Писателят Йото Пацов: Живеем в тотално обезродяване, либерално словоблудство и подмяна на ценностите

.
Йото Пацов

Живеем в условия на тотално обезродяване. Живеем в зимата на либералното словоблудство и подмяната на ценностите. Национализмът се превърна в политическа патерица за амбициозни спекуланти. Подмениха националния идеал с идеологически и политически концепции. Много искахме да сме в оркестъра на свободните и богати страни, но диригентската палка е за другите, за нас е тоягата.

Трупаме системни грешки една след друга – образованието произвежда неграмотни поколения, здравеопазването произвежда болно общество, селското стопанство съсипва земята, промишлеността съсипва поминъка, екологията съсипва природата, демографската политика обезлюдява страната… И всичко това – в гробищното мълчание, сред което живурка опростелия ни и обезверен народ. Това казва писателят Йото Пацов в интервю за Фрог нюз.

Въпреки всичко аз не губя вяра, че българите ще се измъкнат читави от блатото на това мътно време и като куче, преплувало калната локва на нескончаемия преход ще се изтръскат така енергично, че паразитите ще хвърчат на всички страни.

- Г-н Пацов, как се вижда малка България и света около нас от върха на вашия юбилей?

- Ако зависи от мен със закон бих забранил словосъчетанието „малка България“. Както човек е голям колкото сърцето си – не във физиологичен смисъл, разбира се, така и една страна е голяма колкото сърцето си. А сърцето на България има много имена – Орфей и Спартак, Залмоксис и Сабазий, Аспарух и Тервел, Симеон и Иван Асен II, св. Йоан Рилски и св. Паисий Хилендарски, Раковски и Каравелов, Ботев и Левски, Гоце и Яне…

И не е нужно да живееш 70 години, за да усетиш тази проста истина – и двайсет са достатъчни, но не и в условията на тотално обезродяване, предопределено от училищните програми и учебници, от безнаказаната антибългарска дейност на редица чуждородни организации у нас, от нравствената деградация, прокламирана с лицемерни лозунги за свобода на личността и права на човека, от опустошителната подмяна на хуманните идеи и примери с възвеличаването на егоизма и консуматорството. Въпреки всичко аз не губя вяра, че българите ще се измъкнат читави от блатото на това мътно време и като куче, преплувало калната локва на нескончаемия преход ще се изтръскат така енергично, че паразитите ще хвърчат на всички страни.

- Как си обяснявате носталгията по социализма? Само с това ли, че хората си спомнят за своята младост?

- Да, това може би е главното, но има и друго – онова общество предлагаше ред и сигурност, каквито днес няма. Освен това в еуфорията на заслепението при рухването на социализма ние заедно със сапунената вода от коритото изхвърлихме и бебето. Нима беше невъзможно върху построеното от социализма да продължим да градим, както направиха други страни, вместо да срутим всичко до дъно? Но домораслите ни демократи очевидно приеха за чиста монета и братска грижа съветите на емисари, проводени при нас от задокеанските стратези с единствената цел да ни затрият.

Имаме и свой принос в човешката история – ние сме единствената във всички времена и на цялата планета държава, която създаде държавна структура за собственото си разграждане – ликвидационните комисии. Когато в един организъм се появи такова нещо, то се нарича рак и пръска метастази. Ние си го имплантирахме сами. Огромно нещастие на целия ни народ причини това, че още в началото на т. нар. преход ние не намерихме мъжество да си кажем с думите на моя покоен приятел Иван Динков, забележителен поет, когото вече малцина помнят: „А може би съм зле, бучи главата. Приятели, не ми достига дъх. А ниско ако паднах, след борбата измервайте ме като планината – по най-високия ми връх!“.

Мисля си, че неудовлетворените амбиции на неморални и посредствени хора – спомнете си кои седяха на „Кръглата маса“ – също допринесоха за агонията на България.

- Според вас по-страшна ли е глобализацията от комунизма!

