През 2020 г лидерът на ГЕРБ заложи всичко на карта да изкара един пълен мандат в своята политическа кариера. За да постигне тази си цел, той реши да плати всяка цена. И я плати.
По-тежка, отколкото очакваше. В продължение на две години и четири парламентарни избора никой не желаеше да взаимодейства с него и хората му. Накрая само алчността и глупостта на ПП-ДБ му позволиха да излезе от тази ситуация.
Да направи същата жертва, но в името на Желязков, за Бойко е немислимо. Пропадналият вече кабинет имаше две функции - или да трасира пътя на Борисов към президентския пост, или да го върне отново в креслото на министър-председателя. А само преди броени дни се видя, че правителството не само не се справя с нито една от двете цели, но дори се превръща в пречка пред тях.
И Борисов му тегли шута. Пролича си облекчението, с което го направи. И това се дължеше не на факта, че се е освободил от ярема на Пеевски, а че се е отърва от Желязков.
Който хем изглеждаше много по-адекватен от Борисов на премиерския пост, хем управлението му бе започнало да потапя електорално ГЕРБ, хем накрая предизвика обществено напрежение, в условията на което няма как Борисов да постигне така жадуваната политическа реабилитация.
Сега предстои по-трудното - Борисов да се освободи от подозрението, че е аватар на Пеевски. Тук нанесените щети са наистина огромни.
Това, което Борисов възприемаше за тактически ход, който хем трябваше да обозначи ясно злосторника в политиката, хем да прелее гласове на ДПС към ГЕРБ на президентските избори, се превърна в стратегически провал.
Толерансът на Борисов отключи безграничната наглост и арогантност на Пеевски, която, съчетана с неприятната външност и държание, сътвориха бедствие, надхвърлящо границите на конкретната личност и партията му и удари болезнено по ГЕРБ.
Това че Борисов не реагира на изцепките на Пеевски и подкрепяше политическите му инициативи се възприе първо за примирение, после за съучастие и накрая за подчинение. Усещането за силната им обвързаност трудно ще бъде преодоляно, ако наистина не се стигне до остър конфликт между ГЕРБ и Новото начало и по-специално, между лидерите им. За да повярва публиката обаче, че не става въпрос за постановка, трябва сблъсъкът да е остър, дето се вика - глави да падат.
Нещо за което само преди дни намекна и бившият министър от ДПС Мехмед Дикме. Колкото до самия Пеевски, точно неговото поведение разкрива, че той не е онзи пълновластен господар на задкулисието, за който бива представян и възприеман. Иронията е, че точно най-големите му противници имат най-голямата заслуга той да изглежда всемогъщ, нещо което е далеч от действителността.
Падането на кабинета на Желязков го показа пределно ясно. Но натрупаните предубеждения не позволяват на останалите политически играчи да си направят правилните изводи и да видят кой къде е в политическия ни пейзаж.
Апропо, точно най-новият политически феномен - ПП "Величие" и нейния лидер Ивелин Михайлов, които са най-малко облъчени със стандартните внушения и манипулации, имат най-правилната ориентация по отношение на взаимовръзката Пеевски-Борисов.
И само те не клъвнаха на въдицата, че този тандем се състои от доброто и лошото ченге, напротив, съзряха, че делението е на хитрия и глупавия злодей. И хитрият е много по-опасен. "Величие" може да имат маса кусури, но това трябва да им се признае.
В края на краищата, политическия модел, който ни е наложен от 2009 г., е точно моделът на Борисов. Каквато и роля и позиции да има Пеевски, тя е в рамките на този модел и моделът е неговата хранителна среда. Екцесиите на Пеевски са донякъде израз на недоволството му от ограниченията, на които е подложен и на силната си зависимост от Борисов.
Защото последният може да функционира без Пеевски, но обратното не е в сила. И тук е голямото предизвикателство или може би капан пред силите на промяната. Да насочиш основната си енергия срещу Пеевски, а Борисов да ти остане на втори план, означава, че ти не се бориш за премахването на модела, а за неговото реформиране.
За запазването му, но с един вид по-„човешко лице“. Което вече показва, че този обществен гняв, оформен по този начин, бе подчинен на интересите на ПП-ДБ. Прекалено ясно прозира в него ДНК-то на градската десница.
Тя винаги, по един или друг начин, се е опитвала да прокара разграничителна черта между Пеевски и Борисов. За нея опцията да се седне в скута на ГЕРБ винаги стои отворена, независимо с какви смокинови листа е прикрита. Взаимодействието на либералите с герберите има такава история, че обективно погледнато и двете сили са интегрални части от авторитарната система.
