Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Комунистическата подмяна на Освободителната война
“Чудесен текст от руска гледна точка, която хвърля критичен поглед към руското неглижиране на Освободителната война, наследено от комунистическата подмяна
Сатанист разкри кaк тpитe cвeтoвни вoйни ca внимaтeлнo плaниpaни, КОЙ е създателят на комунизма и
Да не забравяме: КОЙ наложи комунизма на света
Как САЩ създадоха КОМУНИЗМА - или за участието на капиталистите в революциите
за историята на тази война. Не е случайно, че днешните български либерали
- Кой свали Тодор Живков, но остави комунистите на власт?
- Защо Западът не разреши да бъдат съдени комунистите [Видео]
- Защо САЩ са основните поддръжници на комунизма по света? [Видео]
следват именно съветската, комунистическа традиция в отричането на същинския християнски характер на Руско-турската война, която освобождава България от османско иго. Днешните български либерали са вчерашните комунистически партийни секретари, които подменяха историята в интерес на примитивната си идеология.“ — Явор Дачков
На 3 март България празнува Освобождението си от османско иго. Разрушавайки руската православна цивилизация, болшевиките
Леонид Решетников: САЩ се опитаха три пъти да унищожат Русия
още с първите си дни на власт създават превратния образ на Руската империя като “цитадела на деспотизма”, “световен жандарм”, “затвор на народите”, в чиято история априори не допускат нищо положително.
Може ли богоборческата власт да почита героите от Освободителната руско-турска война 1877–1878, чийто импулс е религиозният фактор? Трябва да кажем, че този фактор е зачеркнат и от историята на Кримската война, и от Първата световна. Историята на Освободителната война е обречена на премълчаване и фалшификация, защото е ярко свидетелство за това как руският народ се сплотява в единен духовен монолит около своя цар и последва евангелския завет: “Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” [Йоан 15,13].
Борбата с руския християнски дух се води с помощта на всеобхватната идеологическа реформация по всички линии на живота на руснаците. Църквата се подлага на гонения, сравними с раннохристиянските времена. Ликвидира се руският начин на живот, традиционното християнско възпитание, от държавното училище се премахва изучаването на руската история. Трудовете на едни дореволюционни историци са забранени, а на други са обявени за “буржоазна вехтория”, “шарлатанство”.
А всъщност в историята на нашето Отечество има много славни и героични страници, с които можем и трябва да се гордеем ние и нашите потомци. Такава е Освободителната руско-турска война 1877–1878, уникална в световната история. Неслучайно сред несметното количество освободителни войни именно тя носи това име.
Преди 140 години Русия започва война са освобождаване на единоверците, православните българи, заплашени от изтребление или поголовна ислямизация.
Някога имената на героите от Освободителната война и разказите за подвизите им са известни на всички в Русия, поменават ги на църковни служби, в тяхна чест издигат храмове и паметници, посвещават им стихове и песни. “Всяка висша и обединяваща мисъл и всяко вярно обединяващо всички чувство – това е най-голямото щастие в живота на нацията”, пише Ф.М. Достоевски.
В руската дореволюционна историография няма разновидности в интерпретацията на причините, характера на бойните действия и значението на войната. За всички това е пределно ясно. Всички знаят, че след безплодните опити за мирно принуждаване на Османската империя да промени положението на подчинените й славянски народи, на 12/24 април 1877 г. Александър II подписва манифеста за обявяване на война на Турция, в който се казва: “Християни на България! Вие преживявате днес дни, вечни за вас. Часът удари за освобождаване от вашия безправен мюсюлмански гнет”. Войната се превръща в кулминация на политиката на Русия, която последователно отстоява идеята за независимост на славянските народи, което в същото време не влиза в плановете на европейските държави. Те не само проявяват поразително равнодушие към фактите на масови убийства и изтезания на десетки хиляди славяни, но смятат за законни действията на Османската империя, жестоко потушаваща въстанията на доведените до отчаяние покорени народи.
По многобройни свидетелства на съвременници, “никога никоя война не е възбуждала в Русия такова всеобщо съчувствие, не е предизвиквала така жертвоготовна любов, не е заслужила в такава пълнота названието “народна”. В унисон с И. С. Аксаков пише Ф. М. Достоевски: “Народът сам се вдигна на война начело с царя. Когато се чу царското слово, народът се завтече в църквите и така по цялата руска земя. Когато четоха манифеста, народът се прекръстваше, всички се поздравяваха един друг с войната. Ние сами го видяхме с очите си, сами чухме…”.
