Светини, останали ни от Апостола на свободата
| Стъкленицата с косата на Левски в Националния военноисторически музей в София. desant.net |
Автор: Диана Славчева
Изминали са 141 години от кончината на най-големия ни национален герой Васил Левски. През цялото това време народът ревностно пази спомена за него
и тачи с богоговение паметта му. И въпреки че гробът му – по волята на съдбата и на отродителните ни управници – все още практически не е разкрит и възстановен, все пак до наши дни са запазени някои от личните вещи на Дякона. Благодарение на тези свидни реликви, днешните поколения имат възможността да усетят и в настоящето ни съвремие присъствието на този „един син“ на майка България.
Може би най-вълнуващата светиня от всички тези ценни вещи са кичурите от косата на Апостола. Тези, които той предава на майка си с думите: „Мамо, вземи косата ми, та я скрий в сандъка си, защото аз се отделям от тебе, и кога чуеш, че съм загинал, да я извадиш, за да се опее и погребе, защото може би ще остана неопят и непогребан“.
След смъртта на Гина Кунчева кичурите са запазени от дъщеря й Яна, която през 1907 г. ги предава на министъра на просвещението. От 1942 г. насам те се съхраняват в Националния военноисторически музей в София. Част от тях може да се видят и в стъкленица, изложена в параклиса, изграден край родната му къща музей в Карлово, както и в древния храм „Св. София – Премъдрост Божия”, издигащ се в непосредствена близост до лобното място на Левски. В тази църковна сграда, градена още през ІV-VІ в., ежегодно се отслужва панихида в памет на някогашния йеродякон Игнатий, положил основите на свободата ни. Русият му кичур, пазен тук, е дарен на 21 февруари 1970 г. от Бочо Христов Загорски, първи сестрин внук на Дякона.
В столичния военноисторически музей са изложени също револверът и тасчето на Левски. Медният калайдисан съд, с който той си наливал студена вода от планинските потоци, докато е бил знаменосец на Панайот Хитов, в Легията на Раковски, а и след това, постъпва в музейния фонд през 1940 г. като дарение от племенницата на Апостола София Зидарова.
В експозицията може да се види и сребърното кръстче, което е висяло на шията на големия наш герой. То му било подарък от вуйчо му хаджи Василий, който го донесъл на любимия си племенник от Божи гроб в Йерусалим.
Все още се пазят и дяконските одежди на Левски, с които той се обличал на богослуженията. Те са част от най-ценните реликви, съхранявани в Сохотския манастир „Св. Спас“, където Васил Иванов Кунчев приема монашеството.
Ловешкият музей пък може да се похвали с притежанието на камата и ятагана на Апостола. Там се пазят и няколко печата на селища у нас, изработени от червен восък, с които той е заверявал тескерето си.
В карловското село Войнягово, където Левски се цани за даскал в килийното училище към местната църква. Това става броени дни след като на Гергьовден саморъчно отрязва дългите си коси на свещеник и се „раздечва“. Училището е организирано към местната църквата „Св. Димитър”, а в класната му стая, където Даскала е учил децата на четмо и писмо, днес са изложени мастилницата и калъфът за перодръжката – т. нар. „дивит”, които той непрекъснато носил в пояса си.