Буднаера-Епохалнивремена
Буднаера-Епохалнивремена: Новини и горещи теми от България и света
Събития+ | Открития+ | Китай | Фалун Гонг | Наследство
  
  
spacer
   

Архипелаг ГУЛАГ: ЖЕНАТА В ЛАГЕРА

Александър Солженицин

 

Архипелаг ГУЛАГ
1918–1956
Опит за художествено изследване
Александър Солженицин

Как да не мисли човек за тях още на следствието? Ами нали те са някъде в съседните килии! В същия затвор, при същия режим. Как понасят те, слабите, това непоносимо следствие?

В коридорите — нито звук, не ще различиш походката им, шумоленето на роклите им. Но в един момент бутирският надзирател се забавя с отключването на вратата, оставя мъжката килия да престои половин минута в горния светъл коридор покрай прозорците — и изпод намордника на коридорния прозорец, долу, в зелената градинка, на ъгъла на асфалта, изведнъж виждаме също така застанали в колона по двама, също така очакващи, докато им отворят вратата, глезени и обувки на жени! — глезени само и обувки на високи токове! — и това е като вагнеровския удар на оркестъра в „Тристан и Изолда“! Нищо не сме в състояние да разгледаме по-нагоре от глезените и надзирателят вече ни натиква в килията, ние се тътрим озарени и огорчени, доизрисуваме си всичко останало, въобразяваме си ги небесни и умиращи от отчаяние. Как са те? Как са те!…

Но на тях като че ли не им е по-тежко, а може дори да им е и по-леко. От женските спомени за следствието не съм попадал досега на нещо такова, от което да заключа, че те са се чувствували по-обезкуражени от нас или с по-понижен дух. Лекарят гинеколог Н. И. Зубов, който също излежавал 10-годишна присъда и е лекувал и наблюдавал непрекъснато жените в лагерите, разправя наистина, че статистически жената по-бързо и по-живо от мъжа реагира на ареста и на главния му резултат — загубването на семейството. Тя е душевно ранена и това най-често води до прекъсване на уязвимите женски функции.

А мен в женските спомени за следствието ме поразява именно: за какви „дреболии“ от арестантска (и съвсем не от женска) гледна точка биха могли да мислят там. Надя Суровцева, красива и още млада жена, навлича в бързината за разпита различни чорапи и ето че в кабинета на следователя тя е смутена от това, че разпитващият я поглежда от време на време в краката. Би трябвало да й е все едно, следователят да върви по дяволите, не е тръгнала с него на театър я, при това тя едва ли не е доктор (както е прието на Запад) по философия и пламенен политик, а вижте я сега! Александра Острецова, която е лежала на Болшая Лубянка през 1943 г., ми разказваше по-късно в лагера, че те там често се шегували: ту се криели под масата и изплашеният надзирател влизал да разбере коя липсва, ту си намазвали лицата с цвекло и в такъв вид се отправяли на разходка; ту, когато я викат на разпит, тя увлечено обсъждала с другите жени от килията: да иде ли този път по-семпло облечена, или да се появи с вечерна рокля? Вярно, че Острецова била по онова време разглезена лудетина, а и заедно с нея лежала затворена младичката Мира Уборевич.

По-късно в двора на Красная Пресня имах случай да бъда в съседство с етап току-що осъдени като нас жени и с изненада да открия, че те не са така измършавели, изтощени и бледни като нас. Равната за всички затворническа дажба и изпитанията се оказват за жените в общи линии по-поносими. Те не отслабват така бързо от глад.

Но и за всички нас, а особено за жената, затворът е още нищо. Лагерът е всичко. Именно там й предстои да бъде прекършена или вече огъната, преобразена, да се приспособи.

В лагера, напротив, на жената е все по-тежко. Като се почне от лагерната мръсотия. (Предвиждайки това, Н. И. П-ва наточва в килията си своята алуминиева лъжица, за да се коли ли, мислите? Не — за да отреже косите си. И ги отрязва.) Измъчила се до гуша от нечистотиите по затворите и етапите, тя не намира чистота и в лагера. В женската работна бригада и, ще рече, в общата барака тя почти никога не е в състояние да се почувствува както се полага чиста, да намери топла вода (често и каква да е: на 1-ви Кривошчоковски лагерен пункт през зимата в лагера няма къде да се измиеш — винаги замръзнала вода, която няма на какво да се размрази). По никакъв законен начин тя не може да си набави нито марля, нито парцали, а камо ли да се изпере!…

А банята? Как не! Тъкмо с банята започва пристигането в лагера — ако не се брои стоварването в снега от конските вагони и преминаването с багажа си на гръб покрай конвоя и кучетата. Дали ще има в банята вода, или не, все едно прегледът за въшливост, бръсненето на подмишниците и срамните възвишения дават на бръснарите — тези не на последно място аристократи в зоната, възможност да разгледат новопостъпилите жени. Веднага след това ще ги огледат и останалите привилегировани от рецидивистите — това е традиция, тръгнала още от Соловки, само че там, в зората на Архипелага, е в сила все пак нетуземната стеснителност — и там са ги разглеждали облечени, по време на заетостта им със странична работа. Но Архипелагът се вкаменява и процедурата става по-нагла. Федот С. и жена му (било им писано да се съберат по този начин) си спомнят сега със смях как привилегированите мъже, така наречените нагаждачи, заставали от двете страни на тесния коридор, а новопристигналите жени минавали по този коридор голи и не всички заедно, а една по една. След това между нагаждачите се решавало кой коя да вземе за себе си. (Според статистиката от 20-те години у нас една затворничка се е падала на шест-седем затворници.[1] След Указите от 30-те и 40-те години съотношението донякъде се изравнява, но не чак до такава степен, че да не се ценят жените, особено привлекателните.) В някои лагери са се придържали към по-вежлива процедура: отвеждат жените в бараката им — и тогава при тях влизат уверените и нагли нагаждачи, сити, с нови ватенки (неокъсаната и неомазнена дреха се възприема в лагера като страхотна контешка проява). Те се разхождат бавно между тях, избират. Сядат до тях, влизат в разговор. Канят ги при себе си на гости. Те не живеят като останалите в обща барака, а в „кабинки“ по няколко човека. Там разполагат с електрически котлон и тиган. Винаги могат да опържат картофки — мечтата на човечеството! На първо време си струва просто да хапнеш, да сравниш и осъзнаеш мащабите на лагерния живот. Нетърпеливите веднага след картофките настояват да им се отплати с което се полага, по-сдържаните изпращат жените и им обясняват бъдещето. Подреди си, миличка, живота в зоната, докато ти се предлага джентълменски. И чистотата, и прането, и приличното облекло, и неуморителната работа — всичко това зависи от теб самата.

