“ в милицията на ул. „В. Коларов“. Там в подземието ме вкараха в едно неголямо помещение, в което имаше двадесетина жени. По държанието и облеклото им разбрах, че не по политически причини са задържани. Още с влизането си в килията се натъкнах на бой и врява. Две жени се биеха за фаса, който бяха намерили в коридора, когато ги извеждаха за клозета, а други ги разтърваваха. Всичко бе съпроводено с ругатни, псувни, мръсни думи и ужасен прах. Тогава за първи път чух думата „калтак“. Струваше ми се, че се намирам на някаква театрална сцена, където сполучливо се играеше пиеса от рода на Горкиевата „На дъното“. Скоро вниманието им се насочи към мен. „Не ми изглежда от нашите“, каза една млада жена, особено след като разбра, че не пуша. Спахме върху голите дъски, наблъскани една до друга, като сардели. От ранно утро до късна вечер викаха на разпит жените, едни си отиваха, нови идваха. Атмосферата беше все същата: боища, сълзи. Една седмица стоях в тази килия и въшлясах. Не ми даваха донесената от къщи храна, а само коматче хляб.

Първият разпит беше при следовател от криминалната служба. При обиска намериха у дома пари. Аз не знаех колко са. Същия ден братовчед на моя мъж ги беше оставил да ги пазя, тъй като той трябваше да замине за Пещера. Той живееше близо до нас под наем в една малка ниска къщичка. Синът на хазяите имаше лошата слава на крадец. Казах това на следователя. Повече не ме разпитваха за случая. Започнаха разпитите при следовател от Държавна сигурност. Не помня името му, нито колко пъти ме водиха при него. Понякога беше много груб с мен, но не ме биха. Отношението беше като към опасен враг, който иска да скрие своите и тези на съмишлениците си деяния, насочени против властта на ОФ и специално против комунистическата партия. Интересуваха се не от политически становища, а от връзки с IV интернационал, троцкистите в България и чужбина. Разбира се, опитваха се да ми внушат, че троцкистите са предатели, контрареволюционери и т.н.; изсипваше се целият сталинистки арсенал от клевети и обвинения. Аз твърдях, че не съм свързана с никакви предатели и че самата не съм политическа личност.

След като започнаха разпитите при следователя от Държавна сигурност, ме преместиха сама в килия № 6. Тя беше тъмна, без прозорец, до клозета от вътрешната страна. Оттам в килията се процеждаше мръсотия. Взеха колана от роклята ми, да не се обеся. На калния под имаше малка дъска, на която не можеше дори да се седне, a камо ли да се спи. Там ме държаха една седмица. Ужасни условия. Краката ми, обути в туристически обуща, се бяха съвсем овлажнили. Спаси ме кожената подплата на палтото ми, но тя беше се на-пълнила с въшки, както и дрехите. В тъмното не можеха да се убиват и бяха ми станали рани около врата. При един разпит при следователя пуснах две уловени въшки върху бюрото му и казах, че долу в избата се е създала база, от която може да плъзне петнист тиф. На другия ден ме заведоха от килия № 6 в друга с циментов под и прозорче горе високо до тавана. Там имаше една широка и дълга дъска, на която можеше да се легне. Каталясала, сложих за възглавница обувката си и изнемощяла, заспах дълбоко. Още същия ден дойде бригада от санепидстанция за обезвъшляване. Докато слагаха дрехите в барабаните с пара да измрат въшките и гнидите, останах дълго време с много леко облекло в студената килия. Може би и като следствие от престоя ми в килия № 6 се разболях с висока температура, цялата горях. Казах на милиционерите да съобщят на следователя, но никой не ми обърна внимание.

Така изминаха няколко дни и една вечер, беше се стъмнило, ме изведоха от килията. Дадоха ми две вълнени одеяла, които моите близки бяха донесли още от началото, но не ми ги дадоха в килиите, и конвоирана от двама милиционери с пушки, в ледената декемврийска нощ ме заведоха до етапното комендантство на гарата. Там ме затвориха сама в една малка стая с решетка на прозореца, на който стъклото беше счупено. Беше студено като навън. Добре, че милиционерите от етапното излязоха добри хора. Писмото, с което ме изпращаха по етапен ред беше затворено, а това значи, че конвоираният е политически. Заведоха ме там под предлог, че трябва да измия пода на стаята, в която стояха. След като се постоплих и отказах да мия, вместо да ме ругаят, както очаквах, ме оставиха да седна на едно столче и ме заговориха. Започнах с много младежки чар да им обяснявам какви са идеите ми, за които са ме арестували, и че не съм някакъв престъпник. Те се отнесоха с мен съчувствено, нахраниха ме и после, когато се качих във влака с двама милиционери в купето за арестанти, ми разрешиха да легна на седалката, а те през цялото време на пътуването ни до Стара Загора пазиха тишина. От топлината във вагона и от съня се посъвзех. На раздяла ми дадоха купони за хляб. Престоях един ден в етапното и с нощния влак заедно с още двама арестанти - криминални и един милиционер потеглихме на север по презбалканската ж.п. линия. Нямаше отделно купе за арестанти, а беше опразнено крайното отделение на дългия полутъмен вагон. Милиционерът ми каза, че е много изморен и ме помоли, ако заспи да внимавам да не му избягат криминалните. Мина кондукторът, млад човек, с хубави, умни очи, гледаше ме съчувствено. Успяхме да разменим по няколко думи. Каза ми, че е анархист. Можах да му обадя името си, адреса и за какво са ме арестували. Той ми подаде 2000 лв. С купоните, които имах, и с тези пари, по-късно милиционери от етапните в Горна Оряховица и Русе ми купуваха храна. В Горна Оряховица при мен в етапното доведоха две жени. От разговора, който водеха, ми стана ясно, че са проститутки. Бяха гладни и лошо облечени. Дадох им едното одеяло и ги нахраних с каквото имах. В „Обществената безопасност“ в Русе преспахме една нощ в студена таванска стая. Беше 28 декември, моят рожден ден. Съвсем наблизо, на високия дунавски бряг, близо до къщата на баба Тонка, беше родната ми къща, където нищо неподозиращи за своята любима внучка, живееха моята баба и леля.

На другия ден, пак по етапен ред, отпътувахме с параход за Тутракан. Бяхме 3 жени и 4 мъже - криминални. Милиционерът излезе добър човек и ни отведе на топличко в салона, където прожектираха съветски филм. Разбира се, бяхме отделени от другите пасажери. В Тутракан пристигнахме в тъмно. Отведоха ни някъде извън града в едно помещение, много мръсно, което е служило за обор на добитък. Стените бяха направени от големи обли камъни, но пролуките между тях не бяха добре замазани с кал и отвсякъде проникваше студ. Разделено беше пак с обли камъни на две. В едното вкараха жените, в другото - мъжете. Беше адски студено. Не зная как мъжете се бяха снабдили с дърва и съчки и за да се стоплят, запалиха огън. До нас не идваше топлината, а само димът. Ние се задавяхме от него и ги молехме да изгасят огъня, но те отговаряха с ругатни и псувни и едва когато изгориха всичко се спасихме от задушаване. Никой не се сети да ни донесе нещо за ядене, нито дори вода. Разбира се, за спане не можеше и дума да става. Скупчихме се трите една до друга, увити с одеялото и прекарахме безкрайно дългата нощ.

Сутринта потеглихме за Ножарово. Конвоираха ни двама милиционери. Качихме се на открит камион, но той скоро се развали и ние поехме пеш. Леден вятър шибаше земята. Съвсем рано някъде на изток се появиха червени ивици на небето, които зловещо се открояваха сред оловно сивите облаци. На места земята се беше озъбила; другаде се бяха струпали преспи от сняг, през които с мъка преминавахме. Местността беше гола. Вървяхме по тези безкрайни степи и се взирахме да видим къщичките на някое селце, където бихме могли да се постоплим. Селата се оказаха много на-рядко. Арестантите, бъдещите лагеристи, бяха лошо облечени, скимтяха от студ и плачеха като деца. Но това беше в началото. После така се вдървихме от студа, като че ли се превърнахме в бездушни роботи. Единствено важно беше да направим следващата крачка. Дори и добре обутите и облечени в кожени шуби милиционери сигурно са проклинали службата си този ден. Разваленият камион така и не ни настигна. Тогава охраната реши: стигнем ли село, влизаме в кръчмата да се постоплим. Селяните бяха наплашени, но все пак показваха съчувствие. В една кръчма тайничко успях да поприказвам с кръчмаря. След малко донесе царевична пита, даде я на милиционерите, а те отчупиха на всеки по парче.

