Българският геостратегически гений

Автор: Мирослав Дърмов

В последно време президентът Плевнелиев престана да говори за диверсификация на газовите доставки в България, може би поради факта, че след срещата в Будапеща на държавите по трасето на „Турски поток“ (Турция, Гърция, Македония, Сърбия и Унгария), страната ни може да

купува газ даже от Македония, ако, разбира се, американците не решат да я разпарчетосат по косовски сценарий в стремежа си да блокират пътя. И тогава, може би, ще станем свидетели на екзотиката Гърция и Сърбия да защитават македонската държавност. Но това засега е само мрачна прогноза, докато темата за газа остана в полето на правителството на Бойко Борисов.

След като известно време учудваха света с твърдението, че „Южен поток“ продължава да съществува, се премина към твърдения, че е неизгоден за България и темата се финализира с

приказки за газов хъб, интерконектори и други подобни.

В процеса на извинения за пропуснатите ползи се намесиха дори енергийни експерти от лявата опозиция, внушавайки, че след преговорите по иранската ядрена програма бъдещето е на проекта „Набуко“. Само че един поглед върху картите показва, че след преминаването на тръбата през Турция, един от вариантите е да продължи през Гърция, през морето и до Южна Италия. Другият е през Турция, Гърция, Македония, Сърбия, Унгария и Австрия и едва третата възможност е в допълнение на първите два варианта, допускаща да има разклонение през България и Румъния към Унгария и Австрия. А до реализирането му има много време и непредвидими фактори, които могат да се появят, а дотогава и правителство, и опозиция се обиждат

защо България не е поканена на срещата в унгарската столица.

При подобна ситуация логичният въпрос е: защо България да бъде канена на трасето на „Турски поток“, когато тя имаше ключово значение при реализирането на „Южен поток“ и няколко български правителства направиха всичко възможно проектът да не се състои? 

Може би тогава те са консултирали с другите страни по трасето за безпрецедентния отказ от суверенитет, делегирайки правата по преговорите на Европейския съюз или когато едностранно декларираха, че спират работата по проекта? Като за финал, кабинетът "Близнашки" и правителството на ГЕРБ приключиха участието на България в газопреносната мрежа Русия - Централна Европа. В допълнение диверсивицираха туристическия поток и пазарите, и като резултат, в израз на добронамереност, подариха на съседите възможните транзитни такси и отстъпки от преноса на газ плюс много други ползи за техните стокопроизводители и курортни мениджери. И всичко това в името на националните интереси като приоритет на правителството.

Но в случая недейте да четете Моргентау или да търсите справка в речници по политология за изясняване смисъла на този така често използван термин „национални интереси“. Не става дума за базирани на националните цели интереси, разграничаващи отделна държава в морето на международните отношения или за интереси, осигуряващи оцеляването на страната. Тези дни външният министър Даниел Митов )не президентът или премиерът, при тях явно теоретичността в изказванията не е силната им страна) заяви, че първият приоритет на правителството и част от националния интерес е да „бъдем ясна, точна, категорично заявена държава член на Европейския съюз и НАТО. Европейска държава, натовска държава – това е приоритет номер едно – да сме ясно заявени къде стоим". 

Макар и да звучи като оскърбление към интелегентостта на нацията, това е ясно, просто и точно определение на първия приоритет на правителството. Заявяваме къде стоим в геопространството и осигуряваме оцеляването, бъдещето и просперитета на нацията. В други държави по света, подобна дебилна нахалност в най-добрия случай би довела до изгонването на подобен министър, ако не и до оставка на кабинета, но у нас правителство и опозиция мълчат (единствено Волен Сидеров се прави на палячо, като че ли е вербуван под чужд флаг за компрометиране на прокламираната политика), а

обществеността не реагира на подобни нелепости в геостратегически одежди. 

Това е, може би, закономерност от четвъртвековното пропагандно омагьосване на лековерния българин с повтаряне, както в религиозни ритуали от прецивилизационния период, на заклинания като „европейска ориентация“ и „трансатлантическа солидарност“ (при това винаги двата евфемизма в тандем) - пропагандни схеми, последвали разпада на биполярния модел и временния геостратегически вакуум, както и илюзиите за нова световна роля на Европейския съюз и Съединените щати.