И в този смисъл се смята, че за жената в лагера е „по-лесно“. По-лесно е да запази живота си. При „половата омраза“, с която някои мръшляци гледат на жените, недопуснали да изпаднат до ровенето в помийната яма, е естествено да се смята, че на жената в лагера е по-леко, след като се задоволява с по-малко храна и има възможност да избегне глада и да остане жива. За затъпелия от глад целият свят е засенчен от прострените крила на глада и нищо друго на света не съществува.

И наистина, има жени, които по натура и в цивилния живот се свързват с мъже, без много-много да отбират. За такива, то се знае, в лагера се откриват леки пътища. Личните особености не се вземат предвид в членовете на Наказателния кодекс, ала едва ли ще сбъркаме, ако кажем, че повечето жени, осъдени по Петдесет и осми член, не са такива. За някои от началото и до края тази крачка е по-непоносима и от смъртта. Други се свиват, колебаят се, смущават се (удържа ги и срамът пред другарките им), а когато се решат, когато се примирят — станало е, гледаш, вече късно — вече са непривлекателни за окото.

Защото не всяка получава такова предложение.

Така че още през първите дни мнозина от тях отстъпват. Разделителната межда е твърде жестока — и няма никаква надежда. Наред с омъжените, с майките на семейства, този избор го правят и почти момичета. И тъкмо момичетата, задушавани от нищетата на лагерния живот, стават скоро най-отчаяните.

А ако ли не? Какво пък, сама решавай. Надявай панталона и ватенката. И се мъкни из гората като безформено, дебело отвън и хилаво отвътре същество. Тепърва сама ще допълзиш, тепърва сама ще има да ни молиш.

Ако си дошла в лагера физически запазена и си направила разумната крачка още първите дни, смятай, че за дълго си се настанила в санитарната част, в кухнята, в счетоводството, в шивачницата или пералнята, и годините ще ти потекат безбедно, съвсем като в живота на свобода. В случай на нов етап ти и на новото място ще пристигаш напълно в разцвета си, и там ще знаеш как да постъпиш още от първите дни. Един от най-удачните ходове е да станеш прислужница на началството. Когато с новия етап в лагера пристига пълната и изнежена И. Н., дълги години живяла благополучно като жена на един голям армейски командир, началникът на УРЧ веднага си я набелязва и й дава почетното назначение да мие пода в кабинета му. Така леко започва тя да излежава своята присъда, като добре си дава сметка, че това е сполука.

Какво от това, че там, в живота на свобода, си обичала някого и си искала да му бъдеш вярна! Каква е изгодата от верността на една покойница? „На кого си изтрябвала, когато излезеш на свобода?“ — това са думите, звучащи вечно в женската барака. Ти загрубяваш, старееш, безрадостно и нахалост ще преминат последните женски години. Не е ли по-разумно да побързаш да вземеш нещо и от този див живот?

Жената се чувствува облекчена и от това, че тук никой никого не осъжда. „Тук всички така живеят.“

Отпуска я и това, че животът се лишава напълно от какъвто и да е смисъл, от каквато и да е цел.

Онези, които не се покоряват веднага, или сами ще променят решението си, или ще им наложат да си го променят все пак. На най-упоритите, и особено ако са хубави, животът им става немислим — предавайте се!

Имахме в лагерчето на Калужка застава (в Москва) едно гордо момиче М., лейтенант-снайперист, същинска царкиня от някоя приказка — алени устни, лебедова осанка, лъскаво черни коси.[2] Тъкмо на нея бе хвърлил око мръсният стар и дебел магазинер Исаак Бершадер. Той и бездруго отблъскваше с вида си, а нея, при живата й красота, при мъжествения й до неотдавна живот — особено много. Той бе чепато дърво, тя — стройна топола. Но той я държеше в такава мъртва хватка, че тя не можеше да вдигне глава. Бершадер не само я бе оставил окончателно на обща работа (всички нагаждачи действуваха съгласувано и му помагаха в хайката), не само караше надзирателите да я тормозят (а те бяха също заинтересовани да му се подмазват), но я заплашваше и с неминуем тежък далечен етап. И една вечер, когато светлината в лагера бе загасена, самият аз можах да видя с очите си в бледата виделина от снега и небето как М. премина като сянка от женската барака и с наведена глава почука на вратата на инвентарното помещение, за да иде при алчния Бершадер. След този случай тя се уреди благополучно в зоната.

М.Н., вече на средна възраст, работила в живота си на свобода като чертожничка, майка на две деца и загубила мъжа си в затвора, беше вече съвсем изтощена в женската бригада за горска сеч — ала продължаваше да упорствува и се намираше вече на необратимата граница. Краката й бяха отекли. След работа се мъкнеше в опашката на колоната и конвоят я подкарваше с приклади. Веднъж остава за един ден в зоната. Завъртял се около нея готвачът: обади ми се, ще те натъпча до пръсване. Тя отива. Той й поставя огромен тиган със свинско и пържени картофи. Тя изяжда всичко. Но след като се „отплаща“, повръща всичко — така отиват на вятъра и пържените картофи. Готвачът по-късно псуваше: „Гледай я ти нея, коконата!“ А оттогава тя постепенно взе да свиква. Успя да се уреди по-сполучливо. По време на лагерна кинопрожекция сама вече си избираше мъж за през нощта.

А която почака по-дълго, ще трябва след това сама да се потътри към общата мъжка барака, вече не при нагаждачите, да върви по пътеката между вагоните и еднообразно да повтаря: „Половин кило… половин кило…“ И ако се намери за нея такъв спасител, който да я последва с дажбата си, тя ще придърпа провесения чаршаф в своята вагонка от три страни и в тази шатра, в тази колиба (оттук и „шатровка“) ще почне да изкарва хляба си. Ако преди това не я издебне надзирателят.

