Tyxo.bg counter
eratosten.wordpress.com 25.08.2013

Ловешката Голгота: Една свещичка в памет на невинните жертви

лагерите на смъртта
Снимка: eratosten.wordpress.com
 

"Мирчо Спасов се приближава до Сашо Сладура, изглежда го свирепо и му кресва в лицето със зловонния си дъх:

- Ти, русия, сладура, я излез напред – и започва: – ти бе, твойта мама, ти ли си разказвал вицове за другаря Димитров? – след което, недочакал отговор, му вкарва един ритник в слабините. Сашо се превива на две. Мирчо Спасов го удря с юмрук през лицето. После се сещат да карат Сашо Сладура да бута един валяк през плаца. Валякът тежи три четвърти тон и Сладурът не е в състояние да го помръдне. Мирчо Спасов, Газдов и Пора се изреждат да го ритат в бъбреците и слабините. Сладура плюе кръв, Цяла сутрин Шахо Циганина, Димо Пора и Благо издевателстват над Сашо Сладура, а в обедната почивка, Шахо Циганина го изнасилва с бирена бутилка. Тримата му се изреждат, отново го пребиват и уринират отгоре му… В края на работния ден, Сладура е полумъртъв от побоищата, мъченията, тежката работа. Газдов заповядва на Шахо и на Пора да го хвърлят при клозета, където обикновено хвърлят смъртниците, след което отиват да си допива.На следващия ден Пора и Шахо по нареждане на Газдов и пред очите му, ще замъкнат полуживия Сладур в свинарниците и ще го хвърлят на освирепелите от глад прасета"

Тази покъртителна история за бруталното убйство на пловдивския музикант и бохем Александър Николов – Сладура ме връхлита всяка година преди традиционното шествие до лагера на смъртта "Слънчев бряг". Сашо Сладура е един от 147-та българи убити край ловешката кариера. За толкова има официални данни. Никой не знае действителния брой.

Винаги, когато тръгна по стръмния път към ловешкия лагер, мисля за съдбата на тези хора. Дали са вървяли по същия път? Дали са съзнавали, че се изкачват към своята Голгота? След която неизбежно губят живота си или човешкото достойнство. След всяка крачка чувам звън на каменоломните чукове и свистенето на върбовите тояги. Все по-силно и по-силно. Чувам стоновете на пребитите хора и идиотския смях на техните палачи. Виждам смазаните от бой лица на млади момчета, попаднали в този зловещ лагер само защото разказват вицове или говорят със западни туристи. Представям си потъналите в сълзи очи на красиви момичета, въдворени в ловешката душегубка, защото носят къси поли, харесват модерната музика или просто са щастливи от живота. Стотици, хиляди българи, третирани като животни. Само на няколко километра от един "процъфтяващ" социалистически град. Град, който гради новия си облик с камъни, пропити със сълзите и кръвта на лагерниците!

Вървя към кариерата и се оглеждам. Виждам едни и същи лица, все по-малобройни с годините. Взирам се в лицата им и изпитвам потрес и срам. Защото гостите са повече от ловчалиите.

Ловеч продължава да нехае за ужасяващия лагер на смъртта. Тогава от невежество, днес – от безразличие. Бездушието се крие под различни псевдоними.

Вървя нагоре към кариерата и търся оправдания за своите съграждани. Разбирам страха им в онези зловещи години. Не проумявам днешната амнезия. Ловеч се нуждае от покаяние, не от гузно мълчание. Този лагер е нашата рана, но и нашата памет. Всички сме хора, всички сме грешни. Кога ще сме готови за катарзиса? Кога ще намерим сили да признаем, че сме виновни? Затова, че с години гузно мълчим за безчинствата в злокобната кариера или, че още не сме увековечили паметта на зверски избитите българи.

Стъпка по стъпка се приближавам към страховитата кариера. Струва ми се, че върху всеки камък виждам изписано име на лагерист, жертва или смъртник. Не ги разчитам, но знам че са там – надраскани с кръв и сълзи! Питам се къде са децата ни? Недоумявам защо крием злокобната кариера от малдостта на Ловеч? От какво се срамуваме – от бездушието или историята си? А тези деца имат нужда от исторически уроци и памет. Досегът с прокобата на комунистическия лагер е имунизация за цял живот – срещу утопията, братоубийството и историческата лъжа.

Достигам казана на зловещата кариера. Слушам разсеяно думите на ораторите, застанли под мрачната скала с кръста на мъчениците. Виждам ги и тях – изправени до кръста, в окъсани дрехи, пропити с кал и кръв. Взирам се в очите им, изпълнени с укор и разочарование. И един застинал на устните въпрос – Защо ни забравихте?

След седмица отново ще извървя пътя към ловешката Голгота. Веротно ще ме мъчат същите мисли, ще виждам същите призраци, ще чувам същите обвинения. Поредната доза лично покаяние. Една свещичка в памет на невинните жертви. А колко ми се иска с моята да запламтят стотици други свещи.

Кой знае, може пък този път живите да бъдат в пъти повече от призраците на терора. Дано да сме узряли за общото покаяние!

Мненията на редакцията и на автора/ите могат да не съвпадат.

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви!

Събития+ | Открития+ | Китай | Фалун Гонг | Наследство