Нима не усещате колко деликатно звучи това в дни, когато всички говорят за недостиг на средства, за нужда от съкращаване на разходи, за дисциплина и икономии?
Седемнадесет години служих в общинската администрация – тихият, небляскав фронт, където гражданинът среща държавата лице в лице.
Смея да заявя, че работих съвестно и отдадено.
Свидетел са ми нощите, уикендите и празниците, в които поемах ангажименти, защото „някой трябва да го свърши“.
През всичките тези години така и не видях прословутата тринадесета заплата.
Нито веднъж.
Не само аз – и бившите ми колеги, онези тихи „редови общински служители“, които градят нормалния ритъм на един град.
За нас този бонус винаги е бил някаква митология – нещо, за което сме чували да се случва другаде: в министерствата, в големите държавни дружества, в съдилищата, в системи, чиито коридори обикновеният човек рядко прекрачва.
Година след година, декември след декември, по медиите и в кулоарите се разнася слухът, че „там“ тринадесетата заплата отново се раздава – уж по право, уж по традиция.
И винаги се намират благовидни аргументи – „стимул“, „мотивиране“, „компенсация“.
Но вие, уважаеми министри, нима не усещате колко деликатно звучи това в настоящата ситуация?
В дни, когато всички говорят за недостиг на средства, за нужда от съкращаване на разходи, за дисциплина и икономии?
Позволете ми да запитам:С какво общинският експерт – човекът, който ежедневно работи с граждани, който носи отговорност за над 70 % от публичните услуги в държавата – е по-малко заслужил от експерта в някое министерство?
С какво трудът му е по-скромен, по-слаб, по-недостоен за признание?
И ако се пести – нека се пести еднакво за всички.Ако се награждава – нека се награждава по заслуги, не по йерархия.
23.11.2025