- То е същото. Интернационализацията на социализма и глобализацията на капитализма прокламират една и съща цел – постигане на утопично справедливо общество, което тъне в утопично благополучие. Опиум за народа. Износът на революция и износът на демокрация става по един и същи начин – с щикове. Е, сега с по-съвременни, но още по-летални средства. И в единия, и в другия случай от тънещите в невежеството на националното си развитие народи се изисква да се откажат от своята идентичност, история, култура, национални приоритети и традиции. И ако не го направят доброволно, се прилага военна, политическа или икономическа принуда, или и трите заедно в различни съотношения. Колко пъти вече наблюдаваме действието на този сценарий? Самите ние сме негова жертва.

В стремежа си към абсолютна хегемония англосаксонският свят стигна до блестящо развитие на идеята за подтисничество – преди внасяше роби, сега изнася робство. При това благовидните поводи винаги са фалшиви – ползва се очевидно челният опит на Хитлер с атаката на радиостанцията в Глайвиц. Така е от Тонкинския инцидент та до атомното оръжие на Саддам Хюсеин, химическото на Муамар Кадафи и Ануар Садат и т.н. и т.н… Важно е да има наказание – то доказва престъплението. А това, че нашите избраници френетично аплодират тази логика си е за наша сметка. Не можем да роптаем – ние си ги избираме. И даже си ги харесваме, дано ни опази Господ…

- Какво ни липсва на нас, днешните българи, за да вземем съдбата си в свои ръце? Може би смелост, жертвоготовност? Докога ще търпим да ни промиват мозъците? Мълчанието сякаш е едно от най-страшните неща за един народ?

- Да вземем съдбата си в свои ръце? В разбирането на огромна част от народонаселението ни това означава да си надвиеш на масрафа и нищо друго. И далеч не само с мизерната си заплатица, а с опциите на далаверата, интригата, връзкарството, шуробанащината, рушвета, подмазвачеството, нагаждачеството, политическото хамелеонство…

Смелост и жертвоготовност? Убеден съм, че ги има. Но ние живеем в зимата на либералното словоблудство и подмяната на ценностите – т.е. онова, което наричаме „промиване на мозъците”. Прост пример – светът ври и кипи, България се задъхва от нерешени проблеми – в същото време всички информационни емисии в целия спектър на средствата за информация каканижат криминални новини – от ограбени бабички до изнасилени деца, от изстъпления на садистични типове до автомобилни катастрофи…

Така се формира аурата на страх, несигурност, приемане на престъплението като част от живота и приемането на престъпника като член на обществото. В съчетание с практическата безнаказаност и жълтия интерес към битието на разбойници, убийци, наркопласьори, сутеньори и проститутки това формира болната среда, в която сме принудени да отглеждаме децата си и да надвиваме на живота си.

Трупаме системни грешки една след друга – образованието произвежда неграмотни поколения, здравеопазването произвежда болно общество, селското стопанство съсипва земята, промишлеността съсипва поминъка, екологията съсипва природата, демографската политика обезлюдява страната… И всичко това – в гробищното мълчание, сред което живурка опростелият ни и обезверен народ.

- Тридесет години народът и земята ни страдат от мутри и олигарси, някои добавят – от натегачите за европейска политическа коректност и пипалата на Москва. "Властници си режат парчета от нея за килимчета пред тоалетните и барбекютата си, страшно ми става.", пишете вие. Има ли спасение?

- Разбира се, че има спасение. Убеден съм, че идват млади хора, които няма да имат нужда да се самоутвърждават с клетви срещу социализма, а ще се заемат със създаването на национална стратегия за възстановяването на България. И тази национална стратегия ще провъзгласи принципа, че интересите на България и на народа на България са фундаментът, върху който ще градим национално стопанство, национална политика и българско общество с всички компоненти на проспериращия социум. Утвърждаването ни в съвременния свят изисква характер, а не подлизурско озъртане към Изтока и Запада.

Имаме и примери от недалечното си минало как потенциалът на българите е възкресявал държавата след тотални национални катастрофи. Тази цел не се нуждае от идеологически шаманизъм, експертно бръщолевене и политическо мижитурство, а от принципност, честност, отдаденост и безкомпромисно служение на националния идеал. И от още нещо – категорично дефиниране и криминализиране на националното предателство в полза на чужди интереси. Но май тогава ще трябва да строим и нови затвори за сътворилите безпътицата на прехода…

- Имат ли допирни точки родолюбието и национализмът? Българите май нямат днес национален идеал, след като ни приеха в ЕС и НАТО? "Тази земя е целуната от Ботев, ние само я препикаваме.",казвате вие.

