Георги Асьов, Vsekiden.com

Калин Терзийски: При Тодор Живков само робите живееха добре

Калин Терзийски е сред най-популярните млади български писатели. Нашумява с творбата си „Алкохол", написана под влияние на алкохола. Сборникът му с разкази „Има ли кой да ви обича?" пък получи литературната награда на Европейския парламент през 2011 г., работил е като сценарист, публикува кратки разкази в няколко вестника. Навремето живият класик Николай Хайтов с основание се обяви срещу тогавашната система, при която след обнадеждаващите си дебюти младите белетристи, фигуративно казано, се затваряха в писателското кафене, скъсвайки връзките си с реалния живот. Калин Терзийски, който принадлежи на едно ново творческо поколение, със сигурност не може да бъде упрекнат в този порок.

Граничар, дърводелец, анкетьор, санитар, психиатър, сценарист, писател, съпруг, баща, обществена фигура - доста професии ви се събират за вашите 43 години на грешния свят...

Да, не са съвсем малко. Но според мен във всеки човешки живот има доста много роли и професии, или както там го наречем. А човек все си остава просто човек. И е хубаво да не забравя това. Никой не е нито лекар, нито футболист - а просто човек! Роден гол и отиващ в гроба гол. Освен това - като погледнем малко по-критично - аз изтъквам многото си житейски преживелици, защото ми харесва тоя мит - за адски много преживелия човек. За Джек Лондон, за писателя, минал през огън и вода, опознал живота от всички ъгли. Аз, така да се каже, робувам на това клише. А за някои хора то може даже да е противно.

Примерно - със сигурност има хора, които биха изтъкнали като много по-прекрасна ценност постоянството, непроменянето, еднообразието. Традицията. Защо напусна лекарската си работа? - ще ме обвинят те. Но аз просто съм живял както съм живял. И по-добре да се радвам на това, което съм преживял, да го смятам за свое богатство, отколкото за свой противен товар. И се опитвам да уча всички на това. Каквото и да имат в миналото си и в настоящето си - да го имат като своя ценност, а не като свой срам. Всъщност - повечето по-възрастни от мен хора го умеят това. Да се гордеят с миналото си. Само дето не сме се научили да ценим настоящето си - такова, каквото го имаме. Така че - аз уча повече по-младите. Казвам: ако имаш лимон - не прави кисели физиономии, а си направи лимонада. Радвай се.

В творчеството ви голямо място заема хуморът, бил сте сценарист в „Каналето", „Хъшове", „Пълна лудница" и т.н. Кое е по-важно - да накарате човек да се разсмее със скечове, или да се замисли дълбоко с психологизуваща белетристика?

Да го разсмееш е много по-трудно и забележително постижение. За умното писане не се изисква нищо повече от богата ерудиция. Тя се придобива лесно - просто си старателен и ученолюбив. Но за да разсмиваш, трябва особен талант, блясък! Затова винаги съм завиждал на тия, които по-добре от мен и наистина блестящо са умеели да създават смях! А да караш хората да се замислят - това е хубаво. Но склонният да мисли - той мисли и когато види най-обикновено камъче или мида, а склонният към немислене - не се замисля и пред най-очевидните и належащи проблеми. А най-належащият въпрос винаги е бил: Кой съм, откъде идвам, накъде отивам. Гоген.

Като психиатър как оценявате душевното състояние на българските политици?

Български политик е някакво много неясно понятие. Неясно словосъчетание е това. Има български политици - поети, и български политици - месари. Според мен - не политиците, а въобще - всички, всички хора са просто объркани и обезсърчени. Защото някак си са излъгани, че някой им е длъжен - да им даде смисъл в живота, хубав живот, щастие и така нататък. Като деца сме сега. Чакаме нещо да ни се даде. Нищо няма да ни се даде на тоя свят. Още повече - нищо няма на тоя свят - запомнете! Светът е ужас, самота и студ. И само това, което създаде човек, го има и е важно - и само любовта, красотата и щастието, което си създадем, ще ги има и ще огряват живота ни. Ако седим и чакаме нещо - мъртви сме.

Не ви ли се струва, че в сравнение с днешните „бизнесмени" Бай Ганьо е същински ангел Господен?