Късно вечерта по тъмно пристигнахме в ТВО „Ножарово". Колко е издръжлив на тегло и мъки човек! Разделиха ни от мъжете. Влязохме в голямо тъмно помещение, в което имаше пейки, сковани само от по една дъска. Подът беше пръстен и ние, премръзнали и гладни, се опитахме да спим на пейките. Сутринта един въдворен - лагерист, ни донесе варена царевица във войнишки канчета. С голям апетит я излапахме. Успях да поговоря с мъжа. Той бил земеделец николапетковист, по професия агроном. Аз също му казах накратко за себе си и тогава той ми съобщи, че моите съидейници адвокатът Димитър Гачев и доктор Телбизов, които от близо две години бяха в концлагера, са живи и живеят изолирани край село Бащино, в една къщичка недалече от пътя за Босна, където ние щяхме да минем, отивайки за женския лагер. Потеглихме с конска шейна, разбира се, конвоирани от въоръжен с пушка милиционер. Шейната беше натоварена с хранителни продукти. Минавахме през хълмиста местност - гола, пуста, засипана от снега. През по-голямата част от пътя слизахме от шейната, особено когато изкачвахме височина. Вървяхме под непрекъснатите подвиквания на милиционера, който се возеше през целия път в колата: „Хайде, по-бързо, вашата ...". Минахме недалеч от Бащино и аз видях усамотената къщичка, състояща се само от едно малко помещение, изплетена от плет, засипана от снега. По стените се виждаха тъмни петна. Под падналата мазилка от кал се озъбваха вплетените клони. Как много исках да видя моите другари, но милиционерът не би позволил.

Концлагерът за жени в Добруджа се намираше край малкото турско селце Босна в стопанството на милицията. Там имало турски бедняшки къщички, направени от плет и кал. Отчуждили ги и в тях известно време живеели докарани лагеристи, мъже и жени. Живеели при много тежки условия. Построили общежитие за лагеристи като тухлите правели сами. После турските къщички били разрушени, оставили само две за кокошарници. За персонала имаше хубава жилищна сграда. Сградата, където живеехме лагеристките жени, приличаше на обор. В дълги помещения имаше наковани дървени нарове направо на земята. Бяха двойни в два реда. Там спяхме върху сламеници, наблъскани една до друга.

Изпращаните в концлагера жени без присъда и срок бяха политически и административни. Обличаха ни в стари, изпокъсани и мръсни войнишки и стражарски куртки, бричове и шинели, а на краката обувахме износени, с различна големина гумени цървули, които прикрепяхме за стъпалата с върви и парцали.

Наровете бяха пълни с дървеници и бълхи. Политическите, повечето образовани, културни жени, с много труд и усилия успяхме да се поизчистим и закърпим. В общежитието, особено през летните месеци нямаше достатъчно вода, та поддържането на хигиена беше трудна работа.

Административните бяха в отделно помещение. Под предлог да внедря у тях хигиенни навици, скоро след като пристигнах в Босна, ме изпратиха да живея при тях. Това беше изключително тежка задача. Там бяха в по-голямата си част млади жени проститутки, крадли, сводници и нещастни полунормални същества, жертва и продукт на лоши социални условия и наследствено обременяване. Повечето нямаха родители, или родителите им бяха разведени, деца на алкохолици, без дом и професия. Почти всички бяха болни от сифилис, трипер и други болести. Около тях вонеше от теченията, които имаха, пък и не правеха усилия да почистят нито дрехите, нито парцаливите одеяла, които даваха за завиване. Най-много бяха българките, имаше циганки и малко еврейки. Идваха с определен срок, не ги държаха много, но като излезеха на свобода, тоест на улицата, пак започваха стария си занаят да проституират и крадат и ги връщаха в лагера.

В лагера имаше жени от 16 до 60 години. Политическите бяха безсрочни. Най-много бяха земеделките от опозицията на Никола Петков. Имаше анархистки, троцкистки, социалдемократки от опозицията, комунистки-титовистки и други. За фашистка минаваше само една стара жена, която била посочила преди 9.9.1944 г. къде се е укрил преследван от полицията комунист. В лагера бяха сестрите на Райко Алексиев, секретарката на царицата Надя Стоянова, дъщеря на генерал, сестрата на Тодор Александров - Коца, учителка-пенсионерка, жени и дъщери на индустриалци, майки и сестри на избягали в чужбина, млади жени, които са имали приятелства с чужденци, калугерки и други. Повечето от жените, изпратени като политически, бяха интелигентни, образовани и културни. Имаше лекарки: д-р Мария Гачева, племенница на Димитър Гачев, д-р Христина Родева, Здравка Крачулова; медицински сестри: ще спомена Жулиета Зец, журналистките Дона Суботина, Ана Алексиева, Божена Юрич, Милка Кюстендилска, учителките-земеделки Цветана Цачева, Пенка Нейкова, Найна Лапардова и други, на които не си спомням имената; преподавателката в университета Московска; много чиновнички, работнички; студентките по медицина и право Катя Партова, Елена Софийска, Кети Якимова; балерините Ана Дитрих и Олга Огнянова; естрадната певица Лея Иванова и много други, които не бих могла да изредя. Имаше и много селянки, изпратени по времето на масовизиране на ТКЗС. Много жени казваха, че не знаят за какво са ги арестували, други - че не са се съгласили да станат доносчици на властта, а някои бяха за вицове.

Храната беше много лоша и недостатъчна. Сутрин даваха леко подсладен чай от горена захар и много рядко мармалад, повечето пъти прокиснал. На обяд - чорба от фиде с коприва, сушени пиперки и праз с булгур, зеле, а фасул чорба беше разкош. Само на празници - 9 септември, 1 май и Нова година - се готвеше ядене с месо. Казваха, че то било от болни заклани животни, най-често свине. Мазнина едва личеше, че е сложена в яденето, хлябът беше лошокачествен и го даваха в зависимост от изпълнение на нормите, а те бяха много високи, недостижими, както на копан, така и на жътва и другаде. Нищо не беше достатъчно да се нахраним и вечно бяхме гладни. Отначало разрешаваха да получаваме колети един път месечно до 5 кг. Пишехме по една отворена картичка, която трябваше да има само няколко реда и се цензурираше от управата. На месец получавахме по едно писмо. По-късно направиха получаването да бъде на четири месеца по едно писмо и един колет. Често наказваха с лишаване от писмо и колет.

Всеки ден, освен неделя, през всички сезони на годината ни извеждаха на работа. С най-допотопни средства, с тежки копачи (кирки), мотики, лизгари и дикели копаехме царевица, слънчоглед, боб, леща, бостани, засаждахме лозя, овощни градини, жънехме със сърпове безкрайните ниви, правехме ръчно тухли, копаехме канал. От тъмно до тъмно, в студ и в пек, в дъжд и виелици бяхме навън на тежка, често непроизводителна, безсмислена работа. В „Белене“ на остров Щурчето правихме дига, изкоренявахме дървета, гледахме свини.

Животът в ТВО и трудът ни беше нескончаем низ от мъки. Гръмкият девиз „за превъзпитание чрез труд“ на личността в духа на социализма, който щеше да ни изведе до сияйните върхове на комунизма, беше страшна лъжа и гавра. То беше престъпно лицемерие. Хората бяха докарвани тук за изтезаване, да бъдат морално и физически съсипани.

В лагера имаше „възпитатели“ и „възпитателки“. Но именно тези хора бяха без морал, лошо и малко образовани, тъпи и жестоки сталинисти. Те гледаха на нас като на врагове, които трябва да бъдат измъчвани, унижавани и на всяка цена пречупени. Най-много се отличаваха в тази си дейност идващият често от София началник на МВР Миленков, главният възпитател от Ножарево Костов, възпитателките при нас Ярменка Славова Христова, Радка Денева от Ножарово, поручик Николов, Китов и Гершанов. Имаше садисти милиционери и милиционерки, но не им помня имената. Между персонала на лагера имаше и добри и човечни служители, които ни съчувстваха и помагаха в много беди. Ще спомена имената на бай Кольо, старшията от Босна, и Величка, старшията в Белене.

Особено се вбесяваха, когато спорехме по политически и идеологически въпроси и когато повдигахме искания за подобряване на битовите и трудови условия в лагера. Мизерията, в която тънехме, тежката физическа работа и гладът ни осакатяваха. Зависеше от издръжливостта на отделния човек. Но най-мъчителното от всичко беше душевният тормоз. Бяхме подложени на тотална дезинформация за всичко, което става у нас и по света. С месеци бяхме лишени от новини и от сведения за близките ни в къщи. За 5 години и 8 месеца, прекарани в концлагерите, бяха ми разрешили 2 свиждания, едно със съпруга ми, а другото с него и дъщеря ми, и то за по 15 минути. Майка ми я бяха върнали от Ножарово. Нарочно даваха невярна информация на близките ни. Тъгата и безпокойството за децата ни, за майки, бащи, съпрузи, за братя и сестри, за обични приятели и колеги бяха едно от най-жестоките мъчения. С най-йезуитски методи по всяко време се барабанеше върху психиката на лагеристите, че са врагове, че трябва да капитулират, иначе ще бъдат унищожени и че от тяхното поведение зависи съдбата и на близките им. Бяхме подложени на най-угнетяващи унижения, като почнем от окаяния външен вид и минем през карцерите, „Черната рота", стаята на „Бамбелите" и други.

След години онемелите концлагеристи трябва да проговарят. Истината, колкото и горчива и страшна да е, трябва да отвори очите на хората, за да няма никога вече неправди и жестокости, които опозоряват народа ни. Историята рано или късно поставя всеки на мястото му. Дано мястото на изстрадала България, освободена от грозното минало, бъде достойно всред една мирна Европа.