- Имат, разбира се, но национализмът се превърна в политическа патерица за амбициозни спекуланти. Неговата функция да защитава и осъществява националния идеал мина на втори план, сега той е на въоръжение на хора, чиято единствена цел е властта сама по себе си, и в името на тази цел те са готови на всякакви компромиси. Най-важният от тях е подмяната на националния идеал с идеологически и политически концепции, дълбоко чужди на българите – например членството ни в НАТО. За НАТО врагът е Русия. За огромна част от българите Русия продължава да е приятел, освободител, партньор, и съсипването на съвместните ни проекти в енергетиката например през последните години продължава от тях да се приема като стратегическа грешка с огромни последствия. Икономическите програми пък на Европейския съюз със сериозно основание се възприемат като генератор на мащабна корупция в страната. Освен това ясно е, че дори като членове на ЕС ние си оставаме трета ръка хора и ни третират като обитатели на задния двор. Много искахме да сме в оркестъра на свободните и богати страни, но диригентската палка е за другите, за нас е тоягата.

- Докъде стигна битката на жителите на Ъглен, където живеете, за спасяването на река Вит?

- Ъглен е добър пример за това, че сами трябва да се борим за живота, природата и страната си. Първа беше битката против разкриването на кариера във варовиковите масиви край селото. Хората се вдигнаха като един, особено младите, и така осъзнахме, че сме сила. Много ни помогна Мая Манолова, тогава омбудсман на България.

Наскоро ни застраши друг проблем – варварското изземване на баластра от коритото на Вит в местността Боаза, където минава трасето на магистрала Хемус. Пак се вдигнахме и заедно с клуб „Балканка” протестирахме енергично. Получихме подкрепа и от бТВ, което ни изненада, но очевидно много медии осъзнаха, че посегателството срещу природата на река Вит и накърняването на интересите на селата по нейното течение – Пещерна, Торос, Дерманци, Ъглен и по-нататък вещае екологична катастрофа. Смятаме, че спасихме от по-нататъшна разруха този район, но виновните, както е обичайно в милата ни Родина, не бяха нито назовани, нито наказани.

- Колко е важно в днешния свят да си знаем цената и да не се мислим за вечни и недосегаеми?

- Цената си всеки от нас определя с делата си. Важно е да заспиваш удовлетворен от деня си и да се събуждаш бодър за следващия. Ако се съмняваш в това, което правиш – провери го с родителите или с децата си. Ще ми се като българи да се гордеем не толкова с това, което са направили предците ни, колкото с това, което правим ние, за да дадем на потомците си възможност да градят една висока и красива България, почитана и обичана от приятелите и партньорите си по цялата планета.

Ние знаем, че сме вечни, но знаем, че не сме недосегаеми. Рецептата за оцеляването ни е проста – мир и труд. Когато сме го забравяли винаги сме се озовавали над бездната…

- Кой ще е следващият ви роман или разказ? Каква книга мечтаете да напишете и издадете?

- Сборник разкази и книга с приказки. С разказите се опитвам да разбера настоящето, с приказките се опитвам да предугадя бъдещето. Мечтая да напиша един роман за Ъглен

– селото, което е център на моята вселена, и в което се случва всичко, което става и по големия свят.

- Може ли да подарите един разказ на читателите на Фрог нюз?

- С удоволствие.

