Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Димитър Бочев: Единственото истинско робство, в което ние, българите, сме робували е съветското! Свобода даряват само свободните народи, проклятие е да те "освобождават" крепостни

Димитър Бочев

Димитър Бочев

Да харижем трети март  на московците, а ние да си осиновим някой друг ама наистина национален празник

Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

Който очаква на днешния ден от мен празничен коментар, ще остане разочарован. За сметка на това ще го очароват много други празнични коментари, ще го очарова с талазите си възторзи многомилионното ни родно русофилство, ще го очароват редица политически партии и партийки с българска етикетировка и кремълско ядро – ще го очарова и руското ни посолство, превърнало се от години и десетилетия във втори (а по-скоро дори и в първи) дом за цяла 

армия безродни сънародници, 

които ден и нощ копнеят за руско (а защо не и съветско) имперско господство и над Балканите, и над Стария континент, и над света. Така че за техните копнежи празничност ще има в изобилие. На мен ми остава тихата радост да не съм и да не бъда един от тях.
Преди време предложих чрез медиите да харижем трети март (малката буква не е случайна) на руснаците, а ние да си осиновим някой друг национален (ама наистина национален!) празник. Изборът в това отношение е богат: 24 май, 22 септември, 6 септември. А според мен има и друг, още по-подходящ ден: 10 ноември. Тази станала вече историческа дата е символ на единственото ни истинско освобождение от 

единственото истинско робство, в което ние, българите, сме робували – съветското

Едно ненадминато по мракобесието си в цялата ни хилядолетна история робство, което на практика ни заличи от географската и политическа карта на света, превърна ни в държава без собствена вътрешна и външна политика – в държава без държавност дори. През всичките онези жестоки и зли години и десетилетия НР България беше съветизирана до неузнаваемост, превърната беше де факто в съставна съветска република. 10 ноември ни избави от грозящата ни окончателна денационализация и тъкмо с това заслужи статута си на национален празник. Един велик ден, който е откровено ненавиждан от неокомунистите ни, а от днешните ни демократи е  недовиждан и подценяван. Което ще рече, че са недовиждани и подценявани и най-скъпоценните ни духовни блага: човешките ни права и гражданските ни свободи. А това ни нехайство, това ни неглижирано отношение към собствените ни демократични постижения не вещае нищо добро – то подготвя социалнопсихологически почвата за настъплението на един нов, още по-ожесточен и щедро подхранван от имперски Кремъл политически екстремизъм, пуснал отровен корен и в парламента, и извън парламента, и в президентството, и в държавната ни администрация дори.
Преди всичко да разкрия обаче защо предлагам да харижем трети март (малката буква отново не е случайна) на руснаците. Ами защото като девети септември и той си е техен национален празник – не и наш. Празник на техния хищен империализъм, похитил през годините и вековете десетки страни и народи. Именно 

похитил, а не освободил, 

защото руснаците не са ни освобождавали по няколко причини. Първата е, че на руснаците не им отива да освобождават – освобождават само свободните, демократичните държави и народи – не и народите, които тънат в материална и духовна нищета, които са безпросветни, нецивилизовани маси от малограмотни почвеници с крепостническо съзнание, които са генетични роби. Воювайки и побеждавайки съседни и далечни страни, такива държави и народи могат да импортират в тях само онова, което притежават: мракобесие, деспотизъм, примитивизъм. Така е ставало векове наред къде ли не по света – така става и днес и в Абхазия, и на Крим, и в Чечня, и в Сирия чак. Така може да стане и у нас – притъпената ни бдителност е предпоставка за това.
Втората причина, поради която в края на ХІХ в. руснаците не са ни освобождавали, е, че Кремъл изобщо не е възнамерявал да ни освобождава. Девизите като верски православни братя и кръвни братя-славяни са само прах в очите на руската, на европейската и на българската общественост – най-малко свободите на българите са интересували руската монархия. Тя просто е крачела с пръст на спусъка през Балканите към имперските си цели – проливите. Турците са се оказали по стечение на обстоятелствата на пътя им, и са били прогонени, но не в една освободителна, а в една изцяло завоевателна война.
 Да речем, че тогава духът на времената наистина е бил такъв – имперски. Това е понятно. Непонятно и нагло е обаче да провъзгласяваш и днес империализма си за освобождение. А това прави не само руската идеологическа пропаганда – това правят и нейните милиони партийни и безпартийни пълномощници на родна земя. А това вече понамирисва на 