Е да, бай Ганьо не беше застрелвал никого, освен в графиката на Бешков (Ганьо убива Алеко), нали така? А пък много от сегашните бизнесмени - ха,ха! да продължаваме ли да ги наричаме така? - много от тях поубиха тоя и оня. Тъжното в България е, че народът позволи една група - наистина голяма, но не по-голяма от целия народ - група от най-жалки престъпници - да му вземе страха и да го управлява като страхливо стадо. И за това си е виновен народът. Стадото. Не глутницата овълчили се помияри. Помислете: от трийсет и даже от осемдесет години кои са героите на народа? - бандити и пладнешки разбойници. След 1944-а се намърдват на върха на държавата. След 1989-а подобни неграмотни идиоти със сила отново взеха властта. А професорите и поетите им се усмихват, скулпторите министри се тупат по гърдите и се хвалят, че са им слуги. Викат - Мултак, мутак! (както преди се клеха във вярност на партията на простаците). Хаха - свинщина.

Имате странна теория за бедността - че извисява човека, че го спасява...

Просто четете Библията. Аз нищо странно не казвам. Богатството е нещо, което никак не се съвместява с чистата съвест. Никак. Дори да си тото милионер, който нито е лъгал, нито е крал, нито е използвал чужд труд, нито е мошеничествал, нито е ламтял хищно от алчност - нищо...и все пак - как би могъл и той да има чиста съвест? - като вижда своето богатство, а вижда и ужасната бедност покрай себе си? По-скоро камила ще мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в царството небесно - е казал Исус Христос. Когото аз обичам.

Казвате, че в днешно време хората по-трудно умират от болести и живеят болни много дълго - обикновено цял живот...

О, да. Има и термини за наричане на това. Генетично бреме на човечеството, генетичен товар на популацията. Естественият отбор в оня му вид, който го има при животните - при човека вече го няма. И човек сега трябва да се смири - че ще живее по-дълго, но с повече болести. Нека помислим все пак - допреди ерата на антибиотиците, тоест до 1945-а, когато американците Флори и Чейн изолират пеницилина, са умирали 3 от 10 деца, а понякога и половината от родените. Тоест - това е 300 на 1000. Сега и в уж бедна държава като България, а да не забравяме, че България е страна с висок индекс на човешко развитие (най-сигурен критерий за благосъстояние) - около осем. Та, в уж бедна страна като България, умират не повече от 10 деца на хиляда. Направете сравнение - 300 на хиляда и 10 на хиляда! За един век детската смъртност е намаляла драстично. За три поколения. Така че да престанем да се оплакваме. Ако не искаме да умираме и от най-обикновеното одраскване, ще ни се наложи да живеем, приемайки болестите си. Пък и човек е хубаво да внимава сам за здравето си. Така си е. Малко храна, повече движение. Аз ям 2 пъти на ден - овесени ядки и мляко.

Според вас българите от третата възраст могат да бъдат наречени поколение на роби и конформисти? Не е ли малко несправедливо това обвинение, особено пък на фона на младото и средното поколение?

Хората, невдигнали нито един бунт срещу една диктатура, която е грубо антихуманна и която изпраща свои граждани в концлагери... Как можем да наречем тия - невдигналите нито един бунт? Аз съм съден и ял доста бой от полицията - при стачките през 1990-а, при събитията през 1997-а. И все пак и от себе си съм недоволен. И себе си смятам за конформист. Човек не трябва да тъне в самодоволство! Обвинявайки по-младите, да речем. Или по-старите. Глупаво е. Човек не трябва да е самодоволно говедо, което само гледа да се самооправдае. Нали така? Комунизмът и фашизмът, тоталитарните режими, бяха ужасни. Бяха срам за тия, които са ги произвели и са ги търпели. Но каквото било - било. Да гледаме сега какви сме и какво правим!

Сериозно ли твърдите, че при Тодор Живков сме живели много по-лошо?

Добре си живеехме. Но живееха добре наистина робите, лицемерите и конформистите. Хората си шушукаха в кухните. И мечтаеха за неща, които се продават в корекомите. В магазините имаше плодова ракия, хляб и гумени ботуши. Цареше грубост, държавно наложен атеизъм, преследване на всяка свободна мисъл (вашият вестник и моето интервю биха ли били възможни тогава - помислете?). Иначе - имаше сигурност. Сигурността на роба. Това е. Иначе - добре си живеехме. Вижте, човек може да свикне с всякаква гадост и даже да започне да я харесва, особено ако тя е запълнила по-голяма част от живота му. Цигарите са така. Социализмът и фашизмът са така. Такива ми ти работи.