Tyxo.bg counter
  20.03.2014

Доносници със списъци и списъци с доносници

Журналистически списъчни проститутки заразяват със СПИН публичното пространство

 

Любомир Чолаков

Тази година се навършват 25 години от демократичната революцията в България. Четвърт век.
Четвърт век какво?
Демокрация, разбира се! Какво друго? България е член на ЕСъ, НАТО - а в ЕСъ и НАТО не приемат не-демократични държави. Ако приемаха, щяхме да решим, че ЕСъ и НАТО са не-демократични организации, което по презумпция не може да бъде, щото не може да бъде и не бива да се мисли така, щото не е хубаво да се мисли така.
Това е хубавото. Че сме демокрация. Ура, дами и господа, напред към още по-светло демократично бъдеще! 

И щом е четвърт век демокрация, е време за някаква равносметка. Време да си спомним какво беше при комунизма и какво е сега при демокрацията.
При комунизма беше кофти. Без майтап. Имаше партийни секретари, „номенклатура“, концлагери (в които, впрочем, хранеха свине с човешко месо - да ме извинят моите приятели с леви разбирания, ама така си беше!), опашки за кренвирши и книги, милиция, изчадията... пардон, чедата... на комунистическите големци влизаха без изпити в университета, не можеше да се пътува свободно в чужбина, и...
... и имаше още едно нещо, за което си мислехме, че заедно с изчезването на комунизма е изчезнало и самото то.
Имаше списъци.
Имаше най-различни списъци: като се започне от списъци на участници във вече споменатите опашки за книги (тия са хубавите, интелигентните списъци), мине се през списъци за покупка на кола и хладилници (тия са списъците на „дефицита“) и се стигне до „черните списъци“.
„Черните списъци“ бяха най-гнусното, мръсно и долно явление на комунизма. Впрочем, не само на комунизма. При нацизма също е имало списъци. И при фашизма в Италия - също. При нацизма и при фашизма също са били гнусно и долно явление.
Като стана дума за Италия - там списъците са познати доста по-отдавна. Първите „проскрипционни“ (може да се преведе и като „черни“, смисълът е същият) списъци се появяват при диктатора Сула. Щото е диктатор и е установил диктатура. На всички диктатури това им е работата - да правят списъци, като си наемат едни гнусни човечета, наречени „доносници“ (в женски род - „доноснички“), които да правят списъци на неугодните хора.
При някои диктатури „неугодни“ са богатите - просто, защото са богати и не е зле богатствата им да попълнят диктаторската хазна и банкова сметка.
Това е разбираемо. Диктатурата гуши мангизи. Тези са елементарните диктатури. С такива примери е бъкано из Южна Америка и Централна Африка. Има една много весела книжка на такава тема, „Царете и зелето“ на О. Хенри - препоръчвам я на всеки, който иска да си разведри настроението.
Но има и други диктатури, размислите върху които са, меко казано, неподходящи за разведряване на настроението. Виж, развалянето на настроението е гарантирано.
При тези, другите, диктатури неугодни са хората, които не мислят по начина, по който е задължително да се мисли в условията на дадената диктатура. Защото има и такива диктатури, които са с доста по-обширни амбиции от това, да нагушат паричките на богатите. За тях парите не са толкова съществени. На Уолстрийт разполагат с достатъчно парички, само богатството на Ротшилд го изчисляват на 100 трилиона долара. Такива диктатури имат доста по-големи амбиции. Те искат да контролират всичко и всички. Който не вярва, да пита Едуард Сноудън - ах, пардон, той трудно може да бъде намерен, понеже се крие в Русия, защото показа на цял свят колко струват приказките за „свобода на словото“ и „права на човека“, с които Държавният департамент на родината му има навика да критикува онези, които мислят различно от Държавния департамент. Добре, че беше Русия да даде закрила на този борец за свобода на словото и човешки права, защото в родните му Щати борбата му щеше да приключи по доста печален начин...
