Tyxo.bg counter

Здравните безумия в историята

Здравните безумия в историята

Наркотици

Една от съществените разлики между нашето време и викторианската епоха се крие в отношението към наркотиците като хероина, морфина, кокаина и канабиса. През 19. век съвременните наркотици са били продавани във всяка аптека като „вълшебно” универсално средство срещу всякакви болежки и недъзи – от детско непослушание до „женска хистерия” и от кашлица до хронична болка.

Най-чудовищна от днешна гледна точка

изглежда безпрецедентната мания по успокояващите средства за малки деца. Направо казано, тези сиропи, прахчета и таблетки са били претъпкани с твърди наркотици.

За илюстрация, в една статия на „Ню Йорк Таймс“ от 1910 г. се изреждат най-често използваните съставки на „детските успокояващи сиропи”. Те включват хлороформ, кодеин, хероин, опиум на прах, канабис и различни форми на морфин - всичките в „конски дози” и често в комбинация. Например всяка унция от популярния „Успокояващ сироп на мисис Уинслоу” е съдържала 65 милиграма морфинов сулфат. За сравнение леталната доза морфин за възрастен човек е 200 милиграма. Иначе казано, в онази епоха загрижените родители са

„лекували” коликите, растежа на първите зъби,

както и нормалните детски кошмари, безпокойства и хиперактивност с дози твърд наркотик, които биха могли да укротят и побесняла горила. Между другото споменатият сироп е спрян от продажба в Обединеното кралство едва през 1930 година.

Историята на твърдите наркотици като фармацевтичен пазарен хит е много дълга и „славна”. Затова ще се ограничим, като добавим още един любопитен момент от нея. През 1898 г. една от големите германски фармацевтични компании пуска на пазара

ново, изключително ефикасно средство против кашлица. Веществото се нарича диацетилморфин, а търговското му име е Heroin. Най-интригуващото в цялата история е, че лекарството е било рекламирано като заместител на морфина, който не предизвиква наркотична зависимост. Това, при положение че от фармакологична гледна точка диацетилморфинът представлява по-силна и бързодействаща форма на морфин, която и до днес се използва в медицината като аналгетик. Това недоразумение обаче не изглежда толкова безпрецедентно, ако имаме предвид, че кокаинът е бил пуснат по аптеките през 1879 г. като средство за лечение на морфинова зависимост.

Лоботомия

В историята на човечеството е имало няколко десетилетия, през които механичното повреждане на човешкия мозък е било смятано за легитимен терапевтичен метод. Именно това е ненаучното описание на инвазивната хирургическа процедура, известна като „лоботомия”.

Разработена от португалския медик Антонио Егаш Муниш през 1935 г., лоботомията представлява

хирургическо откъсване на т.нар. префронтален кортекс

(най-предната част на мозъка) от останалата част на мозъка. Муниш открил, че процедурата укротява някои психотични пациенти като своеобразно „даване на късо”. За този свой принос уважаваният невролог получава Нобеловата награда за медицина през 1949 година.

Трябва да кажем, че опасностите от лоботомията са донякъде очевидни и за хора без медицинско образование. Достатъчно е да споменем, че префронталният кортекс е отговорен за вземането на решения, планирането, изразяването на индивидуалност и социалното поведение – основните неща, които ни правят хора и личности. Един от учениците на Муниш, американският лекар Уолтър Фрийман, става толкова яростен привърженик на лоботомията, че започва мащабна кампания за нейното популяризиране. Нещо повече, Фрийман е недоволен от сложните хирургически процедури, предписани от Муниш, и изобретява опростена техника, станала печално известна като „лоботомия с шило за лед”. За да не губи време в „подробности”,

целеустременият доктор забивал шило над окото на пациента, почуквал с чукче, за да достигне мозъка, след това раздвижвал инструмента, изваждал го и повтарял процедурата над другото око. При това често вместо анестезия бил прилаган електрошок, с който пациентите били поставяни в безсъзнание.

Да се каже, че Фрийман е стигнал твърде далеч с лоботомията, би било огромно омаловажаване на неговата дейност. Докторът започнал да извършва лоботомия „на конвейер”, преминавайки с шилото и чукчето от един пациент на друг. При това карал асистентите си да засичат времето, за което поставял нови скоростни рекорди. „Доктор Лоботомия” се сдобил с много последователи в медицинското съсловие по света. Процедурата се разпространила светкавично, защото била проста, а и защото по това време нямало много други възможности за третиране на пациенти със сериозни душевни заболявания. Проблемът е, че Фрийман и неговите последователи започнали да прилагат лоботомия за какво ли не, включително за невроза, тревожност, депресия и дори за „криминални наклонности”.

В пика на безумието през 40-те години процедурата

била извършвана дори на абсолютно здрави „трудни” тийнейджъри.

Всичко това щеше да е поне разбираемо, в случай че лоботомията беше ефективна терапия. Истината е, че процедурата успокоява някои от пациентите с тежки психози, като нанася постоянни и необратими мозъчни увреждания. Ето как медикът и специалист по лоботомия П. Макдоналд Тоу описва обичайното състояние на пациентите след лоботомия в една своя публикация от 1955 г.: „Менталните увреждания са по-големи при по-висшите и специфично човешки функции. Лишени от своята автономия, инициатива и самоконтрол, те се справят значително по-добре в структурирана ситуация”. Иначе казано, целта на лоботомията е

не да лекува, а да създаде кротки и безобидни пациенти за психиатричните институции.