Войната се назовава Освободителна, защото руският народ извършва подвига на саможертвата, с кръвта си възкресява към живот братята си по вяра и връща от небитието България на световната политическа карта. Точно затова в България има около 450 (!) паметници, посветени на героите от Освободителната война, улици в български градове и села носят имената на руските освободители. В българските църкви ежедневно се възнася молитва за Царя Освободител и за всички паднали за свободата на България. В много български семейства от поколение на поколение като скъпоценна семейна реликва се предават руски монети, сечени през 1877 г., в които пробиват дупка и носят на врата заедно с кръстчето.
За тази война са написани множество исторически изследвания, но в нашето общество обидно малко се знае за нея. Причината не е само, че ореолът на “героите от минали времена” с годините избледнява. Важен показател е, че съветската власт унищожава първо именно паметниците в чест на Освободителната война. Съборени са всички воински мемориали, посветени на тази война, разрушени са всички паметници на легендарния “бял генерал” М. Д. Скобелев; нещо повече, осквернен е гробът му в родовото имение в Рязанска губерния.
В МОСКВА ПАРАКЛИСЪТ ПАМЕТНИК НА ГРЕНАДИРИТЕ – ГЕРОИТЕ ОТ ПЛЕВЕН (НА ФОТОГРАФИЯТА), ПОСТРОЕН С НАРОДНИ СРЕДСТВА, Е РАЗОРЕН И ПРЕВЪРНАТ В ОБЩЕСТВЕНА ТОАЛЕТНА (!).В Петербург е унищожена Колоната на Славата, съоръжена от 140 трофейни турски оръдия, пленени в боевете при освобождаването на България. Това е практическото въплъщение на курса на победилата през октомври 1917 г. партия на болшевиките за ликвидация на традиционния хилядолетен код на руския народ, на неговата държавническа и духовна опора, на унищожаване на Русия като историческа държава. На 12 април 1918 г. с подписите на Ленин, Сталин и Луначарски излиза Декретът за унищожаване на паметниците, издигнати “в чест на царете и техните слуги”. Не е трудно да се досетим, че под тази дефиниция попадат всички руски паметници, свидетелстващи за тържеството на руския дух.
Историята като учебна дисциплина се връща в съветското училище чак от втората половина на 30-те години. През 1934 г. са възстановени историческите факултети в университетите в Москва и Ленинград. На 15 май 1934 г. е прието Постановление на Съвета на министрите и на ЦК на ВКП /б/ за нуждата да се подготвят до юни 1935 г. съветски учебници по история, като задачата на авторите е да покажат историята на всяка (!) епоха в светлината на борбата на работническата класа за пролетарска диктатура и социализъм по целия свят. Препоръчва се да се обоснове ролята на царска Русия като затвор на народите, да се подчертае колониалната и контрареволюционната роля на руския царизъм във външната политика, а също и зависимостта му от западноевропейския империализъм. Задължителните за изпълнение инструкции са одобрени лично от Сталин.
Докато пишат “правилните” учебници по история, широко се разпространява “Руската история в най-сбит очерк”, написан от М. Н. Покровски, ръководител на Института на Червената професура и архивната служба, удостоен с похвали от самия Ленин. В очерка не се споменава за освобождаването на България, а самата Освободителна война е сведена до една фраза за това, че Русия я е започнала, за да си осигури по-голям експорт на зърно, на което пречела Турция. Това е отражение на популярната тогава концепция, според която движението на търговския капитал е стожер в руската история.
С течение на времето съветската историография се отказва от най-вулгарната марксистка облицовка, но основната тенденция в изобразяването на политиката на Руската империя се запазва – тя е обрисувана като агресивна, завоевателна и империалистическа. Методологическо ръководство на съветската историография за дълги години е указанието на Ленин за това, че основното обективно съдържание на войната от 1877–1878 г. “били буржоазно-националните движения или “конвулсиите” на освобождаващите се буржоазни общества от различни видове феодализъм” [ПСС, т. 26, с. 144]. Историята на Освободителната война се превръща в илюстрация на това как “царизмът подкарва” бедните руски войници в далечна България заради осъществяването на империалистическите си планове. Ще отбележим, че няма нито един документ, свидетелстващ за стремежа на Русия към териториално заграбване.
Въпреки че във всички световни военни академии се изучава уникалният военен опит на руските военачалници от балканската кампания, в Русия тези имена са под забрана, мнозина са били принудени да напуснат Русия и завършват дните си в емиграция.