Такава диктатура беше и комунизмът. И понеже той също искаше да контролира всичко и всички - от икономиката до мисълта на отделния човек, също правеше списъци на онези, които не мислеха по правилата на комунизма.
Естествено, самият комунизъм не правеше никакви списъци. Защото „комунизъм“ е абстрактно понятие. Идея или, по-точно, набор, комплект от идеи. Идеология. Идеята е невидима, тя няма как да седне пред компютъра и да започне да съставя списъци.
Затова списъците се правят от хора.
Тези хора са се наричали, наричаха се и се наричат и при комунизма, и при фашизма, и при нацизма, и сега при демокрацията, все с една и съща дума - доносници.
Доносници.
Няма нищо по-гнусно, гадно, мръсно и долно от доносниците.
Това са хората, които правят списъци на онези, другите, дето си позволяват да не мислят така, както иска диктатурата. Независимо, как се нарича тази диктатура - нацизъм, фашизъм, комунизъм или демокрация (да не забравяме, че идеолозите на комунизма го наричаха „народна демокрация“; глупава тавтология, разбира се, но така беше). Във всички тези диктатури съществува гнусното явление „доносници“, които правят списъци на другомислещите. На хората, които си позволяват да имат мнение, различно от официозното в дадената диктатура.
При това доносниците не се интересуват кой крив, кой прав - дали диктатурата, на която служат или онези, другомислещите, които по някакъв начин и под някаква форма се обявяват срещу диктатурата и нейната идеология (независимо, че тази диктатура може да нарича себе си „демокрация“).
Не. Доносникът не се интересува от такива тънкости.
За него е важно да доносничи.
Някои го правят за пари. Тия са пак гадни, но поне може да ги разбереш: закъсал човекът за пари, търчи при ония с парите и им носи списъка с имената. Може и едно име да е. В списъка на Юда е имало само едно име. Но Юда може да бъде разбран - от алчност. Иска пари - доносничи и си получава 30-те сребърника. Пак гнусно - но може да бъде разбрано. На всичко отгоре Юда е знаел, че върши нещо лошо - и угризенията в края на краищата надвиват, и той се обесва.
Обаче има и други доносници - и тия са по-плазмодийните, лигавите, хлъзгавите и протоплазмените. Те го правят в името на идеята. В името на идеята, че никой не може, не бива и не трябва да си позволява да мисли другояче, освен, както го иска диктатурата. Те избягват да мислят дали съставянето на списъци с неугодни и „опасни“ за властта хора е добро или лошо нещо. Дори ако им се мерне мисълта, че не ще да е съвсем добро нещо, бързат да я заглушат с утешението, че го правят в името на идеята. Идеята оправдава всичко, щото е добра, понеже идеята е демокрацията - а тези в списъка са против демокрацията, значи са лоши хора, значи трябва всички да ги знаят кои са и, който може, с нещо да им направи кал.
Тия доносници, идейните, дето съставят списъци, дори може да не вземат пари. За тях самият акт на доносничеството, на съставянето на „списъка“ с онези, които си позволяват да оспорват идеите на властта, е вече върхът на сладострастието, психопатийната им кулминация.
И, естествено, както всички перверзници, върховният им оргазъм е да го направят публично.
Всички да видят списъка, който са направили. Това е тяхната висша изява, просването им в качеството на тоалетна чиния под властта и нейната идеология. Без значение дали тази власт е на нещастния ни политически слугинаж в София или господарите на слугинажа от Вашингтон.
И после все така сладострастно и оргазмено да поемат онова, което властта ще изсипе в тоалетната чиния. Това е тяхната реализация в живота, компенсацията за мижитуркавото им живуркане, за провалите в личния им живот и в работата, за неуспешната кариера, която се опитват да компенсират чрез съставяне на списъци по сайтове в интернет и страници във фейсбук.
Именно доносниците бяха най-гнусното, мръсно и долнопробно явление на комунизма. Всичко друго можеше да бъде разбрано. Не оправдано, естествено - но разбрано.
Обаче доносниците не може да бъдат оправдани.
А и няма смисъл да бъдат разбирани (освен, ако не са го направили по принуда, разбира се - за да спасят някого, най-малкото себе си; при комунизма е имало и такива).