Вагонката, преградена от съседките с парцали, е една класическа лагерна картинка. Но се случва и по много по-опростен начин. Пак ще се върна към кривошчоковския 1-ви лагерен пункт от 1947–1949 г. (Този поне ми е известен, а колко ли такива като него има?) В лагерния пункт рецидивисти, битоваци, малолетни, инвалиди, жени и майки — всички са омешани. Женската барака е само една, но за петстотин души. Тя е неописуемо мръсна, несравнимо мръсна, занемарена, със спарен тежък въздух, вагонките са без спално бельо. Съществува официална забрана мъжете да влизат там — но това не се спазва и не се проверява от никого. Там влизат не само мъже, но и малолетни, момченца по на 12-13 години отиват там „да се учат“. Отначало те са само наблюдатели: там не съществува лъжливата стеснителност, дали по липса на парцали или на време, но вагонките не се закриват със завеси и, разбира се, никога не се гаси светлината. Всичко се извършва с натурална естественост, пред очите на всички и едновременно на няколко места. Единствено явната старост или явната грозота са защита на жената — нищо друго. Привлекателността там е проклятие, на леглото на такава жена непрекъснато седят гости, тя е неизменно обкръжена, молят я и я заплашват с побой и с ножове и тя може да се надява не да устои, а да се предаде удачно, да попадне на такъв, който след това да я защити със своето име и своя нож от останалите, от следващите, от тази алчна върволица и от тези обезумели малолетни, възбудени от всичко, което виждат и вдишват. И само от мъжете ли да се зашити? И само от възбудата на малолетните ли? А жените, които виждат всеки ден всичко това, но самите не са търсени от мъжете — ами че тези жени също изпадат накрая в неконтролируеми чувства и се нахвърлят да бият благополучните си съседки.

В кривошчоковския лагерен пункт бързо се разпространяват венерически болести. Има слух, че почти половината от жените са болни, но няма изход и нищо не може да спре на прага им домогващите се чрез сила или молби до тях. Единствено предпазливите, като акордеониста К., който има връзки в санитарната част, проверяват в тайните списъци за венеричните, за да не сбъркат.

А как е на Колима? Там жената и така е нещо съвсем рядко, там тя е направо награбвана и обсебвана. Да не се случва там на жени да попаднат на магистралния път — няма пощада за тях нито от конвоя, нито от волнонаемния, нито от затворника. На Колима е в сила изразът „трамвай“ за групово изнасилване. Е. Олицка разказва как шофьорът ги проиграл на карти — цял камион с жени, превозвани по етапен ред в Елген — отбил от пътя и ги откарал за през нощта при разконвоирани строителни работници.

А как стоят нещата с работата? В смесените бригади все още се проявява някакво снизхождение към жената, там й дават малко по-лека работа. Но ако цялата бригада е женска, няма никаква пощада, от нея се искат кубици! А се случват и цели изключително само женски лагерпунктове, в които жените са и дървосекачи, и земекопачи, и производители на кирпич. Само в медните и волфрамовите рудници не назначават жени. Да вземем „29-а точка“ в Карлаг — колко жени са затворени там? Ни повече, ни по-малко — шест хиляди[3]. Какво работят? Елена О. е товарач — пренася чували по 80 и дори по 100 килограма! Е, помагат й все пак да нарами чувала, а и на младини се е занимавала с гимнастика. (През всичките си излежавани в лагера 10 години Елена Прокофиевна Чеботарьова също работи като товарач.) В женските лагерни пунктове се установява един не по женски жесток общ нрав: вечни псувни, вечни побоища и разпуснатост, иначе не ще вирееш. Но както отбелязва безконвойният инженер Пустовер-Прохоров, жените, взети от такава женска колона за прислужнички или на прилична работа, мигом се оказват тихи и трудолюбиви. Той наблюдава такива колони на БАМ, втората сибирска железопътна линия, през 1930-те години. Ето ви картинка: в горещ ден триста жени молят конвоя да им разреши да се изкъпят в запълненото с вода дере. Конвоят не им разрешава. Тогава жените единодушно се събличат голи и лягат да се пекат — покрай самата магистрала, пред погледите на преминаващите влакове с пътници. Докато това са местни, съветски влакове, бедата не е голяма, но се очаква да мине международен експрес с чужденци. Жените не се подчиняват на командите да се облекат. Тогава извикват пожарна кола и ги разгонват със струите от маркуча.

А ето и женската работа в Кривошчоково. В тухларната след изчерпване на кариерата срутват покривната конструкция (преди експлоатацията я разстилат по повърхността на земята). Сега трябва вече да повдигнат на 10-12 метра тежките сурови греди от голямата яма. Как да стане това? Читателят ще каже: чрез механизация. Естествено. Женската бригада прехвърля две въжета през двата края на гредата и като бурлаци в две редици (с равномерни движения, за да не наклонят гредата и да започват отначало) изтеглят въжето всяка от своята страна и по този начин — гредата. След юни двадесетина жени нарамват една такава греда и под командите псувни на своята вряла и кипяла бригадирка я пренасят на новото й място. Ще попитате — защо не с трактор? Но, моля ви се, откъде трактор през 1948 година? Тогава — с кран? А забравихте ли Вишински — „трудът-чародей, който превръща хората от небитието и от нищожества в герои“? При наличието на кран чародеят отива по дяволите. При наличието на кран тези жени така и ще останат да пребивават в състоянието си на нищожества.

На такава работа тялото се изтощава и всичко, което е женско в жената, постоянно или веднъж в месеца, престава да съществува. Ако все пак дочака да я освидетелствуват медицински, тя ще се съблече пред лекарите вече съвсем не същата, по която са се облизвали нагаждачите в коридора на банята: възрастта й е станала неопределима; раменете й са остро изхвръкнали, гърдите й са провиснали като изсушени торбички; изобилните гънки по кожата се бърчат върху плоското седалище, над коленете е останало толкова малко плът, че между двата крака се е образувал отвор, през който ще се провре овнешка глава и дори футболна топка; гласът е загрубял, пресипнал, а върху лицето е легнал отпечатъкът на пелаграта. (За няколко месеца работа при горската сеч се свлича и изпада според гинеколозите и друг важен орган.)

Това е то трудът-чародей!