От средата на 50-те години лоботомията постепенно е низвергната като медицинска практика. За това допринасят предизвиканите от нея граждански протести, както и първите научни изследвания, доказващи съмнителните ползи и безспорните вреди от процедурата. Своята роля изиграва и появата на първите ефективни антипсихотични медикаменти през 50-те години.
Според някои данни през 40-те и 50-те години на 20. век на лоботомия са били подложени не по-малко от 100 хил. души, половината от тях в САЩ. Ако имаме предвид съвременния начин на живот, както и наскоро оповестеното проучване, че близо 40% от жителите на Стария континент страдат от психически и неврологични заболявания, можем да сме изключително доволни, че лоботомията вече не е рутинно лечение за депресия или тревожни разстройства.

Кръвопускане

Ако изключим наркотиците, кръвопускането като средство за лечение е най-древното и най-продължително практикувано медицинско безумие на човечеството. Знаем, че то е било практикувано от великите древни цивилизации, в Древна Гърция, Египет и Месопотамия. Кръвопускането е било активно практикувано през 19. век, а дори и днес някои хора са убедени, че

то лекува всичко – от акне и настинка до всяко възможно смъртоносно заболяване.

Т.е. в продължение на най-малко две хилядолетия източването на определени количества кръв от болни хора е било смятано за лечението „по подразбиране” за всяка възможна човешка болежка или неразположение.

В повечето случаи кръвопускането е било прилагано в съгласие с изпитания древен принцип „по-добре да направим нещо, отколкото да признаем, че нямаме никаква идея какво да направим”. Това универсално „лечение” не е измислено поради кръвожадността на нашите далечни прадеди. Неговите корени са в очарователното от съвременна гледна точка праисторическо допускане, че менструацията е процес, който пречиства жените от „лоши течности”.
Факт е, че

бащата на медицината Хипократ е бил дълбоко убеден в това.

По-късно легендарният древноримски медик Гален надгражда тази, да речем, концепция, създавайки теорията за четирите основни течности (кръв, флегма, черна и жълта жлъчка) на тялото, чийто баланс предопределя здравето на човека. Съответно източването на „излишната” кръв води до балансиране на четирите „хумора” и съответно до подобряване на здравето.

Основният принцип на кръвопускането е бил, че колкото по-тежко е заболяването, толкова повече кръв трябва да бъде пусната. При това се е смятало, че е добра практикаизточването на кръв да продължи, докато пациентът не припадне. Още по-интригуващо от съвременна гледна точка е, че кръвопускането е било прилагано дори в случаи, при които нещастният пациент и без това е кървял обилно – от обикновено кървене от носа до потенциално смъртоносни кръвоизливи.
Пускането на кръв е било рутинна процедура преди раждане и каквато и да е форма на хирургия, включително ампутация. Днес знаем, че кръвопускането, с изключение на някои редки случаи, има медицински (или какъвто и да е) смисъл единствено когато става дума за кръводаряване. Нещо повече, при повечето заболявания кръвопускането е безусловно вредно, защото отслабва пациента и намалява съпротивителните му сили срещу инфекции.

Можем само да предполагаме колко болни хора са приключили земния си път заради целенасочена и напълно ненужна загуба на кръв. Единствената реална полза от кръвопускането вероятно е в прочутия плацебо ефект. Болните хора просто са вярвали, че обилното кървене е полезно за тях. Това вероятно е помагало за възстановяването им, особено ако състоянието им не е било смъртоносно, и преди всичко, ако са били достатъчно здрави, за да оцелеят след тежка кръвозагуба.

Трепанация

Трепанацията, или пробиването на дупка в човешки череп, вероятно е най-древната хирургическа практика. Най-старите открити черепи с целенасочено пробити в тях отвори датират от времето на неолита (8 хил. г. пр.н.е.). Първоначално тази страховита процедура е била извършвана със спиритични мотиви като гоненето на зли духове. По-късно обаче трепанацията е съзнателно използвана за спешна хирургия на главата след черепни травми, предизвиквани от класически древни оръжия като сопи и боздугани.

Изненадващо от съвременна гледна точка, археологическите данни показват,

че мнозина от претърпелите тази операция са доживявали до дълбока старост (т.е. до 40-годишна възраст). Съвременните хирурзи извършват подобна процедура, наречена краниотомия, например за отстраняване на хематоми. За разлика от своите древни колеги обаче, днешните медици използват анестезия и като цяло не оставят пациентите си да живеят с отворени дупки в главата.
Друга утвърдена хилядолетна практика, която съвременните хирурзи категорично отказват да възприемат, е използването на трепанация за лечението на всякакви болежки, свързвани, правилно или не, с главата, включително

епилептични пристъпи, мигрени или психични заболявания.

