Дошло му е времето

Тодор БИКОВ, политолог

Долу ръце от народа

Друго не окриля и въздига човека освен творческият порив, делата на ума и ръцете за всеобщо благо. И колкото повече свобода – още и още плясък на криле.

Апатията, затварянето в себе си, егоизмът и съзнанието, че творческите сили са подтиснати, задушени, неминуемо свиват сърцето. Отпускат се крилата и човек пропада в бездната, затъва в нищото, чезне в смъртта.

Същото е и с народите.

Един народ фиксира ли поглед в пъпа си, изпадне ли в духовна и физическата каталепсия, камбаната, бавно и протяжно, вече е забила… А някой уж се надяваше парламентарният звън на „промените“ да пробуди българина и да го отприщи за творчество. Той заслужаваше това! Ала напусто. Иззад пауновите пера на декласирани самомнения отново наизскачаха да управляват пилци голешарчета, лакомо криломахащи с шепи. Боже, какъв рудиментаризъм!

Светът гори, кипи, клокочи, зрелите народи мобилизират и последни сили в борба за оцеляване, но не! – нашите пишман управляващи продължават да мислят, че да ръководиш, значи да пускаш и подлагаш ръка, докато не са те цапардосали с черпак по израстъка.

Царят е гол

Самоназначили се на какви ли не постове, героите на поредните реформи си определят и гласуват безсрамни заплати, командировки, екстри, комисиони и хонорари, осребряват си дори мними загуби. А народа обричат на вцепеняващи данъци, такси, акцизи, патенти, монополи… на безработица, глад, студ и накрая смърт. Те ти „нов морал“, те ти „национално възраждане“ и „почтеност във всичко“.

Навън „управляващите“ в упор будят присмех и съжаление. Посрещнат ги церемониално, па ги потупат снизходително по рамо и щом им облекчат дисагите откъм съдържание – изпроводят ги по живо по здраво с обещания за светло бъдеще и каквото още искат да чуят. Така е по света: „По дрехите посрещат – по ума изпращат“. Но у нас примитивните идеи, изпъченото хлевоустие и пъргавите пръсти са се сраснали с ножа и хляба. Умовете раждат пустословия и миражи, ръцете – кражба, суета и тлен. „Аз да съм добре“ увенчава далаверата. Това са учили „реформаторите“, така живеят, водени за кунки от пастроци отродители. Няма „синовен дълг“, „отечество, „родина“, няма алтруизъм, саможертва и братска любов.

Рамо до рамо, крило до крило

Отделният човек не може да пребори губителното зло, което го завлича, защото е старо, кърмено отвеки, подхранвано с плът и кръв от експлоатация и несекващ геноцид.

Личността може да оцелее само като част от народа, а народът – като множество на личността. Това е и алгоритъмът на спасението: сплотяване на всичко здраво и читаво в една обща воля, която да постави всекиго на мястото му, да разкрепости умовете и сърцата за истинско творчество и съзидание.

Всеобщата воля би дала живителен простор на народния гений, за да разкрие той всичката си неизчерпаема мощ в безкрайния устрем на крилата си душа. /bikov.wordpress.com/