Нищо в живота не е еднакво, а в лагера толкова повече. И в производството положението на всички не е еднакво безнадеждно. И колкото си по-млад, толкова понякога е по-леко. Като сега виждам деветнадесетгодишната Наполная, такава една здравенячка, с румени селски бузи. В лагерчето на Калужка застава тя работеше като крановичка на един страховит кран. Катереше се като маймуна до върха му, понякога без всякаква необходимост и на стрелата му, откъдето се провикваше над целия строителен обект „хо-хоооо!“, надвикваше се от кабинката, където нямаше телефон, с волнонаемния технически ръководител и с десетниците. Всичко й беше сякаш забавно, от всичко й беше весело, като че ли не се намираше в лагер, а щяха да я приемат в комсомола. С някакво несвойствено за лагера добродушие се усмихваше на всички. Винаги изпълняваше нормата си със 140 %, получаваше най-високата в лагера дажба и не се плашеше от никакъв враг (е, освен от оперативния работник) — техническият ръководител не би позволил да я обидят. Едно само не ми е ясно: как бе успяла да се обучи в лагера за крановичка? Дали я бяха приели тук безкористно? Впрочем тя излежаваше присъда по безобиден член за битово провинение. Направо пращеше от сила и здраве, а извоюваното положение й даваше възможност да се люби не по принуда, а по влечение на сърцето.

По същия начин описва своето състояние и Сачкова, затворена на 19-годишна възраст. Попада в селскостопанска колония, където впрочем хранят винаги по-добре и заради това е по-леко. „Търчах с песен от една жътварка до друга, учех се да връзвам снопите.“ Щом няма друга младост овен лагерната, значи ще трябва да се весели тук, къде другаде? По-късно я преместват в тундрата недалеч от Норилск, който й се сторил „някакъв приказен град, сънуван в детството“. След като излежава присъдата си, остава там като волнонаемна. „Помня, вървях в снежна виелица, обзета от някакво приповдигнато настроение, размахвах ръце в борба с виелицата, пеех «лудей сърцето от песен безгрижна», гледах преливащите се завеси на Северното сияние, лягах на снега и се взирах в небето над себе си. Искаше ми се да запея така, че да ме чуе Норилск: че не петте години са ме победили, а аз тях, че бяха свършили най-после тези телени мрежи, нарове и конвои. Исках да обичам! Исках да направя нещо за хората, за да няма повече зло на земята.“

Е, това им се иска на мнозина.

Сачкова все пак не можа да ни освободи от злото: лагерите си остават. Но на самата нея й е провървяло, защото не пет години, а пет седмици са достатъчни, за да унищожат и жената, и човека в нея.

Та това са единствените два такива случаи, които зная; другите, хилядите, са безрадостни или безсъвестни.

А и къде другаде, естествено, ако не в лагерите ще преживееш първата си любов, ако са те затворили (по политически причини!) за петнадесет години и си осмокласничка като Нина Перегуд? Как да не се влюби в джазиста красавец Василий Козмин, от когото до неотдавна в живота му на свобода се е възхищавал целият град и който изглежда толкова недостъпен в ореола на славата си? И Нина пише стихотворението „Клонче бял люляк“, а той съчинява по него музика и пее за нея иззад зоната (тях вече са ги разделили, той отново е недостъпен).

Момичетата от кривошчоковската барака също носеха цветенца, втикнати в косите — признак, че са в лагерен брак, но може би и в любовно състояние?

Външното законодателство (извън ГУЛАГ) сякаш спомага за лагерната любов. Общосъюзният указ от 8.7.1944 г. за укрепване ни брачните връзки се съпровожда от негласното Постановление на СМК и инструкцията на НКЮ от 27.11.1944 г., където се казва, че съдът е задължен по първото желание на свободния съветски човек безпрекословно да разтрогне брака му с половинката, оказала се в затвора (или в лудницата), и да го поощри дори с това, че го освобождава от плащане на такса при издаването на свидетелство за развод. (И никой в случая не се задължава законодателно да съобщава на другата половина за станалия развод!) По този начин гражданките и гражданите се призовават по-бързо да захвърлят в беда своите затворени мъже и жени, а затворниците — да забравят окончателно за съпружеството. Ами че не е само глупаво и несоциалистическо, но става и противозаконно една жена да се измъчва по далечния си съпруг, ако той е останал на свобода. При Зоя Якушева, осъдена заради мъжа си като ЧС, става така: след три години освобождават мъжа й като важен специалист, но той не поставя като непременно условие освобождаването й. И тя излежава всичките си осем години заради него…)

Да забравят за съпружеството, както и да е, но инструкциите в самия ГУЛАГ осъждат и любовната разюзданост като диверсия срещу производствения план. Нали като се пръснат по производството, тези безсрамни жени, забравили дълга си пред държавата и Архипелага, са готови да легнат по гръб където и да е — върху влажната земя, дървените трески, чакъла, сгурията, железните стърготини. А планът се проваля! А петилетката тъпче на място! А премиите за гулаговските началници се намаляват! Освен това някои от затворничките таят гнусния замисъл да забременяват и чрез тази бременност, възползували се от хуманността на нашите закони, да откопчат няколко месеца от своята присъда, понякога пет или тригодишна, и през тези месеци да не работят. Ето защо инструкциите на ГУЛаг изискват: уличените в съжителство незабавно да бъдат разделени и по-малко ценните от тях да се отпращат поетапно (това, разбира се, ни най-малко не трябва да ни напомня за Салтичиха[4], която изпраща момичетата в отдалечените села).

Тази затворническа лирика тежи и на надзирателите. Нощем, когато гражданинът надзирател би могъл да дремне в дежурното помещение, той е принуден да ходи с фенер и да излавя тези босоноги жени в леглата на мъжката барака или пък мъжете в женските бараки. Като не говорим за евентуалните собствени въжделения (нали и гражданинът надзирател също не е от камък), той трябва още да отвежда виновната в карцера или цяла нощ да я увещава, да й обяснява колко лошо е поведението й, а след това и да пише докладни (което при липсата на висше образование е дори мъчително).