He много дълго след пристигането ми в концлагера „Босна" доведоха една не много млада, красива, представителна жена - Магда Петкова. Тя се държеше достойно, беше тиха, въздържана, приказваше малко, спокойно и това, което казваше, беше умно, премерено. Сприятелихме се, станахме като сестри. И тя беше македонка като мен. Била още малка, когато в Македония турци заклали баща й. Майката с трите си деца успява да избяга в България. В София започват да се трудят упорито, провървява им и организират малка текстилна фабрика. Подробности и повода да изпратят Магда в лагера не помня, но няма да забравя ужаса, от който цялата трепереше, когато ми разказа следното: в Държавна сигурност в София била затворена в килията със социалдемократката от опозицията Людмила Славова. Нея довели от концлагера Босна в ДС. Един ден им казали, че ще ги заведат да се изкъпят. Магда се наканила да влезе първа в банята, но й казали, че първа трябва да бъде Людмила. Скоро се чул сърцераздирателен писък. Людмила била попарена с вряла вода, жива ощавена и починала. Магда не смееше да разказва на други тази трагична случка.

Щом ставаше ясно, че някоя лагеристка от политическите или административните е съвсем зле и ще умре, освобождаваха я, за да няма регистрирани умрели в лагера - йезуитско лицемерие. Когато ме доведоха в концлагера за жени „Босна", нямаше никакво медицинско обслужване. Мен, като здравен работник - аптекарка, ме накараха да се грижа за болните и хигиената. Писах на съпруга си и той ми изпрати исканите от мен лекарства и книгата „Домашен лекар“, която ми помогна донякъде да се справя с непосилната задача. В лагера нямаше тогава друго медицинско лице.

В общежитието се беше появила краста. При положение, че водата за миене и пране беше недостатъчна, имаше опасност да плам не цялото общежитие. Поисках от управата да ми доставят сяра и гасена вар и сварих мазилка против краста „Солуцио флеминкс". Много лошо мирише и е доста жестоко за кожата, но свърши работа. He по-малко труден беше въпросът с обезвъшляването. Наред с дървениците и бълхите, в завивките и дрехите на административните имаше и въшки. Пригодих от варел и буре примитивно средство за изпарване на дрехите, но добре че на помощ дойде лекарката от концлагера при с. Главеница, където имаше затворническа болница. Тя беше белогвардейка. Мъжът й беше задържан в концлагера там. Добра и културна жена беше, но разполагаше с малко лекарства и лоши условия за лекуване в болницата. Успя да издейства пристигането в нашия лагер на бригада за обезвъшляване от Тутракан. Чак тогава се спасихме от тази напаст.

В лагера през зимата на 1948 година, макар че нямаше работа по полето, никога не ни оставяха в помещенията. От сутринта до вечерта бяхме навън. С лопати и кирки чистехме снега по междуселския път, а той навяваше отново и отново. В конюшните и свинарника, които бяха съвсем примитивни, сменяхме сламата, чистехме изпражненията. От земята изгребвахме мръсотиите, изнасяхме ги с тарги и трупахме на купища за тор. Пренасяхме тези грамади от едно място на друго с тежките вонящи тарги по цял ден. Безсмислен, непроизводителен, тежък сизифовски труд. (Той оказваше пагубно въздействие не само върху физиката, но и върху психиката на лагериста, а това именно се целеше.)

През най-студените зимни нощи, сигурно е било повече от -20 градуса, за по-упоритите и непречупили се жени измислиха следното мъчение. Цяла нощ да се превозват чували с ярма за прасетата от ярмомелката до свинарките с волска кола. He помня какво беше разстоянието, но ми се струваше безкрайно. Няколко нощи ме вдигаха от сън да върша тази работа. Разбира се, през деня с другите на обекта. Нощите бяха много ясни с големи светли звезди на небето, далечни и студени. Струваше ми се, че дъхът ми замръзва като дишах. Ръцете, краката, лицето, цялото тяло се бяха вкочанясали. Вървях пред воловете като ледена висулка. Само си виках: „Още малко, още малко трябва да издържа!“. Бях млада и издържах. И все пак в това мъчение имаше и нещо хубаво. С мен нямаше милиционер, нито надзирател и в момента имах измамното чувство на свободен човек. Наистина, защо човек, когато изгуби свободата си разбира, че тя е най-ценното благо! Беше през юни 1948 година в концлагера за жени „Босна“. Заведоха ни рано сутринта на нива, отдалечена 5-6 километра от общежитието да копаем царевица. На нивата по петите ни вървяха над-зирателите и отдельонните, те бяха от лагеристките, и гледаха да не остане тревичка по редовете. Към 3 часа след обед бяхме стигнали края на нивата. На около 50-60 метра на отсрещната страна копаеха нивите си гурци от село Босна. Забелязахме на хоризонта черни облаци. Турците се размърдаха, явно се готвеха да си отиват. Ние се поразместихме така, че Лея Иванова, която единствена знаеше турски, да ги попита дали ще вали. Казаха, че най-много след половин час ще завали проливен дъжд. Те си заминаха. И наистина, след половин час закапаха едри капки. Ние продължавахме да копаем. Дъждът се усили. Разкаля се. Краката ни и мотиките потъваха в калта. Едва тогава си тръгнахме. Дъждът се превърна в порой. Пътят ту се изкачваше, ту слизаше от хълмистия терен. Сухите дерета се превърнаха в буйни потоци и при преминаването им се държахме хванати във верига, за да не бъде отнесен някой. Пристигнахме в общежитието измокрени до кости, изкаляни и пребити от умора. А от небето продължаваше да се излива вода. Започна да се наводнява дворът, после водата нахлу в помещенията за спане. След като там тя достигна 20-30 см, решиха да ни евакуират в хамбара. Той беше голям, направен от дъски на каменни подпори, високи метър и половина. Извикаха няколко жени от политическите да спасяваме пилетата. В тежки сандъци ги отнесохме в свинарника, който беше по-високо, на хълма. На места затъвахме в мътната вода до под мишницата. В калта останаха цървулите ни. Успяхме да отнесем пилетата на сигурно място, те струваха нещо, а какво струваше здравето и животът на нещастните жени?... Едва успяхме на връщане да се доберем до хамбара. Там стояхме, докато се оттече водата. Чудя се как оцеляхме. Но болките по ставите, костите и мускулите оттогава до днес ми напомнят за наводнението.

Близо до стопанството на милицията имаше старо турско гробище. Там веднъж изпратиха три жени от криминалните да вадят надгробните камъни. Това беше за наказание, загдето се бяха опитали да бягат от лагера. Някой ги беше издал. Турците от селото, за които гробището е свещено място, направили протест до София. Станал дипломатически въпрос. За да заличат инцидента и да оправдаят управата, която беше наредила ваденето на надгробните камъни, окачиха на вратовете на трите жени табели, на които на турски беше написано, че те, жените, по свое желание започнали да вадят камъните. С тези табели ги развеждаха из селото. Жалък инцидент, но много показателен за стила на сталинизма у нас.

Лятото на 1948 година беше сухо и горещо. В и без това безводната земя край село Босна се бяха образували големи пукнатини. В концлагера водата за пиене беше оскъдна. Да изперем втвърдените от пот дрехи беше цял подвиг. Това вършехме обикновено през нощта. Каквото бяхме посадили по нивите изсъхваше или хилаво се люлееше, безжалостно брулено от добруджанския вятър. Накрая на селото вода имаше само в едно блато - гьол. Оттам се напояваше зеленчуковата градина на стопанството на МВЕ Тя задоволяваше нуждите от зарзават само на персонала - управата и милиционерите. Вода за напояване се вадеше с долап. Известно време, вместо да впрягат коня през най-горещите дни, започнаха да изпращат от нас жените лагеристки. He само защото трябваше да бъдат щадени конете, но защото въдворените лагеристки трябваше да бъдат измъчвани по най-жесток начин, осакатени, изплашени до смърт от непосилния труд и непоносимата жега. За впрягане вместо кон в долапа избираха по-здравите и тези, които трябваше да бъдат изтезавани, за да капигулират. Изпращаха четири жени, които се сменяха при въртене на колелото. На селяните под заплаха от най-строго наказание се забраняваше да ни наближат. Работата беше извънредно тежка. Нямаше за нас никаква сенчица. Изгаряхме от топлина и жажда. Водата в блатото беше мътна и вонлива. Под единственото дърво наблизо стоеше милиционер или милиционерка, за да следи да не спира колелото. Когато за малко отиваше да пие вода или да се поразтъпче, ние мъртво уморени се тръшвахме на прашната земя, докато се върне и ни подкара с ругатни и ритници. Денят ни се струваше безкрайно дълъг. Често жените припадаха. Това беше един кръг от ада, много добре изчислен от Сатаната. По-силните и яки работеха за сметка на по-слабите. Но и най-здравите при този крайно изтощителен труд скоро изгубваха силите си. Когато управата констатираше, че не може да се движат повече подутите крака и ръце, тогава правеше смяна. Това беше идеалното място за огъване на човешките сили и воля и някои по-слаби жени още на втория-третия ден капигулираха. Кой би ги упрекнал??... Непоносимите мъки унищожават човека като човек. Това е известно на властимащите още от памтивека и сталинци го практикуваха в широк мащаб.

