Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Руско-турска освободителна война и Освобождението на България от турско робство и още нещо
3 март Национален празник — Ден на Освобождението на България от турско робство
Българите изминаваме дълъг път в тъмните векове на турското робство да стигнем до своето национално освобождение.
Официалната наука приема първите стъпки на национално пробуждане от Паисий Хилендарски, през извоюването на независима българска църква до организираната борба за независима държава, влизайки в коловозите на западното Възраждане.
Аз не смятам това за напълно вярно.
По такъв начин обезценяваме саможертвата и подвига на всички българи участвали в различните форми на книжовно просвещение и националноосвободителна борба, която не е прекъсвала нито за секунда от края на 14 век.
Книжовният живот през XV-XVI век постепенно се съсредоточава в манастирите, просветните хора са известни с имената „дяци“ или „граматици“. Те преписват и превеждат книги, съставят сборници. С преписки към богослужебните книги съобщават за съдбата на народа под турско робство. Западните краища запазват връзките си със светогорските манастири, където голям брой монаси опазват богатите библиотеки. Голяма е ролята и на Охридската архиепископия, която все още е самостоятелна. Най-важни просветни огнища са Рилския, Софийския и Лесновския манастири. Напълно забравени са Владислав Граматик ,Димитър Кантакузин, монах Гавраил, монах Мардарий, рилският монах Спиридон, Йосиф Брадати, поп Никола, поп Пейо, Матей Граматик, Яков Крайков.
В Русия, работи Киприян, последовател и възпитаник на Търновската школа. Киприян взима участие в съставянето на Московския летописен свод, известни са и два негови преписа – служебник и требник, които са свързани с преводната дейност на Евтимий. Оригинална е творбата му житие на митрополит Петър. Григорий Цамблак продължава започнатото в Русия от Каприян. Той пише „Надгробно слово за Киприян“, където разкрива близостта между българи и руси. Като митрополит в Киев, взима дейно участие в църковния живот, пише нови празнични слова, похвални слова за учителя си Евтимий Търновски, като по този начин издига авторитета му в Русия.
Първите 50 години от падането на България под турско робство са били най-кървавите и българите са дали най-много жертви.
Тази героична саможертва на българите спасява Европа за втори път след Тервел от арабите, сега от опасността да попадне под турска власт, тъй като задържаме турците дълго време на Балканския полуостров.
По време на турското робство българите вдигат 14 големи въстания и участват в над 50 похода на християнски държави, за които знаем твърде малко и историците и министерството ни остават в голямо задължение:
Походът на воеводата Стефан Елеазар в 1402 г.; въстанието на Шишмановци в 1405 г.; въстанията на богомилите в 1413 г.; походите на Владислав III Варненски в 1443-1444 г.; походите на Георги Кастриот (Скендер бег) 1443-1467 г. ;въстанието в Прилепско в 1564 г.; въстанието на войниганите в Панагюрище 1575 г.; Търновското въстание в 1595 г.; бунтът на поп Мартин в Русенско 1637 г.; Търновското въстание в 1686 г.; Чипровското въстание в 1688 г.; Марино въстание в Търново през 1700 г.; участие в Австро-турската война от 1737 г.; гръцко-българската завера в 1821 г.; Знеполското въстание в 1830 г.; Берковското въстание в 1835 г.; Върбановото въстание в 1837 г.; Пиротското въстание в 1838 г.
Руско-турските войни водени през 17, 18 и 19 век, са общо 14, а времето, което обхващат, е 349 години.
Най-постоянната и масова форма на национална борба е хайдутството.
Бертрандон де ла Брокиер в 1433 г. пише, че Ихтиманските възвишения били свърталище на хайдути и там турците се чувствали много несигурно. След края на похода под предводителството на Янош Хуняди и Владислав Варненчик, завършил трагично в битката при Варна в 1444 г. и след превземането на Константинопол (1454 г.),хайдутското движение се засилва. По това време се съобщава за заловения в София от турската войска водена лично от султана на войводата Радич. Припискате е лаконична: „1454 година султан Мехмед II плени Радич, български войвода в София.
