Tyxo.bg counter
  21.08.2013

45 години от нападението на Чехословакия: Как БКП въвлече България в окупацията

alt
Съветските танкове през август 1968 г. в Прага от чешкия народ като завоеватели | Източник: Интернет.
 

Написано от Христо Христов

 

Днес, 21 август 2013 г., се навършват 45 години от нападението на Чехословакия от войските на Варшавския договор. Сайтът desebg.com отбелязва датата с публикация, посветена на въвличането на България в срамната военна интервенция под ръководството на БКП начело с Тодор Живков. Текстът е част от главата „Престъпления” в книгата на разследващия журналист Христо Христов  „Тодор Живков. Биография” (2009).

 

„Министерски съвет постанови: НРБ да участва с въоръжени сили съвместно със Съветския съюз и другите страни от Варшавския договор в оказване на помощ на чехословашкия народ в борбата му срещу контрареволюцията.”

Строго секретно постановление на Министерския съвет, подписано от министър-председателя Тодор Живков, август, 1968 г.

Участието на България във войските на Варшавския договор, нахлули в Чехословакия през 1968 ., е израз на просъветската политика на Тодор Живков, която той неотклонно следва. Генералният секретар на ЦК на БКП  никога не внася яснота за ситуацията, при която България участва в  окупацията на Чехословакия. В своите “Мемоари” бившият първи партиен и държавен ръководител е отделил повече редове за пристрастието на Брежнев към евтиния тютюн, отколкото на конкретното българско участие във военната интервенция.

Той се спира само на една от срещите си в Москва,  предизвикана от чешките събития. С това обяснение Живков прехвърля отговорността за решението на СССР, като в същото време описаният от него момент достатъчно красноречиво показва подчиненото положение, в което той е поставен заедно с партийните и държавни ръководители от останалите социалистически страни:

„Участието на страните-членки на Варшавския договор в окупацията на Чехословакия беше предварително съгласувано в Москва. Инициативата за тази окупация беше на съветското ръководство. Брежнев бе категоричен, че в Чехословакия е подготвен контрареволюционен заговор. Това беше единствената информация. Първите ръководители от социалистическите страни, в това число и аз, стояхме в Москва около една седмица за обсъждане на обстановката в Чехословакия. Понеже имах традиционна среща със студентите, помолих да ме освободят след обяд на 7 декември и се върнах със самолет в София, проведох срещата и през нощта излетях обратно за Москва.”

 

 

alt

Тодор Живков е най-яростният поддръжник на политиката на Брежнев срещу Чехословакия през 1968 г. | Снимка: БТА.

 

Отговорността за включването на България в този срамен акт е лично на Живков, като поддръжник на политиката на Брежнев. В качеството си на министър-председател той подписва строго секретното постановление №39 на Министерския съвет от 20 август 1968 г. за „оказване на военна помощ на Чехословашката комунистическа партия и на чехословашкия народ”.

Под него се подписват още 33 министри и председатели на комитети в тогавашното правителство.  Сред тях са Пенчо Кубадински – зам.-председател на Министерски съвет, Дико Диков – министър на вътрешните работи, армейски генерал Добри Джуров – министър на народната отбрана, Светла Даскалова – министър на правосъдието, Павел Матев – председател на Комитета за изкуство и култура, Ангел Солаков – председател на КДС. В документа българското участие във военната интервенция получава следната формулировка:

„Отзовавайки се на молбата, отправена от партийни и държавни деятели на ЧССР към СССР и другите съюзни държави за оказване военна помощ на чехословашкия народ за ликвидиране на заплахата за съществуващия в Чехословакия социалистически строй, създадена от контрареволюционните сили в страната, встъпили в сговор с враждебни на социализма външни сили и изхождайки от съществуващите договорни задължения, Министерски съвет постанови:

НРБ да участва с въоръжени сили съвместно със Съветския съюз и другите страни от Варшавския договор в оказване на помощ на чехословашкия народ в борбата му срещу контрареволюцията.

Изпълнението на постановлението се възлага на министъра на народната отбрана.”

За това как властта в България тогава е възприемала случващото се в Прага говорят думите на председателя на КДС ген. Ангел Солаков:

„Дълбокия смисъл на „Чехословашката пролет” ние тогава не разбрахме. Сметнахме, че вълната на остра критика и разголване на недъзите, която растеше всеки ден, е подготовка за настъпване на контрареволюцията. Трябваше да минат много години, за да проумеем нейния дълбок замисъл”.

 

alt

Войските на Варшавския договор слагат край на Пражката пролет | Снимка: e-vestnik.bg.

 

Ген. Атанас Семерджиев, тогавашен началник-щаб на Българската народна армия, разказва в мемоарите си за конкретното българско участие във военната интервенция:

„Нашите части, определени да участват в акцията (12-и и 22-ри мотострелкови полк), още през юли се намираха на територията на Съветския съюз, където бяха поставени в оперативно подчинение на създадения специален щаб, ръководен от армейски генерал Павловски. По силата на този факт – националното ни командване – бяхме освободени от отговорност за планирането, организацията и ръководството на предстоящите действия...

Това беше времето на най-остро противоборство между Изтока и Запада... Силни бяха опасенията, че започналите в Чехословакия  промени може да доведат до излизането й от коалицията ни и по силата на “доминото” не само да я отслабят, но и да я взривят.