През есента, след като приключеше дълбоката оран, изпращаха ни no нивите с тежки мотики, лизгари и дикели да разбиваме буците пръст. Наредени в редица една до друга цял ден удряхме, блъскахме. Вдигаха се облаци прах, полепваха се по дрехите, лицето, влизаха в очите, в дробовете. Цял ден на крак. Пребити от умора, приличащи на сиви привидения се завръщахме в общежитието. Там нямахме сили да се изчистим както трябва, пък и често водата не достигаше, та се поизтърсвахме и се строполявахме на наровете.

Късна есен, когато вече започваха да валят и дъждове, ни караха да копаем дупки по нивите за гнезда на бъдещ бостан. С лизгари и лопати изравяхме тежката, влажна пръст, почти кал. Беше трудно, но още по-мъчително беше, когато трябваше да разнасяме тор по изкопаните дупки. Тя беше воняща, лепкава маса, гюбре от свинарника и конюшните, която стовариха в края на нивите, а ние трябваше да я разнасяме по дупките и да я смесваме с изкопаната пръст. Краката ни се налепваха с огромни топази мокра земя и ние се движехме по нивата с неимоверни усилия, носейки торта. На всичкото отгоре имаше определени норми и с оглед на изпълнението даваха хляб. А нормите бяха високи, непостижими. Вечерта се завръщахме, целите оплескани от гюбрето и калта, и преуморени едва имахме сили да излапаме късчето черен хляб и безвкусната, отвратителна чорба.

Непосилният, често сизифовски труд, гладът, пълната дезинформация, постоянното набиване в съзнанието, че си враг, раздялата със семейството, с професията, безмилостно вършеха своето разрушително действие. Ние се топяхме неусетно. Изпратените без присъда хора стояха в този ад ТВО безсрочно.

Гавра с човешката личност.

Зимата на 1948 година продължи много до късно. Беше паднал голям сняг, бавно се топеше, студът не си отиваше. Общежитието остана без дърва. Есента ни бяха отвели в една млада широколистна гора да сечем вършина, много далече от стопанството. Трупахме клоните на големи купчини. С тях трябваше да се топлим през зимата. He всичко успяхме да превозим. Към края на зимата вече нямахме дърва не само за топлене, но и за сваряване на жалката ни чорба. Тогава управата ни реши да бъдат докарани останалите изсечени през есента вършини. Извикаха мен и пет яки жени от криминалните. Повериха групата на мен. Взехме от другарките си топли дрехи -кожухчета, ръкавици, шалчета, дебели чорапи и потеглихме с три конски шейни за гората. He изпратиха с нас милиционер. He им се искало да мръзнат и да се излагат на опасност от вълци. В онези години имаше много вълци по тези места. Снегът се беше слегнал и шейника се носеше добре по пътя. Трудността дойде, когато трябваше да натоварим. Вършините (клоните) много мъчно се измъкнаха изпод покрилия ги, превърнал се в стъклена броня сняг. Кой ти гледа умората, но много закъсняхме. Късият зимен ден отмина. Конете започнаха да цвилят и подскачат, изглежда са подушили наблизо вълци. С ужас разбрахме каква беда ни дебне. Нищо друго освен кураж не можеше да ни помогне. Най-после натоварихме. Пуснах напред двете шейни и потеглихме. Започнаха да падат дрезгавина и мъгла. И изведнъж, по средата на пътя, както се бяхме настанили върху клоните, те се извратиха, преобърнаха се на снега. Спряхме и започнахме да викаме на първите две шейни да спрат и да дойдат да ни помогнат да натоварим пак нашата, но никой не ни чу и препускайки шейните се изгубиха в далечината. Останахме сами. Моята другарка се изплаши, изпадна в истерия и се вкамени, не можеше нищо да направи. Започнах да я моля, да я прегръщам, да й обяснявам, че ако не натоварим и не тръгнем, ще загинем, но - никакъв резултат. Тогава започнах да я бия с шамари, после с пръчка и тя се съвзе. Двете, плачейки с глас, успяхме да натоварим клоните и да тръгнем. Беше вече тъмно. Спасиха ни само здравите коне, които сами, изплашени от вълците, препускаха с все сила. Когато в общежитието пристигнали само двете шейни преди нас, се разбрало, че нещо се е случило с нашата шейна. Жените започнали да молят управата да пратят помощ, но никой не мръднал. He се почувствали отговорни. Какво че лагеристки ще загинат, конете пък са държавни... Като пристигнахме в лагера, жените, другарките ни по съдба, ни посрещнаха и плачейки от радост ни прегръщаха, като че се връщахме от оня свят.

Беше ранна пролет, неделя след обяда. Всеки гледаше да се изпере, измие и изкърпи дрипавите войнишки и стражарски дрехи и да си почине. От „Ножарово" пристигна поручик Николов, млад, едър мъж. Винаги, когато идваше, причиняваше на въдворените тревога и сълзи. Обичаше да държи дълги речи, обвинителни, назидателни и съвсем безсмислени. В тях, наред с нелепите приказки за изграждане на „светлото комунистическо бъдеще", имаше закани и най-гадни епитети по отношение на нас, враговете на народа. Той нямаше нито познания, нито що-годе култура. В ръката си винаги държеше камшик, с който плющеше от време на време като най-убедителен аргумент. Щом пристигна ни строиха пред помещението. Прави, дълго чакахме да се появи от канцеларията. И когато започна назидателната си реч, срещу него силно залая нашата Иванка, голямо овчарско куче, което идваше с нас по нивите и ни пазеше торбичките с хляба. Нашата любима Иванка като че ли с лая си отмъщаваше за унижението, на което бяхме подложени. Това почувства и поручикът, вбеси се, извади пистолета и там, пред строя, застреля съществото, което единствено беше ласкаво с нас. Вик на ужас се изтръгна от гърдите на всички. Тогава той за наказание ни накара да бягаме по разкаляния двор. А беше ранна пролет, снегът току-що се беше стопил и имаше много локви из двора. Галошите ни, стари и пробити, лошо закрепени към краката, оставаха в калта. До мен тромаво се опитваше да тича Елисавета Попантонова, бивша народна представителка от земеделската опозиция на Никола Петков. Аз й казах да върви бавно с мен, аз няма да тичам. Така и направихме. Поручикът, видял какво става, се приближи до нас с камшика. Тогава попадията падна на колене в калта и започна да се моли: „Недейте, простете ми, много съм грешна пред вас... никога вече..“ Аз се опитах да я вдигна, да я накарам да не губи човешкото си достойнство. Началството прояви милост, освободи нещастницата, а мен наказа права три часа на слънце. Това ми дойде съвсем добре. Той не обърна внимание, че не е лято, когато стоенето на слънце три часа причинява припадък., а ранна пролет, когато слънцето гали и е желано. Това беше единственият късмет, който извадих, свързан с многото наказания, които изтърпях през почти 6годишното ми пребиваване в ТВО.

Веднъж, след дъжд, когато отидохме да прекопаваме фасул, влагата беше толкова голяма, че не можеше да се влезе в нивата. Останахме на синора, докато се поизцеди. Някои от нас забелязаха, че по синора пълзят охлюви. Всички се втурнахме и ги събрахме. Така неизчистени, без сол ги сварихме във войнишките си канчета. Изядохме ги недоуврели с голям апетит - беше храна и то месо. Такова щастие ни сполетядва-три пъти.

През 1948 г. в стопанството на милицията в Босна, недалеч от общежитието, засадиха мак за опиум. За работа на нивата изпратиха политически. Сутрин още в тъмно ставахме и щом се развиделеше почвахме работа. Със специално ножче правехме напречни нарези върху главичките на мака. Изтеклият сок се втвърдяваше през горещите часове на деня и след два часа го събирахме. Работата беше деликатна, нормата висока и привидно лекият труд пак ни оставяше гладни. Да се прибави и хапането на безброй калинки. Телата ни се изприщваха, а устните ни се напукваха от жегата. Никой не обърна внимание на оплакванията ни. Ние, лишените от свобода, без присъди, бяхме напълно безправни същества.

Беше зимата на 1949 г. В Добруджа климатът е континентален. Зимата е студена, пада дебел сняг и веят силни, ледени ветрове. В концлагера за жени „Босна“ неголям брой бяха заети с гледане на свине в свинарника. Те бяха просто късметлии. Свинарникът беше голям, примитивен и там беше студено, но далеч не както навън, на открито. Пък можеше и от набърканото царевично брашно с вряла вода, храна за прасетата, да се утоли глада. Най-добре бяха малкото „въдворени“, които работеха в склада, шивалнята, кухнята или прис-лужваха в канцеларията. Останалите лагеристки, независимо какво е времето, бяха извеждани вън на студа. В лагера броят на жените се беше увеличил значително, двойно, може би тройно. За да ни намерят работа, започнахме да копаем канал не много далеч от общежитието. С изключение на посочените по-рано обекти, всички жени отивахме от 8 часа до 12 часа и от 13 часа до 17 часа на обекта да копаем канала. През бялата степ се проточваше дългата колона от жени, облечени и увити в каквото намерят. Настръхнали от студа, приличахме на привидения. Вървяхме нестройно, под постоянните провиквания на отдельонните. Всеки гледаше да грабне някоя съчка или тръни из пътя. Беше истинско богатство, защото, макар и за кратко, щеше да сгрее премръзналите ръце и крака.

