Когато една държава е зависима за парите си от банкерите, същите управляват нещата, а не държавните лидери...

Всеки път, когато държавата харчи повече пари, от тези, които събира от данъци (дефицит), е принуден да взема заеми чрез издаване на облигации като обезпечение за получения кредит.

В сегашната парична система държавите не могат да отпечатват директно парите, от които се нуждаят (с изключен на малки количества, състоящи се от метални монети, изсечени от Монетния двор), и за да финансират публичните разходи, които превишават приходите, трябва да прибягват до пускането на облигации на пазара. Изкупуването им е предназначено за различни правни субекти, като Централната банка, търговските банки, фирми и предприятия, семейства.

С течение на годините общият размер на държавния дълг на Италия е достигнал до около 2000 млрд. евро, 1600 от които са гарантирани с държавни ценни книжа.

Пряката отговорност за този дълг несъмнено трябва да бъде приписана на политическата каста, която е похарчила, повече пари, отколкото позволяват данъчните приходи,

но тежестта на лихвите по дълга и други фактори, като условията за заемането на парите (наложени от централните банки и други международни организации като Международния валутен фонд) и рейтинговите оценки върху държавните облигации са тези, които са възпрепятствали икономиката и са я хвърлили в лабиринт без изход. Достатъчно е да помислим само за размера на достигнатата сума с лихвите, която е придобила такива размери, че държавният дълг продължава да нараства, дори когато приходите са в равновесие или дори повече от разходите в първичния баланс. В момента италианското правителство трябва да плаща сума, равна на около 80 млрд. евро годишно само за лихви.

Според проучване на Джорджо Арфарас - директор на Lettera Economica на издателство Еинауди, публикувано на 30 юли 2011г. през 1990г. държавният бюджет на Италия е бил уравнен (с изключение незначителни положителни и отрицателни отклонения) по отношение на предшестващите отчети на заплащането на лихвите (първичен баланс).

С други думи, Арфарас твърди, че от 1990г. насам суверенният дълг е захранван почти изцяло от лихвите, тъй като първичното салдо е започнало да върви добре, движейки се балансирано. Ако сметките му са верни, чудовищното увеличение на италианския държавен дълг през последните 20 години се дълги на заплащането на лихвите върху дълга - лихви, които държавата би могла да избегне, пускайки в обращение пари, от които има нужда себестойността на производството.

За да използват публичния дълг като параметър за финансовата стабилност на една държава, икономическите намаляват неговата абсолютна стойност върху брутния вътрешен продукт (БВП) и после калкулират стойността спрямо него. В резултат на това е достатъчно БВП да спадне, за да се определи увеличаването на дълга, дори в условия на наличие (баланс) или излишък в държавния бюджет. Очевидно е, че икономическата политика от типа austrerity (режим на строги бюджетни ограничения) позволява само възстановяване на парите в кратки срокове, или по-точно, когато икономиката все още е добре. Веднага след като пазарът започне да чувства обратен тласък, БВП забавя растежа, определяйки повишаването на този процент от публичния дълг, от едно с БВП., благодарение на една експанзивна политика се постига и намаляване на тежестта на държавния дълг (изразен върху БВП).

През 2012г. италианският държавен дълг достига до 123% от БВП, превишавайки така изобилно приетия от Европейската централна банка праг на риск (съотношението между брутния държавен дълг и БВП според критериите на Маастрихт не трябва да надвишава 60€ и следователно държавата е трябвало да приеме мерките austrerity, наложени от наднационалните финансови органи, за да се избегне изпадане в несъстоятелност. Тази опасност от държавен фалит е реално не е зависима от дълга върху БВП, както е посочено от Централната държава (подобно на другите държави членки на ЕС) не може да отпечатва директно парите си, бидейки принудена да ги взема назаем.

Япония им публичен дълг към БВП от 240% (два пъти повече от този на Италия) и въпреки това, нейните ценни книжа, обезпечаващи дълга, са толкова сигурни, че се считат за сигурно убежище.

Причината за тази обезпокояваща разлика в разглеждането на финансовата стабилност между двете страни е, че Япония притежава свой паричен суверенитет, имайки възможността да отпечатва парите си. С други думи, Япония не е принудена да търпи огромното международно лихварство.        

Когато една държава е зависима за парите си от банкерите, същите управляват нещата, а не държавните лидери, тъй като ръката, която дава, стои отгоре на тази, която взима. Финансистите не притежават нито патриотизъм, нито чест.

- Наполеон Бонапарат 

http://illuminatibg.blogspot.com.au/2015/02/blog-post_79.html