Хайдутите били организирани в дружини от 5,6 до 100, и рядко над 200 души. Тактиката е на неочаквани нападения срещу турски чиновници, еничари, спахии и други насилници на християните. Хайдутите нападали войнишки части, които пренасяли „хазната“, градски чаршии, малки военни гарнизони, търговски кервани.
Особено интересна е 1594 г, когато Баба Новак и Дели Марко с 800 конни хайдути и местни сили обсаждат Видин и Свищов, превземат крепостите Никопол и на запад Кладово при по-следващият им рейд в 1596 са превзет и Плевен, Враца и Мездра.
B март 1595 г., Чавдар войвода с 2000 хайдути, включително дружината на Баба Новак, превземат София,главен град на Румелия и седалище на румелийския бейлербей.
Участието в хайдушката дружина било доброволно, а в нея царяла военна дисциплина. Подчинението на заповедите на войводата, избран с висшегласие, било задължително.
От българската войска хайдутите са съхранили в тъмните векове — бойното знаме.
През 1615 г. в Софийско действувала хайдушката дружина начело с Кьосоглу Вълко и дружината на Бързак войвода. През средата на XVII в. голям брой габровци хайдутуват из Шипченската планина.
Има исторически сведения за Дончо Ватаха от Копривщица, Кара Танас от Жеравна, Ангел войвода от с. Новаково Хасковско, Ильо войвода от село Берово, Малашевско, Стоян войвода Гълъб войвода и др. В народните предания и песни се пее за Чавдар, Страхил, Мануш, Индже, жени като Рада, Еленка, Тодорка, Бояна и др.
През средата на XIX в. българското хайдушко движение прераства в организирана революционна борба.
Най-известния български хайдутин от началото на 19 век е хайдут Велко, който през 1807 г. громи кърджалиите. Благодарение на изградената хайдушка организация от Велко по Църна река, Тимошко е присъединено към Княжество Сърбия през 1833 г. в изпълнение на Одринския мирен договор от 1829 г. Още при избухването на Първото сръбско въстание хайдушки чети, като тази на Хайдут Велко, вземат активно участие в сраженията в Белград.
Български хайдушки чети участват активно в Гръцката война за независимост, когато редица български хайдути участват на страната на гърците с четите си. Сред тях са Хаджи Христо Българин, Ангел Гацо, Индже войвода.
След Руско-турската война (1828-1829), броят на хайдутите продължава да се увеличава като район на действие са България, Румелия и Македония и навсякъде, където живеят българи.
В средата на XIX век, умереното течение, което предлага чрез легални средства и реформи България постепенно да извоюва политическата си автономия.
Революционното течение предлага всеобщо въоръжено въстание, което да доведе до политическото решаване на българския въпрос. Този радикален подход предполага борби и неизбежни кръвопролития.
Левски, Ботев, Раковски, всички апостоли и хиляди знайни и незнайни герои избират втория път и в резултат на саможертвата и героизма им, през 1876 г. избухва Априлското въстание. То е удавено в кръв, но постига своя политически ефект. С цената на 30 хиляди жертви българите фокусират вниманието на света върху проблема за тяхната независимост.
Това дава повод на Русия,(който отдавна търси),активно да се намеси в решаването на Източния въпрос.
Руската дипломация започва активни действия. В резултат на това в края на 1876 и началото на 1877 г. се свиква Цариградската конференция и се подписва Лондонския протокол, чиито решения османската империя категорично отхвърля.
„Изходът от Цариградската конференция ясно показа, че общото въздействие на Европа върху Турция е немислимо. Пасивното европейско съгласие е готово да принесе съдбата на балканските християни в жертва“ пише военния министър на Русия Милютин в специална докладна записка до цар Александър ІІ.
След бурни дебати в коронния съвет при царя, на 12 април 1877 г. мотивите на Милютин са приети. Войната започва.
За осем месеца руските войски освобождават цяла България и стигат до Константинопол. На паметната за всички българи дата 3 март в Сан Стефано, разположено на 12 км от Истанбул е подписан мирният договор между Русия и нейните съюзници Румъния, Сърбия и Черна гора от една страна и Османската империя от друга.