Ролята на градската десница бе да вдъхва легитимност и да парира проявите на обществено недоволство, срещу което получаваше малко по-голям пай от властта. В този смисъл ПП-ДБ и техните предшественици носят много по-голяма отговорност за днешното статукво, отколкото ДПС. Защото бяха съучастници в изграждането на системата, а депесарите просто паразитират върху нея.
Истината е, че безобразията, когато управлява ГЕРБ и градската десница са същите, като тези, когато управляват ГЕРБ и Новото начало, но с тази разлика, че първата комбинация е много по- трудна за сваляне с протести.
Ако искаха искрено да отговорят на обществения гняв, да станат негови автентични говорители, ПП-ДБ трябваше да се саморазпуснат. И да се превърнат в платформа за структуриране на енергията на площада. Така, както се опитват да намерят кандидат за президент, трябваше да си проведат кастинги и за политически лидери.
Които няма да са оцапани с мазни турски кафета и които физически не са се доближавали до Борисов и Пеевски. Впрочем, партийната закостенялост е една от основните причини за политическата ни нестабилност. У нас партийното лидерство не зависи от политическия резултат, вследствие на което партиите са се превърнали в котерии, чиято вътрешна закостенялост добива и външни очертания.
Това вече крайно затруднява междупартийното разбирателство и търсенето на различни форми на взаимодействие. Не е нормално при една парламентарна демокрация свалянето на един кабинет да означава веднага провеждането на извънредни избори. Напротив, нормално е парламентът да може да състави повече от един кабинет по време на легислатурата си.
Един от италианските парламенти през 60-те години на миналия век е гласувал вот на доверие на шест кабинета и е свалил пет от тях. Тук това звучи като фантазия. И накрая няколко думи за патериците БСП и ИТН.
Властта напълно ги уби, като ги лиши от сетива. Те така и не прозряха, че кризата не е само бедствие, но и възможност. В условията на срив на управлението, много е важно кой (пръв) ще дръпне шалтера.
Да пропуснеш този шанс е вече наистина сериозна грешка. Но да оправдаваш подобно управление, дори повече, отколкото го прави мандатоносителят, вече е катастрофа. И говори, че или си много глупав, или си много купен.
А може би и двете. Свързани статии: Най-голямата заплаха за Борисов е всички да разберат, че е слуга на Пеевски Нетърпението изяжда Бойко Борисов, ревността към премиерския стол на Росен Желязков го изгаря
Да направи същата жертва, но в името на Желязков, за Бойко е немислимо. Пропадналият вече кабинет имаше две функции - или да трасира пътя на Борисов към президентския пост, или да го върне отново в креслото на министър-председателя. А само преди броени дни се видя, че правителството не само не се справя с нито една от двете цели, но дори се превръща в пречка пред тях.
И Борисов му тегли шута. Пролича си облекчението, с което го направи. И това се дължеше не на факта, че се е освободил от ярема на Пеевски, а че се е отърва от Желязков.
Който хем изглеждаше много по-адекватен от Борисов на премиерския пост, хем управлението му бе започнало да потапя електорално ГЕРБ, хем накрая предизвика обществено напрежение, в условията на което няма как Борисов да постигне така жадуваната политическа реабилитация.
Сега предстои по-трудното - Борисов да се освободи от подозрението, че е аватар на Пеевски.
Тук нанесените щети са наистина огромни.
Това, което Борисов възприемаше за тактически ход, който хем трябваше да обозначи ясно злосторника в политиката, хем да прелее гласове на ДПС към ГЕРБ на президентските избори, се превърна в стратегически провал.
Толерансът на Борисов отключи безграничната наглост и арогантност на Пеевски, която, съчетана с неприятната външност и държание, сътвориха бедствие, надхвърлящо границите на конкретната личност и партията му и удари болезнено по ГЕРБ.
Това че Борисов не реагира на изцепките на Пеевски и подкрепяше политическите му инициативи се възприе първо за примирение, после за съучастие и накрая за подчинение. Усещането за силната им обвързаност трудно ще бъде преодоляно, ако наистина не се стигне до остър конфликт между ГЕРБ и Новото начало и по-специално, между лидерите им. За да повярва публиката обаче, че не става въпрос за постановка, трябва сблъсъкът да е остър, дето се вика - глави да падат.
Нещо за което само преди дни намекна и бившият министър от ДПС Мехмед Дикме. Колкото до самия Пеевски, точно неговото поведение разкрива, че той не е онзи пълновластен господар на задкулисието, за който бива представян и възприеман. Иронията е, че точно най-големите му противници имат най-голямата заслуга той да изглежда всемогъщ, нещо което е далеч от действителността.