Ограбени от всичко, което изпълва женския и изобщо човешкия живот — от семейство, от материнство, от обкръжението на приятели, от привичната и може би интересна работа, някои и от изкуството, и от книгите, а тук потискани от страха, глада, забравата и зверството, — към какво друго още биха могли да се обърнат лагерничките, ако не към любовта? С Божията благословия любовта възниква почти дори не плътска, защото в храстите е срамно, в бараката пред всички е невъзможно, а и мъжът невинаги има за това сили, пък и лагерните надзиратели при всяко забелязано уединяване откарват и затварят в карцера. Но от тази не-плътска любов, както си спомнят този път жените, духовността става още по-дълбока. Именно от неплътския си характер тя става по-силна, отколкото в живота на свобода! Вече жени на възраст по цели нощи не могат да спят от развълнувалите ги случайна усмивка или мимолетно внимание. И колко рязко само се откроява светлината на любовта върху мръсно-мрачното лагерно съществуване!

Н. Столярова вижда „заговора на щастието“ върху лицето на приятелката си, една московска актриса, и на неграмотния й партньор по извозване на сеното — Осман. Актрисата открива, че никой никога не я бил обичал така — нито мъжът й, кинорежисьор, нито кой да е от бившите й поклонници. И само по тази причина не се отказва от работата си по извозване на сеното, от общите работи.

А и този риск на всичко отгоре — почти като на война, почти смъртен: за една разкрита среща да заплатиш с вече уредения си бит, фактически с живота си. Любовта върху острието на опасността, където така се задълбочават и разгръщат характерите, където всяка стъпка се заплаща с жертви, е всъщност героична любов! (Аня Лехтонен в Ортау разлюбва своя възлюбен по време на двадесетте минути, докато войникът ги отвежда в карцера, заради унизителните му молби да ги пусне.) Някои стават държанки на нагаждачите без любов — за да се спасят, а други се примиряват с общата работа и загиват — заради любовта.

Дори съвсем не млади жени се оказват също замесени в това, като поставят и надзирателите в затруднително положение: навън в живота никой не би помислил подобно нещо за такава жена! Всъщност те съвсем не търсят някаква страст, а как да наситят потребността си да се грижат за някого, да го съгреят, да лишат самите себе си от нещо, само и само да го нахранят, изперат и закърпят. Общата паница, от която се хранят, става техният свещен венчален пръстен. „Не ми е до това да спя с него, ама в нашия зверски живот, дето цял ден се ругаем в бараката за залъка и парцалите си, мислиш иначе: да му позакърпя днес ризата, пък и картофки да си сварим“ — обяснява една на доктор Зубов. Но на мъжа от време на време му се дощява и нещо повечко, принудена е да отстъпи, а тъкмо тогава ще се случи да ги хване и надзирателят… Така в лагера на река Унжа заварват една нощ с мъж болничната перачка леля Поля, рано овдовяла, после цял живот самота, черковна прислужница и сега в края на излежаваната си присъда. „Как така бе, лельо Поля? — ахкат лекарите. — А ние тъкмо на теб се надявахме. Сега ще те вземат от нас на обща работа.“ — „Виновна съм — съкрушено се съгласява старата женица. — По евангелски съм блудница, а за лагера съм…“

Но и в наказването на уличените любовници, и в целия режим на ГУЛАГ няма безпристрастие. Ако единият от любовниците е от нагаждачите, близък на началството или много необходим за работата, на връзката му могат да гледат дори с години през пръсти. (Когато на еднокабелната предавателна линия в женската болница на Унжлаг пристига безконвойният електромонтьор, от чиито услуги са заинтересовани всички волнонаемни, главната лекарка повиква домакинката затворничка и й нарежда: „Създайте условия на Муся Бутенко“ — медицинска сестра, заради която всъщност пристига монтьорът.) Ако ли пък това са незначителни или изпаднали в немилост зекове, те биват наказвани бързо и жестоко.

В Монголия, в Гулжедеесовския лагер (нашите зекове строят там път през 1947–1950 г.), боец от охраната привързва към коня си две момичета от разконвоираните, заловени в това, че притичали до приятелите си в мъжката колона, и се понася напред, като ги влачи по степта[5]. Подобно нещо и Салтичиха, и подобните й не са го вършили. Но го вършат на Соловецките острови.

Непрекъснато преследвани, уличавани и разлъчвани, туземните двойки не могат като че ли да просъществуват дълго. А са известни впрочем случаи, когато и разделени, те си пишат, а когато ги освободят, се събират. Известен е един такъв случай: някакъв лекар, Б.Я.Ш., доцент в провинциален медицински институт, загубил бройката на любовните си връзки в лагера — не бил пропуснал ни една медицинска сестра, че и отгоре. Но ето че попада на З. и списъкът му прекъсва. З. забременява и ражда. Скоро Б.Ш. се освобождава и тъй като няма наложени ограничения, има право да се завърне в своя град. Но той остава волнонаемен при лагера, за да е по-близо до З. и детето. Жена му загубва търпение и пристига при него. Тогава той се скрива от нея в зоната (в която жена му не може да има достъп), живее там със З., а на жена си предава, че се е развел с нея, за да я принуди да си замине.

Но не само надзорът и началството могат да разлъчат лагерните съпрузи. Архипелагът е до такава степен обърната наопаки земя, че на него мъжа и жената ги разединява онова, което би трябвало най-здраво да ги съедини: раждането на детето. Един месец преди раждането бременната се препраща в друг лагерен пункт, където има лагерна болница с родилно отделение и където пискливите гласчета крещят, че не искат да бъдат зекове заради греховете на родителите си. След раждането майката бива изпращана в специалния наблизо лагерен пункт за мамки.

Тук трябва да се спрем. Тук не може да не се спрем. Колко самоирония има в тази дума! „Ние не сме истински!…“ Езикът на зековете особено обича и упорито се придържа към тези вмъкнати унизителни суфикси: не майка, а мамка; не болница, а болничка; не свиждане, а свижданка; не помилване, а помилванка; не свободен, а свободняк; не оженвам се, а приженвам се — също такава насмешка, макар този път и не чрез суфикса. И дори четвъртината (двадесет и пет годишната присъда) се намалява до четвъртък, тоест от двадесет и пет рубли до двадесет и пет копейки.

