Tyxo.bg counter
проф. д.ист.н. Пламен С. Цветков 06.06.2013

Георги Димитров - дясната ръка или лявата подметка на Сталин?

Георги Димитров
Снимка: commons.wikimedia.org

Проф. Милен Семков: Георги Димитров е бил пушач, пияч и...

 

Споменът за историческата съдба на България през втората половина на ХХ в. е все още твърде болезнен, а това носи и риска от незаслужено пресилване на някои лица и събития. Типичен пример в тази насока е и Георги Михайлов Димитров, който за българите е зловещ диктатор, а за комунистите - една от най-великите исторически личности.

Прави впечатление, че Георги Димитров напуска училище още на 12-годишна възраст. В рамките на комунистическия антиинтелектуализъм ниското образование е по-скоро плюс, но Димитър Благоев, чийто горещ привърженик става Димитров, е завършил все пак университет. При разцепването на социалистите на тесни и широки в България през 1903 г. Г.Димитров решително взема страната на Димитър Благоев, за което му се отплащат с бърза партийна кариера.

"Звездният миг" идва с Първата световна война. От 1915 до 1919 г. броят на Благоевите тесни социалисти нараства от 3031 на 21 577 човека. Все повече от тях се прекланят пред руските болшевици, които завземат властта през 1917 г. и организират под ръководството на Ленин небивала касапница, като започват да изтребват едва ли не всеки, който не се вписва в класовия им "идеал". Именно това е моментът, когато редица тесни социалисти като Георги Димитров и Васил Коларов се отдалечават все по-необратимо от дотогавашния си партиен вожд.

На 2 март 1919 г. Ленин оповестява учредяването на Комунистическия интернационал, чиято цел е "решителна борба за пролетарска диктатура, за победата на съветите във всички страни". Всъщност Коминтернът е съветски партиен и държавен орган, подчинен на същата желязна и безпрекословна дисциплина, както и самата болшевишка партия. Скоро след това московски емисари учредяват във все повече страни комунистически партии, които не са партии в истинския смисъл на думата, а само дисциплинирани секции на Коминтерна. Под натиска на крайните елементи тесните социалисти в България преименуват през май 1919 г. организацията си на "Българска комунистическа партия (тесни социалисти)" и се вливат в Коминтерна, но Благоев и привържениците му продължават да имат сериозно влияние. След преврата от 9 юни 1923 г тъкмо те се застъпват за неутралитет, но това предизвиква остри критики от страна на московското началство и Васил Коларов е изпратен като специален емисар, за да ги вкара в "правия път". Директивата на Коминтерна е да се осъществи въоръжен метеж, който избухва през септември 1923 г. Сред ръководителите на метежа е и Георги Димитров, но терористичните формирования на комунистите са разбити и той бяга в Сърбия заедно с Васил Коларов и Гаврил Генов.

В следващите години Георги Димитров обикаля Европа, натоварен с различни подривни поръчения на Москва и така попада през февруари 1933 г. в ръцете на Гестапо. Неговата "героична защита" на Лайпцигския процес се свежда до елементарна, но шумна комунистическа пропаганда и до безгранична възхвала на болшевишка Русия. На заседанието на имперския съд на 3 ноември 1933 г. той например обвинява прокуратурата, че не е запозната с "положението и законите в Съветския съюз - най-голямата и най-добрата страна в света!"

Целта на Хитлер обаче не е да се осъдят на всяка цена група комунисти като подпалвачи ва Райхстага, а да използва истерията, която се разгаря от провокацията, за да накара мнозинството от депутатите да му гласуват извънредни пълномощия. Благодарение на това по време на самия процес в Германия са вече забранени всички политически партии освен Националсоциалистическата. От друга страна, независимостта на съдебната власт има в Германия дълбоко вкоренени традиции и съдът, пред който е изправен Георги Димитров, все още не е под нацистки контрол.

Георги Димитров не е осъден поради липса на доказателства, но е освободен благодарение на една размяна с германски граждани, които са арестувани само поради това, че са имали злополучието да бъдат в този момент в Съветския съюз. След пристигането си в болшевишка Русия Димитров става генерален секретар на Комунистическия интернационал, но Коминтернът отдавна е загубил някогашната си роля. В Москва започват да си дават сметка, че походът за завладяването и съветизацията на света ще се осъществява не посредством терористичните удари и метежите, а по пътя на класическите военни действия. На Коминтерна се отрежда спомагателната роля на ковачница на кадри, които да подпомагат руските окупационни власти и репресивни органи в новозавоюваните територии.

От дневника на Георги Димитров се вижда по категоричен начин, че коминтерновските решения са били диктувани от Сталин. По всичко личи, че именно руският диктатор подхвърля идеята за "единен фронт отгоре" - дотогавашната практика е била социалистите, социалдемократите и всякакви леви партии да се обвиняват в "социалфашизъм" и да се търси тяхното разбиване. Сега Сталин решава, че секциите на Коминтерна в отделните страни трябва да се коалират с партиите, които по една или друга причина са враждебни на германския националсоциализъм. Крайната цел си остава непроменена и тя е оповестена от Георги Димитров през лятото на 1935 г. на Седмия конгрес на Коминтерна в Москва: "само по такъв начин работническата класа начело на всички трудещи се, сплотявайки се в милионна революционна армия, ръководена от Комунистическия интернационал и имайки такъв велик и мъдър кормчия, като нашия вожд другаря Сталин, ще успее несъмнено да изпълни своята историческа мисия - да помете от лицето на земята фашизма и заедно с него капитализма".