Бомбардировачи

Разказ

Йото ПАЦОВ

Бойната слава понякога каца на най-неочаквани места. В случая – на детската площадка в края на Кашмер махала. То детска площадка и беше само името, деца в селото бяха останали само в Кючук Египет, пясъчника за бебетата отдавна бе изгребан от Тасо Пикасото и се превърна в циментов цокъл на къщата му, та да не подгизва тя при всеки дъжд. Ръждясалите люлки и катерушки още в началото на демокрацията отпътуваха с египетска конска тяга за двора на Стамен Железото в качеството си на вторични суровини. Пейките по нощна доба плъзнаха по най-тайнствен начин из махалата, и за всеобща почуда и удоволствие на бабичките осъмнаха прясно боядисани до вратниците на народонаселението. В дупката на пясъчника калта не изсъхваше и през август, поради което отрадната гледка на легналите в нея блаженстващи прасета радваше взора на грижовните домакини. Единственото, което остана на площадката от тоталитарното минало, бе тъпоносия истински изстребител МИГ-15, въдворен на това място след бракуването му от нашия съселянин полковник Трифон Кътински, който в недалечното минало бе командир на близкото военно летище, сега превърнато в пасище и обрасло буйно с бучиниш, звездел, пирей, щир, киселец, коприва и други най-различни лечебни треви.Когато задухаха обновителните ветрове на мечтаната промяна, демократката Кичка Кацамунска първа донесе при самолета една кофа белина, взе стълба от Зарко, качи се на нея и се опита да измие от крилата и корпуса на изтребителя червените петолъчки. Нищо не стана, въпреки яростното търкане с тел, стъкло, нож и други подръчни материали. Не помогна и кореселина, и други разни странни течности, употребата на които през онази пролет принуди жителите на Кашмер махала да уплътняват прозорците, защото някои се обринаха от задушливата им смрад. Но петолъчките останаха, надраскани и понаядени, което отдалеч почти не личеше.Това обаче, което Кичка не можа да стори в непримиримата си борба за заличаване на тоталитарните символи, го направиха тримата другари от Кашмер махала – Тасо Пикасото, Станой Скачката и Тинко Хондураса.Който ги познава – знае, ама за който не ги познава съм длъжен да кажа – Станой наистина приличаше на скакалец, и затова така му и викаха – скачка по ъгленски, и беше прочут местен поет. Артистичното си кредо той бе съобщил в последния стих на една тракаща с желязото на танкови гъсеници поема, посветена на преминаването на Бронираната бригада през Ъглен навремето:

...Случка всека една все я тъй описвам,много ми се смеят, ма аз не кандисвам!

