Tyxo.bg counter
  22.11.2014

Моите спомени от времето на "развития социализЪм"

 

Делян Делчев, delian.blogspot.com.au

На митинга подкрепа в полза на правителството Орешарски имаше един мъж носещ плакат на Сталин, един от малкото относително бели на този митинг. По подобие същите хора, поне според снимките, извозени със същите автобуси до Бузлуджа няколко седмици по-рано, носеха плакат с надпис "искаме си социализЪма". А на фейсбук дори има група публикуваща снимки от тошовото време и под тях постоянно се появяват сърцераздирателни коментари.


Обаче аз не я разбирам тази сантименталност по отминалото Тошово време. Аз също съм живял тогава и много добре си спомням много неща. И те силно контрастират на сърцераздирателните коментари под снимките. И не че искам да кажа, че сега си живеем супер, но сега определено живеем много пъти по-добре при това по толкова много обективни критерии.


Аз си спомням невероятната бедност. Ние живеехме под наем, четирима души в една малка стая. Но две трети от съучениците ми живееха дори на по-тясно.


На сантименталните снимки виждам чисти автобуси, обаче аз не си ги спомням така. Спомням си очукани, мръсни и как те никога не идваха навреме, ако дойдат въобще. Спомням си как ми се е случвало да ходя километри пеша, по пътя на автобуса и да се прибера без да се срещнем. Спомням си ужасни миризми и мърсотия, само като се качвах на междуградски автобус и ми се обръщаха червата. Спомням си, как един път не съм видял трезвен шофьор на автобус, нещо повече спомням си традицията преди да се качиш да си караш колата да удариш една "мастичка за изпът". Спомням си как никога през живота си не съм видял тоалетна във вагон, която да работи. Спомням си как на междуградски полет пък влизаше дим в самолета, а пилотите бяха отделени от пътниците с перде и шумът беше невероятен.
На сантименталните снимки виждам чисти улици, и да спомням си как София я миеха с едни газки водопръскачки и едни жълти-оранжеви руски коли праходухачки. Но също така си спомням, че това беше много рядко и ние децата се радвахме когато оранжевите машинки се появят. София бе еталон за мърсотия, нямаше кошчета за боклук (докараха ги в средата на 80-те) и всеки си хвърляше хартиите и цигарите на всякъде. А ние децата събирахме фасовете. И всеки от провинцията ни се смееше за това (не че там бе по-чисто). Спомням си как на софиянци им викаха кестени защото имаше кестени от орлов мост до двореца. Спомням си как в името на добруването на софиянци ги отрязаха, и замениха първо с тополи, а после махнаха и тях. Дърветата се разредиха и много малко са наистина стари.
Спомням си как хората си изхвърляха боклука от прозорците дори на 10 етажните блокове. Не, това не са го измислили циганите. Познавам българи, които се грееха като си изгаряха паркета. Което ми напомня, паркета бе ужасно дефицитен, за такъв можеше да чакаш повече отколкото за кола. Знам хора, които си отглеждаха кокошки и дори прасе на балконите.
На снимките има лъскави лади, обаче аз си спомням полу разпаднали се автомобили, които всеки си ремонтираше сам, без стъкла, без важни части (като например километраж или клаксон, а мигача беше рядкост, масово колите нямаха поне по един). Спомням си, че въпреки "новите" лади, москвичи, варбурзи, фиати и трабанти, ние се заглеждахме по ситроен от 1950-та година паркиран на съседната улица. Споням си как когато виждахме Мерцедес го брояхме на късмет. Спомням си как се чакаше по 10 години за да си купиш кола, и то ако си късметлията с връзки. Всеки можеше да се запише да си купи кола, даваше голяма част от парите и после чакаше вовеки. Но не всеки получаваше. Спомням си дима от колите. Спомням си ръждата по колите. Ужасната, ужасна миризма на прогнил дунапрен.
Спомням си как поради изобилието на автомобили имаше много каруци и коне. Днес само манговците се възползват от тях, но например по времето на моето детство това бе масово за всички етноси. Спомням си как в Панагюрище дърпахме жигулито на съседа тежкар за да запали, с една каруца.
Спомням си как ние децата тичахме и сядахме по стърчащите зад всяко превозно средство колове за да се возим (като индийчетата днес). Дали на каруца, трамвай, рейс, влак, все едно и също беше. Така съм се возил с часове. И нямахме нужда от възрастен за да се возим така в трамвая.
