Има сгради, които не просто заемат място в града – те пазят спомени. Пазят гласове, истории, решения, идеали. Къщата музей в Стара Загора, свързана със Септемврийското въстание от 1923 г., би трябвало да бъде точно такава – дом на историческата памет, място, което учи, напомня, провокира размисъл.
Вместо това тя се превръща в урок по забрава. Снимките, публикувани във Facebook от Иван Митев, са болезнен документален кадър: рухваща ограда, разбита пътна врата, изпотрошени керемиди, напукани стени, изпочупени прозорци. Дворът – някога пространство, което би трябвало да бъде под грижата на институциите – изглежда като декор от филм за изоставени места след бедствие.
Само че тук бедствието не е природно. То е институционално. По думите на подателя на сигнала, общината е „реагирала“ чак след повече от година – и то с действие, което повече прилича на вандализъм, отколкото на поддръжка.
Частично почистване на двора… извършено така, че: входната врата е окончателно разбита и оставена зейнала; тежката техника е напукала оградните стени; керемидите са свалени и вероятно унищожени; в резултат вече има и счупени прозорци, което отваря къщата за бездомници, вандали и времето.
След такъв „грижовен“ подход към обект на културно-историческо наследство човек започва да се пита: Това ли е официалната стратегия за опазване на паметта? Да я оставим да се самосрути? На фасадата още стои плочата: „В тази къща е заседавал акционният комитет на Септемврийското въстание – 1923 г.“ Стои – но под нея мазилката се рони.
Символика, която боде очите: паметник на българската история, впилен в пукнатини. Защо такава къща е оставена да загива? Защо при всеки сигнал реакцията е късна, повърхностна и често вредна?
Кой носи отговорност, когато историята мозайка по мозайка се разпада пред очите ни? Община Стара Загора дължи обяснение. Не на Иван Митев.
А на цял град. На всички, които вярват, че миналото има значение. Че културното наследство не е непотребен багаж, който можем да хвърлим зад гърба си.
Че сградите, в които са се случвали исторически решения, не са просто „стари имоти“, а основи на обществения ни спомен. Когато разрушиш сграда, рушиш и памет. А когато оставиш паметта да се руши – рушиш идентичност.
Време е общината да обясни нещо много просто: Тази къща-музей ще бъде ли спасена? Или ще бъде оставена да се превърне в купчина история, смляна на прах? Стара Загора заслужава отговор.
А историята – уважение, а не разруха.
21.11.2025