Кадър БТВ Скъпи приятели, свикнах да бъда абсолютно откровен с вас, дори с риск да се повтарям в своите емоции и размисли за смисъла на живота и неговия край. Стихотворението, което ще прочетете, е написано в състояние на примирение с възрастта и малкото време, което ми остава. И все пак слава богу, дори тогава не съм си позволил да се примиря и да се предам на безразличието и преставането да пиша.
Така е и до сега, затова се осмелявам да ви поканя на моя моноспектакъл в театър „Сълза и смях“ на 29 декември. Ще се опитам да бъда съвършено нов на сцената. Предполагам, че вече може да се вземат билети.
ВИК Какво отчайващо нехайство... Отиде си и този ден. И нищо...
Глупав и изчерпан... От себе си съм отвратен. Не ми се пише...
Няма смисъл... И кой ли ще го прочете... Какво съм вече: детски старец...
или пък старческо дете... О, господи! Несправедлив си!
Не се боя... не ме е страх... Отдавна вече ми е време...
Все пак достатъчно живях... Все пак една любов изпитах... И два живота подарих...
Все пак достатъчно написах... Но нищичко не промених... Тук вече няма нищо ново...
И скучно е... И всичко знам... Дори ме мъчи нетърпение...
Какво е Там... какво е Там... Но пак...
но все пак... И внезапно... Но как?..
Но въпреки това един досаден бръмбар бръмва във летаргичната глава. В ушите... През носа...
И хвръква... И аз след него – сляп и глух... И си възвръщам постепенно и зрение, и вкус, и слух...
Илюзия... Нали?.. Но нека...
Макар и кратка... И за миг. Но нека чуят за последно отново младия ми вик...
Във въздуха... И да остане... Такъв...
Тотално замразен... И някой... Може би...
не зная... Ще го открие някой ден... 8 януари 2014
20.11.2025