На снимките виждам реклама на Българската кока-кола, но аз си спомням как такава продаваха само за кратко на репа на нашата улица ("Иван-Асен Втори"), и то само там, след което спряха, а шефовете на завода, който се осмели да направи такава "пропаганда на загнилият запад" бяха обвинени в шпионаж. Известно време по късно си купувахме нелегално концентрати за сифони с газирана вода, останали ненадейно по разни складове. А от нашенският еквивалент "Етър" ми се повръщаше. Или пък нашенската ултра твърда дъвка идеал, от която ме боляха зъбите. Турските или сръбските дъвки, идващи през тираджиите бяха много по-добри, но огромна рядкост. Не че и нашите не бяха рядкост.
На снимките има почивни станции, обаче аз си спомням как се ходеше по списъци, най-често от работата, и то само по органичени места. И ако попаднеш в станция, на която гардеробите имат врати, а на прозорците стъкла, се водеше лукс. Всъщност бе задължително да си носиш кърпи, чаршафи, понякога дори одяла. Ултра лукс бе в стаята ти да има радио-точка. Само чужденците се дореждаха до стаи, в които имаше радио.
Спомням си как се висеше на опашки за да си купиш каквото и да е. Дори ако видите филма "Дами канят" има една пародия, дето Стефан Данаилов докато като чакаше кръчмарката да излезе на среща, зад него се наредиха 100 човека и всеки си мислеше, че има опашка и ще дават нещо и питаше "какво продават?". Това беше много смешно, защото беше вярно.
Спомням си как нямаше храна, повсеместна, а не просто "дефицитната". Всичко беше дефицитно, дори нашите си домати. Ходехме изрично по провинцията, да купуваме на черно такива, от ткзс-то или от такива, които са го откраднали от там. Понеже нямаше храна, всеки знаеше на всеки магазин графика на зареждането и всеки се нареждаше час по-рано за да си купи. Знаехме че в четвъртък карат месо, във вторник домати и т.н. Купуването на топъл хляб беше празник. Случваше ни се веднъж на няколко месеца (всъщност хората от провинцията бяха в някой отношения по облагодетелствани). Луканката беше лукс. Тя всъщност и за това се казва така. Имаше буквално два три салама. Всеки магазин продаваше само тези, които месният му завод доставяше. Така в Бургас се ядяха едни салами и хляб, в София други. И всеки като пътуваше се зареждаше със своите си, къде за сигурност, къде за да раздава, разбира се, ако можеше по някакъв начин да си ги купи въобще.
Точно защото нямаше храна, хората масово си отглеждаха всичко сами. И то не само заради наследството от "селското минало", дори гражданите го правеха. И ние си гледахме картофи, боб, домати, ягоди, какво ли не. Хората си разменяха нещата (как се наричаше тази икономика?) вместо да си ги продават. След което правеха зимнина (затваряха буркани) и на нея изкарваха гладните дни. Бурканите, щипките и капачките имаха повече стойност от всякакви пари. Всъщност дори успешно заместваха парите. В този смисъл сигурно сега ще разберете защо по време на първите избори в демокрацията, БСП пропагандираше с раздаване на капачки за буркани.
Точно защото хората си гледаха всичко сами, земята беше безценна. И защото беше безценна, постоянно се крадеше. Сигурно 2/3 от всички "нивички" са били върху крадена земя, а не дадена за право за ползване (собственост нямаше). Всеки взимаше по сантиметри до метри от съседа и си ги ограждаше. После се биеха за това и се поубиваха. Закланите съседи с брадва, за един метър земя, не са откритие на демокрацията. Това ни е наследство от развитият социализъм, но тогава за това не пишеха по вестниците. Така че, кой видял, видял. Другите нека си живеят в неведение.
Ако майка ми не правеше колосалното количество зимнина, която правеше, днес сигурно нямаше да съм жив. Всъщност така е и с повечето българи. За това и чушкопека е българското изобретение на века. Защото е символ на оцеляването, а не заради любов към печените чушки.
Думата живот бе синоним на оцеляване. За това го имаше и този виц - че американците си имали лайф, руснаците жизн а ние живот. Ако не си живял това време, не си слушал "лайф из лайф", не си гледал руските алкохолни филми за "жизн", и не знаеш скритият смисъл на думата живот (какво да го правиш, живот), няма как да го разбереш този виц.
Спомням си как ако майка ми не успееше да излезе от работа преди края на работното време, може би нямаше да успее да се нареди на опашка пред магазина и да виси 40 мин (които си бяха гарантирани и поради това разчетени) с надеждата да купи нещо за да има какво да ядем довечера. Имало е не малко случаи, когато не е имало какво да ядем (въпреки зимнината), и съответният рев. Това драги ми "социалисти" искащи да се върнат старите времена, се нарича бедност, а усещането, че имаш пари "измама". Тогава имаше този виц – "докторе какво ми е, едно чувам друго виждам? Болен сте от социализъм". Да, днес много хора са бедни. Тогава повечето хора, почти всички, бяха бедни. Просто тогава хората не знаеха, че са бедни, докато днес бедните си го знаят. Няма техническа разлика, но има разлика в усещането и убеждението. Дали сте склонни днес да се продадете срещу това да сте си пак бедни "ама да не мислите за това"?