Нахлуването на определените за операцията войски започна точно в полунощ на 20 срещу 21 август. В подготвеното за незабавно разпространяване от телеграфните агенции съобщение това действие се оправдаваше с писмо на група чехословашки ръководители, адресирано до ЦК на КПСС и предварително изпратено до него, съдържащо призива за оказване на помощ на „здравите сили” в ЧКП и чехословашкия народ, за да защитят социализма и свободата, но в последния момент този аргумент отпадна от съобщението...

 

 

alt

Част от българските войници, изпратени от комунистическото правителство в Чехословакия | Снимка: e-vestnik.bg.

 

По-голямата част от населението на Чехословакия възприе тези действия не като „братска помощ”, оказана му, за да се “справи с контрареволюцията” и да „защити социализма”, а като унижаваща достойнството му окупация. То се опитваше с автобуси, трамвайни коли, самосвали и други средства да прегради пътя на танковете и бронетранспортьорите. Замерваше ги с камъни, тухли, бутилки със запалителна смес, железа и други предмети. Така посрещна и нашите части…

Решението за въвеждането на войските ни на територията на Чехословакия беше взето на най-високо политическо равнище (войските бяха само изпълнители), но това съвсем не оправдава нас – висшите военни ръководители от съюзните страни, един от които съм и аз.”

Още през 70-те години писателят Георги Марков описва истинското лице и роля на първия партиен и държавен ръководител:

„Моите разочарования от дейността на Тодор Живков бяха започнали доста време преди август 1968 г., но нашествието на войските на Варшавския договор беше пределната точка, моментът, който смъкна всички маски. Тогава видях, че всичките действия на първия секретар, цялото му обществено поведение бяха най-логично придържане до отредената му актьорска роля в съветската пиеса, наречена “Народна република България”.

 

 

alt

Писателят Георги Марков посочва, че всички маски на комунистическия режим са паднали именно с нападението на Чехословакия през 1968 г. | Източник: Интернет.

 

За разлика от ген. Семерджиев и ген. Солаков Тодор Живков и в този случай не намира за нужно да поиска извинение или отрито да говори за своята лична отговорност. Неговата теза е демагогски оправдателна – в България не са се случили подобни неща  заради личната му загриженост към нацията:

„Народът ни не бе въвлечен в предварително обречена, безнадеждна по същество авантюра. Нямахме нищо от рода на “Пражка пролет” – 1968 г., Унгария – 1956 г., Полша – 70-те и 80-те години. И то не защото отричах порива им, а защото си давах сметка за реалностите. И се съобразявах с тях в името на България. Всяка подобна авантюра през 60-те и 70-те години щеше да бъде смляна в зародиш, а през 80-те години - обречена на половинчати решения. И едното и другото – във вреда на България”.

 

alt

Книгата на журналиста Христо Христов е единствената биография на Тодор Живков, в която е отделено място и за престъпленията му, включително и за въвличането на България в окупацията на Чехословакия | Снимка: desebg.com.

Тази удобна за Живков теза, застъпена от него след падането му от власт, обаче се опровергава категорично от съдържанието на някои архиви, които са запазили неговата автентична гледна точна за събитията в Унгария и Чехословакия. Един такъв документ е стенограмата с изказването му по време на вечеря с интелектуалци през 1974 г. след  конференция, посветена на хумора и сатирата, където обстановката е предразположила към по-голяма искреност от негова страна:

„След Априлският пленум на ЦК на нашата партия, нейният Централен комитет, Политбюро, в това число позволявам си да зачисля и себе си, всички ние сме се отнасяли с внимание към творците. По-възрастните другарки и другари помнят какво беше у нас след Априлския пленум. Тогава се създаде обстановка, която сега не ни се ще да си спомняме.

Какво направихме? Казахме: другарки и другари, трябва да се живее по закон божи и никакво отстъпление от закона божи! (Оживление). Кой излезе прав? Партията или тези, които тогава се бяха надигнали? Партията излезе права. Това исторически се потвърди. Днес и децата го знаят.

Или да вземем контрареволюцията в Унгария. Тогава също имаше едно надигане, включително и във вашите среди. Ние казахме: спокойствие, другарки и другари, дайте да живеем по закон божи! И партийната линия се потвърди. Контрареволюцията в Унгария бе разгромена. С наша, а също и с ваша помощ.

Така бе и при чехословашката контрареволюция. Пак казахме: другарки и другари, дайте да живеем по закон божи! И кой излезе прав? Чехословашките контрареволюционери или ние? Ние излязохме прави. Вие разбирате, че като казвам “закон божи”, имам предвид единствено верния марксистко-ленински път, по който вървим.”

Унизителната политика на Живков е осъдена не само от времето, което показа, че “авантюристи” като Чехия, Унгария и Полша намират естественото си място в обединена Европа много по-бързо от „реалистичната” България на Живков, затънала в дълговете на неговото управление. На 23 август 1990 г., 22 години след събитията в Чехословакия, Седмото Велико народно събрание  прие специална декларация, с която определи българското участие в окупацията „като недопустим акт на намеса във вътрешните работи на една суверенна държава” и поднесе „своето дълбоко съжаление за участие в тази акция на български войски”.

Мненията на редакцията и на автора/ите могат да не съвпадат.

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви!

Събития+ | Открития+ | Китай | Фалун Гонг | Наследство