Факт е, че трепанацията намалява вътречерепното налягане. Като цяло обаче според съвременната медицина пробиването на черепа за лечение на мигрена е прекалено радикално и абсолютно ненужно. Интригуващ факт е, че през Средновековието се е смятало, че психичните заболявания са предизвиквани от „камък на лудостта”, намиращ се в мозъка. Разбира се, този камък е трябвало да бъде отстранен. За целта т.нар. бръснари-хирурзи са извършвали трепанация в „полеви” условия и са изваждали от главата на пациента нещо, което са обявявали за „камъка на лудостта”. За тази практика свидетелства прочутата картина „Изваждането на камъка на лудостта” на холандския художник Йеронимус Бош.

Целият пример с трепанацията обаче нямаше да е толкова поучителен за някои страни на човешката природа,

ако тази процедура не се прилагаше и в момента. Факт е, че и днес има някои просветени (или умопомрачени) или просто ексцентрични индивиди, които пропагандират трепанацията нито повече, нито по-малко като средство за постигане на по-висше ниво на съзнанието.

При това хората, избрали този пряк път към „нирвана”, извършват процедурата сами, вероятно защото никой медик, уважаващ професията си, не би помогнал в начинанието.

Радиация

Най-близкото до съвремието здравно безумие на човечеството е използването на радиоактивни вещества като средство за лечение и за превръщането на света в по-добро място. Хората винаги са имали слабост към новите технологии. Ако добавим към това дълбоко вкорененото атавистично влечение към неща, които светят в тъмното, можем донякъде да си обясним ефекта, който откриването на радиацията в края на 19. век е имало върху колективното съзнание на човечеството.

Накратко, хората са били очаровани от радиацията и са започнали да й приписват чудодейни свойства – например, че лекува абсолютно всякакво човешко заболяване и като цяло прави хората по-здрави и по-добри. В началото нещата са започнали по един почти невинен, детски начин – под формата на

масовата мания по часовници със светещи в тъмното циферблати

в началото на 20. век. Трябвало да изминат десетилетия, преди някой да обърне внимание на факта, че много от жените, нанасящи радиевата боя върху часовниците, умирали преждевременно, при това по начини, които са твърде ужасяващи за описване дори в научно списание.

Така човечеството влиза в един продължил няколко десетилетия учебен час. В него хората научават по трудния начин един тежък урок за прилагането на нови и недостатъчно проучени технологии – урока за въздействието на йонизиращата радиация върху живите организми.

Всъщност манията по радиоактивните вещества (най-вече торий и радий) през цялата първа половина на 20. век е била толкова мащабна, че днес е трудно да преценим коя форма за въвеждането им в човешкото тяло не е била използвана мащабно и в продължение на десетилетия.

Сред тях относително най-скучни са таблетките, праховете и радиоактивните тонизиращи напитки, както и свещичките с радий, предписвани срещу полова немощ.

Radithor, един от най-популярните радиеви тоници,

е бил на пазара от 1918 до 1928 г. Американският индустриалец Ебен Байерс бил толкова яростен почитател на Radithor, че според някои оценки е изпил общо около 1400 бутилки от него преди смъртта си през 1932 г. Заглавието на в. „Уолстрийт Джърнъл“ по този повод е колкото зловещо, толкова и красноречиво: „Радиевата вода работеше чудесно, докато не му падна челюстта”.

В началото на 20. век една от най-популярните здравословни практики в западната цивилизация е било обогатяването на питейната вода и на водата за къпане с радиация. За целта са били продавани специални керамични съдове, както и „еманатори”, отделящи радиоактивни изотопи във водата. На сериозен потребителски интерес се е радвала и радиоактивната козметика, включително червила и пудри.
Най-знаменитият продукт от този вид е бил популярният във Франция през 30-те години

крем за лице Tho-Radia.

Самото му име загатва за съдържанието едновременно на торий и радий. Разкрасяващият крем бил само един от серията козметични продукти, продавани с това име. На този фон едва ли трябва да се учудваме, че в онези времена хлябът, чаят и шоколадът с радиоактивни вещества са били смятани за изключително здравословни.

След всичко това, ако изключим продаваните до края на 70-те години детски играчки със светещи в тъмното радиоактивни части, най-впечатляващият продукт на потребителската радиационна мания е т.нар. скротален радиоендокринатор. Този изумителен инструмент е бил произвеждан от предприемчивия изобретател на вече споменатия тоник Radithor – американския индустриалец Уилям Бейли. Неговата употреба била едновременно лесна и дискретна – мъжете, страдащи от полова немощ, трябвало да привързват напоените с радий пластини към интимните си части, докато спят.

Между другото, Уилям Бейли бил известен с това, че редовно използва собствените си продукти, както и с хвалбата си, че е изпил повече радиева вода от всеки друг жител на планетата. Бейли запазва непоклатимата си вяра в здравословния характер на своите радиоактивни продукти чак до 1949 г., когато умира от рак на пикочния мехур.

Автор: Начо Стригулев, obekti.bg

Мненията на редакцията и на автора/ите могат да не съвпадат.

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви!

Събития+ | Открития+ | Китай | Фалун Гонг | Наследство

Харесайте facebook страницата ни