И тогава имаше пияници. И тогава имаше бездомници. При това не малко. Ние като деца се сблъксвахме с тях постоянно, защото те спаха по места, на които ние искахме да си играем. И тогава имаше просяци, аз си ги спомням от най-ранна детска възраст. Нещо повече, просенето беше и традиция за всички, особено за децата. Ние ходехме и преследвахме по-младите възрастни (защото имаше по-голям ефект) и им викахме бате дай 5 (или 20) стинки, дай дъвка, дай цигара. Аз лично си спомням да съм го правил, спомням си как повечето от приятелите ми по провинцията също го правеха. Не знам за софиянци, но аз съм изкарал не малко време в провинцията, и може да съм пропуснал този момент при тях.
Някой казват "тогава всеки имаше пари". Това са глупости. Тогава всеки нямаше пари. Но просто нямаше стоки които да купиш дори повече. Дали имаш пари но не можеш да си купиш нищо с тях, или пък нямаш пари, но е пълно със стока, ти си еднакво беден. Даже във вторият случай имаш по-голям шанс, в първият шанса ти е принципно отрязан и можеш да си ядеш парите. Аз си спомням как майка ми взимаше заеми всеки месец за да ни издържа. Но въпреки това, пак нямаше какво да си купим.
Стоки имаше само в корекомите. За чужденците. В тях се пазаруваше с долари и често само с чуждестранен паспорт. Преди години видях същото в Шриланка. Ако някой иска истински "социализъм", може спокойно да отиде там (но не като бял чужденец, а наистина местен, за 10 долара заплата на месец). Аз лично намирах за изключително несправедливо това, че някой можеше да отиде да си купи шоколад в корекома, докато ние не. В най-добрият случай марципан, ако си късметлия да се наредиш преди пет часа в петък на опашката на деликатесният магазин. Марципаните и шоколад "Кума Лиса" са може би най-лошите, които съм имал шанса някога да опитам. Но за нас те бяха безценни и безкрайно желани, защото просто нямаше нищо друго.
Спомням си как при всичкия "излишък на пари и стоки" по тошовото време, имаше купони (не, нямам в предвид събирания с алкохол, макар лафа да е директно свързан – не можеш да организираш събиране, ако не си имал купон за да купиш манджата и пиенето). Те не бяха измислица на демокрацията (макар да ги имаше и в ранните години). Ако си на село, хлябът го докарваха само в сряда или четвъртък и всеки имаше 2 или 3 купона, за хляб, които освен парите го ограничаваха и по бройка (един купон, един хляб). За незапознатите с "икономика", купоните заместват парите, когато парите вече нямат стойност, а икономиката принципно не работи, нали другарю Орешарски? Но дори да нямаше купони, пак имаше ограничение в магазините. Месаря не продаваше на един човек повече от килограм месо (богаташ). Млекаря повече от две бурканчета кисело мляко. Хлебарят повече от два хляба. Дори бирата бе под бройка. Спомням си "какъв бизнес" правехме. Висяхме постоянно на опашка на бирарията. Винаги се намираше някой да ни "плати" да се нареди пред нас или да му купим още 2 бири. После ни даваше бутилките и ние събирахме стинки (аз пък си правих от тях колби, като стапях стъклото).
Спомням си режима на тока, първоначално бе 1 час без ток на всеки 3. После стана 1 на 2. После 1 на 1. Спомням си и вицовете как държавата била дискотека, а само в Бояна постоянно светело понеже там бил дисководещият.
Спомням си режима на парното. Беше много весело зиме, когато се засичаха едновременно режима на парното и режима на тока. Лафа "да гушна парното за да го стопля" не е днешен. Аз си спомням как бях малък и се качвах на прозореца за да стоя постоянно върху парното и да хващам малкото време, в което работеше, за да мръзна по-малко. Днес баща ми ми казва, може да го нямаше, ама беше евтино. Какво като е било евтино, щом го е нямало, не разбирам аз? Плащал си нищо за нищо, даже загубата ти е по-голяма. Освен че не работеше, не всеки беше облагодетелстван да има достъп до това неработещо нещо. Чакаше се с години, подкупи, мафия мой човек, и т.н. Даже си имахме и филмова комедия по въпроса.