Същата безропотност и усърдие отличават Георги Димитров и спрямо периодичните масови изтребвания на "неблагонадеждни елементи", включително и сред върховете на партийно-държавния апарат. Например на 26 май 1937 г. след разговор с Ежов, комуто Сталин е поверил чистката на този етап, Димитров отбелязва в дневника си следното: "Най-крупни шпиони са работили в К[омунистическия] и[нтернационал]". На 11 ноември 1937 г. Димитров е натоварен лично от Сталин със задачата да "примами" в Москва германския комунистически ръководител Мюнценберг. Показателна е и телеграмата на Димитров от 29 септември 1938 г. до Москвин, който служи едновременно на Коминтерна и на руското разузнаване: "Трябва да се помоли да бъде ускорена проверката чрез апарата на др.Ежов на хората, които ние предвиждаме за Бюрото на Секретариата на ИККИ [Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал] и за моя Секретариат". Самият Москвин е задържан в Народния комисариат на вътрешните работи (НКВД) на 23 ноември 1938 г. и Димитров бърза да напише на Сталин, че "арестуваният враг на народа несъмнено е напакостил много в апрарата на ИККИ, което сега без отлагане трябва да се поправя и преустройва в движение".

Сталин не се спира и пред семействата на най-близките си сътрудници, сред които и собствената му "дясна ръка" Молотов, като целта е да ги държи по средновековния маниер като заложници. Според утвърдената вече процедура първата крачка е набелязаната жертва да се отстрани от заемания ръководен партиен или държавен пост, сетне да се изключи от партията и на края да се екзекутира или в най-добрия случай да се изпрати в някой лагер. През февруари 1941 г. идва ред именно и на съпругата на Молотов, Жемчужина, която е извадена от състава на членовете и кандидат-членовете на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия (болшевици). Поради очевидни причини Молотов се въздържа при гласуването на решението, като по този повод Георги Димитров, присъствал на заседанието, отбелязва в дневника си следното: "При гласуването - един въздържал се (Молотов). Може би защото е неин мъж, но едва ли това беше правилно".

Така или иначе Молотов принадлежи на най-тясното обкръжение на Сталин, в което влизат също така Берия, Каганович, Ворошилов, Маленков и Хрушчов. Георги Димитров е извън този кръг - той дори не е член на Политбюро, а само на Централния комитет на болшевишката партия. През май 1943 г. Коминтернът е разтурен и структурите му се реорганизират в Отдел за международна информация към ЦК на ВКП(б), като Георги Димитров става един от двамата заместник-ръководители на отдела, който се оглавява от Александър Шчербаков. Към това време компартиите вече години наред се контролират пряко от КГБ, като във всяко местно политбюро има поне по един човек на Берия.

По нареждане на Сталин Г. Димитров е изпратен в България едва през ноември 1945 г., когато Източна Европа е вече под здравия контрол на "червената армия" и на службите на Берия. Наред с Улбрихт в съветската окупационна зона на Германия, Бйерут в Полша, Готвалд в Чехословакия и Ракоши в Унгария той е просто един от московските емисари, които скоро оглавяват партийно-държавните структури в съответната подопечна територия на комунистическа Русия, за да довършат съветизацията. По-специалното при Георги Димитров е, че с преговорите за българо-югославска "федерация" той трябва да подмами в клещите на Сталин югославския комунистически вожд Тито. В течение на терористичните си действия срещу нацистките окупатори Тито е създал свои собствени въоръжени сили и свои собствени репресивни органи. За разлика от останалите си източноевропейски "колеги", той няма намерение да играе ролята на московски наместник и дори бленува да създаде своя собствена комунистическа миниимперия, като погълне Албания, България, а по възможност и Гърция. Затова в преговорите с Георги Димитров Тито иска България да се присъедини към неговата "Федеративна народна република Югославия" като седма "народна република", но Сталин нарежда на Георги Димитров да се застъпва за "федерация" от две "единици" - Югославия и България. След като стремежът на Тито към самостоятелност довежда през 1948 г. до открит конфликт със Сталин, Георги Димитров бърза да подчертае, че "нерушимата дружба и приятелство със Съветския съюз са необходими на българския народ, както слънцето и въздухът за всяко живо същество".

В годините на Втората световна война символ на предателство и на служба на чуждия завоевател става Видкун Куислинг, който след нацисткото нахлуване в Норвегия през април 1940 г. се самопрогласява за министър-председател, но Хитлер се съгласява да го назначи за такъв чак на 1 февруари 1942 г. Куислинг никога не е бил поданик на Третия райх и никога не е членувал в Националсоциалистическата германска работническа партия, докато Г.Димитров е дългогодишен член на Всесъюзната комунистическа партия (болшевици) и си остава до края на живота поданик на Съветския съюз. В Норвегия няма обаче град Куислингсборг, докато ние продължаваме да си имаме Димитровград. Комунистите поначало се кланят на нищожества и на балсамираните им трупове...

източник - http://www.geocities.com/decommunization/Articles/Tzvetkov4.htm

Мненията на редакцията и на автора/ите могат да не съвпадат.

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви!

Събития+ | Открития+ | Китай | Фалун Гонг | Наследство