Създадената като икономически съюз Обединена Европа  (Брюкселският 1948, Парижкият 1951 и Римският договор 1957), впоследствие разширен с интегрирането на нови членове от стария континент, придобил политически амбиции с постигнатия стандарт на живот, съюзът в 1989 г. беше определено примамлив за населението на Източна и Централна Европа, което побърза да си помечтае, че стремейки се към интеграция, моментално ще заживее подобно на народите от водещите европейски държави. За някои от тях това се случи, не толкова благодарение на факта на интегрирането, колкото вследствие на историческото, икономическото и културно наследство на времето отпреди Втората световна война.

За съжаление, с България подобно развитие не се получи, но политически шмекери, само и само да продължат пребиваването си в управлението, наложиха в националното съзнание „европейската ориентация“ с подразбирането, че нереализираните мечти са следствие на грешка на нацията, недоказала се в своето обръщане към Европа. И думите на горецитирания министър са еманация на подобен цинизъм, докато българинът живее в реалността, че Европейският съюз е запасният трудов пазар, на който той може да предложи работната си сила, а европейските траншове са за близките на властимащите. При това, проблемите на Европейския съюз са съзнателно избягвани, както на информационно (новините трябва да са само положителни), така и на политическо ниво, където се крачи от успех към успех. Или, както последното беше формулирано от министър-председателя Борисов, всички европейски фондове, до стотинка, работят за България...без, разбира се, да се безпокои дали това звучи правдиво.  

А в Европейския съюз проблеми съществуват.

Идеята за обща конституция се провали, общата външна политика се сблъсква с националните интереси, от една страна и претенциите на американското лоби - от друга, а обща отбранителна политика единствено би могла да се реализира след сбогуване с НАТО. При това проблемите идват преди всичко от грешката на Европейския съюз да се разшири преди да е решил вътрешния си проблем - противоречието Север - Юг и да се разшири в предели, надхвърлящи неговите възможности и интереси. Приемането на еврото го превърна в заплаха за САЩ, за който загубването от долара на статут на световна валута би имало необратими последици за икономиката и стандарта в страната. Поради тази причина не би следвало да се забравя, че една от хипотезите за обесването на Садам Хюсеин е неговото желание да продава иракският петрол за евро.

За да се избегне задълбочаване и афиширане на така съществуващото противоречие, на кандидатите за евроинтеграция в тандем с „евроориентацията“ бе наложена и „трансатлантическа солидарност“, което в превод от „новгов“ (по Оруел) означава американско военно присъствие в Европа. Но за последните 25 г. ситуацията в света от еднополюсен свят, непосредствено след падането на Берлинската стена се стигна до многополюсен свят, намерил израз в появяването на оспорващи лидерството на САЩ центрове, като създаването по инициатива на Китай Азиатска банка за инфраструктурни инвестиции (Asian Infrastructure Investment Bank-AIIB), военното възстановяване на Русия и банковата инициатива и политика на групата БРИКС.

В подобна ситуация,

запазването на статуквото в полза на Съединените щати

би могло единствено да се постигане с недопускане развитието на Европейския съюз в първа икономическа сила в света (нещо, което той постигна в 2013-а, когато по БВП в номинал задмина САЩ, но загуби темп в следващата 2014-а - годината на украинските събития) и оттам - неговата еманципация в геополитиката и налагането на еврото като алтернативна световна валута.

Подобна цел е възможно да се реализира единствено посредством дестабилизиране на региона, създаване на образа на врага и старата роля на Америка на гарант на сигурността в Европа (чрез НАТО) и споразумение от рода на договора за Трансатлантическо търговско и инвестиционно сътрудничество (Transatlantic Trade and Investment Partnership-TTIP), при което европейските възможности ще бъдат ориентирани за стабилизирането на Съединените щати в амбицията им да бъдат единствена глобална сила. Но подобна амбиция би могла да се реализира и с изцяло вътрешни ресурси, ако Съединените щати се откажат от имперската политика, сериозно съкратят военния бюджет и концентрират усилията върху неравенството между бедни и богати, икономиката и човешките права. Но при сегашната политическа система в САЩ, подобна алтернатива е утопия. Следователно остава вариантът NATO-TTIP.

Такава ситуация е доста неопределена.

Политиката на клетви за  геостратегическа вярност може единствено да доведе до резултати, аналогични на последиците от промените в пътя на газа. Това е закономерен резултат, когато първият приоритет на кабинета "Борисов" е да радва чужди посланици с пропуснатите за България ползи от 1.6 млрд. долара годишно. Ефективното поведение е равната отдалеченост от дестабилизиращата неизвестност на прехода от еднополюсов към многополюсов свят (САЩ срещу другите), подобно на политиката, провеждана от южните ни съседи и страните от Централна Европа, но те очевидно не притежават българския геостратегическия гений. /glasove.com/