Боян Радев, един от най-великите спортисти, раждани в България, ни напусна на 83 години, а тази седмица беше изпратен с почести в последния му земен път. Борец, меценат, бохем. Изключителна фигура, която няма как да пропуснеш години наред, ако минаваш по столичния булевард "Витошка".
Боян посещаваше любимите си заведения с неизменната пура и чаша уиски. Както и задължителното карирано сако. Уви, здравето му се влоши рязко със старта на ковид пандемията.
Тогава почина и съпругата му Мария, което като че ли го прекърши. Последните 3 години великанът изкара в хоспис, накрая с тежка деменция, като вече не разпознаваше близките си. Но това е живот, наистина като за холивудска продукция.
Каквато, между другото, продуценти отвъд Океана му предлагат. На Боян Радев просто не му се занимава. Едва ли някой предполага какво бъдеще чака едно бедно дете от Пернишко.
Родителите се развеждат, когато е малък, и го пращат в село Мошино при баба и дядо. Мизерията в онези години е сериозна. И ще стане впоследствие основен двигател на Боян да тренира като звяр.
Просто пред очите му винаги ще са филийките с черен хляб, които го оставят често гладен. Не му върви особено и в училище. Когато повтаря трети клас, дядото отсича: "Няма време за губене - отиваш да работиш!".
Боян става каруцар в местното ТКЗС Силен е, мята чувалите с жито като играчки. Другото препитание в Граовско са мините. Боян влиза в тях и му връчват 12 кила чук, с който да разбива въглищата.
Една почивка там буквално обръща живота му. Той излиза до близката чешмичка, за да угаси жаждата. Мръсотията е невероятна и 16-годишният Боян вижда човек.
Моли го да му полее гърба с манерката. Мъжът се отзовава и остава вцепенен от мускулите на момчето. Разбира, че пред себе си има истинска машина.
Мъжът се казва Тодор Иванчев, бивш състезател по борба. Казва на момчето, че го чака вечерта в залата на стадиона. Там ще го запознае с треньор по борба.
И така съдбата си знае работата. Боян Радев се оказва при своя първи и единствен треньор до края на кариерата си - Слав Славов, който е жив и присъства на поклонението. Останалото е ясно - за 5 години младежът вече е готов борец в класическия стил, нещо невиждано в историята на този спорт.
Следват двете олимпийски титли в категория до 97 кг - Боян Радев е първият българин с подобно постижение. Но освен природна сила бедното момче има чудовищно трудолюбие. Ако треньорът нареди 10 км крос, той ще избяга още 500 метра.
Ако му нареди толкова килограми тежести, ще вдигне допълнително. Истински маниак става преди втората титла в Мексико. На практика изкарва цяла година на Белмекен, посветен на мечтата си.
Другите слизат в почивните дни до София да отмарят. Не и Боян. Става като истински Кинг Конг в планината Снабдява хората в базата с патрони и те му готвят дивеч.
"Целия персонал на Белмекен го бях запалил, все едно те ще се борят, не аз. Като хванех съперник, ток го биеше. Имах чувството, че мога да преборя и чудовището от Лох Нес" - спомня си легендата.
- В самолета за Мексико вадя спален чувал и лягам отзад, където са стюардесите. Другите се свили по седалките - гледат и мигат. А аз пестя сили, бях пресметнал всичко в детайли как да стигна до златото.
В Мексико повече от месец маршрутът ми бе хотелът-залата-ресторантът-хотелът. Калявах си психиката с лишения. Щом усещах, че се огъвам, си представях черната филия с маслото, сухия хляб с мармалада, бедността и глада от детството.
И мината, и каруцата, и това колко тежко е на безброй отрудени хора. И се връщах към целта - за победата, за химна, за България." Има и куриозен случай преди Световното в Румъния, когато се налага операция. За каква сила и воля става въпрос!
Маха конците, излиза от болницата и отива да се бори. Титулярят, избран от треньорите, се отказва доброволно в името на легендата. Става втори!
Буквално от операционната на тепиха. Подвигът му е оценен от самия Тодор Живков, който го кани в кабинета (не е ясно дали е легендарният 222 А) и го черпи с коняче и бонбон. Боян Радев уважава Тато, но е категоричен - нито той му иска услуга, нито Първия пък настоява за нещо.
Такива отношения запазват. "Аз съм Боян Радев! Или първи, или никой", е любимият лаф на бореца.
След края на кариерата е взет под крилото от легендарния шеф на МВР Ангел Солаков. Нещо като личен шофьор и бодигард едновременно на висшия партиец, буквално втори човек в държавата. Солаков, прочут левскар, си пати покрай футбола.
Легендарен е мачът с Берое в Стара Загора, при който съдията порязва домакините в полза на "сините". Местните скачат, по Солаков летят бутилки! БНТ се вижда в чудо и прекъсва прякото предаване.
Борецът е до шефа на МВР в нечувания за соца екшън. Знаем, Ангел Солаков изпада в немилост. Едни казват - заради погребението на Гунди и Котков, което събира половин милион по улиците на София.