И сред дейностите на доносниците на Държавна сигурност една от основните беше да правят списъци.
По-младите, които нямат спомени от комунизма (ако някой с леви политически разбирания се чувства засегнат от термина „комунизъм“, може да го замени с „развит социализъм“, „социалистическо общество“, пък, ако ще, и с „диктатура на пролетариата“), вероятно не знаят най-позорната, срамната и аморалната страница от онова общество, която до ден-днешен трови атмосферата на българското публично пространство. Неслучайно има цяла комисия за доносниците, наричана „комисия за досиетата“ или как беше още там...
А най-черната от черните страници в „работата“ на доносниците,беше страницата на списъците.
Списъците, съставяни от доносниците.
Списъци на онези, които не бяха съгласни с тогавашната, комунистическата, власт. Нямаше значение в какво не бяха съгласни. Важното е, че не бяха съгласни - и влизаха в съответен списък, който занапред им проваляше живота.
Обаче с падането на комунизма си мислехме, че и с това отвратително явление - доносничеството, е приключено веднъж завинаги.
Но ето, че то се появи отново, и то там, където най-малко можеше да се очаква - в най-свободната територия на свободното слово. В интернет. Нищо, че си мислехме, въобразявахме, надявахме се и мечтаехме то отдавна да е изчезнало от живота ни заедно с края на комунизма.
Изчезнало, чушки...
Появиха се доносници (респективно, доноснички, оказва се, че имало и "дами"; тук няма как да не сложим кавички, разбираемо, нали...).
Доносници (доноснички), които се занимават с обичайната работа за един доносник (респ. доносничка) - съставят списъци.
Че дори някои от тях били, божкем, "журналист(к)и". Което е върхът на сладоледа. Черешката върху демократичната торта. Та нали журналистите (респ. журналистките) бяха "стражевите кучета (респ. кучки) на демокрацията"? И каква стана тя - "стражевите кучета" (респ. кучки) се оказаха обикновени помияри (респ. помиярки)!
Разбира се, сегашните доносници (респективно доноснички) с техните списъци няма как да бъдат определени като комунистически доносници (респ. доноснички). Манталитетът им на доноснически пачаври е същият, но понеже все пак сме в условията на демокрация, няма как да ги наречем „комунистически списъчни пачаври“. Явно сега, в демократични условия, точният термин е „демократични списъчни пачаври“. (Ако някой не знае - „пачавра“ е употребен парцал, бърсалка, с която се бършат останките от трапезата). На мен лично ми е жал за демократичните доносници (респ. доноснички)-пачаври, които правят списъци. Очевидно е, че те са силно заразени със СПИН - синдром на придобита идейна непогрешимост. До такава степен са заразени, та са забравили елементарния факт: с решението си да станат списъчни проститутки на властта в Брюксел или Вашингтон, независимо дали сами си вярват, че са идейни борци или боркини за демокрация, самите те влизат в един списък, от който вече излизане няма. Това е списъкът на омерзението, на духовната гнилоч, на най-тъмните страни на човешката природа, в който списък те, в качеството си на доносници или доноснички, веднага заемат челните места. Неслучайно Данте Алигиери поставя Юда в деветия кръг на ада.
Но понеже тази материя е явно прекалено висока за техния умствен и духовен капацитет, може да им се припомни нещо, което може пък и да разберат, ако малко се напънат: който прави списък, сам бива записан в списък. Очевидно е, че има списъци, които не се публикуват в интернет. Някогашните доносници (доноснички) от епохата на комунизма вероятно също са си мислели, че дейността им по съставяне на списъци в угода на диктатурата ги прави недосегаеми.
Е, както се видя, не било така.
Най-опасни са онези списъци, в които доносникът (доносничката) сам се записва.

Мненията на редакцията и на автора/ите могат да не съвпадат.

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви!

Събития+ | Открития+ | Китай | Фалун Гонг | Наследство