От точка 6 до точка 11 в този договор се разглеждат решенията, свързани с българския въпрос. България трябва да бъде трибутарно княжество.
Тя трябва да има управител християнин и местна войска. Границите й се покриват с границите на българската екзархия, и са утвърдени със султанския ферман от 1870 г., когато получаваме църковната си независимост. Тези граници включват Северна България ,без Северна Добруджа, която се дава на Румъния, цяла Тракия, без района на Гюмюржина и Одрин и Македония, без Солун и Халкидическия полуостров.
Ядрото на бъдещото опълчение, т. нар. “Пеши конвой на главнокомандващия” се формира главно от оцелелите български доброволци от Сръбско-Турската война, оцелелите по чудо от турския ятаган, глада и черкезките куршуми 28 ботеви четници и оцелелите от другите чети в България, които са емигрирали в Сърбия и Влашко. Почти всички българи на руска военна служба подават оставки и постъпват в българското опълчение. Сред многобройните имена в българското опълчение се открояват образите на брата на Васил Левски – Петър Кунчев, ранен в крака при боя на Шипка и лекуван след това в украинския град Харков; Димитър Багрянов, чийто внук по-късно е бъдещият премиер-министър на България Иван Багрянов; името на Кирил Ботев, брат на поета и революционер Христо Ботев, който по-късно след Освобождението остава да служи в армията, достига до чин генерал-лейтенант и участва във войните за национално обединение на България.
Опълченците и руските войски от 7-хилядния отряд на генерал Столетов заемат позиция на Шипченския проход и връх “Св. Никола”, където се разгарят най-жестоките боеве по време на войната на 21, 22 и 23 август 1877 г.
Началникът на българското опълчение генерал Столетов дава ласкава оценка за морално-боевите качества на опълченците и представя мнозина от тях за награда пред руското командване.
След неистови юруши на Сюлеймановите орди, които се разбиват в гранитната стена на руско-българската отбрана, Шипка е спасена и оттам и изхода на войната е определен. Плевен пада след жестока обсада и три неуспешни руски атаки.
През суровата зима на 1877-1878 г. телеграфът постоянно донася в главната руска квартира, въпреки нечуваните зимни върхушки, въпреки непрестанните опити на турците да превземат прохода: “На Шипка всичко е спокойно”.
С подписването на Санстефанския мир Русия постига целта, която си поставя с войната. Трудна и рискована, но все пак победоносна, войната от 1877-1878 е увенчана със Санстефански мир от Трети март.
Русия дава предостатъчно категорични доказателства на българите за добрата си воля и това се приема с възторг и дълбока, искрена благодарност към Освободителката.
Ревизията на договора от Берлинския конгрес става след намесата на западните Велики сили и руските врагове — Англия и Австро-Унгария.
ПОКЛОН пред РУСКИТЕ войници, загинали за свободата на БЪЛГАРИЯ!
ПОКЛОН пред РУМЪНСКИТЕ войници, загинали за свободата на БЪЛГАРИЯ!
ПОКЛОН пред СРЪБСКИТЕ войници, загинали за свободата на БЪЛГАРИЯ!
ПОКЛОН пред ФИНЛАНДСКИТЕ войници, загинали за свободата на БЪЛГАРИЯ!
ПОКЛОН пред ЧЕРНОГОРСКИТЕ войници, загинали за свободата на БЪЛГАРИЯ!
ПОКЛОН пред българите от Поволожието, Дон, Днепър, Северен Кавказ, Северна и Южна Осетия, Чувашия, Башкирия, Кримския полуостров и Татарстан, загинали за свободата на БЪЛГАРИЯ!
ПОКЛОН пред БЪЛГАРСКИТЕ ОПЪЛЧЕНЦИ загинали за свободата на БЪЛГАРИЯ!
ПОКЛОН пред Левски, Ботев, Раковски, всички апостоли и хиляди знайни и незнайни герои загинали за свободата на БЪЛГАРИЯ!
Автор: Йордан Халачев
Източник: ПРЕГЛЕД
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!