Горният пласт пръст, който беше почти три месеца замръзнал и втвърден като скала, разбивахме с кирка, а надолу си служехме с лизгар. Пръстта изхвърляхме с лопати. Каналът беше дълбок 3,5 метра и широк 4 метра. И тук имаше норма, беше висока и не успявахме да я изпълним.

По броя на хората беше определена работата, която трябваше да извършим. Единственото хубаво нещо беше, че можеше по желание да се съберем няколко жени и да си помагаме. Веднага образувахме нашата група на „Борбите“. Работата беше тежка за жени, но и суровият вид я правеше непоносимо мъчителна. Денят ни се виждаше безкрайно дълъг и тук най-вече помагаше другарството и високият дух. Поддържахме го с песни. Песните за правда и свобода имаха чудотворна сила. През почивките декламирахме стихове, разказвахме си най-разнообразни неща, прочетени от хубавите книги из областта на художествената и научна литература. Споделяхме преживелици с наши близки, родители, деца, приятели, любими. Същото правехме вечерно време на наровете, под мъждукащата светлина на вмирисаните газеничета.

На канала леденият вятър брулеше зачервените и посинели от студа лица, крака и ръце. За младите е било все пак по-лесно поносимо. Сега разбирам какво чудесно нещо е младостта, а имаше с нас и възрастни жени. Колко им е било трудно да се справят! Когато копаехме канала и дълбочината ставаше повече от 2 метра, беше по-леко, защото там долу не духаше така силно вятърът, пък макар и рядко на запалено огънче можеше да се посгреят измръзналите крайници. И се носеше на обекта заедно със стоновете и песен:

„Ветре яростен, вей по полята,

свивай жилест вековен букак.

На орлите сурови крилата

ти не ще счупиш пак.

Родени в бедност и черен труд,

калени в битки за нов живот,

ний носим вечно в сърце си свободата,

борци сме ние на трудови народ“.

И сега в топлата стая, излегната удобно на меката кушетка, се просълзявам, спомняйки си за онези преживяни дни и години в концлагерите - това е било най-високият връх, до който е стигнал моят живот.

Разнасяше леденият вятър нашите песни, нашата вяра, че животът може да бъде свободен, справедлив и щастлив за всички хора. От студа донякъде ни спасяваха изпратените от къщи вълнени пуловери, шалове, шапки и чорапи, а най-щастливите имаха кожухчета, които ходеха по най-замръзналите и болни гърбове. Взаимната помощ и истинското, безкористно другарство бяха голямата сила на оцеляването ни.

Така измина зимата.

В ранната пролет избраха няколко жени да правим „гранулиран тор“. Смесвахме амониева селитра с говежди и свински тор и правехме по най-примитивен начин малки гранулки, които изсушавахме на слънце. Работата беше мръсна. Как да е се справяхме. Работехме близо до хамбара с царевица. Имаше пролуки и от тях си отмъквахме царевични кочани. Опитвахме се да заситим малко глада си с попиканите от мишки зърна, но по-добре беше когато отронените зърна успявахме да укрием в дрехите си и през нощта, след вечерната проверка, ги печехме във войнишките си канчета. Макар да бяха много твърди, бяха много по-добри от суровите и представляваха голям деликатес.

Веднъж видяхме, че зад хамбара заровиха умрели от болест кокошки. Жените ги изровиха и през нощта ги свариха в консервни кутии. Карах им се да не ги ядат, че ще се разболеят, но яденето на месо беше така привлекателно, че никой не ми обърна внимание и кокошките се изядоха до последното кокалче. И най-интересното от всичко бе, че никой не се разболя.

Спомням си и друг един случай.

Беше по време на жътва. Даваха повече хляб, разбира се ако се изпълни нормата - на ръка да се ожъне един декар и два ара. С нашите слаби силици и неумението на повечето жени това беше недостижимо и си бяхме все гладни. Веднъж в казана, където се вареше чорбата от боб, се удавили два плъха. Някои от жените не хапнаха от чорбата, предпочетоха да останат гладни, но по-голямата част се заситиха този ден с повече чорба. И пак, за чудо, никой не се разболя. Изглежда плъховете дълго бяха врели в казана.

1949 година беше плодородна. Роди се много жито. За прибиране на житото докараха още арестантки - криминални от затворите. Жътварските машини бяха малко, комбайни изобщо нямаше, та по-голямата част от площите се жънеха на ръка, особено на неравните терени. Скоро след започване на жътвата образуваха наказателна „Черна рота". Може би за да сплашат жените и да изцедят всичките им силици, а и за да се опитат да пречупят тези от политическите, които бяха запазили убежденията си и човешкото си достойнство. Жените, които вкараха в нея, не бяха се провинили в нищо, бяха едни от най-добрите в работата на полето. Явно, че заповедта за наказанието беше дошла от високо място. Облякоха ни в съвсем изпокъсани, мръсни, вонящи дрехи и ни отделиха да живеем в една малка къщичка, състояща се от една стаичка, направена от плет и измазана с кал, ниска, със сламен покрив. Преди да ни настанят вътре е служила за кокошарник. Без да бъде изчистена, така на мръсната земя спяхме, на сламеници. Беше пълна с кокошинки, които жестоко ни хапеха. Бяхме около 10-15 жени. Спомням си за земеделките Цветана Цачева, Пенка, Аделина Нейкова, Николова, анархистките Мария Доганова и Цеца Джерманова, троцкистките Пенка Радева и аз, балерините Ана Дитрих и Олга Огнянова, студентката по медицина Катя Партова и др. В лагера бяха довели една безпризорна еврейка, Бела Розберска, виках й „Бамбела“, полуидиот. He беше в състояние да се грижи дори за себе си, камо ли да работи. Беше благодушно и добро същество. Съжалих тази нещастница, изпрах и изкърпих мантата й, която носеше върху голото си тяло, изкъпах я. Цялото й тяло беше със струпеи. Беше ми много признателна и предана. Викаше ми „моята сестричка“. Тъй като нищо не работеше, се носеше като привидение из двора на стопанството.

На лагеристките им беше забранено да имат досег с нас, заплашваха ги, че ще влязат в „Черната рота“. Само Бамбела успя да се промъкне до нас и ни донесе хляб, който беше скрила под мантата. Най-страшен беше гладът. Даваха на ден по 200 грама черен хляб. Сутрин чай, на обед - чорба от щир (трева, която слагаха в храната на прасетата, без капка мазнина, само сварена трева с вода и сол). За вечеря изобщо нищо не ни даваха. За кратко време се стопихме и се превърнахме в скелети, облечени в черна, изсъхнала кожа. Почти не можехме да спим, измъчвани от глада и кокошинките. Сутрин ни извеждаха на нивите един час преди другите. На 2 юли не ни изпратиха на работа. Казаха ни, че е умрял великият вожд и учител Георги Димитров. Разрешиха на милиционера да ни купи по половин кофичка кисело мляко от лавката и ни дадоха повече хляб. Но най-хубавото беше, че ни позволиха да измажем с кал кокошарника и по този начин се спасихме донякъде от кокошинките. В „Черната рота“ доведоха и две крадли, били по два-три пъти вече в лагера. Може би им бяха дали задача да ни шпионират и за да изплашат криминалните. Държаха ги малко - десетина дни. Това време беше достатъчно да отслабнат и така да изгладнеят, че като се завърнали при другите жени, успели толкова много да ядат, че се разболели тежко и ги изпратили в болница, където едната умряла.

Отвеждаха ни да жънем по ниви далеч от другите лагеристки. Там тръните бяха повече от класовете. По пътя късахме див синап, обелвахме стеблата му и слагахме нещо в стомасите си. Отначало, докато имахме още сили, жънехме, но скоро толкова измършавяхме и отслабнахме, че едва се довличахме до обекта и лягахме на обгорената земя под палещите лъчи на слънцето. В тази голяма беда все пак имахме късмет. Караха ни да жънем ръж. Тя може да се яде сурова като се стриват класовете между дланите. И това ни спаси. Милиционерите ни подканяха да жънем, викаха, заплашваха и ругаеха, но тъй като съвсем си бяхме изгубили силиците, никой не можеше да ни накара да помръднем. Спаси ни също високият дух. He ce уплашихме, не се отчаяхме, не молехме за милост, а си помагахме една на друга. Когато ни върнаха при другите лагеристки, намерихме не само съчувствие, но дори криминалните ни помагаха с каквото могат.