Тасо Пикасото също беше от артистичната гилдия на селото, това той да ти оцвети снимка от сватбата на баба ти и на дядо ти или на майка ти и на татко ти – не можеш ги позна! Рисуваше по поръчка и ковьорчета с лебеди и Леди, с Шехерезади и Памели Андерсън, с Крали Марковци, Шварценегери и Бойко Борисовци – за всеки вкус. Даже и пейзажи рисуваше, ама за какво ти е пейзаж в Ъглен, като можеш да погледнеш само през прозореца и те ти го пейзажа!Тинко пък беше местният рокер, първото му моторче беше симсонка, после мина на балканче, кара ява и иже, и накрая остана с един ковровец с балонни гуми, чийто страховит вой известяваше и околните села, че е тръгнал нанякъде, когато решеше да го припали за освежаване на чувствата, както се изразяваше. Голямата му любов обаче беше „Хонда”, всичко знаеше за тези японски мотоциклети, които май бе виждал само на картинка. Но че са японски той научи доста късно, първо напълно звукоподражателно мислеше, че са от Хондурас, макар и да не знаеше къде е това и дали там правят мотори, спореше отчаяно с всеки на противно мнение и така си спечели този прякор с дъх на Кайманово море. Което не му попречи на черния резервоар на ковровеца да напише и от двете страни на български с едри букви „Хонда!”, и отдолу с по-малки „Хондурас!”. Което илюстрира добре една от най-характерните черти на българина – че той последователно отстоява мнението си дори когато знае, че то няма нищо общо с истината.Та тези тримата намериха друго приложение на „МИГ-а”, с което категорично отметоха позорното му военно минало на страната на лошите срещу добрите в Корейската и във Виетнамската война и пак на страната на лошите в опазването на българското небе. Те просто го превърнаха в клуб. Вземаха шише от Цаци Ментето, идваха на площадката, изправяха стълбата на Зарко на крилото и се наместваха в пилотската кабина с две места едно зад друго. Това, че тримата трябваше да се сместят на двете седалки им създаваше известни трудности, но след кратка суматоха и препирня все пак двама сядаха вътре, а третият – на перваза на кабината, разгеле прозрачният похлупак отдавна бе изчезнал.- Дай старт! – викваше който бе седнал отзад, този отпред – пилотът, демек, отваряше бутилката, отпиваше и я подаваше на следващия, щракваше някакво копче на таблото и започваше да ръмжи като реактивен самолет. Така МИГ-ът набираше височина във вечерното небе над Белия бряг, над Кукувишката гора, възвиваше над Сливковото и над Вита, над Дедовото Лалчово дръво и по нататък на възбог, бутилката обикаляше от ръка в ръка и от уста на уста, ръмженето и на трите двигателя с прекъсвания за всяка глътка изпълваше простора, и след третата тримата акрани вече се рееха на неподозирана височина сред звездите. Тасо Пикасото питаше:- Как сме с бомбите?- Екстра! – отговаряше Тинко. – Да фърлям ли?- Ей, Скачка, къде сме? – питаше Тасо, и Скачката професионално го информираше:- Височина – неколкохиляди метра, скорост – неколкостотин километра, и отдоле е Белград!- Никакви бомби! – заповядаше твърдо Тасо Пикасото. – Те американците ги заринаха, само ние сме им ексик! Дали да не кацнем в некой кафе-шантан, па да доклопим некоя Лепа Брена, ох, майчице!- Ние бой ли сме тръгнали да се бием или по шантаните да пием – отпуща юздите на поетическия си талант Станой. – Дай газ!Ръмженето се усилва, след минута, като използва поредното прекъсване за глътка, Тинко пита:- Какви са тия светлини отдолу?- Берлин бе, Тика, ти и Берлин ли не можеш да познаеш! – присмива му се Пикасото. – Какво друго може да свети в центъра на Германия освен Берлин?!- Да пущам ли бомбите? – пак пита Тинко и от мерак даже забравя да глътне.- Зарежи ги, не са лоши хора германците, нищо, че са кандисали жена да ги управлява...- отговаря Пикасото. – То ако не беха те да си бутнат стената щехме да си видим земята в реални граници на кукуво лето...- То файда като от смок пикня – въздиша Станой. – Те една стена бутнаха и цел свят им ръкопляска, ние камък на камък не оставихме и нема кой даже ашколсун да ни каже...- Я-а, Париж! Айфеловата кула, Пикасо, гледай, и Виенското колело! – сочи Тинко в тъмното към вратницата на Къртичаря.- Виенското колело е във Виена – обяснява Станой. – Ако има някакво колело в Париж, то е Парижкото колело!- Да фърлям ли бомбите – пита Тинко със задгробен глас, само той не е забравил за мисията.- Ми фърли им барем една, да не сме капо тая нощ, че както сме го подкарали на туризъм почна да ми прилича тая бомбардировка... – кандисва Тасо.- Абе да им фърла, ама както сме се залетели май го подминахме тоя Париж – дава отбой Тинко. – А сега къде сме?- Ню Йорк, къде – сопва му се Тасо. – Айде, вади бомбите!- Ние да не сме араби бе, човек, и те са живи хора, нищо, че са американци – жали ги Станой.- Слушайте, ние ще пребиваме ли некого тая нощ или ще горим нафтата за тоя, дето духа? – Тасо вече е освирепял от толкова милозливите си другари. - Я възвивай самолета към София, да се набомбардираме на воля!Тук вече възражения няма, рученето се засилва, и тримата удрят по една юнашка глътка и щом под крилата засиява столицата, започват да фърлят бомбите с две ръце:- Фиууууу - бум, глей как цапнах парламента, папер не остана!- Бам, бам, бам – Министерския съвет не става и за смет!- Ей, дай една по-големшка бомба за президентството!- Я тресни земеделието, дето ни изпреяде душиците, да опустее дано!- Ами партиите бе, я дай по партиите с картечницата, огън! Тра-та-та, тра-та-та, тра-та-та...

