Този материал бе любезно предоставен от Светла Василева
Политическите митове на прехода
Когато рухват световете, когато ценности и смисли, съществували в съзнанието като стълб на битието, потъпкани потъват в пепелта на времето, когато бъдещето става настояще, а миналото ражда съмнения за прегрешения, терзания и обвинения, когато символи и знаци, давали ни сигурност, умират пред очите ни, а идващото Ново се сменя с бързина, която умът отказва да приеме, когато безсъзнателните страхове, надежди и очаквания вземат връх, тогава …
В “промеждутъка на времето”, в полето между рационалното и ирационалното се появяват митовете, за да подредят, макар и временно, препускащия калейдоскопичен свят, загубил дълбочина и истинност, да го спрат и върнат усещането за цялост и безспорност.
Мислейки политиката като рационална форма за използване ирационалната същност на масите, политическите митове, създадени по план и също така по план разпространени и внушени, сякаш са идеалното средство за контрол над големи групи хора, както и на всеки един от нас. Възникнали в PR щабове, те са неуязвими и нечувствителни към рационални аргументи. Ние не можем да ги разрушим, но защо да не се опитаме да ги разберем?
Връхлетелият ни Преход, с претенция да пренареди света, тества границите на възможностите ни, чак до ръба на тънката взривоопасна линия на разпад на обществото. Политическите митове изиграха роля на защитен механизъм и феномен, възникнал в отговор на непреодолими за културата ни противоречия, просъществувал, докато същите са налице (по Клод Леви-Строс).
Кои бяха и са политическите митове на Прехода, които “възстановиха” целостта на нашия разпадащ се свят, превърнали се в новите ни истини, а възможно и в поредните заблуди?
Митът за “мирния преход”. Този мит се появява в самото начало на промените, още когато същите са разказвани като приказка с предизвестен успешен край. Да, формално и на повърхността Преходът бе “мирен”. От нашата пряка агресия пострадаха сгради и материални символи на тоталитарната власт. Зад фасадата на мира обаче, нещата стояха различно. За 20 години ние станахме свидетели на над 160 убийства, публични и показни – в т.ч. на бивш премиер на страната, на действащи банкер, на прокурор от ВКС, на кмет – отзвук от скрити битки за доминиране в обществото или задкулисно завземане и преразпределяне на икономически ресурс .
“Мирно” бяха “убивани” селското стопанство, индустрията, социалните системи, образованието. “Мирно” се разделихме със социални придобивки и гарантирани права, “мирно” загубихме ориентация за изграждане на ценностни йерархии, но пък се сдобихме с въоръжена “армия” охранители, превъзхождаща по численост войската и полицията, взети заедно!
Ако обаче мислим “мира” не толкова като отсъствие на война, а по-скоро като наличие на справедливост, то митът за “мирния преход” вече има своята плоча в гробището на мъртвите митове. Масовите очаквания за възстановяване на историческа, икономическа, социална и всякакъв вид справедливост в продължение на 20 години бяха подложени на огромно изпитание, за да катастрофират фатално в днешната безпощадна обществена реалност.
Митът за Комуниста, Ченгето и ДС. Все още жив, изключително траен и експлоатиран мит. Мост между случването и неслучването, гарант за целостта на нашия свят на преход от авторитарен тоталитаризъм към демокрация. Универсален виновник за катастрофата на очакванията и нагласите, концентриращ в себе си върховното зло. Началото и края. Всемогъщ. Всепроникващ. Всесилен. Появил се в първите години на прехода като мит за Комуниста, постепенно прелял в мит за Ченгето и ДС. Прекрасно оправдание за управленско безсилие, липса на умения и компетентност, недалновидност, отсъствие на воля или наличие на страх от реформи в полза на обществото, както и прикритие на таен групов, кастов, олигархичен или личен интерес. Чудесен “жертвен козел”, предпазен клапан за изпускане на парата, натрупана в системата на общественото недоволство.
В действителност, все още са налице критично много обвързаности и зависимости на хора, присъстващи на възлови позиции в днешния ни свят, чиято енергия е генерирана в тъмната страна на миналото, т.е. митът черпи силата си от реалността. Едновременно с това обаче не липсват и вероятно ще се увеличава броят на онези, които умело го използват, отклонявайки вниманието от себе си, действайки в ущърб на обществото, водени от егоистични интереси и обикновена човешка алчност.
Митът за Комуниста все още е толкова жив, така безотказно действащ, че както е тръгнало, нищо чудно и в следващите 20 години да не излезе от употреба.
Митът за социализма. Колкото повече се отдалечаваме във времето от годините на тоталитарната утопия и колкото пропастта между надеждите и очакванията от промените става по-голяма, толкова “социализмът” се “съживява” като нещо хубаво, в което имаше работа за всички, здравеопазването и образованието бяха масово достъпни, животът бе предвидим и сигурен, макар и несвободен, а обществото бе почти социално еднородно.