В общежитието за концлагеристи - жени в Босна имаше една малка стая с тесен прозорец горе, високо до тавана. Там бяха отделили четири жени. Едната беше Бамбела, еврейката, добро и безобидно същество и още две хубави, млади жени - проститутки, Фанчето и Данчето, които бяха разкапани от венерически болести, нелекувани както трябва, имаха вонящи течения и трите се напикаваха. Четвъртата беше Луна - еврейка тютюноработничка. Беше болна от сифилис и туберкулоза и повръщаше кръв. В стаичката имаше дървен нар със сламеници, мокри от пикоч. През зимните месеци на 1949 година след едно посещение в лагера на Миленков, началник на ТВО от София, и мен ме изпратиха да живея при тях. Пред строя му казах, че сталинизмът не е вечен и всемогъщ, всъщност представлява едно напукано лампено шише, което рано или късно ще се разпадне на жалки отломки. Когато разбраха, че ме изпращат при тях, в „Бамбелината стая“, моите нови съквартирантки се разплакаха и веднага се погрижиха да сменят сламата от сламениците. Тези нещастни същества имаха незабавна нужда от лечение, а не от изтезания в концлагера. След известно време при нас изпратиха анархистката Цветана Джерманова, една прекрасна млада жена. С нея успяхме да направим живота в „Бамбелината стая“ поносим. Колетите с храна от къщи, които получихме ние с Цена, ядяхме всички общо. Нямаше печка за отопление и ние увити и облечени във всичко, което имахме, се сгушвахме една до друга да се топлим. Вонящото газениче мъждукаше и ние започвахме да пеем. Другарките ни знаеха затрогващи песни, ние ги научихме на нови. Жените от другите стаи, като слушали песните, плачели. Така измина безкрайно дългата зима.

През есента на 1950 година ни бяха завели на една далечна нива да кършим царевица. Редовете бяха много дълги и по-силните помагаха на по-слабите. По време на обедната почивка доведоха на нивата други лагеристки. Между тях беше земеделката Цветана Цачева, кандидат за народен представител от Бяла черква, учителка, много достойна, културна, умна и имаше умения да върши всякаква работа. Когато пристигнах в лагера „Босна", тя ме приюти на нара до себе си като майка. Няма да забравя, когато й съобщиха, че умрял съпругът й - колко достойно и храбро се държа! Много голяма беше скръбта й. Имали са хубав семеен живот заедно с двете си дъщери. He разрешиха да отиде на погребението. Много се разтревожих, че я довеждат втори път в лагера. Тя ми каза, че този път не ще е за дълго. Веднага я попитах дали е ходила скоро при моите родители в София, където живееха нейните дъщери. Бяха ме наказали и месеци не ми даваха писмата от къщи, не знаех какво става с моите близки. Тя ми каза: „Напоследък, след смъртта на баща ти през пролетта, не можах да отида в София и да видя майка ти.“ Господи, какъв ужас! Баща ми мъртъв... He caмо не са ме пуснали на погребението (после научих от съпруга ми, че правил постъпки пред МВР за това), а не са ми дали и писмото, от което да разбера тъжната вест. Баща ми беше съдия, подпредседател на Апелативния съд в София и много пъти беше правил постъпки пред МВР да се изясни моят случай и ако съм извършила престъпление, да бъда съдена. Никакъв резултат. Чакали са ме всеки ден, всеки час да се завърна... За тези страдания на моите обични близки не мога да простя на сталинистите. Веднага станах, сама отидох по редовете да кърша царевица и като се отдалечих да не чуват жените, горчиво се наплаках на глас, разкъсвана от мъка. He исках доносниците и подлеците да се зарадват и властимащите да се опитат да ме пречупят, използвайки голямата ми скръб. Като се завърнах при жените не пророних вече сълза.

В края на октомври 1950 година от концлагера в Босна изпратиха голяма група жени в Тутракан, където имаше зеленчуково стопанство на милицията. Веднага след пристигането си започнахме да изскубваме изсъхналите стебла домати и пипер. Работата не беше тежка, пък и по края на лехите бяха останали неизвадени моркови. Това за изгладнелите, невидяли пресен зарзават лагеристи беше щастлива находка. Изскубвахме морковите от земята и така, без да имаме възможност да ги измием, само ги изтривахме с дрехите си и лакомо ги изяждахме. Бяхме много доволни, че заситихме глада си. Вечерта ни затвориха в помещение с двойни нарове. Беше много тясно, бяхме натъпкани една до друга. И през нощта стана много лошо! Изядените сурови моркови, богати на целулоза, ни подуха стомасите и всички почувствахме силни болки. Просто щяхме да се пръснем. Много жени започнаха да повръщат, без да могат да се съобразят, че това става върху другите в теснотията. Някои получиха диария. Охкания, стенания и викове изпълниха тъмното помещение. Тропахме да ни отворят да се облекчим навън, но никой не се отзова. Настана паника, хората смятаха, че умират, а нощта беше много дълга... Оживяхме, но какъв окаян вид имахме, как бяхме изпоцапани! ... За изчистване и дума не можеше да става. Веднага ни подкараха, още превиващи се от болка, на нивата, където рязахме зеле. През нощта беше паднала дебела слана и замръзнала върху зелките и земята. Краката ни, недобре обути, веднага замръзнаха, скоро и ръцете ни се вкочаниха. И така, сечейки зелките, скимтейки от болка, чакахме късното есенно слънце да ни постопли. Така работихме няколко дни. И все пак, обектът беше добър, зелето можеше да се яде. След това ни изпратиха да вадим захарно цвекло. От сушата главичките бяха малки и трудно излизаха от втвърдената земя, но успяхме да свършим добра работа. Случи се и разбран милиционер, та ни позволи да запалим огън, да изпечем цвекло и да извадим останалите картофи от съседната нива. Колко бяхме признателни на него и съдбата!

В концлагера „Белене“ на Щурчето

Беше края на декември 1951 година. Облякохме се с нашите дрехи, с които бяхме дошли в Босна, опаковахме личния си багаж, който се състоеше от изпратените от къщи одеала и дрехи, и ни натовариха на камиони. Бяхме повече от сто и петдесет жени. He ни казаха къде отиваме. Пристигнахме в Тутракан и там ни затвориха в избите на милицията. Всички бяхме много изплашени от неизвестността. В избата, за да си повдигнем духа, започнахме да пеем народни, Ботеви и други хубави песни. На милиционерите обяснихме, че празнуваме моя рожден ден и наистина беше 28 декември. Трогнаха се и разрешиха две жени с милиционер да отидат да купят бял хляб и салам, разбира се с наши пари. He бяхме виждали толкова години истинска храна. На другия ден ни качиха на влак и пристигнахме в село Белене край Дунава. Беше надвечер. Селото беше безлюдно. Може би селяните се криеха по къщите, когато минаваше конвой със затворници. По високоговорителите-радиоточки се носеше песента „Нашите майки все в черно ходят, все за нас жалеят...“ Много подходяща песен за нашето посрещане. Жените се разплакаха. Пристигнах ме на брега, всеки мъкнещ своя по-голям или по-малък вързоп. Всички със страх се питахме - сега накъде? Качиха ни на понтон. За да се преборим с отчаянието си, запяхме „Заточеници" по стиха на Яворов и песента на ямболските анархисти:

„Ветре, ветре, клех те, клех те

с клетви, люти зли.

Где се рееш, где лудееш

в чуждите страни?

Духай, духай и раздухвай

в нашите сърца дух бунтовен

буен, волен - дух за свобода!

За уречен, безрасъден бой бъди готов!

Огнелика и велика блика в нас любов.“

Пееха всички, и политически, и криминални, колкото и да викаха милиционерите да млъкнем. Песента се носеше над селото и река Дунав. Откараха ни на един малък остров - Щурчето, недалеко от големия, дълъг километри остров Персин, където имаше хиляди мъже, лагеристи и затворници.

Нашият остров беше обрасъл с големи дървета. Постоянно се заливаше от водите на реката, когато прииждаше, особено напролет. Образуваха се големи и малки блата, развъдници на комари. Преди нас на острова довели мъже лагеристи, които построили дига, върху нея изградили помещенията, в които ни настаниха. Имаше две големи, дълги стаи. Там бяха наковани в два реда нарове. Единият ред до единичните прозорци, които бяха заковани и никога не се отваряха, а другите - до невисоката стена. По средата имаше тясна пътечка. В едната стая бяхме поставени политическите, в другата - административните. Пред помещенията имаше доста голяма площадка, където ни строяваха сутрин и вечер за проверка. Миехме се с вода от Дунава. Как се къпехме и перяхме? С кофи донасяхме вода от реката, измивахме железните колички, с които работехме на дигата, палехме огън под тях, за да затоплим водата. Чак късно напролет докараха три варела, в които да се сгрява водата, а ние от плет и кал си направихме едно малко помещение за баня.

На западната част от острова, която водата не заливаше, лагеристи бяха построили свинарници. Там беше и голямата, висока барака, служеща за кухня на свинете. Когато пристигнахме, бяха докарали прасетата. Едни жени наредиха да работят там, други -да уголемяваме дигата, върху която бяха построени нашите спални помещения. Копаехме пръст, товарехме я на железни колички, използвахме я, за да я натрупаме. Работата беше много тежка, особено за жени. Искаха да изпълняваме норма 3,5 кубически метра на човек, за нашите сили - непостижима. Съобразно изпълнението й даваха хляба. Това на практика означаваше, че никога не можеше да изкараме, за да заситим глада.