Според други - напил се на посещение в СССР и оспорил освободителната им роля на 9 септември. Вероятно просто е бил заплаха за Живков. Покрай Солаков го отнася и Боян Радев.
Започват проверки, налазват го ченгетата от Второ управление на ДС. Боян е съкрушен, защото го отбягват хора, на които е редил апартаменти и коли. Но "от горе" идва заповед да не го закачат.
Борецът признава, че си я урежда на среща с Живков. Нещо повече, сам отива като служител на Първо управление на ДС във Виена, за за вербува агенти. Официалният му пост е шеф на огромния ни Културен център в австрийската столица.
Там вижда добре и другия свят, който пропагандата ни громи. За да дойдат годините на колекционерството, когато Боян Радев потъва в картини и какви ли не произведения на изкуството. Голямата страст - може би по-голяма и от борбата, с която легендата издъхва.
Отказва да влезе в групировките на борците. Карирано сако, пура, облаци дим, бомбе, пернишки диалект. Такъв е Боян до края на живота си.
Който сам описва най-добре. "Животът ми е една манерка", обича да казва великанът, връщайки се към онзи горещ ден пред мината. Опашка за апартамент го прави колекционер, прави първия удар с пари от свинар Знаем, по соца нещата стават с висене и връзки.
Дори за самия Боян Радев. Вече бившият борец чака пред кабинета на столичен партиец за апартамент. До него със същата задача е млад художник.
Той пък чака за ателие, където да рисува. Двамата се заговарят и запознават. Годината е 1975-а.
Художникът се казва Стоян Илиев и кани легендата да му подари една картина - "Момиче с птица". Оказва се историческа. Боян казва на художника, че е приятел с Дечко Узунов и ще му поиска още една картина.
Стоян не вярва. Боян Раев обаче изтичва до ресторанта на хотел "София", където с Дечко Узунов и компания често се срещат. "От днес съм колекционер!
Бай Дечко, ще ми дадеш ли и една твоя картина?", изстрелва борецът. И така започва всичко. Разбира се, Боян има щастието да е братовчед с художника Иван Вукадинов, с когото са до последно заедно в хоспис.
Иван почина миналата година. Куриозен е ударът, с който Боян Радев реално влиза в света на големите колекционери. "То са осемдесет картини на невероятния майстор Бенчо Обрешков.
При социализма беше, някъде в Търновско съм и до мен приближава един свинар. Вони на чесън и на пот, но те бяха богати тогава. "Искам да ти купя мерцедеса", казва и докато реагирам, вади две найлонови торби, пълни с пари.
Точно 40 хиляди лева. Две шестици от тотото тогава. "Къде ще я караш бе, човек", викам?
А той искал само пред къщата да я държи, да дразнел селото - разказва Боян Радев. - Подадох му ключовете на мига и го инструктирах кога да се яви в КАТ да му прехвърля колата. И с мръсна газ тръгнахме с един приятел към бай Бенчо.
Наизуст знаех картините, които трябваше да купя. Осемдесет по 400 лева. Натоварих колата догоре - моят човек едва се подава на волана.
Голям удар! Най-хубавите му работи са сега при мен." Мнозина се чудят как борец с трети клас може да разбира от изкуство. Но най-големите в колекционерството се кълнат, че в Боян Радев има нещо вродено.
Един щрих, един поглед му стигат да оцени правилно дадена картина. Или да открие истински талант. Прави го заради самото изкуство, не за пари.
"Материалният човек не става за колекционер - казва легендата.
- Парите гепят ли те в мъртва хватка, си аут за истинското изкуство." Затова и Боян Радев е най-големият дарител в Националния исторически музей - има зала, носеща неговото име, с над 170 произведения на изкуството от II век до наши дни.
Чавдар Цветков пред "Марица": Живеехме във Виена, "халите" ни бяха в Братислава Чавдар Цветков е легендарен футболист на "Славия" и националния отбор. Колоритна личност, която изпрати Боян Радев на поклонението. Съветникът на Христо Крушарски в пловдивското Локо говори специално за "Марица".
- Г-н Цветков, изкарвате незабравими моменти с Боян Радев във Виена. Там ли се запознахте? - Не, аз го познавах още от София.
Но във Виена станахме много близки, всеки ден бяхме заедно със съпругите ни. Аз играех за "Аустрия", а той беше директор на Културния ни център към посолството. Огромно нещо поддържаше държавата ни тогава.
Правеха изложби, концерти. Идваше на всеки мой мач. Даже синът му Боян-младши казва, че се запалил по футбола покрай мен.
Вечер пък излизахме по ресторанти. - Помните ли някой куриозен момент? - Случките не бяха една или две.
Интересното е, че "Аустрия" ми даде служебен автомобил и безплатен бензин. Та Боян идваше с мен на тренировка, оставях му колата и той редовно отпрашваше към Братислава да пазарува. Имаше дипломатически паспорт и минаваше границите без грижи.