Тежкият и сбъркан преход, станал под знака на голям компромис и някак зад гърба на хората, ролята им на статисти във водовъртежа на събитията, преобърнали уредения им свят, неудовлетвореността и себепреценката за себе си като за губещи от наложеното Ново, генерира носталгични настроения и подхранва мита. Има и друго. Целенасоченото подтискане и неглижиране на ценността на “свободата”, разбирана като смелост, отговорност, способност за избор, отстояване на позиция и на собственото “аз”, свобода на стопанската инициатива, на изразяването, пътуването и паралелното поощряване на конформизма и скриването зад анонимното “Ние”, Партията, Държавата, е факт с дългогодишна история, свидетелстващ за осакатена демократична култура, за чиято промяна очевидно е необходимо още историческо време.
Митът за Европа и ЕС. Целеполагащ мит за периода на Прехода, обединяващ и мотивиращ усилията, притъпяващ неудобствата на ежедневието. Клубът на богатите бе нужен като легитимиращ ни пред света в ново качество, като гарант и допълнителен стимул за модернизирането ни. Европа получи вълшебни качества едновременно на наблюдаваща, помагаща, знаеща кое е правилно и кое не е, поощряваща и санкционираща. Всемогъществото на ЕС бе така хиперболизирано, че разочаровани от реалността на неслучването, ние прехвърлихме надеждите си за налагане на правила и справедлив ред в държавата на нея - “Европа ще ни оправи”. Днес, колкото и да е болезнено неприятно да го осъзнаваме, вече трябва да сме наясно, че Европа няма да свърши онова, което трябва да свършим само и единствено ние – българите.
Митът за демокрацията. Един разколебан мит, поради наложения модел на фасадна демокрация, в който официалните легитимни държавни и общински структури до голяма степен са подвластни, ръководени и обслужващи скрит групов, частен, олигархичен интерес в ущърб на обществения. Демокрацията бе напазарувана, така както се пазарува вота на суверена. Тя стана зависима от нормата на парите, неглижирайки нормата на правото, а нейната първа жертва бе Справедливостта, оставена на ниво идеал и добро пожелание.
Митът за пазара. Разколебан мит. Наложеното разбиране за могъществото на свободния пазар, способността му да се саморегулира, катастрофира в българската икономическа действителност, изобилстваща от лицензионни, разрешителни, регистрационни и всякакъв вид ограничителни режими, псевдо открити процедури за обществени поръчки, несанкционирано тайно картелиране, липса на прости, ясни и достъпни процедури за защита на потребителите от монополите.
Митът за равния старт и приватизацията. Абсолютно катастрофирал мит. Възниква в самото начало на прехода като обещание за справедливо ново начало за всеки. Успял да концентрира надежди и очаквания, постепенно загива, удавен в скандални касови приватизационни сделки (процедурата на 94% от тях е “преговори с потенциален купувач”, останалите 6% - открит търг!), краха на масовата приватизация, РМД и т.н.
Митът за силната (здравата) ръка. Периодично появяващ се в публичното пространство мит, черпещ силата си от дефицита на справедливост, вялото правораздаване, неравнопоставеност пред законите, както и от това, че жадуваните “демокрация” и “свободен пазар”, изродени в ерзац форми – “фасадна демокрация”, “псевдопазар”, се обърнаха срещу гражданите. Осъзнали се в капана на “хартиените права” и “хартиената свобода”, бездушието и анонимната (без)отговорност на институциите, без особени възможности да променят ситуацията, хората са склонни да жертват хартиените придобивки в името на елементарна справедливост, сигурност и ред.
Митът за Царя. Умело експлоатиран мит, добре преценен във времето. Обещанията за “нов морал в политиката” и за 800 дни, които разтърсващо ще преобърнат живота ни в по-добра посока, донесоха изборна победа. После реалността, с безпощадното си свойство да отрезвява, върна нещата на мястото им. “Новият морал” не се състоя, а поредицата скандали около реституирани имоти помрачиха славата на мита.
Митът за Бойко. Мит, който се роди и развива пред очите ни он-лайн в буквален и преносен смисъл. Харизматичната фигура на Борисов, демонстрираната решителност, простият изказ, декларираната воля за борба с корупцията, внушавани ежедневно от медиите, омаяха избирателите, които, разочаровани от управлението на Светата Троица (БСП, ДПС, НДСВ), пренебрегнаха миналото му и заложиха на “твърдата ръка” на генерала. Колкото по-дълго е във вихъра на властовия връх, толкова заплахата от демитологизиране става все по-нарастваща. Дано не се окаже прав А. Михник, че най-страшното на комунизма е онова, което идва след него …
Митът за … Шенген, Еврозоната, “дъното на Прехода”, “излизане от кризата”, поредния Спасител. Има ли значение за кого или за какво.
За съвременните политици не е тайна, че днес много по-лесно се управлява чрез силата на въображението, отколкото с физическа сила (Е. Касирер) и те умело се възползват от това. Ние ставаме жертви на митовете, без особена съпротива. В един миг се оказваме победени и покорени, преди да осъзнаем какво се случва и е само въпрос на време и PR технологии нашите действия да бъдат насочени в определена посока. Докога ли обаче?
Светла Василева
http://pozicii.net