ново робство със стари поробители

Третата причина е повече от видима: руснаците не е имало от кого да ни освобождават. Ние, освобождаваните българи, сме били несравнимо по-свободни от освободителите си. Което автоматично ги превръща от освободители в поробители. Не са роби хора, които са имали право на собствен език и на собствена култура; право на частна собственост и на частна инициатива; право да пътуват свободно из целия широк и пъстър свят; право на собствено вероизповедание; право на чужда валута. Всички тези права ни бяха отнети изцяло през средата на миналия век, когато червената армия (явно все на малки букви ще я карам) похити страната ни. Преди цели десетилетия писах в едно есе, че ако през въпросните пет века турците ни бяха потурчвали с ожесточеността, с която ние ги побългарявахме през средата на 80-те, от българската нация днес и помен нямаше да е останал, а, вместо Димитър Бочев, сега аз щях да се казвам Демир Бочоолу. Моят приятел, литературен колега и дългогодишен сътрудник в културната ми програма на българската емисия на Радио „Свободна Европа”, Атанас Славов, го формулира най-точно: българските чифликчии, търговци, занаятчии и фабриканти (да, и такива е имало под измисления гнет на измисленото турско робство) са имали роби, включително и роби-мюсюлмани, но роби те не са били никога. Неговата бивша съпруга пък, Вера Мутафчиева, която аз бих нарекъл най-значимият ни османист, е още по-недвусмислена в изводите си: т. нар. турско робство ни е дало много повече, отколкото ни е отнело – спасило ни е не на последно място от изтребителните войни, удавили през онези векове цяла Европа в кръв и сълзи. И не само от изтребителните войни – и от не по-малко изтребителните епидемии, покосили милиони европейци, ни е предпазила Османската империя. А след като робството е т. нар., т. нар. е и освобождението – от едно мнимо робство може да има само мнимо освобождение.
Цялата тази мнимост проличава и чрез поведението на руските освободители, които за мен са си чиста проба нашественици. Те са изумени от богатите и китни селца и паланки, от невижданото по родните им губернии изобилие в частните стопанства на освобождаваните. Как подхождат към това неизброимо изобилие ли? Ами тръгват да го грабят. Редовите воини грабят къщите, оборите и градините, докато офицерите им грабят на едно – всички цветни метали, до които се е докопало командването, са присвоени и изпратени в Русия. Това поведение на освободител ли е, или е поведение на грабител? Лично най-крупният ни филантроп, Евлоги Георгиев, протестира пред Кремъл срещу това плячкосване, но гласът му остава глас в пустиня. Кажете ми сега отново, русофили мамини, 

това поведение на освободител ли е, или е поведение на похитител

И един доуточняващ щрих: В лицето на българомразеца граф Игнатиев Кремъл е могъл да спаси Апостола на свободата от турското бесило. Русия не го е направила, защото не го е пожелала. А не го е пожелала, защото Левски воюва за свободна и независима България, докато Кремъл воюва, за да постави и България, и целите Балкани под своя имперска зависимост. Двете битки са не само различни, а и противопоставени – тъкмо това е предопределило трагичната съдба и на апостола, и на нацията ни.
И още един щрих в същия смисъл: докато Достоевски се учудва, че по българските села на една джамия се падат по три православни черкви,  на настъпващите през Дунава руски военнослужещи е забранено да се черкуват в нашите храмове. Разрешено им е да посещават само гръцки църкви, а където такива няма по офанзивния им маршрут, отслужват литургиите си в походни полеви олтари. Причината е ясна като ден: В онези времена, когато църковност и държавност са тясно свързани, за да не кажа преплетени, посещението в една наша черква автоматично значи 

признание и на българската нация,

 и на зараждащата се българска държавност. Това обстоятелство подсказва ново питане към русофилите, в чиито бойни редици са и президентството, и немалка част както от парламента, така и от държавата ни, и националното ни православие дори: Може ли, допустимо ли е, една агресивна монархия, тръгнала да громи народността и държавността ни, да бъде окачествена като освободител?
След като прогонва, въпреки некадърността си и с цената на много жертви, турците от родните земи, Кремъл практически окупира административно страната ни – по ключовите постове на всички държавни институции настанява свои хора, превзема де що свари дори и общините. Като връх на наглостта Кремъл заставя младата, бедна и немощна българска държава да му заплати всички разходи по войната – до последния патрон. Това България прави, вземайки  заробващи кредити от белгийски банки, но аз искам отново да знам: това отношение на добронамерен освободител ли е, или е отношение на хищен завоевател?
Ще приключа с въпроса откъде и как се е появила представата за руснаците като наш двоен освободител, след като към края на живота си дори народният ни поет предупреди, че 

бившите братушки сега вече ни носят „иго ново”

 И как, въпреки очевидната си несъстоятелност, тази легенда се е вкоренила така дълбоко в националното ни съзнание, че се е превърнала с годините и вековете в манталитет, в народопсихология? Преди всичко, защото тази теза е била насаждана в съзнанието на масите цял един човешки живот време от безскрупулната партийна идеологическа пропаганда. Която, щедро финансирана от Кремъл, оперира полулегално години, десетилетия преди агресията на червената армия на родна земя. А подходът на малограмотните комунистически агитатори е стопроцентова мистификация, защото истината отново е противоположна. И тази истина е недвусмислена – не наш двоен освободител – наш двоен поробител са руснаците: в края на ХІХ в. – по-неуспешно, а през средата на миналия век, вече доктринирани, обезобразени и озверени от болшевизма – съвсем успешно, до пълното ни заличаване като държава и нация. Така че тази лъжовна митология, това идолопоклонничество обслужва лъжата и злото на тоталитарното мракобесие, с което наивно повярвахме, че сме се разделили веднъж завинаги в края на миналия век. Мракобесие, което, като всяко историческо зло, е повторимо. Но доброто – също.

Владимир Путин: Няма да изоставя България! Ние сме братя!

Източник/ци: https://faktor.bg/

Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!