Падането на кабинета на Желязков го показа пределно ясно. Но натрупаните предубеждения не позволяват на останалите политически играчи да си направят правилните изводи и да видят кой къде е в политическия ни пейзаж.
Апропо, точно най-новият политически феномен - ПП "Величие" и нейния лидер Ивелин Михайлов, които са най-малко облъчени със стандартните внушения и манипулации, имат най-правилната ориентация по отношение на взаимовръзката Пеевски-Борисов.
И само те не клъвнаха на въдицата, че този тандем се състои от доброто и лошото ченге, напротив, съзряха, че делението е на хитрия и глупавия злодей. И хитрият е много по-опасен. "Величие" може да имат маса кусури, но това трябва да им се признае.
В края на краищата, политическия модел, който ни е наложен от 2009 г., е точно моделът на Борисов. Каквато и роля и позиции да има Пеевски, тя е в рамките на този модел и моделът е неговата хранителна среда. Екцесиите на Пеевски са донякъде израз на недоволството му от ограниченията, на които е подложен и на силната си зависимост от Борисов.
Защото последният може да функционира без Пеевски, но обратното не е в сила. И тук е голямото предизвикателство или може би капан пред силите на промяната. Да насочиш основната си енергия срещу Пеевски, а Борисов да ти остане на втори план, означава, че ти не се бориш за премахването на модела, а за неговото реформиране.
За запазването му, но с един вид по-„човешко лице“. Което вече показва, че този обществен гняв, оформен по този начин, бе подчинен на интересите на ПП-ДБ. Прекалено ясно прозира в него ДНК-то на градската десница.
Тя винаги, по един или друг начин, се е опитвала да прокара разграничителна черта между Пеевски и Борисов. За нея опцията да се седне в скута на ГЕРБ винаги стои отворена, независимо с какви смокинови листа е прикрита. Взаимодействието на либералите с герберите има такава история, че обективно погледнато и двете сили са интегрални части от авторитарната система.
Ролята на градската десница бе да вдъхва легитимност и да парира проявите на обществено недоволство, срещу което получаваше малко по-голям пай от властта. В този смисъл ПП-ДБ и техните предшественици носят много по-голяма отговорност за днешното статукво, отколкото ДПС. Защото бяха съучастници в изграждането на системата, а депесарите просто паразитират върху нея.
Истината е, че безобразията, когато управлява ГЕРБ и градската десница са същите, като тези, когато управляват ГЕРБ и Новото начало, но с тази разлика, че първата комбинация е много по- трудна за сваляне с протести.
Ако искаха искрено да отговорят на обществения гняв, да станат негови автентични говорители, ПП-ДБ трябваше да се саморазпуснат. И да се превърнат в платформа за структуриране на енергията на площада. Така, както се опитват да намерят кандидат за президент, трябваше да си проведат кастинги и за политически лидери.
Които няма да са оцапани с мазни турски кафета и които физически не са се доближавали до Борисов и Пеевски. Впрочем, партийната закостенялост е една от основните причини за политическата ни нестабилност. У нас партийното лидерство не зависи от политическия резултат, вследствие на което партиите са се превърнали в котерии, чиято вътрешна закостенялост добива и външни очертания.
Това вече крайно затруднява междупартийното разбирателство и търсенето на различни форми на взаимодействие. Не е нормално при една парламентарна демокрация свалянето на един кабинет да означава веднага провеждането на извънредни избори. Напротив, нормално е парламентът да може да състави повече от един кабинет по време на легислатурата си.
Един от италианските парламенти през 60-те години на миналия век е гласувал вот на доверие на шест кабинета и е свалил пет от тях. Тук това звучи като фантазия. И накрая няколко думи за патериците БСП и ИТН.
Властта напълно ги уби, като ги лиши от сетива. Те така и не прозряха, че кризата не е само бедствие, но и възможност. В условията на срив на управлението, много е важно кой (пръв) ще дръпне шалтера.
Да пропуснеш този шанс е вече наистина сериозна грешка. Но да оправдаваш подобно управление, дори повече, отколкото го прави мандатоносителят, вече е катастрофа. И говори, че или си много глупав, или си много купен.
А може би и двете. Свързани статии: Най-голямата заплаха за Борисов е всички да разберат, че е слуга на Пеевски Нетърпението изяжда Бойко Борисов, ревността към премиерския стол на Росен Желязков го изгаря
Колкото до самия Пеевски, точно неговото поведение разкрива, че той не е онзи пълновластен господар на задкулисието, за който бива представян и възприеман.