Веднъж една граблива птица, прелитайки над нас, изплашена от виковете ни, изпусна едно малко петле, което беше сграбчила в ноктите си от брега. To падна при нас и остана живичко, макар и ранено. Отнесохме го в общежитието и започнахме да се грижим за него с много любов, както и за двете малки котенца, как бяха дошли при нас не разбрахме. Пораснаха котенцата и петлето и ни станаха любимци. Петлето излизаше с нас, а вечер важно се разхождаше пред строя и после влизаше в помещенията. Петлето и котенцата бяха обект на всеобщо внимание и нежност, която толкова много ни липсваше. Когато петлето се забавяше да излезе на строя, всички се тревожехме. И внезапно петлето изчезна. Оказа се, че било удушено от дошлата същия ден циганка Гина, била вече два-три пъти по лагерите. Така се нахвърлиха да я бият, особено криминалните, че ако не бяхме няколко жени да я отбраняваме, щяха да я пребият. Тя се оправдаваше, че била много гладна, плачеше и молеше да й простим - не знаела, че петлето е нашият талисман и любимец. He й разрешихме да го яде, нито някоя от останалите гладни жени пожела това. Погребахме го в изкопано гробче, близо до сградата, и плакахме. Така в най-ненормална и необичайна обстановка, човешкото у човека се проявява, за да го пречисти и му вдъхне вяра и сили да изтърпи, да издържи мъките.

В спалните помещения беше много тясно. Спяхме наблъскани една до друга. Когато освободяха някоя се радвахме и защото за вечер-две, докато пристигне друга, се лежеше и дишаше по-спокойно. На гръб не можеше да се легне, нямаше място. В стаята лятно време поставяха бака за ходене по нужда през нощта, тъй като всяка стая се заключваше. В най-лошо положение бяха тези до баката, особено, не дай Боже, когато храната беше развалена и ни хванеше диария. Зимно време нямаше бака, отключено беше и трябваше в студа и снега да отиваме до клозета, а той беше по-строен съвсем примитивен под дигата. Както вече казах, прозорците не се отваряха и особено лятно време ставаше адски горещо и задушно. Пролетно време островът се заливаше в по-голямата си част от вода, в която се развъждаха облаци комари и те бяха едни от най-жестоките ни инквизитори. Ужасно наказание беше лятно време да оставят за наказание някоя жена гола на комарите. И това го имаше. Помня една млада жена, Пеца от Плевен, при едно такова наказание беше припаднала. Направиха ни дълги памучни панталони и това донякъде ни спаси от непоносимото хапане. Милиционерките и управата, пак жени, имаха не само облекла, прикриващи изцяло телата им, но носеха на главите си шлемове с мрежа. Сутрин и на вечерна проверка, строени понякога доста дълго, бяхме изхапвани здравата от комарите. Пък и през деня из обраслия с гора остров със сенчести места пак не ни прощаваха.

Друга работа, освен на дигата и в свинарника, беше изкореняването на големи дървета, сечене на клоните и пренасянето им до брега. За отдельонен ни сложиха Райна Гарджева - калугерка, викахме й Попа. Външността й не беше лоша, гласът й бе чудесен, но беше лошо възпитана, с ниска култура и образование, а душата й бе гадна и подла. Слухтеше и носеше на управата. Казваха, че преди да се покалугери била певачка в Югославия. Пееше хубаво сръбски песни. Веднага занесла на възпитателката Ерменка Христова, която не скриваше омразата си към по-интелигентните жени, че съм учила другарките си на руско стихотворение, в което се казвало: „Доносчиците и лъжците носят на глупците.“ A to се оказа, че Попа така разбрала и превела следните редове от Пушкиново стихотворение: „Хвалу и клевету, приемли равнодушно и не оспоривай глупца...“ За това, разбира се, получих наказание. А веднъж как й отмъстихме за гадостите! Изкоренявахме големи дървета. Трудна и опасна работа. Изравяхме с кирки и лопати пръстта около дървото, оголвахме страничните корени, отсичахме ги и дървото падаше с трясък. Често дупките ставаха дълбоки и при внезапното му сгромолясване работещите наоколо можеха да бъдат затиснати. Норма нямаше и отдельоната Райна Гарджева определяше колко хляб да получим. А тя, за да се хареса на управата, ни пишеше много малко хляб. Една вечер, когато се върна от съвещание в канцеларията и отвори вратата да влезе при нас, извиках: „Кажете кой предаде Васил Левски?“ Всички в един глас извикаха: „Попа, попа!“ Тя замръзна на мястото си известно време, после без да издаде звук се мушна на нара си. Това обаче не занесе на управата. Дебелата й кожа се засегна, съвестта й като че се слабо пробуди, но не за дълго.

Както вече казах, на острова имаше свинарници. Най-вече се отглеждаха свине-майки. Имаше бели и черни свини. Белите се опрасваха в боксовете, които ние старателно измивахме и постилахме със слама. Черните свине-майки обаче бягаха в гората и там раждаха малките си. Но тъй като от сушата доплуваха лисици и изяждаха много прасенца, които оставаха сами, когато майката отиваше да пие вода и да се нахрани, наредиха ни да издирваме прасилата и да пренасяме прасенцата в боксовете. Тази дейност се оказа трудна и опасна. Черните свини имат още много диви инстинкти и се нахвърлят с голяма свирепост, ако някой докосне малките им. Така че трябваше много предпазливо да се действа. След като издебвахме майката, когато напусне леговището си, слагахме прасенцата в кошница, покривахме ги да кротуват, а едно оставяхме да врещи, като го дърпахме за ухото. И така това прасенце с бягане предавахме по щафетата. Свинята-майка, чула писъка, се насочваше да вземе чедото си. Едва успявахме да стигнем до свинарника и в бокса пускахме прасенцето. При него се настаняваше свинята-майка. Много внимателно внасяхме и другите прасенца. Случваше се, когато не успявахме да стигнем до свинарника, да пуснем прасенцето на вече добягалата и настигнала ни майка. Тя го връщаше пак в леговището. И историята започваше отначало.

На Щурчето докараха две волски коли с два чифта волове за пренасяне на ярмата от понтоните до кухнята на свинете и за разнасяне на готовата храна по боксовете. Предадоха единия чифт волове на мен, другия - на Мария Илиева, викахме й Макюн. Беше от село и знаеше как трябва да се грижим за животните. Нейните волове бяха по-стари и кротки, а моите млади и необучени още. Сутрин милиционерката ни вдигаше още по тъмно, за да изчешем и нахраним воловете и да ги приготвим за работа. А вънка ни чакаха комарите. Въпреки че се отбранявахме с клонки, успяваха да се впият в лицето и ръцете. А пази, Боже, да ти се приходи по нужда. Воловете, затворени в обора, ни усещаха отдалече и мучаха - и те изхапани от комарите въпреки дебелата им кожа. Запалвахме огън, в него влагахме волски изпражнения. Димът и вонята прогонваха донякъде облака от комари. След като изчешехме животните с гребен, се успокояваха. Разнасянето на храна по свинарниците не беше лека работа, но имаше почивка, когато отивахме да ги пасем. Тогава вземахме с нас постоянно носената книга за четене. He съм отбелязала, че както в концлагера „Босна“, така и в „Белене“ имаше доста добра библиотека, в която покрай дежурните пропагандни книги в духа на сталинизма имаше и хубави.

Мария беше около 40 годишна, отличен човек и другар. Съвестна в работата, обичаща животните, тя имаше богат житейски опит. По убеждения беше земеделка от опозицията на Никола Петков. Имаше всестранни интереси, прям и честен характер и никога не се отчайваше и плашеше от трудния ни живот. Обичаше да пее и ето любимата й песен:

„Овчар си стадо пасеше

край бистър извор самотен.

Чело му китка красеше,

а той си пее сиротен:

Овчар съм девет години,

откак ме либе остави.

Забягнах в глухи долини,

в самотни, китни дъбрави,

где няма тлаки, седенки,

нито пък свидни преденки.