Дори веднъж след контузия се прибирам в София и срещам брат му Емил, също бивш борец. После работеше на бензиностанция заедно с Венци Стефанов. Пита ме как сме, що сме по Виена.
И той като Боян имаше граовско чувство за хумор. Изстрелва: "Само дето халите са ви далеч, та много пътувате". Аз отначало нищо не схващам.
Какви хали! Та под апартамента ми има 3 магазина - от пиле мляко. Той се смее: "Нали Боян ходи на пазар до халите в Братислава".
Невероятна личност беше Боян! Където и да се появи, става център на внимание. Веднъж се прибираме заедно към София и спираме в Белград.
Няма да забравя - веднага се събра тълпа, защото разпознаха великия ни борец. Такова чудо не съм очаквал! - После виждахте ли се в София?
- О, да, редовно. До последно, преди да се влоши здравето му. Той не пускаше много хора в апартамента си в центъра.
Аз, горд съм с това, бях един от тях. Между другото, и с Христо Крушарски беше близък. Много хора знаеха за приятелството ни и непрекъснато молеха да искам съвет от Боян за картини.
Да купят ли еди-кой си художник, колко струва не знам коя картина. Аз почти всичките ги отрязвах: "Оставете ме, аз нищо не разбирам!". Но няма да забравя за една молба, няма значение името на познатия.
Не спря да ми говори за картина, в името имаше картофи, това помня. Та веднъж отивам на гости у Боян и се присетих. Казах му: "Дай да я видя тази картина, че не спряха да ми говорят за нея".
А ако не сте влизали в хола на Боян, няма как да си представите - наредени картина до картина, навсякъде! Хиляди сигурно. Той знаеше всяка!
Каза ми: "Чаво, иди до онзи рафт и преброи седмата!". Извадих въпросната картина. Обясни ми кое е ценното.
Невероятна личност! Бончук Андонов: Отказа на мутрите, той издейства пенсиите на шампионите ни Бончук Андонов е легендарен спортен фотограф и личен приятел на Боян Радев. Колегата се съгласи да говори след поклонението на националния стадион: "Първо, отиде си не просто великият борец Боян Радев, не само великият спортист Боян Радев.
Отиде си Боян Радев! Точка! Името стига.
Това казах и на Гришата (Гриша Ганчев - б.р.), който изключително много уважаваше Боян. Обърна се към мен: "Бончо, не познавам друг човек, който е дал по нещо на всеки, с когото животът го е срещал!". Такъв беше Боян.
Той е човекът, издействал олимпийските пожизнени пенсии на големите ни шампиони. Настояваше пред властта, бореше се. И накрая го постигна.
Трябва да са му благодарни. Много го болеше за пропадането на спорта ни през годините, за проблемите в борбата. Тежко го преживяваше.
Но това е реалността. Когато една държава е силна и богата, тя дава много пари за спорт. И има велики спортисти.
Не става иначе. Боян отказа лесните пари. Повярвайте, имал е предложение от групировките.
Аз също, тъй като съм познавал много борци през годините. Изкушенията бяха огромни. Той нито за миг не се поколеба.
Остана същият Боян Радев като онзи, когото срещнах за първи път през 1971 година на Световното първенство в София пред пълния стадион "Васил Левски". Бях още стажант в "Народен спорт", търчах с филмите на старите фотографи до ателието, после до редакцията. Оттогава е и онази легендарна снимка, на която Боян Радев е качил на рамене шампиона Сашо Томов.
Времена, които трудно могат да бъдат описани". Кръстиха документален филм за него - "Гладиатор" Преди три години се завъртя документалният филм "Гладиатор", посветен на Боян Радев. По това време легендарният борец вече беше с влошено здраве.
Своите спомени и преживени съвместни мигове разказаха треньорът Слав Славов, скулпторът Павел Койчев, реставраторът Емил Чушев и фотографът Бончук Андонов.
"Един невиждан гладиатор, който е повече от нахален облак от дим на пура, повече от пернишки диалект, говорещ за изкуство, и повече от бивш бонвиван с кариран костюм и бомбе." Така описа Боян режисьорът Николай Василев.
Визитка Боян Радев е роден на 25 февруари 1942 година в село Мошино, сега квартал на Перник. Умира на 18 декември т.г. Двукратен олимпийски шампион в класическата борба от Игрите в Токио (1964) и Мексико (1968).
Световен шампион от Толедо (1968). Спортист номер 1 на България за 1964, 1967 и 1968 година. През 2009 г. получава най-високото отличие на Международната федерация по борба (ФИЛА) - „Златна огърлица“.
Приет е в Залата на славата на Международната федерация по борба (ФИЛА) в Оклахома (САЩ). След приключване на спортната си кариера работи в системата на МВР. На 24 април 2014 г. е избран за спортист на века на спортен клуб "Левски".
С покойната си съпруга Мария имат две деца - дъщеря Галя и син Боян-младши.
26.12.2025