Не успяхме с пазарната икономика, но затова пък...

Прогнозата невъзможна

Не успяхме с пазарната икономика, но затова пък създадохме пазарни избори

Заговори се за смяна на министри и на правителства. Но не и на политики

Тези, които вярват на политическите прогнози след изборите, са същите, които вярваха на социологическите проучвания преди изборите. Никой все още не знае какво ще се случи до края на годината – нито актьорите на политическата сцена, нито публиката. Ако сега изобщо има прогнози, те служат за същото, за което служи електрическият стълб на пияния – за подпиране, не за осветление. Няма политически наблюдател, който може да направи прогноза в този момент, както няма математик, който може да реши сложната задача, в която всички величини са неизвестни.

Нормално е след избори, които са показали трусове с разрушителна степен за носителя на мандата, да завалят прогнози. Само че у нас „нормално“ е просто един от режимите на автоматичната пералня, нищо повече. Останалото ни е сложно, неточно, предпоследно. Живеем в двутактов режим – или се чудим какво да правим, или сме учудени какво сме направили. В по-редки случаи като сегашния сме и в двете състояния едновременно.

Не че и в другите държави не се чудят какво да правят. В Швеция например се чудят дали да преминат от осемчасов на шестчасов работен ден. Вторият по големина град Гьотеборг преминава от 1 юли на работно време от 6 часа експериментално. Ако се окаже, че работещите по новата схема се чувстват по-добре физически и психически и са по-ефективни, по-краткото работно време ще се въведе в цялата страна. Така вместо 1621 часа годишно шведите ще започнат да работят по 1332 и ще станат най-малко отделящите време за работа хора в Европа (сега са холандците с 1381 работни часа годишно; за сравнение: Мексико – 2225 часа, Гърция – 2034). Това по повод неотдавнашната треска по един тест за национална принадлежност, според който се оказа, че почти всички българи сме шведи. Ако бяхме, такива щяха да са ни проблемите.

Нашите обаче са съвсем различни

Чудно как шведите ще изчислят разликата в ефективността на труда и психо-физическото състояние на работниците при осемчасов и при шестчасов работен ден, а ние в момента не можем да изчислим във фалит ли е, или не е във фалит държавата. Дори счетоводството у нас се прави по целесъобразност. Всеки ден някой се опитва да ни убеди в следната логика: държавата е във фалит, следователно най-добре е да се проведат предсрочни избори и да се състави правителство, което може да се справи с проблемите. Но като многократно парени ние духаме кашата на тази логика, защото предполагаме, че тя може да е точно обратната: сега е моментът да влезем във властта, това може да стане с предсрочни избори, те пък може да се наложат със сериозен аргумент като например този, че държавата е фалирала. Още по-сложното е, че никога не можеш да си сигурен дали е вярно първото или второто, защото ходовете са толкова заплетени, че у нас обратното на обратното не е непременно вярното. Явно е дошло време да си уточняваме понятия.

Как всъщност биха могли да са ясни понятията от политиката, като у нас няма политика? Да намалиш работното време, като едновременно с това получиш по-висока производителност на труда и по-добро здраве за хората – това е политика. Политиката е средството и начинът да се организира общият ни живот. У нас под политика се разбира спечелването на избори. Кой кого ще бие. Дори предизборните клипове, които преди години изглеждаха ведри като листовки на застрахователни компании, сега са като реклама на спортно събитие, неподходящо за гледане без родителски контрол. След като ГЕРБ наби мандатоносителя БСП, се заговори за смяна на министри. Защо не за смяна на политики? Ами защото министрите у нас не провеждат политики, те крепят победителя в съответните избори и падат при знак за проблем в стабилността на правителството.

Политиката у нас не е развлекателният отрасъл на индустрията, както се шегуват в САЩ. Политиката у нас е цялата индустрия. Отдавна не е вярно обвинението от първите демократични години, че някои хора искат да влязат в политиката, защото гледат на нея като на поминък. Всичко, свързано с политика, вече е поминък: влизането, излизането, говоренето, мълчането, продаването, предателството, гласуването и негласуването, обичането и мразенето. Утешителната новина е, че политиката навсякъде по света е поминък, безпокоящата новина е, че у нас това е, кажи-речи, единственият поминък.

Може и да не направихме пазарна икономика, но затова пък създадохме пазарни избори. Както се казва, на когото каквото му е важно. За решаваща бройка избиратели изборите са свободни по същия начин, по който е свободно отиването до супермаркета. Но тъй като там трябва да платиш, отбиваш се до урната, за да има с какво да платиш. За по-грамотните избиратели беше приложена специална формула – те са застъпници и наблюдатели и получават хонорар срещу вот. Каква нова формула обаче ще бъде измислена за неграмотните избиратели, които тази година изнервиха купувачите на гласове, като се врекоха на който плаща, а гласуваха за когото си искат?