Спомням си режима на водата. Жълтата беше най-вкусна. Имахме този лаф, че не ни трябват витамини и минерали. Всички необходими си ги извличаме директно от водата.
Спомням си когато в София имаше епидемия на хепатит, защото язовира беше заблатен от липсата на вода, както и тоталното безхаберие на всяко ниво, включително по пречистване и подобни. Имаше дори индустриални води изсипващи се в питейната вода. Спомням си как обвиниха (по телевизора) американците, че са направили диверсия и са заразили водата с хепатит (тези американци също така са накарали и нашите сестри в София по това време да не дезинфектират спринцовките та имаше няколко епидемии като засечка, включително и бума на СПИН у нас). Дали американците, дали евреите, дали Сорос, и днес ни е останал този рефлекс, все някой друг да ни е виновен за мрачните истини. Нали другарю Станишев?
Спомням си в Панагюрище река Луда Яна, всеки изхвърляше мърсотия вътре, а хората пиеха от тази река (буквално си наливаха бутилки на помпа няколко метра по долу). Ние се шегувахме, защото реката беше разноцветна като дъга, че това е онази шарената река от приказките на Грим. Като си потопиш кутрето в нея, докато е зелена, зелен ставаш (и умираш), като си потопиш кутрето в нея, докато е синя, син ставаш, червена, червен ставаш, черна – черен. Даже на мръсните ги подигравахме дали не са се къпали в реката. Е това беше масово не само там. Нямаше една чиста река в държавата. Спомням си обгазяванията в Стара Загора. Спомням си обгазяванията в Русе. Всъщност българското дисидентско движение тръгна заради тях.
Въпреки немотията, обаче всичко се изхвърляше. Спомням си как в бунището на едно малко градче, аз и приятели събрахме части да си сглобим кола. Чиито двигател работеше (но колата не се движеше). Ние бръмчахме вътре и си представяхме, че се движим. Малко постоянство не ни стигна наистина да я довършим.
Спомням си как краденето беше тотално. Всеки крадеше, всичко. Дори ние малките деца, влизахме в заводи и други и крадяхме каквото ни падне уж на игра. Години по-късно когато прочетох записките на Георги Марков за 50-те и 60-те, бе все едно чета същото за 80-те. Нищо не се бе променило (така че това е много добро четиво, ако искате да си спомните онези времена). Традицията изискваше лете да идем и да окрадем бостан или царевица. Крадяхме кайсии, праскови, тикви, масово.
Някой си мислят, че поне е имало малка престъпност. Много ме радва това заблуждение. Нали сте чували за "Жоро павето"? Един тип, който с години изнасилвал жени като вероятно ги удрял с паве завито във вестник/кърпа. Това бе българският Джак-Изкормвача. Той така и не бе открит. Но всеки знаеше за него. Но не и официално, защото във вестниците не пишеше нищо. Така хората са си мислили, че са на сигурно, но в действителност не са били. Имаше и убици и всякакви други, прикривани от хората, за да си мислят че са добре и на сигурно. Грешното усещане е останало дори днес, и виждаме неговите крайности. Имаше си всякаква престъпност. Знаехме дори къде са проститутките ("чакаш на плочка пред Хемус ли?", не е днешен лаф, и днес там проститутки няма).
Сигурността по Тошово време бе усещане, а не факт. Даже усещането бе конфликтно, защото всички си мислехме, че могат да ни отвлекат по всяко време – зли извънземни (имаше такъв филм), още по-зли американци (имаше и такъв филм), но най-вече нашата родна милиция (не, не беше филм). Последното между впрочем не бе фалшиво. И тогава милицията биеше и отвличаше безпричинно. Всъщност тогава тя правеше предимно това. И днес, сантиментално, същите милиционери казват, че основният им проблем "да създадат усещане за сигурност" е, че заподозрените имали прекомерни права (сиреч не можем да си ги бием така както си ги биехме едно време, ако има риск някой да разбере). Престъпност си имаше, и убийства, и изнасилвачи. Дори педофили (дори на нашата улица имаше един, и ние сами се пазехме от него).
Имахме квартален. Той уж трябваше да познава всички. По-скоро всички го познаваха. Мисля че просто дадоха това звание на кварталният пияница, който така или иначе познаваше всички. Пред неговият "офис" винаги имаше огромно количество празни бирени или ракиени бутилки, които ние му крадяхме и после връщахме в отсрещният магазин "за стинки". Случвало ни се е да ни "профилактира". Мен заради едно счупено стъкло. Тази профилактика обаче не ме направи по-малко престъпник (не и според Антон Кутев поне), но намразих кварталните.
