Чeрноморието като недопита оранжада

Откакто настана паниката по Черноморието с липсващите руснаци, по телевизии и радиа не престават да ни намекват, че ние, българите, сме добре дошли. Този път наистина сме добре дошли. Можем да заповядаме, за разлика от друг път, когато из черноморските ни хотели са заповядвали по-качествени гости. Последното съобщение от този род беше, че тъй като детските лагери няма да могат да запълнят квотите си с традиционните си вносни клиентчета, българчетата също могат да ги имат предвид.

Призивът на хотелиерите беше посрещнат с доста статии, в които различни хора обясняваха защо не бързаме да стягаме куфарите. И за разлика от поканите, които звучаха някак общо, начумерено и непокаяно, един вид, хайде, изпълнете си дълга като българи, резервирайте стая при нас, статиите на отказа бяха конкретни, убедителни и пълни със съществени детайли. В тях се говореше за цени на чадърите, цени на шезлонгите, врътки по паркингите, хитрини в ресторантите и всякакви други тарикатлъци MadeinBG, направени под мотото „ден година храни”.

Или по-точно, „след вас и потоп”.

Струва ми се, че по тези въпроси трябваше да се говори доста по-отдавна, но и сега не е късно. Всъщност, не помня някога да са ни питали.

Не, не вярвам ние, българите, да сме добре дошли в хотелите по Черноморието, защото те поначало не са строени за българи.

Помня една случка от времето, когато аз бях малка, а Слънчев бряг беше нов. Бързам да кажа, че не бяхме отседнали в някой от хотелите на комплекса, а в близкия град Несебър, където баща ми беше взел карта за почивна станция. Редях се на дълга опашка за газирани напитки пред някаква тенекиена барака на плажа. На главата ми имаше сламена шапка, а всички около мен бяха високи и големи. Когато ми дойде редът, извиках с всичка сила: „Една оранжада, моля.” Извиках така, че гласът ми да прескочи тезгяха и да стигне до продавача зад него. Той обаче не ме чу. Обслужи човека зад мене. После жената зад него, после още няколко деца, после още и още хора, които на различните си езици успяваха да му обяснят без проблеми какво искат. Аз повтарях за моята оранжада с протегнати напред стотинки и вече започвах да си мисля, че съм прозрачна, когато продавачът, неочаквано намерил промеждутък между клиентите, се наведе към мен и ми каза:

„Чакай бе, момиченце, ти поне си българче.”

Извиках му: „Не ви е срам!”, което беше замислено като обида, но си беше чиста констатация, защото него наистина не го беше срам. Той просто търсеше от мен разбиране и съдействие в трудното дело да представя добре страната ни пред чужденците. Машината за пари вече е била завъртяна и аз с моята оранжада не влизах в плановете й. Тогава научих първия си урок, че не е изгодно да си българин на българското Черноморие.

Постепенно се научих да разграничавам невидимата линия, която определяше къде българите могат да се чувстват като у дома си и къде са нежелани. Тази линия, разбира се, не беше официално начертана, но всеки от нас си я знаеше. Българите ползваха почивните станции, квартирите, спортните бази, училищните лагери, бунгалата, къмпингите и хотелите, ако последните са във вътрешността на страната. Дискотеките и баровете бяха обща територия, на която хората можеха да се смесват. Корекомите бяха ту забранени, ту разрешени, в зависимост от настроението на властта. Грандхотелите, хотелските комплекси и казината бяха за чужденците. Родното кино успяваше да ни въведе в тези бърлоги на лукса и порока, колкото да не ни е жал, че изпускаме нещо от живота. Например, „Фалшификаторът от Черния кос” (1982 г.) във втора серия зарязва и сюжет, и всичко, само и само да покаже на зрителите какво заслужено място в световния лайфстайл сме отвоювали на ексклузивната територия на черноморското казино. Това беше постигнато с достъпни средства – актьори от ГДР, които си мънкат под носа и залагат ли, залагат, докато топчето на рулетката трака някъде в ъгъла на кадъра. И тъй като филмът беше криминален, трябваше да се подразбира, че казиното е за чужденци, тук-там български кинозвезди, следователи и престъпници. Давам си сметка, че разследването във всеки холивудски криминален филм минава през стриптийз бар, така че тягостните кадри в казиното вероятно са били родното съответствие на забранения плод. Тъй или иначе, под предлог да не се опетни, или може би да не внесе стилистичен дисонанс в „луксозната” категория на заведението, на българина му беше отказан свободен достъп.

Дойде Десети ноември и всичко се промени. Или може би не. През деветдесетте бяхме на почивка със семейството ми в Синеморец. Сега вече аз бях откъм родителската страна, а иначе – пак си бяхме на почивна станция. Ходехме всяка година там заради дивата красота на мястото, но страстното строителство не подмина и този район – от година на година виждахме нови и нови употреби на хълмовете над морето. Изненадата през годината, за която пиша, беше голям затворен комплекс над Бутамята, снабден с тенис корт, детски театър и патешка глава над една от сградите. Плажът, който бяхме свикнали да ползваме, вече беше надупчен с няколко реда чадъри. Бях сама, не ми трябваше нито чадър, нито шезлонг, просто исках да погледам морето и седнах върху хавлията си, без да я разгъвам, до самия му бряг. В този момент към мен се затича мускулест мъжага по къси гащи и ми кресна да ставам веднага. Попитах го на кого преча. Той каза, че тук не мога да седя.

– Къде пише? – попитах го аз.

Бях изпълнена с усещане за правата си и не исках да отстъпя. Вместо обяснение, получих ново изкрещяване: „Ставай веднага!”. Този път той се беше надвесил над мен и ми викаше в лицето. От другия край на чадърите вече тичаше подкреплението му с подобни мускули в къси гащи. Тогава научих втория си урок, а той беше, че можеш на хартия да имаш най-различни права, но когато над теб са надвиснали триста килограма мускули, правата се предоговарят.

Беше 2011 г. Имах повод да отида в Поморие, където от дете не бях стъпвала. Група писатели гостувахме за около седмица на един хотел, чието гостоприемство беше безкрайно. Имах само един проблем. Цената на стаите, които ни бяха любезно предоставени, напълно изключваше възможността някой път да реша по свое желание да летувам в този хотел. Табелите във фоайето бяха на руски. Реших да се поразходя из градчето и веднага забелязах, че извън контролираната територия на хотела, всичко е кал, бетон, мокър пясък, застроени дюни, дълбоки грайфери от товарни камиони, кулокранове и нови разноцветни блокове с приветливи надписи „Акт 16” и „квартиры купит от застройщика”. Знам, че всичко трябва да се обновява и подкрепям това. Просто тук обновлението нямаше предвид хора като мен.

Междувременно с мъжа ми започнахме да ходим на море в Турция и Гърция. Цените не са рязко по-различни, там сме просто клиенти и сме добре дошли поради това. Тъй като харесвам спа хотелите из България, вярвам, че Черноморието би могло да ме спечели някога като клиент. Но ще трябва дълго да тичаме един към друг.

Кристин Димитрова

в. КУЛТУРА /slivensega.wordpress.com/