Где не ми мира не дава

гората тиха потайна,

а нощем ми се явява либето в доба незнайна.“

Пролетта на 1952 година беше студена и по време на Великден. И точно на този ден няколко жени от политическите ни накараха да мием коритата от свинарниците в Дунава. Трябваше да сваляме по стръмния висок бряг тежките корита и да ги измиваме в почти ледената вода. Ръцете и краката ни вкочанясаха. Никого не молихме за пощада, защото знаехме, че няма да я получим. За кураж започнахме да пеем. Песните се разнесоха по реката, чуха ги и на брега. He си спомням всички песни, но една няма да забравя. Текстът е от анархиста Липовански, мелодията от Иван Недялков:

„Край гората бистро е поточе, край поточе румено девойче. Китка кичи, в струи се оглежда и на струи галено нарежда:

 „Ой, вий струи, струи сребропищни, пият ли ви млади харамии? Либе имам, либе харамия и за него тази китка вия!“ Ветре клех те, клетва не остана, брат бъди ми, не ходи в Балкана. He обрулвай листните върхари! Где, кажи ми, либе ще се скрие, враг кога му дирите открие? Где на завет морен ще полегне, сън кога му клепките натегне?... Либе мое, галено и сладко, три години тъча мокро платно. Тихо вплитам сведена над стана черен кенар, да не види мама. И от платно ще ушия дари и ще тръгна из кротките дъбрави, в рано утро по гори ще скитам, цяр и билки зарад теб да питам. Кажат ли ни гроба ни къде е, тихо припев сватбен ще запея и ще свикам китните сватбари -девет буки и дъбраци стари, ред по редом ще ги даря дари, кога дойдат твоите другари, да не късат тънкото си лико, за да връзват лютите им рани. Ветре клех те, клетва не остана, брат бъди ми, не ходи в Балкана. Ще те даря среброшити дари, не оголвай листните чукари!“

Песните вбесяваха управата, но този път не ни наказаха - хубаво бяхме измили коритата на свинете на ден Великден.

Един ден в строя отделиха три жени и ни изпратиха да разриваме коптор от дървени въглища. Едната беше Иванка Воденичарова от Шумен. Почтена, образована и културна, тя при всички обстоятелства се справяше с трудностите спокойно, уравновесено, дори с хумор. Беше на 45 години, земеделка - николапетковистка. Другата беше Елза Даскалова, 30 годишна, жена на Рангел Даскалов, член на Постоянното присъствие на земеделския съюз на Никола Петков. Осъдили го като опозиционер на 7 години, но по затворите не стоял дълго, а години прекарал в Държавна сигурност в София. Там бил жестоко инквизиран, за да признае, че е шпионин. Там го и убили след нечовешки мъки. Съпругата му Елза го търсила от затвор на затвор, но не могла нищо да разбере за него. Арестували и нея през 1951 година и прекарала месеци в Държавна сигурност в София. Там й побеляла косата от стоновете и писъците, които чувала ден и нощ от килията над нейната, където изтезавали арестуваните. Беше оставила двете си малки момченца при старите си родители, на които отчуждили мелница и имоти в село Черни връх, Провадийско, и били в много мизерно положение на село. Въпреки големите си тревоги и мъка се владееше и се държеше много достойно и храбро. He проплака и не се пречупи пред палачите.

И така, започнахме трите жени работата. Впрегнахме чифт волове, отидохме на Дунава и с кофи напълнихме качените на колата варели. Беше ранна пролет. Водата леденостудена - замръзнахме. Откарахме водата при коптора. Той беше на високия бряг на реката. Изсичали дървета, правели жарава, която затрупвали с пръст, за да се превърне в черни дървени въглища. Работата, която ние трябваше да извършим, се състоеше в това да се отстрани пръстта и да се изровят въглищата. Имаше опасност на места още не изтлелите въглища да пламнат отново и ние постоянно хвърляхме вода с кофите там, където имаше жива жарава. Работата беше тежка и отговорна, но хубавото беше това, че при нас нямаше милиционер да ни подвиква като на добитък. Ние най-съвестно изпълнявахме възложената задача. И се справяхме, но... Като се огледахме и трите избухнахме в силен смях - черният прах, който се вдигаше, когато хвърляхме вода върху въглищата, ни бе превърнал в същински негри. Виждаше се бяло само на очите и зъбите. Три дни работихме на този обект. Отивахме на високия бряг и се наслаждавахме на Дунава. Гледката беше много красива. По спокойните води на реката в слънчевия ден се носеха огромни венци от бели цветя. Реката, наскоро размразена, носеше кържи, ледени блокове, по краищата на които стоеше навеял сняг. Около коптора забелязахме няколко землянки за четири човека, издълбани в земята и отгоре покрити с клони и пръст. В землянките си запалихме огън и се постоплихме. Предвидливата Иванка беше взела кибрит. Там успяхме да се изкъпем и изперем. Елза ни пееше с хубавия си глас арии из опери, аз рецитирах стихове, а Иванка ни разказваше интересни случки от живота си. Три дни имахме измамното чувство, че сме свободни. Това бяха три щастливи дни.

Началник и отговорник на свинефермата на остров Щурчето Genie един едноок човек, викахме му бай Иван, зоотехник. Много обичаше животните и си разбираше от работата. С нас, концлагеристките, беше човечен, но изискваше съвестно отношение на всеки към съответната задача. През известни интервали теглехме прасилата, за да се види как наддават малките прасенца. Имаше бели и черни свини: при белите беше възможно да се претеглят малките, а при черните - не. Бялата майка не се противеше, когато й вземаха прасенцата, а черната веднага се нахвърляше върху този, който иска да ги докосне. Казваха, че при мъжете на остров Персин черна свиня разкъсала човек. Веднъж дойде някакво началство от София на проверка в свинарника. След като разбра, че не теглим черните прасила, направи остра забележка на бай Иван и заповяда веднага да вземем и претеглим прасенцата на една черна свиня. Накара ме това да направя аз. Отказах, както и другите след мен, да влезна в бокса. Тогава началството, след като наруга и заплаши с наказание и за да покаже смелост, се вмъкна в бокса, но след секунда изхвръкна от там и се пльосна с новите си светли дрехи в локвата до свинарника. Свинята отмъсти за нашите унижения. Злорадо се засмяхме всички, но тайничко, за да не ни забележат - и за това бихме си изпатили.

Когато валяха дъждове и наоколо се разкалваше, работехме много трудно. И там, на острова, храната беше лоша и недостатъчна. Вечно бяхме гладни. В началото, когато докараха свинете, ги хранехме с царевична ярма. Забърканото с вряла вода царевично брашно можеше да се яде и от гладните жени. Разбира се, тайничко, без да ни видят, успявахме да изнесем и на другарките си, които не работеха в свинарника. Няколко пъти дори бяхме скрили бака запарена царевица в храстите за мъжете лагеристи, които идваха на нашия остров да косят трева. Но това щастливо време беше кратко. Доставиха комбинирана ярма с кюспе и колкото и гладни да бяхме и се опитвахме да ядем, не можеше. Някои жени започнаха да ловят врабчета, които на цели ята влизаха в бараката, служеща за кухня на свинете. Веднъж ми дадоха едно голямо, живо врабче. „Вземи сестричко, опечи го, то е най-хубавото!“ Като поех в ръката си изплашеното птиче, усетих лудото биене на сърчицето му. Плененото същество беше лишено от свободата си като мен и беше осъдено да загине. Бях сродена с тази малка жива твар и изпитах неизразима радост, когато без да ме забележат излязох от бараката, протегнах ръката си и пуснах птичката на свобода. Птичката излетя, дали и аз някога ще бъда на свобода!... Това беше незабравимо в живота ми преживяване, на вид може би незначително.

След смъртта на Сталин започнаха да освобождават на малко групи жените от концлагера „Белене", значи от остров Щурчето. Освободена бях и аз на 9.VIII.1953 година. Тъй като бях отслабнала и имах много окаян вид, реших да отида за известно време в Русе при баба ми и леля ми докато се посъвзема. Четири жени отпътувахме за Русе с параход. Повечето пътници, разбрали по външния ни вид, че излизаме от концлагера, се отнесоха съчувствено към нас, макар и боязливо. Някой ни почерпи с една голяма, чудесна диня, най-сладката диня, която съм яла през живота си. Параходът плуваше бавно и ние пристигнахме в Русе в 11 часа през нощта. Градът спеше. На небето беше изгряла голяма, светла луна. He можех още да повярвам, че съм свободна, вървейки по кея се озъртах и обръщах назад.

Малката къща всред широкия двор на брега на Дунава беше тъмна. Извиках: „Маме, мило маме, излезте, дойдох си!“ Отвътре чух гласа на баба ми: „Гине, Дафе, ставайте, нашето Лили се връща!“ Разтреперани трите старици, баба ми, мама и леличка отвориха вратата и известно време ме гледаха стъписани, като че ли не можеха да ме познаят. После прегръдки, сълзи от радост и мъка, че ме виждат в такъв хал. След като се изкъпах и нахраних, постлаха ми снежнобели чаршафи на меката кушетка в гостната стая. Легнах безкрайно щастлива, но скоро трябваше да скоча от леглото, защото ми се схванаха със силна болка краката. Тогава постлах чаршафа върху килима на пода, легнах и блажено заспах. Било е сигурно към обед когато се събудих от тихичък плач. Над мен бяха се надвесили трите ми обични същества и плачейки ме гледаха с недоумение. Така на твърдия под поспах още няколко нощи, докато свикна да лежа в нормално легло с пружини. За срещата със съпруга си и дъщеря си няма да разказвам. Стараех се да обърна всичко на шега и доста често успявах. Бях изгубила до голяма степен горе-долу привлекателния си външен вид, но не и обичта към близките си и към човечните и честни хора. Не бях изгубила и вярата в доброто и правдата в този объркан и грешен свят...

Най-важното за оцеляване от ККП-вируса (Ухан)

Източник/ци: Лиляна Спасова Пиринчиева, http://www.acet-bg.org/

Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!