Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Ориана Фалачи: Каква Европа? Европа я няма вече

Италианската топжурналистка разтърсва читателите с последната си книга „Интервю със себе си. Апокалипсис”

Ориана Фалачи е едно от най-известните и остри пера на Апенините. Тя почина през 2006-а, но книгите й продължават да разтърсват света. „Интервю със себе си. Апокалипсис“ е една от тях и се появява на книжния пазар у нас с логото на изд. „Ера“. Ориана започва журналистическата си кариера едва шестнадесетгодишна.

През 1963 г. се премества в Ню Йорк и пише за в. „Ню Йорк таймс”, сп. „Лайф” и лондонския в. „Таймс”. Работи като репортер в Южен Виетнам по време на войната там.
През 1968 г. Ориана отново е в центъра на събитията. Тя отразява мирна демонстрация в Мексико, на която властите отвръщат с насилие. Неочаквано по Фалачи са изстреляни три куршума, войници я влачат за косата и я оставят, защото мислят, че е мъртва.

Тя обаче оживява и продължава журналистическата си кариера.
Фалачи налага собствен стил в журналистиката със своите скандални и силно персонифицирани интервюта. Световна слава й носят разговорите с Ясер Арафат, Голда Меир, Фидел Кастро, Муамар Кадафи, Хенри Кисинджър, Федерико Фелини, Индира Ганди.

След разговор с бившия държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър той заявява, че това е „най-катастрофалното” интервю, което е давал през цялата си политическа кариера.

По-късно Ориана започва да пише книги, в които изразява позицията си по актуални обществени проблеми – дебатите за аборта през 70-те години, гражданската война в Бейрут, съпротивата срещу режима на „черните полковници” в Гърция.
На върха на кариерата си Фалачи неочаквано потъва в мълчание заради личната си драма – борбата с рака. Но след атентатите от 11 септември журналистката отново предизвика световен скандал с публикациите си, провокирани от трагичните събития.
Творчеството на Ориана е отражение на собствения й живот – изпълнен със страст, решителност, целеустременост и сила. Нейният пламенен и мощен глас ще остави завинаги своя остър отпечатък върху политическия и обществения живот на ХХ век. Глас, който никога няма да бъде заглушен.

Вчера гледах документален филм, в който една интелигентна и образована жена, архитект от Багдад, облечена в дрехите, определени от Корана, каза: „Много се надявам, че ние ще постигнем демокрацията. Разбира се, демокрация от ислямски тип“. ИСЛЯМСКИ ТИП. Тоест, управлявана от молли, имами, законите на Мохамед, на господ, който е абсолютен господар. Пълна тъпотия е илюзията, че тези избори могат да променят нещо.

Тъпотия?

Тъпотия. Доказват го тържествуващите тълпи по улиците на Багдад, скупчени около обезобразения, разкъсан труп на американец в униформа. Доказват го „бойците“, които всеки ден убиват по един министър или министър-председател от временното си правителство и стотици новобранци. Доказват го варварите, които обезглавяват заложници в името на най-справедливия Аллах. В тази връзка да ви запитам – успяхте ли да изгледате видеозаписа на обезглавяването на Пол Джонсън, американския инженер, отвлечен миналия юни? Аз не можах. Накарах да ми го разкаже човек, който го е гледал, и… Така, Джонсън е проснат на диван, покрит с чаршаф. Плаче. Облечен е в червен анцуг, сега в такива обличат заложниците, осъдени на смърт, ръцете му са вързани с въже и плаче. Плачейки, говори нещо, което не се разбира. Може би моли за милост. Палачът е облечен с бяла престилка, като лекар или санитар. Камерата го снима откъм гърба така, че да не може да бъде разпознат, вижда се само дясната му ръка, в която държи нож с трийсетсантиметрово назъбено острие, вижда се и лявата му ръка – на китката има красив златен часовник. Със спокойна, бавна крачка се приближава до Джонсън, който продължава да плаче. С лявата си ръка, украсена от скъпия златен часовник, вдига мокрото му от сълзи лице. С дясната допира ножа до шията му и започва да реже. Бавно и внимателно. Не бърза. Без да обръща внимание на крясъците, които скоро се превръщат в гъргорене, хриптене, докато накрая спират. През цялото време в стаята звучи сладка, монотонна песен. Гласът на жена, която пее: „Взривете ги, взривете ги! Убийте ги, където и да са! Унищожете ги!“. А колкото до главата на Джонсън, бедната му глава – на снимките тя беше поставена върху корема му, знаете ли къде е била намерена? Във фризера в къщата на един от ръководителите на „Ал Кайда“, арестуван в Риад. Той си я бил прибрал. Държал я като трофей.