Аз си спомням как ни обираха апартаментите. И как и тогава (както и сега), не хващаха никой, освен ако крадеца случайно не бе заспал пиян в апартамента. Спомням си как милицията и съдебната система правеха чудеса от храброст за да не пипнат някой големец, точно като сега. Например внукът на Тодор Живков си беше изнасилил една жена, но му се размина. И това не бе единствен случай, корупцията в полицията и съдебната система беше колосална. Имаше значение в кой съд водиш дело. Имаше значение срещу кого водиш дело. Нямаше дело, дето да приключи за по малко от 10 години. Всъщност за това и съдебната система е нереформирана. Защото очевидно си носи проблемите още от тошово време.
Спомням си как цигански банди идваха да правят набези, не това не е нов феномен. Спомням си как ни биеха и ни взимаха стинките, ако бяхме по-малки. И не само те.
Спомням си как всеки крадеше. Спомням си как на летище София ни откраднаха пратка с подаръци от чужбина. Спомням си как ни окрадоха колелата на пътуване за морето. Спомням си и как ни тарашиха стаите на морето най-редовно. Спомням си как се крадеше масово гориво, даже да си имаш тръбичка в колата за това, се считаше за добър стил. Спомням си как ни крадяха нещата директно от плажа. И това беше масово. Всеки го знаеше, и всеки се пазеше както можеше. Завързванията на волана на колата с тиранти не бе откритие на ранните години на демокрацията. Ние го виждахме на нашата улица години преди това. По отношение на престъпността не беше по-различно от днес, ако не беше и по-лошо. Някое дете трябва да направи сравнението, сега като възрастен аз съм изложен на по-малки рискове за да направя коректно сравнение.
Спомням си как най-достоверният вестник бе стенвестникът "Огледало" списван от съседите и сложен на стъклото на пощата. Случвало се е да видим разлики между написаното там и в "Работническо Дело", които да можем сами да проверим (от първо лице) и познайте кой е бил по-прав и защо? Стенвестникът бе често късан, махан, а понякога и въобще не излизаше. Писачите по него, и особено карикатуриста си патеха. Тези "журналисти" си носеха рисковете, по подобие на журналистите от сутрешният блок на БТВ.
Спомням си как нямахме достъп до никакви четива. Аз бях запален по физика и химия, а после и по компютри, но нямаше от къде да си намеря литература. Книжките се раздаваха на приятелски начала, най-често бяха изключително стари (например книгата по която учих Химия бе от преди девети), и си ги преписвахме като в средновековието, защото нямаше друг начин.
По отношение на компютрите бе дори по-зле. Просто буквално нямаше никаква актуална литература. Излизаха две списания, по скоро въпреки а не заради системата, които днес като чета мога да определя на много ниско ниво, но тогава това беше връх на сладоледа. Аз ходих най-редовно до американското посолство, защото там продаваха (понякога дори преведени на български) преводи на тяхна литература в областта, или можеше да се чете на място. Не веднъж и дваж са ме спирали милиционери да ме разпитват какво правя там и защо ходя толкова редовно. Още по-смешно обаче ми стана, когато като отвориха (преместиха) руската книжарница срещу руската църква и почнах да ходя там за да си купувам руски книжки в тази област, същите хора почнаха да ме спират да ме разпитват защо ходя там най-редовно (по тошово време още)?!?
Спомням си, как на няколко пъти в годината, учителите ни събираха за да ходим да правим манифестация пред властта. Ние го приемахме със смесени чувства. От една страна – свободен от училище ден, от друга най-голямата досада, на която можете да попаднете. Късметлиите просто ходеха в манифестацията пред бай Тошо и си тръгваха (напомня ли ви манифестацията пред парламента в полза на правителството миналият петък)? Нас обаче най-редовно ни слагаха пред мавзолея, на скеле, да размахваме пионерските си връзки и да правим КПСС – БКП, вечна дружба (ВНЛ). Да, млади ми читателю - либоффта им не е от вчера. За това и днес същите се втурнаха като опарени да чистят паметника на съветската армия. Просто им е рефлекс останал от едно време.
Всичките ми съученици като видеха Тодор Живков срещу нас го стреляха с виртуални пушки, докато си размахваха червените вратовръзки. Разказвахме си и вицове. Лафа народната милиция единствената опора на народната власт, не е от вчера.