С това настойчиво отклонение от езика зековете показват, че на Архипелага нищо не е истинско, всичко е фалш, всичко е последно качество. Както и че самите те не ценят онова, което се цени от обикновените хора. Те не се заблуждават и в лъжовността на лечението, което получават, и в илюзорността на молбите за помилване, които пишат принудително и без вяра. И с намаляването до двадесет и пет копейки зекът иска да покаже своето превъзходство дори над почти доживотната присъда!

Мамките живеят и работят на своя лагерен пункт и оттук ги водят под конвой да кърмят новородените туземци. Детето през това време се намира вече не в болницата, а в „детското градче“ или в „бебешкия дом“, както го наричат на много места. След като накърмят бебетата, на майките не им дават да ги виждат повече освен под формата на изключение „при образцова работа и дисциплина“ (а смисълът е да не държат майките близо до децата им, за да ги пращат да работят там, където го налага производството). Но в повечето случаи жената не ще се върне и при своя лагерен „мъж“ в стария лагпункт. Така че бащата изобщо не ще види детето си, докато е в лагера. В детското градче пък държат децата, след като майките ги отбият от кърменето, още година, понякога и по-дълго (хранят ги по нормите за децата на свобода и покрай тях се храни и лагерният медицински и обслужващ персонал), Някои не могат да се приспособят без майките си към изкуственото хранене и умират. Оцелелите ги изпращат след година в общ детски дом. Така синът на туземката и туземеца напуска Архипелага без надеждата да се завърне тук като дете.

Които са по-добре запознати с тези неща, разправят, че често пъти, след като бъде освободена, майката не прибира детето си от детския дом (криминалните майки — никога) — така прокълнати остават много от тези деца, поели с първото вдишване на малките си дробчета заразения въздух на Архипелага. Други пък ги вземат или дори още по-рано пращат за тях някакви подозрителни (вероятно религиозни) бабички. ГУЛАГ отпуска тези деца в ущърб на възпитанието им на държавни разноски и по такъв начин те губят невъзвратимо средствата за родилния дом, отпуската на майката и домът на бебето.

През всички тези години, преди и по време на войната, когато бременността разлъчва лагерните съпрузи и нарушава този трудно намерен, старателно прикриван, отвсякъде заплашван и бездруго неустойчив съюз, жените се стараят да нямат деца. Пък и на Архипелага не е като в живота на свобода: през годините, когато абортите в страната са забранени, преследват се от съда и малцина се решават да ги извършват, тук лагерното началство гледа снизходително на абортите, извършвани постоянно в болницата: ами че това е по-изгодно за лагера.

И бездруго някои жени са твърде затруднени и объркани в лагерните условия да решат за себе си: да раждат или да не раждат?

Какво ще стане после с детето? Ами ако по волята на променливата лагерна съдба забременее от любимия, как ще се реши на аборт? А да роди ли? Това означава неминуема раздяла сега, а няма ли, след като си заминеш, той да се свърже с друга в същия лагпункт? А и какво ще се роди детето? (Поради дистрофията у родителите то често пъти се ражда непълноценно.) И когато престанеш да кърмиш и те махнат оттук (а още дълги години предстои да излежаваш присъдата), кой ще го отгледа, няма ли да го погубят? И възможно ли е да приберат детето в собственото си семейство (за някои това е изключено)? А ако не го прибереш — значи цял живот после да се терзаеш (някои — ни най-малко).

Да роди, се решава без колебание онази, която се надява след излизането си на свобода да се събере с бащата на своето дете. Тези сметки понякога се оправдават. След като излежат присъдите си, родителите се събират в истинско семейство. Решават се на материнство и тези, които искат да го изпитат, щом като не ги очаква друг живот извън лагера. (Харбинката Ляля ражда второ дете само за да се върне в детското градче и да зърне там първото си! Че след това пък ражда и трето, за да се върне и види първите две. След като излежава петгодишната си присъда, тя съумява да запази и трите си деца и да се освободи с тях.) Сами окончателно унизени, лагерните жени се утвърждават в своето достойнство чрез материнството, за кратко време те сякаш се изравняват с жените в живота на свобода. Или: „Нека да съм затворничка, затова пък детето ми ще е свободен човек!“ И ревниво следят за издръжката и отглеждането му като на свобода. Трети, обикновено от най-непоправимите лагернички и от рецидивистките, гледат на материнството като на една година отърваване от тежка работа, понякога — като на средство за предсрочно освобождаване. Собственото си дете не смятат дори за свое, не искат и да го видят, не любопитствуват дори дали е живо.

Майките от Западна Украйна, така наречените захиднички[6], непременно, а неинтелигентните измежду рускините по-рядко, се стремят да кръстят децата си (това вече през следвоенните години). Кръстчето ще се изпрати или изкусно скрито в колетче (надзорът не би пропуснал такава контрареволюция!), или ще бъде направено от някой затворник със сръчни ръце срещу хлебни дажби. Изхитрят се да се сдобият и с лентичка за кръстчето, съшиват и официални камизолки и шапчици. Спестява се захарта от дажбата, пече се нещо като миниатюрна погача — и се канят най-близките приятелки. Винаги ще се намери жена, която да прочете молитвата, детето се потапя в топла вода, кръщават го и сияещата майка кани на трапезата.

Понякога за мамките с кърмачета (разбира се, само не за тези по Петдесет и осми член) се обявяват единични амнистии или просто разпоредби за предсрочно освобождаване. Най-често тези разпоредби са за дребни рецидивистки и лумпени, които всъщност отчасти са разчитали на подобни привилегии. Но едва-що получили в най-близкия районен център паспорт и билет за влака, тези мамки оставят обикновено станалото им вече ненужно дете върху скамейката на гарата или пред първата входна врата. (А трябва и да знаем, че не всяка я очаква покрив над главата, съчувствен прием в милицията, регистрация, работа, а и на следващата сутрин вече ще бъде лишена от полагащата й се дотогава лагерна дажба. Без детето ще й бъде по-лесно да си уреди живота.)

През 1954 г. имах случая да прекарам нощта на ташкентската гара, недалеч от група зекове, освободени от лагера по някакви неофициални разпоредби. Те бяха тридесетина души, заели целия ъгъл на залата, и се държаха шумно, с полуапашка разпуснатост като истински деца на ГУЛАГ, знаещи цената на живота и изпълнени с презрение към всички хора на свобода. Мъжете играеха на карти, а мамките спореха за нещо помежду си с цяло гърло — и изведнъж една от тях изкряска по-диво от останалите, скочи, размаха своето детенце за краката и удари с трясък главата му в каменния под. Всички в залата ахнаха, застенаха: майка! Как може — майката!