От средата на 50-те години се въвеждат в обращение архивни документи, съветската историография донякъде променя гледната си точка за Освободителната война. Империалистическите стремежи на Русия както преди не се поставят под съмнение, но се признава, че “обективен [да се разбира: въпреки субективното желание, т.е. не искат, но така излиза – О. Р.] резултат от войната е освобождаването на България”. В енциклопедическия речник, издание от 1980 г., четем, че войната е “започната от Русия, за да укрепи влиянието й на Балканите и тя подпомага освобождаването на народите от Балканския полуостров от османско иго”. Но е точно обратното!
Русия започва войната с цел освобождаване на България и именно това помага за укрепването на авторитета и влиянието й на Балканите, дори въпреки че на Берлинския конгрес европейските държави я заставят да преразгледа условията на Санстефанския мирен договор.
Благодарение на увеличаването на изворовата база и на развитието на сътрудничеството с българските историци, изучаването на историята на Освободителната война се развива, но не в дълбочина, а в разширяване на кръга на изследователски въпроси. Целият разкрит корпус от материали се разгръща в удивителна картина: оказва се, че Александър II изобщо не иска да започне война, но е принуден под натиска на народа. Сред руския цар и в аристократическите среди освободителната война уж не предизвиква симпатии, а руското селячество смята борбата с турците за кръвен дълг, смятай – от класова солидарност. Съответно “всички прогресивни последици от политиката на Русия по отношение на угнетените народи в Османската империя не са свързани със субективните стремежи на монарха, а произтичат въпреки тях”.
Тази интерпретация с неголеми промени доживява до началото на 90-те години, когато изчезват строгите рамки на комунистическата цензура, стават достъпни много документи от специалните хранилища, в това число и дневниците на Ф. М. Достоевски, православна литература. Обърнете внимание: това, което свободно може да прочетеш в годините на т.нар. “самодържавна тирания”, ни е забранено да четем от ръководителите на комунистическата партия, които очевидно ненапразно се опасяват да не би Ф. М. Достоевски да разсее насажданата от 1917 г. негативна представа за Руската империя…
По израза на изтъкнатия руски историк А. Н. Боханов, “православната оптика” притежава особена форма на възприемане на света, съвършено различаваща се от позитивистко-материалистическите шаблони, утвърдени в историческото съзнание.
През призмата на “православната оптика” Освободителната война придобива ново измерение и това съдържание, което се открива на православното съзнание на руснаците, извършили безпримерен освободителен поход. Ако до неотдавна съветската историография не споменаваше излишно името на императора, предпочитайки да пише безлично: “Русия се стреми, Русия реши, царизмът разчита”, то сега читателите узнават, че външната политика на Русия се разработва и провежда не от абстрактен субект. Именно царстващият монарх Александър II е творецът на външнополитическата стратегия и тактика на Руската империя. Появяват се работи, където открито се утвърждава, че именно нравственият императив е основният в неговата балканска политика.
Запазени са документи, свидетелстващи, че императорът се опитва да избегне войната и по мирен път да принуди турските власти да изменят положението на подвластните им християни. Но не за да блесне с красноречие, той нарича войниците си “деца мои”. Императорът действително по бащински се отнася към тях, той разбира, че да се започне война в условията на още недовършена военна реформа и превъоръжаване, когато турската армия превъзхожда руската и по количество, и по качество на въоръжението, означава да прати мнозина то тях на сигурна смърт. Той разбира и че събитията на Балканите достигат критична точка и резултатът от забавянето ще бъде един – няма да има кого да спасява.
Почувствал подкрепата на народа си, който е жаден да отдаде дълга си на единоверците, изиграли важна роля в разпространението на кирилицата и християнството в древна Рус, и готов да пострада за вярата си, Александър II започва войната, смятана от руснаците “за истина, за свято дело”.
Вдъхновяващ пример за воините е личното присъствие на фронта на царя, убеден, че и синът му “като бъдещ император не може да не участва в похода”, и отправя на фронта бъдещия Александър III, чиито бойни заслуги са отбелязани с орден „Св. Владимир” I степен и орден „Св. Георги” II степен.