Въобще постоянно се разказваха вицове. Но предимно в семейството. Защото всеки може да бъде доносник. Страхът от доносниците беше много голям. И патенето също. От своя страна доносничещите пък имаха по-благосклонен кариерен път. И дори днес приказват как това, че са донасяли как колегите им разправяли вицове против властта, е било важно национално отговорно разузнавателско дело. Когато бях малък обаче, повечето от тези неща не ги разбирах истински. По точно, някак си ми бяха в главата, но не ги осъзнавах. За това и ми дремеше много малко. И в училище с другите ми съученици се надпреварвахме да разправяме вицове. Даже си имаше редовна сбирка – в голямото междучасие до пясъчника. Събирахме се на групички и си говорехме политически вицове. Всички го знаеха. Даже виждахме и как учителите ни гледаха с ужас и тъга. Родителите ни забраняваха да разказваме вицове. Ние не знаехме и не разбирахме защо. Чак по късно съм разбрал, че хора са пращани и мрели по лагери за това, а ако само се разминеш с бой от милицията, си късметлия. Ех какви добри времена за свободата на словото, нали другарю Миков, поучаващ журналистите да се държат отговорно, по националната телевизия?
Подслушването бе основна функция на държавните служби. Всъщност лафа "Ушев" за полицаите, не е измислен заради Цветанов, а е мноого стар, мисля че е поне от 50-те. И микрофони имаше навсякъде. Спомням си веднъж как си играехме на гости на рожден ден на приятел живеещ в "дипломатически блок" (а по късно подобна история при военни блокове), отворихме запечатана тръба, някога ползвана за изхвърляне на боклук и видяхме магнетофон закачен към жици на микрофон, който открихме по-нататък. А като понаучихме това-онова, почнахме да намираме стари такива, забравени в радио точки (класика по хотелите), или замазана кухина в стената покрита с боядисана хартия. Аз лично си колекционирах части от тези. Понеже постоянно ми трябваха жички, резистори, ленти и подобни, си знаех на кой да ходя на гости за да погледна дали няма да намеря някое съкровище. Хубавото бе, че като си ги откраднеш, после никой не смееше да идва да ти се кара защо.
Сладоледа бе нещо много рядко. Имаше такива от машинки, които бяха почти винаги разкашкани, сметанови само, с и много ледени парченца. Пускаха ги буквално само за по един месец в годината и на редки места. В Пловдив можеше да се намери само в центъра. Завиждахме на тези, ходили в Москва и говорещи ни за сладоледените къщи там, и как руснаците можели да ядат сладолед дори през зимата. Ескимото бе най-хубавият сладолед, защото имаше и шоколад. Не всяка година обаче имаше ескимо.
Имаше обаче дни на американската култура, които се провеждаха от американското посолство лете на езерото Ариана. Там имаше невероятен сладолед – цели 3-4 цвята и вкуса, нещо невиждано иначе в държавата. Ние плащахме 20 стотинки и после ядохме сладолед на корем и гледахме на малък цветен телевизор американски анимационни филми – мики маус или том и джери. Бяхме почти само деца. Сякаш нито един възрастен не смееше да се приближи. А наоколо имаше повече полиция отколкото днес пред парламента. Спомням си как съм приканвал възрастни да идат с мен там, и как те любезно са отклонявали, а аз никога не съм разбирал защо.
Спомням си портокалите и бананите. Продаваха ги само две седмици преди нова година. Бананите бяха станали синоним на богатство. Познавах деца от провинцията, които никога не бяха дори виждали банан. Разменяхме си лепенки от кутиите с банани като сувенир и доказателство за хубав живот.
Нямаше комикси. За кратко излизаше списание Дъга и бе направо с колекционерска стойност. По едно време нашата комунистическа партия подпомагаше френската комунистическа партия, като им печаташе в печатница "Димитър Благоев" пропагандното комикс списание Пиф (с класическият комикс "Пиф и Еркюл"). В него имаше малка играчка. Ние се счупвахме да си го търсим, и понеже то не се продаваше у нас, имаше черен пазар – работниците го изнасяха и го продаваха за сериозни за това време суми нелегално.
Имаше черен пазар за всичко. Особено за стоки второ направление (за износ). Всъщност не съм прав. Имаше черен пазар за всичко. Включително стоки първо направление. Имаше пазар за крадени стоки (или втора ръка) – битака. Всеки го знаеше. Всеки град си имаше битак. Полицията/милицията не ходеше там. Всъщност ходеха, за да си вземат рекета или за да си купят нещо. И те са хора.
Спомням си виетнамците. Спомням си как се биеха с нашите цигани. Спомням си виетнамската мафия. Спомням си как милицията (полицията) истински се стараеше да не се намесва и да не пази закона. Това не им е скорошен навик. Откакто се помня винаги е било така. За да се пазим, ние се събирахме и ходехме само на групи, "правехме си банди". В резултат воювахме с други банди. И това не беше само сред децата. Дори младежите и възрастните ходеха на групи. Каква сигурност, какво чудо имаше! Измамна! И всичко това в центъра на София (на 15 мин пеша от ректората). Дядо ми живееше близо до Халите. Това място аз най го мразех да ходя. Там ходеха най-големите гамени. Не веднъж са ме обирали там по тошово време. Не веднъж съм виждал цигани да се колят с ножове гонейки се около кола. Веднъж дори станах свидетел на опит за изнасилване. Разбира се милицията се постара сериозно да не направи нищо. Този район и сега си е опасен. В началото на 90-те майка ми бе свидетел на изнасилване там.