… Не разбираха, че това не беше майка, а мамка.

* * *

Всичко казано дотук се отнася за съвместните, смесени по пол лагери — за такива, каквито те са от първите години на революцията и до края на Втората световна война. През ония години в РСФСР има само един, струва ми се, Новински затворнически дом (бившият московски женски затвор), където държат жени без мъже. Този опит не се популяризира, пък и самият той не продължава твърде дълго.

Но благополучно надигнал се изпод развалините на войната, която сам едва не загубва, Учителят и Творецът се замисля за благото на своите поданици. Освободената му мисъл се насочва към уреждането на техния живот и той съумява да изобрети много полезни и нравствени неща, между които и това да раздели мъжкия от женския пол, отначало в училищата и лагерите (а по-нататък вероятно е имал намерение да стигне и до всичките си поданици на свобода).

И ето че през 1946 г. на Архипелага започва, а през 1948 г. завършва грандиозното пълно отделяне на жените от мъжете. Разпращат ги по различни острови, а в случай че са на един и същ остров, прокарват между мъжката и женската зона изпитаното приятелче — бодливата тел[7].

Но както и многото други научно предсказани и научно обмислени действия, тази мярка води до неочаквани и дори до противоположни последици.

С отделянето на жените се влошава рязко тяхното общо положение в производството. Преди това повечето от тях работят като перачки, санитарки, готвачки, по обслужването на казана, като домакинки и счетоводни служителки в смесените лагерни пунктове, докато този път те трябва да освободят всички тези места — в женските лагерни пунктове те са значително по-малко. И погват тогава жените на „общите работи“, в компактни женски бригади, където за тях е особено тежко. Да се измъкнат от „общите работи“, макар и временно, се превръща в спасение на живота. И жените започват да се надпреварват да забременяват след всяка мимолетна среща, след всеки допир.

Бременността не заплашва повече да ги раздели от съпруга както преди — всички разлъки са изпратени свише от Мъдрия указ.

Така броят на децата, постъпващи в бебешките домове (Унжлаг, 1948 г.), нараства за една година два пъти! — 300 вместо 150, макар за това време броят на жените да не се е увеличавал.

„Как ще кръстиш момиченцето си?“ — „Олимпиада. Забременях на олимпиадата на самодейците.“ Все още продължават по инерция тези форми на културна работа — олимпиадите, посещенията на мъжки културни бригади в женските лагпунктове, съвместните сборове на ударниците. Запазени са и общите болници — сега вече също и дом за свиждания. Разправят, че в Соликамския лагер през 1946 г. разделителната бодлива тел била опната на едноредни стълбове и нарядко (и, разбира се, без огнева охрана). Ненаситните туземци прииждали до тази заградителна тел от двете й страни, жените заставали така, както когато мият пода, и мъжете ги обладавали, без да престъпват забранената черта.

Ама и безсмъртния Ерос си го бива! Разумното съображение да се избави жената от общите работи по този начин не е единственото. Зековете чувствуват, че тази черта се поставя за дълго и ще има да се вкаменява както всичко останало в ГУЛАГ.

Ако до разделянето на половете е имало приятелско съжителство, лагерен брак и дори любов, сега вече се установява открит разврат.

Разбира се, началството също не дреме и коригира мимоходом научното си предвиждане. Допълнително към едноредната бодлива тел са построени от двете страни на зоната по още един ред. По-късно, убедили се, че преградата е недостатъчна, я заменят с двуметрова ограда — и също с бодлива тел от двете й страни.

В Кенгир не помага и такава стена: женихите я прескачат. Тогава в неделни дни (не бива да се губи за тази цел производствено време; пък и естествено е хората да се погрижат за бита си в почивните дни) започват да карат зековете и от двете страни на стената да я доиздигнат до четири метра височина. И на ви смехория: на тези неделници отиват да работят наистина с радост! — поне на прощаване да се запознаят с някого от оная страна на стената, да поговорят, да се договорят да си пишат!

Накрая в Кенгир издигат разделителната стена до пет метра и вече над тези пет метра опват бодлива тел. Пускат освен това високо напрежение по телта (бре, че упорит е проклетият му Амур!). Свършва се с това, че построяват и наблюдателни кули от краищата. Тази кенгирска стена има особена съдба в историята на целия Архипелаг (вж. Пета част, дванадесета глава). Но и в други Специални лагери (Спаск) строят подобни.

Трябва да си представим тази разумна методичност на работодателите, които смятат за напълно естествено да разделят с бодлива тел робите от робините, но биха се изумили, ако им предложат да направят същото със своите семейства.

Стените растат — и Ерос не си намира място. Като не открива други сфери, той отива или твърде високо — в размяната на платонични писма, или твърде ниско — в еднополовата любов.

Бележчиците се прехвърлят през зоната, оставят се в завода или на уговорени места. Надписват се с условни адреси, че ако надзирателят се натъкне на тях, да не разбере от кого до кого са. За кореспонденция вече се полага лагерен затвор.)

Галя Венедиктова си спомня, че понякога се запознавали и задочно; пишели си, без някога да са се виждали; и се разделяли, без да се видят нито веднъж. (Който е водил такава кореспонденция, знае и отчаяната й сладост, и безнадеждността, и слепотата й.) В същия този Кенгир литовките се омъжват през стената за свои земляци, без никога преди това да са ги познавали: ксендзът (със също такава затворническа дреха, естествено) свидетелствува писмено, че еди-коя си и еди-кой си са навеки съединени пред небето. В това съединяване с непознатия неволник зад стената — а за католичките съединяването е необратимо и свещено — долавям ангелски хор. Това е като безкористно съзерцаване на небесните светила. Това е твърде възвишено за века на пресметливостта и подскачащия джаз.

Кенгирските бракове имат също необичайна съдба. Небесата се вслушват в молитвите и се намесват (виж. Пета част, 12 глава).

