kafene.net

Борисов ще приключи прехода, но ще остане в него

Тома Биков

Гласове

Когато Бойко Борисов пое премиерския пост, пред него имаше две основни алтернативи за политическо развитие – да се превърне в първия постпреходен премиер на България или да стане последния министър-председател на прехода. И в двата случая той трябваше да мине през разпада на системата, която се роди след провала на българската перестройка, започнала в средата на 80-те години на миналия век и приключила с Виденовата зима.
Политическият и финансов срив през 1996–1997 г. сложи край на илюзиите, че е възможно изграждането на пазарна икономика и многопартийна система, като същевременно бъде запазено мощното участие на държавата в икономиката и бъдат съхранени държавните предприятия във вида им от времето на комунизма.
Поради ред причини след 1997 г. в България не беше изграден устойчив политически и икономически модел и въпреки ударната приватизация държавата запази голяма част от лостовете си за влияние в икономическите и обществените процеси.

Раздържавяването по времето на СДС беше дирижирано, а основният фундамент на новата система се оказа корупцията. Въпреки това благодарение на международната конюнктура българската икономика успя да се съживи, но отбелязаният икономически ръст в първите години на XXI век не можа да гарантира стабилността и развитието на българския "пазарен" модел. Този модел изначално беше базиран на частни и държавни монополи, а най-важните сфери на обществения живот като образованието, здравеопазването и пенсионната система останаха изцяло в ръцете на държавата.

Именно настоящото състояние на пенсионната, на здравната и на образователната система е най-яркото доказателство за това, че моделът на развитие е бил сбъркан още в началото. Днес пенионният модел, който беше създаден от правителството на Иван Костов, е на прага на разпада, а здравната реформа, която бе стартирана относително добре от неговото правителство, беше спряна от НДСВ и тройната коалиция. При ГЕРБ се стигна до очаквания колапс в здравеопазването. Реформите на държавната образователна система така и не дадоха резултат, което от своя страна нанесе тежък удър върху икономиката и конкурентоспособността. Структури като МВР и Министерството на отбраната продължиха да бъдат неефективни и корумпирани и да работят по модела отпреди 1989 г.

Раздутият през последните няколко години балон в строителството и пазара на недвижими имоти се спука лесно още при първите симптоми на кризата и България изпадна в дълга рецесия, която при управлението на Бойко Борисов е на път да се превърне в депресия.

Идвайки на власт в тази изключително тежка ситуация, мнозинството на ГЕРБ нямаше никаква идея как да трансформира изчерпания политически модел от 1997 г. и никакъв план за създаването на негов заместител. Претенцията на Борисов, че може да приключи посткомунистическия преход, вероятно ще се реализира, но не по начина, по който си представя той.

Ударите, които настоящото правителство нанася върху и без това нестабилната система, не са съпроводени с изграждане на нов и по-ефективен модел. По този начин българският преход се разпада пред очите ни, а на негово място не се появява нищо ново. Това е все едно да събориш покрива на порутена къща, след което да започнеш да пренареждаш мебелите в нея и да се надяваш, че никога няма да завали.

От идването си на власт до момента настоящият премиер не успя да изгради последователна стратегия. Една от възможните посоки за Борисов беше да се опита да санира и укрепи старата система. Това обаче щеше да породи разочарование сред избирателите му, тъй като те искаха бързо приключване с този модел. Другият вариант изискваше изграждането на изцяло нови системи, в които държавното участие да бъде сведено до минимум и които да се появят на мястото на вече изчерпания модел. Този вариант обаче също се оказа неприемлив за Борисов, който не пожела да се откаже от преразпределянето на огромния финансов ресурс и по този начин да намали чувствително своите властови позиции.

И така с идването си на власт през 2009 г. Бойко Борисов попадна на неподходящото място в неподходящото време. Обграден от некомпетентни и нерешителни хора и неспособен да осмисли ситуацията, в която го поставя неизгодната международна икономическа конюнктура, той интуитивно избра най-грешния възможен път – пътя на одържавяването и централизацията. Този подход концентрира в ръцете на премиера все повече власт, с която е неспособен да се справи, и същевременно го превръща в човека, от когото народът очаква да реши всички проблеми – от кризата и корупцията до частни казуси.

Разочарованието на избирателите от Борисов и неговото управление ще расте тепърва, защото премиерът няма да се справи нито с корупцията, нито с кризата. Не защото не иска, а защото не може и не знае как. Дебатът за стартиране на реформите, който се води година след началото на мандата, е ясен знак, че реформи няма да има или ако има, те ще бъдат неефективни и по-скоро ще навредят.

Благодарение на показните полицейски акции и с помощта на службите за сигурност за една година управление Борисов блокира корумпираната държава, която наследи, и с това я направи още по-неработеща. От своя страна парализираната от страх администрация става все по-недостъпна за гражданите и бизнеса, а това напълно логично прави ниските й нива още по-предразположени към корупция, тъй като именно корупцията се оказва единственият начин за бърз достъп до публичните услуги. В крайна сметка "борбата с корупцията" удря все повече гражданите, включително и тези, които преди година гласуваха за ГЕРБ. Избраният от правителството подход заложи на персоналната вина и пропусна "вината" на системата. Точно затова Борисов възложи всичките си надежди за преодоляване на проблема с корупцията на корумпираните служби за сигурност, а не на компетентни юристи и политици, които имат експертен потенциал и ресурс да реформират цялостно механизмите на действие на порочната система.

С течение на времето борбата с корупцията логично започна да се превръща в разчистване на лични сметки, изземане на бизнеси, нерегламентирано справяне с конкуренцията, подкрепа от страна на държавата за един бизнес за сметка на друг и още серия от способи, благодарение на които управлението заприлича на силова групировка от началото на прехода. Всичко това превърна рекета и корупцията в държавна политика. Така наречените лобистки скандали, които се разиграват през няколко дни в парламента, са само върхът на айсберга, който вече удари и без това потъващия български кораб.

Неефективният и неадекватен начин за справяне с корупцията е съчетан с некомпетентна икономическа и финансова политика, която до момента се крепи на две нестабилни основи – фискалния резерв, който за една година стигна критичния си минимум, и лъжите на Симеон Дянков, че предстои подобрение на икономическата ситуация.

До този момент правителството не е предприело нито една антикризисна мярка, а срещите със синдикати и работодатели отдавна се превърнаха в седянка, от която не произлиза нищо. Икономическата стратегия на Борисов и Дянков се свежда до очакването международната конюнктура да се подобри, а това от своя страна да окаже положително въздействие върху България, така както се случи след 1997 г. Засега шансовете за подобно развитие на нещата в краткосрочен и дори в средносрочен план са нищожни, а фактори като липсата на компетентен икономически екип и идеи за либерализиране на икономиката ще стават все по-осезаеми за всички – от най-бедните до най-богатите.

За съжаление по всичко личи, че българският преход ще приключи така, както приключи българската перестройка – с колапс на икономиката и държавата. Това, което предстои да се случи рано или късно, е нова трансформация и болезнена раздяла с дълбоко вкоренени в обществото митове и илюзии. Колкото до Борисов – вероятно той ще остане някъде между края на прехода и началото на следпреходния период, където дълго ще събира негативите както на своето, така и на предходните управления. Така както се случи с Андрей Луканов и Жан Виденов, които подобно на Борисов разграждаха старите и неработещи модели, без да имат идея какво да построят на тяхно място.