Властта при демокрация е правото да избереш този, на когото даваш права и от когото можеш да търсиш отговорност. Само че у нас и властта не е това. Не ние държим властта отговорна, а властта държи отговорна предишната власт. Продължителността на властта се определя от умението на властващия да обвинява предишния. Това странно упражняване на власт започва да изглежда съвсем нормално у нас, тъй като до властта се стига чрез редуване. Изчакваш си реда, започваш да говориш как виновни за всичко са предишните и се задържаш толкова дълго, колкото убедително прехвърляш отговорността върху тях. След това излизаш в опозиция и се подсмихваш иронично на обясненията на настоящата власт, че вината е у теб. Така политическите умения се сведоха главно до две: да обвиняваш предходника си убедително и да иронизираш наследника си предизвикателно. Излиза, че времената, в които критикувахме избирателите, че гласуват, без да четат внимателно предизборни платформи, са били златни за кратката история на българската демокрация. Тогава все още сме мислели, че предизборните програми имат значение.

Няма как властта да е имитирана и пародийна, а опозицията да не е. Това са ези-турата на едно и също нещо, което у нас се нарича политика. Монарсите говорят за опозицията със същото уважение, с каквото и за властта, за да поддържат представата, че на практика състоянието на държавата зависи и от едните, и от другите. Клишето, че няма добра политика без добра опозиция, е вярно.

Коя е всъщност опозицията у нас?

Коя е опозицията на БСП, знаем, това е онази част от самата БСП, която вече се нарича АБВ. Кой е опозицията на номер едно, също знаем – в бюлетина 10 това е номер две, в бюлетина 15, това е номер петнайсет. И на „Атака“ опозицията знаем, това не е ДПС, а бившият приятел на Волен Сидеров. Опозициите у нас се създават от бивши приятели. Как един политически наблюдател би могъл да знае кога ще се скарат двама приятели, за да предвиди как ще се пренареди картинката. Прогнозите у нас биха били по-точни, ако се правеха от агенциите за семейни сдобрявания или от психолози с профил фамилна терапия.

Истинската опозиция у нас са онези хора, които са против всички партии. Ако изборите бяха задължителни и имаше опция за гласуване „срещу всички“, тогава щяхме да знаем точно колко души наброява българската опозиция. Това число е много важно, защото напоследък то е единствената ракетна площадка, от която можеш да се изстреляш във властта. Изглежда парадоксално, но кое ли у нас не е. При пълното объркване на ляво и дясно, при тоталната липса на отчетливи програми на партиите, при недопустимо кръвосмесителни коалиции напълно логично е, че общественото пространство е разделено така: от страната на властта са всички партии, от страната на опозицията са онези, които са срещу всички партии.

Щом сме го докарали дотук, то няма как да не бъде използвано. Ето как: ако обществената енергия е изтикана в сектор „срещу всички“, значи единственият начин да се придвижиш в сектора на властта е да направиш партия „срещу всички“. По този начин всички стари партии работят за една нова, но това не им пречи да иронизират народа, че наивно се втурва към поредния месия. Тази схема се оказа толкова печеливша, че старите партии нямаше как да не я усъвършенстват – те просто започнаха да клонират себе си, създавайки свои партии уж срещу себе си. Което изглежда много хитро и много печелившо до момента, в който новата партия повярва в непорочното си зачатие и започне да се възприема като наистина нова. А старата разбере, че толкова добре го е подредила, че чак го обърка.

Каква прогноза може да се направи в страна, в която риболовният сезон обикновено се открива на 1 юни, но тази година - на 23 май, със специална промоция за рибарите - да вървят да хвърлят въдиците, вместо да налапат въдицата да гласуват и по този начин да увеличат нежелателно изборната активност? Какви сигурни тенденции може да се очертават в страна, в която ГЕРБ твърди, че БСП нарочно е ударила тецовете в големите градове, за да създаде настроения срещу кметовете, повечето от които са на ГЕРБ? Каква точна прогноза може да се направи в страна, в която да успееш на избори, ти гарантира повече нови проблеми, отколкото разрешаване на старите, справка ДПС?

Ами ето каква прогноза: бъдещето ще е като настоящето, само че по-дълго.

източник: ТЕМА
Веселина СЕДЛАРСКА