Спомням си телевизията. Излъчваше за по няколко часа дневно. Винаги спираше в 00:00 с държавният химн, а започваше около 17:00. Детските си имаха определен час, и ги гледахме тогава.
Когато започнаха да излъчват сапунки, те имаха потресаващ ефект. Филаделфия, Птиците умират сами, Шогун (всичките с Ричард Чембърлейн, мечтата на всяка жена на средна възраст от 80те у нас) направо спираха държавата. Но когато дойде първата латиноамериканска сапунка – Робинята Изаура, бе направо потресаващо. На нас по-малките тя бе изключително скучна. Но когато започваха да я дават (в 17:30) всичко замираше. Спомням си как се събирахме на Царевец – Орлов Мост (имаше електронна игра в сладкарницата да играем) и сладкарницата затваряше по-рано от работното време и ни изхвърляха, за да могат лелките да ходят да гледат Изаура. А по Цариградско (тогава булевард Ленин) дотолкова нямаше никакви коли, че сме играли футбол на самият Орлов Мост. Толкова просто нямаше нищо интересно по телевизията, че няма как да го опиша по друг начин.
Аз бях в Елхово, когато бе възродителният процес. Но за него се говореше "на три очи" много по от рано. В групата от работата на майка ми имаше хора от турски произход, които ние никога не си спомням да сме наричали турци. Аз разбрах, че те са такива след възродителният процес, а не преди това. Спомням си как чичо Реджеп ме учеше да карам кола и като цяло бе най-приятелски настроен към нас децата. Та в Елхово си спомням как една сутрин се събудих от шум и видях няколко танка паркирани буквално пред нашата къща. Отпред имаше войничета, и куп хора наредени рано сутрин (7-8 сутринта) ходеха да се разписват върху тетрадка на танка. По-късно разбрах, че са им сменяли имената. Тогава никой нищо не ни казваше. После са ги приканили настойчиво да ходят в Турция. После са им взели и къщите. Но тогава това което ми направи най-голямо впечатление бе как танковете буквално бяха смазали уличните павета и имаше отчетливи пътечки показващи от къде са били минали.
От Елхово имам и друг спомен. Единствената храна, която практически ядохме там, защото просто нямаше друго бе хляб и салам Камчия. И то рококо (Рога Кости и Копита), с много смляна сланина, много сол, много не добре смлени кости, които постоянно вадих, и някакъв киселинен стабилизатор, който ми обръщаше стомаха и повръщах от него.
Спомням си как по тошово време не можеше да се иде на ресторант (нещо дето не е на самообслужване). Защото просто нямаше особено много и бяха предимно за чужденци. Ние бяхме леко облагоедетелствани, защото ходихме на места не за българи, поради работата на леля ми. Но където и да бе, трябваше да се правят резервации много предварително, а качеството на обслужването и храната беше ужасно. Като цяло нямаше меню, защото нямаше нужда. Поръчваш каквото има. И това ако си късметлия. А тези, които ходеха на ресторанти, не бяха особено уважавани. Хората ги гледаха подозрително. Особено по селата, им викаха Зази. Случвало ми се е и на мен, да чувам такива имена.