Ето така тримата пред погледа на слисаните прасета в локвата се отправяха на незабравими бомбардировъчни пътешествия по цял свят, даже в Хондурас ходиха да гледат хондите из джунглата, бутилката обикаляше от уста на уста, който не пиеше – ръмжеше, да не угасне двигателят, докато вече по тъмно се приземяваха на международното военно летище в Кашмер махала, слизаха от крилото на МИГа по гръничевата стълбица на Зарко и отиваха да разправят на жените каквото са видели от стратосферни височини по планетата...Една вечер обаче в монолитния им екипаж се появи пукнатина като в американска совалка. Срещнаха се, както им бе обичая, под Пацовската дуда, и тоя път Пикасото попита пръв:- Ще излитаме ли дочас?- Че как! – отговори Скачката, но Хондураса нещо се смахмузи:- Абе, то не е лошо, ама аз...- Какво ти! – припали веднага на кавга Пикасото. – Твой ред е днес, какво се тепкаш!- Бе то верно, мой ред, ама като ми взе жената всичките пари, че тока не сме плащали...- Съдбата е жестока ако си не платиш тока! – съгласи се Станой. – Ама от друга страна знаеш, че ти си във вторник.- Знам, ама нема бе, човек, и нема откъде да докача... – жали се Хондураса.- Знаеш – незнаеш, ама ние полет заради тебе нема да отлагаме! – Тасо е обладан от свирепа решителност. – Скачка, дай лев и половина, и аз ще дам толкова, и таман за едно менте при Цаци ще спетъраме, а пък Тинко да си върви при жената, да си я оправя на светло, като не може без ток!Ето така се сложи началото на трагичните събития, които ликвидираха единствения боеспособен екип на Кашмер махала в Ъглен. Тасо и Станой, верни на дълга си, веднага се отправиха към гаража на Цаци Ментето и купиха една бутилка с белезникава течност, кривия етикет на която съобщаваше, че това е първокласна гроздова от някакъв си специален район, който, както добре знаеха и двамата, се намираше в обора на Цаци. После - по познатия маршрут към детската площадка с кратък набег към градините в дола за два-три домата. Когато се качиха в самолета и заеха местата си, слънцето вече се подпираше на Белия бряг оттатък Вита и ясно обозначаваше направлението на тазвечершния им боен полет.В това време обиден от другарите си, жаден и затова гневен, Тинко Хондураса повлече гумените си цървули към тях си, там свали черджето, с което предпазваше ковровеца си от кокошите курешки, избута го на пътя и продължи на ръчна тяга с пръхтене нагоре по баира. Когато наближи детската площадка затаи дъх, тръгна на пръсти като хондураски индианец и добута мотора под опашката на самолета. В кабината двамата му вече бивши другари таман опитваха специалната гроздова, и това се усещаше по тежката миризма на антифриз, която струеше от там. Врътна ключа за контакт и сложи крак на стартера. В кабината двамата вече бяха готови да полетят, и само след миг се чу отсечената команда на Пикасото:- Старт!Тинко ритна стартера, ковровецът изрева несвестно, изреваха и двамата в кабината, изумяли от мисълта, че този път самолетът е запалил, но Пикасото все пак запази самообладание, колкото да изкрещи:- Катапулт!И веднага скочи с шишето в ръка, претърколи се и ревна от болка. Станой се свлече от крилото бял на беловина, видя Тинко с мотора под опашката, напсува го без рима и се завтече към другаря си, който се гърчеше до локвата...Така Тасо Пикасото си строши и двата крака, но си спечели всеобщо уважение с това, че в този страшен миг не изпусна шишето, и освен това се сдоби с допълнителен прякор - Пилота.Тинко Хондураса бе честван много вечери с много бира под Пацовската дуда, а на ковровеца си започна да вика Изтребителя.Станой Скачката пък получи вдъхновение за една поема, която завършваше с тъжната констатация: „Тъй е, като самолета управляват пияндета...".

Въпросите зададе: Красен Бучков

КАК ПРИЗРАКЪТ НА КОМУНИЗМА УПРАВЛЯВА НАШИЯ СВЯТ

Източник/ци: https://frognews.bg/

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу. Благодарим Ви!

Научете за преследването на Фалун Гонг от ККП (Китайската комунистическа партия)

Преследването на Фалун Гонг: Насилствено потискане на 100 милиона души

Настоящите събития в Китай предоставят ясен избор на длъжностните лица и гражданите в страната, както и на хората по цял свят: подкрепа или противопоставяне на преследването на Фалун Гонг. Историята ще запише избора на всеки човек.

Необходимо ли е да се осъди комунизма: Фотоархив на комунистическите зверства

ДЕВЕТ КОМЕНТАРА ЗА КОМУНИСТИЧЕСКАТА ПАРТИЯ

КАК ПРИЗРАКЪТ НА КОМУНИЗМА УПРАВЛЯВА НАШИЯ СВЯТ

Осъдете комунизма, напишете заявление и Вие...