Проф. Виторино Андреоли е роден през 1940 г. във Верона и е един от най-изтъкнатите съвременни психиатри в Италия и Европа. Оглавявал е Секцията по психиатрия във Верона. Член е на Нюйоркската академия на науките и е председател на Комитета по психопатология на изразяването на Световната психиатрична асоциация. Автор е на десетки книги, някои от които бестселъри. Сред последните му творби са “С парите в главата”, “Никой”, “Лудост и святост”.
- Проф. Андреоли, все повече хора напоследък се самоубиват заради пари. Но според вас кои преобладават – тези, които слагат край на живота си заради дългове, или онези, които го правят от любовна мъка и ревност?
- През последната година все повече психично болни хора се обръщат към мен за помощ и констатирам, че причините за проблемите им са най-често свързани с парите. От над 50 г. съм психиатър и това за мен е напълно нова ситуация. Хора, които страдат от депресия или изпадат в паника – в основата седят винаги парите. Става въпрос за хора, които нямат пари, или пък за такива, които имат много пари, но са обзети от страх да не ги загубят. За пръв път, откакто съм в сферата на психиатрията, парите се озовават в нея като главен герой и причина. Парите влизат в главата. Те вече не са в джобовете като средство, чрез което да живееш по-добре, а са станали нещо, което определя мислите ни.
В богатата област Венето (с център Венеция), където живея, съм свидетел на много случаи, в които заради пари хората не само се разболяват, а се убиват и самоубиват. Има и много случаи на убийства-самоубийства. Бях извикан за помощ от Асоциацията на строителните предприемачи – броят на самоубилите се техни членове напоследък е огромен. От изследването ми стана ясно, че парите са главната причина за самоубийствата. Тук обаче не става въпрос за икономическа, а за екзистенциална криза. Хората се мерят чрез парите.
- Искате да кажете, че парите носят повече зависимост, отколкото независимост за отделния човек?
- Разбира се. Парите вече са главната дрога.Това не е синдром само при богатите, а и при онези, които обедняват.
- В книгите си често говорите за това колко е крехка границата между нормалността и лудостта. Как да ги различаваме?
- Ако сравним два крайни случая – на нормален човек и на шизофреник, разликата е очевидна. Трудно е обаче да различим хората, намиращи се на границата. Знаем, че лудостта зависи от три фактора. Първият е биологията, генетичният код. Вторият зависи от индивидуалния опит, от детството. Третият фактор е свързан с околната среда, но не само като география, а и като система от отношения с останалите. Можете да видите хора, смятани за напълно нормални на работа, които се държат като луди вкъщи. Те умеят да активират спирачките си, когато са извън къщи, а когато се приберат, все едно, че не ги задействат. Помислете си за подрастващите – при тях почти никога не става въпрос за екстремни случаи. Никога не говорим за психично болни подрастващи, а за трудно юношество.
Когато започнах работа като психиатър, нещата бяха много по-лесни. Казваше се, че психичната болест е дегенерация на мозъка, която не зависеше от други фактори.
- Мислите ли, че в определени сфери преобладават повече случаи на лудост, отколкото в други?
- Имайки предвид, че лудостта зависи и от околната среда и обществото, (третият фактор ), разбира се, че начинът, по който се управлява дадена страна, град, общество, влияе на държанието на хората. Най-уязвими и податливи са хората без власт. Обществото е съставено от тези, които струват, и от онези, които са никои. Има хора, които живеят така, сякаш не съществуват. Те са потърпевши, нямат възможност да реагират, не се възползват дори от правата си. Спомнете си за хората, които продават гласовете си за шепа евро – ясно е, че те са никои, те са изоставени, сами са и страдат от делириум за импотентност.
- В едно неотдавнашно интервю определихте Италия като психично болен, нуждаещ се от лечение. Защо мислите така?
- Преди всичко трябва да кажа, че и аз съм италианец и съм част от Италия, но съм психиатър. Това е страна, която не обича себе си. Има огромни исторически и културни ресурси, притежава способности и креативност, които обаче използва, за да бъде хитра, а не интелигентна. Това е страна, която живее ден за ден, без проекти. Имали сме трудни исторически моменти и в миналото. Днес обаче става въпрос за страна на доволни мазохисти, които сами си вредят. Живея голяма част от годината в чужбина и виждам как възприемането на Италия по света е близо до осмиването, до невземането на сериозно. Защитавайки индивидуализма си и собственото си Аз, става така, че рушим обществото си. В Англия например има много проблеми, но всички се ангажират за разрешаването им. Когато се намираш в сал в разбушувано море, би трябвало да се опитваш да стигнеш до брега. Ние тук, въпреки че сме във въпросния сал, само се караме помежду си. Липсва ни чувството за общество.
- Според вас вината за сегашната ситуация у управляващите ли е, или у онези, които ги избират?
- Проблемът са самите италианци. Италия в момента е като лаборатория, в която се експериментира за пръв път демократична диктатура. Познавам историята на България и знам какво е диктатура. Но ние в момента експериментираме този нов феномен. Тук не става въпрос само за един човек, а за класа, която се нуждае да продължи да управлява, следвайки законите на т.нар. демокрация. Имат нужда да бъдат гласувани, а купуват гласове. Имат нужда от партии, но те са на издръжка на държавата. Като психиатър мога да кажа, че държанието, на което сме свидетели, е на един луд. Не си даваме сметка, че вървим по ръба на Големия каньон и рискуваме бъдещето си. Италия в момента може да се сравни с пиян шофьор, който кара с 300 км в час.
- В италианския има три думи, които на другите езици се превеждат като “луд”. И в лудостта ли италианците притежават повече фантазия и нюанси?
- Фантазията на италианците е огромна във всички сфери – и в начина, по който играят, преиграват, творят – да не забравяме, че Ренесансът, това е Италия. В англосаксонския свят спазват повече законите и правилата, италианците пък са с повече фантазия в лудостта си. Лудостта от любов също е италиански патент – явно това е наша средиземноморска характеристика. Тя обаче е довела и до огромна креативност.