Във войната участват всички велики князе, фрейлините на императрицата в качеството на милосърдни сестри, целият блясък на руското офицерство, цветът на руската нация, в това число: синът на А. С. Пушкин, роднина на М. Ю. Лермонтов, светила на руската медицина: Н. И. Пирогов, Н. В. Склифосовски, С. П. Боткин, В. М. Бехтерев; художниците В. В. Верешчагин, В. Д. Поленов, К. Е. Маковски, писателите В. И. Немирович-Данченко, В. М. Гарашин, В. А. Гиляровски. Вовеки покриват имената си със слава руските военачалници М. Д. Скобелев, Ф. Ф. Радецки, И. В. Гурко, Н. Г. Столетов, Е. И. Тотлебен и много други.
Колкото и да е парадоксално, не многочислените трудове на наши историци, а пътуванията в България и общуването с българите помогна на нашите съотечественици за обогатяването на знанията за Освободителната война. Видените с очите си храмове-паметници, многобройните паметници на Царя Освободител, на военачалници и воини от Руската императорска армия, имена на руски герои, увековечени в названията на българските улици и площади, пробуждат много по-голям интерес към отечествената история, отколкото нашите училищни учебници с тяхното описание на развитието на производствените сили и производствените отношения.
Когато стоиш пред Паметника на свободата на Шипка, където и през лятото те подкосява пронизващият вятър, и се опитваш да си представиш как неголям отряд руски войници и български опълченци под командването на генерал Н. Г. Столетов четири месеца героично брани върха, отбивайки атаките на многобройния корпус на Сюлейман паша, как в молитвите си благодарят на Бога за победата: “Не нам, не нам, но имени Твоему…”, сърцето на руснака не може да не се преизпълни с гордост за своите съотечественици. Боли те сърцето.
В руския и в европейския печат Шипка е наричана “съвременните Термопили”. Тук се раждат съвсем други мисли и чувства, отколкото ако четеш за “конвулсиите на буржоазното общество”.
Стереотипите на секуларното съзнание се оказват устойчиви. И днес едни изследователи поставят акцент върху “филантропските” мотиви на руската политика, други търсят факти за завоевателните намерения. Разпространен е изводът, че в хода на войната Русия се бори за своите държавни и национални интереси, които обективно съвпадат с интересите на българите и на останалите поробени народи, и по такъв начин се осигурява етническото им спасение.
Специално се отличава група от автори, които провъзгласяват за фантом, за мит всички размисли за единството на вярата, за славянското братство, наричат митологема представата за Русия като за център на славяноправославния свят и предназначението й да покровителства и защитава славяните, за което в Русия нищо не знаели. Те предполагат, че “натрапващото се покровителство”, “истеричната медийно-църковна агитация”, работата на славянските комитети, всичко това пречи на “рационалното възприемане на действителността”, на “прагматичния подход” на руските управляващи кръгове. Подобни секуларни щампи се раждат не от днес.
Някога Ф. М. Достоевски, с тревога отбелязващ отстъплението на известна част от руската интелигенция от Църквата, не може да не отговори на “еволюционистите” и “прогресистите”, които призовават “да не се придава вероизповеден характер на разгърналото се движение в защита на славяните”. “Но какво да правим с историята и с живия живот: трябва или не да придаваме, като то от само себе си така излиза. Помислете: турчинът коли славянина за това, че той е християнин, рая, осмелил се да иска равноправие с него. Премине ли българинът в мохамеданство – турчинът веднага престава да го мъчи… Следователно, ако българите търпят такива люти мъки, то това е, разбира се, заради тяхното християнство…”.
Достоевски се опитва да бъде чут от “руските европейци”, разяснява, че православието не е само религиозна ценност на руския народ, но и негов политически мироглед, което предопределя особеното възприемане на света, с различни от тези на европейците държавност и култура. “В Европа е изгодата, у нас – жертвата”, пише Достоевски. “Братството во Христа” в този мироглед е първична и основополагаща категория на битието, отделяща на втори план кръвните връзки и геополитическите съюзи.
Руският народ тогава не знае какво е България, какви са българите, но разбира, че “безбожните агаряни” убиват братята во Христа и те умират с името на Русия на устните си. Тази народна “православна историография” споделя и император Александър II, и значително мнозинство от поданиците му.
На 4 януари тази година, това е денят на освобождаване на София, на Паметника на Цар Освободител в центъра на българската столица някой беше поднесъл свежи цветя, а наблизо върху снега беше написано: “Спасибо, Россия!”. Очевидно не всички четат за “фантоми” и “митологеми”.
Превод: „ГЛАСОВЕ“
Оригинал: Олга Решетникова, Столетие.ру
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!