Защо ми разказахте толкова подробно, в такива детайли това злодейство? Защо?

За да се ужасите. Да се изплашите, да ви унижа. А също така да ви помогна да разберете защо ги ненавиждам със същата сила, с която те ме ненавиждат. Ох, направо ме разсмиват дърдорковците, които декламират: „Тероризмът не може да бъде победен с оръжие“.

Но вие самата писахте, че тази война е между култури, не между армии…

Писах го по повод на тяхната пълзяща, на пръв поглед мирна инвазия, с която завладяват Европа, по дяволите! Писах го по повод тяхното размножаване чрез нелегалните нахлувания по море и политиката-на-утробата. Писах го по повод на наглостта, с която налагат своите костюми и обичаи, като ни карат да премахнем свинското от училищните столове или като забраняват на нашите деца да предлагат на техните деца пържени оризови топки с марсала! Не съм го писала във връзка с техния тероризъм! Как бихме могли да се борим с техния тероризъм – тероризъм, който ни коли, реже ни главите, взривява ни със стотици, с хиляди наведнъж? Наистина ли с целувки и прегръдки, с прошка, с да-се-обичаме-много на папа Войтила? Да не би сега вече да е забранено и да се защитаваме, когато искат да ни убият?!?

Добре. И да забравим този нож с назъбено острие, тази глава във фризера, докато говорим за Европа.

Каква Европа? Европа я няма вече. Има Еврабия. Какво разбирате под Европа? Този така наречен Европейски съюз с неговата смешна, непочтена конституция, която оставя настрана, тоест отрича нашите християнски корени, нашата същност? Както вече казах, Европейският съюз е просто един финансов клуб. Клуб, пожелан от вечните господари на този континент, тоест от Франция и Германия. Това е лъжа, с нея трябва да се задържи на крака проклетото евро, да се утвърди антиамериканизмът, ненавистта към Запада. Извинение, за да се плащат огромни заплати, освободени от данъци, на евродепутати, които заедно с чиновниците на Европейската комисия си живуркат в Брюксел. Това е номер да си навират носа в нашите джобове и да тъпчат организмите ни с генномодифицирани храни. Месо, което вече не е месо, риба, която вече не е риба, зеленчуци, които вече не са зеленчуци, пармезан, който вече не е пармезан, мляко, което вече не е мляко, вино, което вече не е вино. Така новите поколения, освен че израстват, без да знаят вкуса на истината, не научават и какъв е вкусът на добрата храна. И заедно с рака на душата телата им също се разболяват. Но най-вече това е инструмент да се пропускат все повече завоеватели на нашата територия, да им се позволи да обикалят из нашия дом без никакви пречки. Помислете си за историята с „Кап Анамур“, немския кораб, който се промъкна в наши води с намерението да осигури политическо убежище на трийсет и седем суданци, уж нещастни бегълци от мръсния робски режим в Хартум, но в действителност хитреци, идващи от Гана и Нигерия. Спрян от нашите погранични служби, корабът остава в открито море цели три седмици. През това време Роберто Кастели, министър на правосъдието, казва на Германия: „Ние какво общо имаме с това? Те се намират в международни води. На борда на немски плавателен съд с немски капитан и екипаж. Следователно те са поискали политическо убежище от вас. Дайте им го“. Но Германия, тази Германия, дето не иска да си прибере кюрда Окалан, за когото има издадена заповед за арест, отговаря: не, благодаря. И докато италианските колаборационисти възхваляват капитана антиглобалист, посветен на нелегалната имиграция, тоест търговец, който преди да натовари хитреците, ги е накарал да си платят по хиляда долара на глава; докато журналистите пишат сърцераздирателни хуманни статии за трийсет и седемте хитряги, вътрешният министър Пизану се предава. Позволява им да акостират в пристанището Емпедокъл, разрешава им да слязат от кораба и ги настанява в Центъра за емигранти в Агридженто. А после рецитира – отчаян или разкаял се – два много подходящи стиха на Монтале: „Тази вълна на състрадание, стоварила се върху нас, е последен данък“.

Виждам, че все по-малко вярвате в Европа…

Вярвах, когато все още беше Европа, когато не беше станала Еврабия.

komentator.bg 

Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!