Иронията е, че точно най-големите му противници имат най-голямата заслуга той да изглежда всемогъщ, нещо което е далеч от действителността.
Падането на кабинета на Желязков го показа пределно ясно.
Но натрупаните предубеждения не позволяват на останалите политически играчи да си направят правилните изводи и да видят кой къде е в политическия ни пейзаж.
Апропо, точно най-новият политически феномен - ПП "Величие" и нейния лидер Ивелин Михайлов, които са най-малко облъчени със стандартните внушения и манипулации, имат най-правилната ориентация по отношение на взаимовръзката Пеевски-Борисов.
И само те не клъвнаха на въдицата, че този тандем се състои от доброто и лошото ченге, напротив, съзряха, че делението е на хитрия и глупавия злодей.
И хитрият е много по-опасен.
"Величие" може да имат маса кусури, но това трябва да им се признае.
В края на краищата, политическия модел, който ни е наложен от 2009 г., е точно моделът на Борисов. Каквато и роля и позиции да има Пеевски, тя е в рамките на този модел и моделът е неговата хранителна среда. Екцесиите на Пеевски са донякъде израз на недоволството му от ограниченията, на които е подложен и на силната си зависимост от Борисов.
Защото последният може да функционира без Пеевски, но обратното не е в сила. И тук е голямото предизвикателство или може би капан пред силите на промяната. Да насочиш основната си енергия срещу Пеевски, а Борисов да ти остане на втори план, означава, че ти не се бориш за премахването на модела, а за неговото реформиране.
За запазването му, но с един вид по-„човешко лице“. Което вече показва, че този обществен гняв, оформен по този начин, бе подчинен на интересите на ПП-ДБ. Прекалено ясно прозира в него ДНК-то на градската десница.
Тя винаги, по един или друг начин, се е опитвала да прокара разграничителна черта между Пеевски и Борисов. За нея опцията да се седне в скута на ГЕРБ винаги стои отворена, независимо с какви смокинови листа е прикрита.
Взаимодействието на либералите с герберите има такава история, че обективно погледнато и двете сили са интегрални части от авторитарната система.
Ролята на градската десница бе да вдъхва легитимност и да парира проявите на обществено недоволство, срещу което получаваше малко по-голям пай от властта.
В този смисъл
ПП-ДБ и техните предшественици носят много по-голяма отговорност за днешното статукво, отколкото ДПС.
Защото бяха съучастници в изграждането на системата, а депесарите просто паразитират върху нея.
Истината е, че безобразията, когато управлява ГЕРБ и градската десница са същите, като тези, когато управляват ГЕРБ и Новото начало, но с тази разлика, че първата комбинация е много по- трудна за сваляне с протести.
Ако искаха искрено да отговорят на обществения гняв, да станат негови автентични говорители, ПП-ДБ трябваше да се саморазпуснат. И да се превърнат в платформа за структуриране на енергията на площада. Така, както се опитват да намерят кандидат за президент, трябваше да си проведат кастинги и за политически лидери.
Които няма да са оцапани с мазни турски кафета и които физически не са се доближавали до Борисов и Пеевски.
Впрочем, партийната закостенялост е една от основните причини за политическата ни нестабилност.
У нас партийното лидерство не зависи от политическия резултат, вследствие на което партиите са се превърнали в котерии, чиято вътрешна закостенялост добива и външни очертания.
Това вече крайно затруднява междупартийното разбирателство и търсенето на различни форми на взаимодействие.
Не е нормално при една парламентарна демокрация свалянето на един кабинет да означава веднага провеждането на извънредни избори.
Напротив, нормално е парламентът да може да състави повече от един кабинет по време на легислатурата си.
Един от италианските парламенти през 60-те години на миналия век е гласувал вот на доверие на шест кабинета и е свалил пет от тях.
Тук това звучи като фантазия.
И накрая няколко думи за патериците БСП и ИТН.
Властта напълно ги уби, като ги лиши от сетива.
Те така и не прозряха, че кризата не е само бедствие, но и възможност. В условията на срив на управлението, много е важно кой (пръв) ще дръпне шалтера. Да пропуснеш този шанс е вече наистина сериозна грешка.
Но да оправдаваш подобно управление, дори повече, отколкото го прави мандатоносителят, вече е катастрофа. И говори, че или си много глупав, или си много купен. А може би и двете.
Свързани статии: Най-голямата заплаха за Борисов е всички да разберат, че е слуга на Пеевски
Нетърпението изяжда Бойко Борисов, ревността към премиерския стол на Росен Желязков го изгаря
16.12.2025