Самите жени (и лекарите, лекували ги в разделените зони) потвърждават, че понасят разделението по-тежко от мъжете. Те са особено възбудими и нервни. Бързо се развива лесбийската любов. По-нежните и младите ходят пожълтели, с тъмни кръгове под очите. Жените с по-груб външен вид стават „съпрузи“. Колкото и да разгонват надзирателите такива двойки, те се оказват отново заедно в леглото. Случва се да преместят от лагпункта някого от тези „съпрузи“. Възникват бурни драми със самоволно хвърляне под изстрелите на часовите.

В Карагадинския отдел на Степлаг, където излежават присъдата си жени по Петдесет и осми член, много от тях, разказва Н.В., очакват да бъдат извикани от оперативния работник със замряло сърце — не от страх или омраза към подлия политически разпит, а със замряло сърце пред този мъж, който ще се затвори сам с нея в стаята.

Изолираните женски лагери носят същата тази тежест на общите работи. Наистина през 1951 г. женският дърводобив е формално забранен (едва ли защото се е навлязло във втората половина на XX век). Но в Унжлаг например мъжките лагпунктове никак не изпълняват плана. И тогава им хрумва как да ги подтикнат към това — като накарат туземците да заплатят чрез труда си за нещо, което безплатно се отпуска иначе на всяко живо същество по земята. Погват жените на дърводобив в гората и, в едно общо конвойно обкръжение с мъжете, разделени само от една следа от ски върху снега. Всичко изработено трябва след това да се запише като изработено от мъжкия лагпункт, но се иска норма и от мъжете, и от жените. На Люба Березина, „майстор в дърводобива“, началникът с две черти върху пагоните направо й обещава: „Изпълниш ли нормата със своите женски, ще имаш Беленки в кабинката си!“ Но сега вече и мъжете работяги, които са по-здравеняци, а особено производствените нагаждачи, разполагащи с пари, пъхват по нещо на конвоите (те също не са бог знае колко добре платени) и за час и половина (до смяната на подкупения постови) се промъкват в женското обкръжение.

В заснежената, скована от студа гора за този час и половина предстои: да направиш избора си, да се запознаеш (ако дотогава не сте си писали), да намериш подходящо място и да свършиш работата.

Но защо да си спомняме за тези неща? Защо да ровим раните на тези, които по това време са живели в Москва и във вилите си, пишели са във вестниците, изказвали са се от трибуните, пътували са по курорти или в чужбина?

Защо да си спомняме за тези неща, ако и днес всичко е все така? Нали може да се пише само за това, което „няма да се повтори“… Бележки

[1] Сборник „От тюрем…“, стр. 358. — Б.а. ↑

[2] Аз я представих (в пиесата „Републиката на труда“) под името Граня Зибина, но там й определих по-добра съдба, отколкото тя бе в действителност. — Б.а. ↑

[3] Това е към въпроса за числеността на зековете на Архипелага. Кой познава тази 29-а точка? Последна ли е тя в Наказателния лагер? И по колко души се падат в останалите точки? Умножавай, ако си нямаш друга работа! А знае ли някой за някакъв си 5-и строителен участък на Рибинския хидровъзел? А впрочем там има повече от сто бараки и при най-привилегированото им попълване, по петстотин души на барака — пик ще се получат шест хиляди. Лошчилин си спомня, че са били над десет хиляди. — Б.а. ↑

[4] Салтичиха (1730–1801) — помешчица от Подолски уезд, Московска губерния, измъчила до смърт над 100 души крепостни. От 1768 г. излежаваща наказание в манастирски затвор. — Б.пр. ↑

[5] Кой ще издири сега фамилното му име? А и него самия? Пък и да му го кажеш — той ще се чуди: в какво е виновен? Така са му наредили! Ами че да не ходят по мъже, кучките му с кучки!… — Б.а. ↑

[6] От украинската дума „захiд“ — запад. — Б.пр. ↑

[7] Вече много от начинанията на Корифея не минават за толкова съвършени и дори ги отменят, ала разделянето на половете на Архипелага остава в сила и до ден-днешен. Защото основанието в случая е дълбоко нравствено. — Б.а. ↑

chitanka.info

Без САЩ комунизма нямаше да се роди

Списание „Американски Евреи” от 10-ти септември 1920 година пише: „Болшевишката революция в Русия беше работа на Еврейски мозъци, извършена от Еврейско недоволство, чрез Еврейско планиране, чиято цел е да създаде Нов световен ред...

"Социалният експеримент в Китай под ръководството на председателя Мао, е един от най-важните и успешните експерименти в историята.„ Дейвид Рокфелер, Ню Йорк Таймс, 10 август 1973 г.

Комунистически Китай е моделът на планово общество на Новия световен ред [+Видео]

Комунистически Китай служи за лаборатория на глобализма, за опитно поле, където 1.4 милиарда души живеят като опитни зайчета при изграждането на прекрасния нов свят...

Новият Световен Ред е КОМУНИЗЪМ: Австралийският конгрес разобличава Новия световен ред [Видео + Audio]

Ан Бресингтон подчертава, че Римският клуб, в който членуват Тед Търнър, Буш, Горбачов и общо взето всички, които дърпат конците, никога не се е отказвал от идеята за световно господство на КОМУНИЗМА...

"През 1987 г. Михаил Горбачов, също член на Римски клуб, каза: Вървим към Нов Световен Ред, светът на комунизма и никога няма да се върнем назад"

Отровните корени на комунизмаЧервената симфония (революцията под рентген)

Блестящото описание на коммунистическо-банкерския заговор, направено от един от непосредствените изпълнители на задачите в този заговор - Христиан Раковски...

Демокрация по американски: изкуство за манипулиране на хората в интерес на твърде ограничен кръг личности от световния елит (Напомня ли ви социализма? Може да не е случайно!)

ВИНАГИ И ПРИ ВСИЧКИ ОБСТОЯТЕЛСТВА се подчертаваше, че именно Русия и само Русия е основният стратегически противник на САЩ. Това звучеше много странно през 1998 г., когато Русия беше слаба както никога - а в същото време Китай ставаше все по-богат и по-силен. Независимо от това, НЕ !КОМУНИСТИЧЕСКИ! КИТАЙ, А ИМЕННО РУСИЯ се възприемаше в САЩ като основен враг...

Мненията на редакцията и на автора/ите могат да не съвпадат.

Мненията на редакцията и на автора/ите могат да не съвпадат.

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви!

  

Последни публикации

 
spacer