Спомням си ужасното здравеопазване по тошово време. Построено по руски модел за масов стил за профилактика на необразовано население. Помисли драги ми читателю, ако решиш, че трябва да въведеш здравеопазване в тъмна джунгла какво ще направиш? Ще сложиш специализирана супер клиника, или ще ползваш полеви болници с лекари, които имат специализация по започване, а не довършване на лечения, предимно от общ характер? Ще правиш внимателни изследвания или ще ваксинираш всеки за всичко? Ще следиш историята на заболяването или ще даваш антибиотик за всяка кашлица? Отговорите на тези въпроси ще ти покажат какво бе здравеопазването в Русия, и какво по съвместителство бе и у нас. То не че беше неефективно, но бе ориентирано прекалено много към профилактиката (но не превенцията) и масовостта. Преглеждаха ни дори на полеви рентгени във военни газки, просто защото нямаше много други. Така че имаше много масова медицина, но без сериозна специализация. Сърдечната клиника на Чирков (особено ако някой прочете за нея) се е появила въпреки системата, а не заради нея. Така бе и на всякъде. За това и средната продължителност на живота у нас не бе висока дори тогава – от втората най-висока в Европа преди 100 години, по тошово време бяхме в сред най-ниската. И не че сега сме я повишили, но да се твърди че здравеопазването днес е зле, а преди е било добре е надменно. То днес е зле, защото никога не е било добре. Даже днес имаме повече специалисти, и дори повече апаратура от по тошово време. Въпреки всичко лошо, днес все пак се спазват някакви процедури. Аз си спомням как лекуваха дядо ми от рак без да му направят (задължителната) биопсия, а после при аутопсията се оказа, че никога не е имал рак, имал е пневмония. И това не бе единичен, а масов случай. И тогава гарван гаравново око не вадеше, но тогава бе и със "защитата на партията" (защото повечето лекари бяха членове, а повечето смъртници не). Лафа "да не оставим нито един болен да умре без лекарска помощ" не е днешен. Аз съм лежал в болница по Тошово време. Имах инфекция, но просто нямаше как да я овладеят. Биеха ми ужасно некачествен и болезнен пеницилин 4 пъти дневно (от което съм хванал алергия) и ходих на облъчвания. Докато стоях в болницата (като малко дете) и си играх, често набарвах спринцовки, или се чупеше живачен термометър, и аз съм събирал топчетата живак за да помагам на лелките с ръка. Тогава ми се струваше най нормалното нещо. Днес обаче знам, ужасно, ужасно здравеопазване, и масова неграмотност сред лекарите.
Спомням си комсомолските и партийните секретари. Те бяха по страшни от най-страшният милиционер. От тях всеки го беше страх. В нашето училище сякаш тези хора имаха по-голяма власт от директора.
Спомням си как най-далаверните професии бяха за тираджиите (които пътуват в чужбина) и тези от външно. За да почнеш да работиш към външно трябваше да имаш или сериозни партийни заслуги, или да си роднина на някой който е вече там. Те самите пък се жениха само за други от външно (по ред причини, и политически и икономически) и децата им работеха във външно, и се получаваше нещо като синьокръвност там. Както и израждания, които виждаме дори днес – хора, които не блестят с особена интелигентност в делата си (предполагам заради вътрешно семейните женитби) и гарантирано били в ДС. Тази затвореност я има дори днес. Та чак няма как да назначиш някой на работа там, ако не е бил в ДС – идиотизъм и ДС са задължителните условия дори сега, нали другарю Вигенин?
Военните пък бяха разграден двор още тогава. Ние малките деца крадяхме лесно куршуми и ги гърмяхме на трамвайната линия. Крадяхме гориво и гранати. Влизал съм във военното училище поне 3-4 пъти дневно. Оскубвахме им пуяците, пауните и фазаните на фазаните и после в училище си разменяхме перата. Няколко пъти са се опитвали да ни хванат, неуспешно. Предполагам са били заети да гонят зли чужди врагове. Много по успешен във хващането ни бе ватмана, след като куршума гръмне и всички залегнат в трамвая.
Спомням си Чернобил. Бе по време на една суша. У нас постоянно се сменяше суша или киша и тя все бе винована за всичко в земеделието. Даже имаше виц че най-големите проблеми на земеделието у нас били сушата, кишата и Гришата (земеделският министър). Нищо не се е променило. Та когато гръмна Чернобил, дори по сръбската телевизия (която гледахме) го съобщиха. У нас обаче "всичко бе наред". Заради този наред, сега имаме синхронизирани на 10 години пикове на кръвни ракове на всяка 6-та и 7-ма година. Медиите са се държали отговорно, нали другарю Миков?
Спомням си гласуването. На нашата улица то бе в пощата. Имаше списък с хората, които трябва да дойдат да гласуват, те се изтупваха и обличаха с костюми и рокли официално като за театър, купуваха букети (колко мноооого букети!?!) и гласуваха. Нямаше тайни урни, всичко бе открито. Бюлетината я подаваше директно пощаджийката. Отбелязваха гласувалите в паспорта. След това се слагаше списък на стъклото на пощата с очет, кой е гласувал. Веднъж майка ми беше болна, и не отидохме да гласуваме. На отчета на пощата нейното име бе написано като гласувал. Всъщност бяха гласували според отчета 100% от всички. Естествено 99.6% за БКП.


Имам много спомени. Много живи при това. Може би ще пиша пак някой път. И аз си спомням със сантименталност за това време. Но това е защото това е било моето детство, и тогава съм бил млад. А не защото е живота е бил хубав. Живота тогава беше отвратителен и не искам никога да се връща пак.

Мненията на редакцията и на автора/ите могат да не съвпадат.

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви!

Събития+ | Открития+ | Китай | Фалун Гонг | Наследство