Следвайте "Буднаера" в Телеграм
65 години от геноцида над българите в Бесарабия - големият глад през есента на 1946 г.
Доц. Пламен Павлов – историк, председател на Агенцията за българите в чужбина в периода 1998-2002 г.
Фокус: Г-н Павлов, нашата общественост знае твърде малко за трагедията на бесарабските българи преди 65 години. Как да си обясним това?
Пламен Павлов: Върху темата за големия глад в Бесарабия през есента-зимата на 1946 – 1947 г., наричан от преживели този ад и с традиционното “голодомор” или просто “голодовка”, доскоро тегнеше своеобразно табу. Може би това негласно - за някои гузно, за други бездушно мълчание, донякъде е в сила и днес... На преден план обаче е не толкова незнанието, колкото самодостатъчното ни мислене, неспособността ни да надскочим локалното, регионалното, ако искате дори махленското разбиране за българското... Именно то е довело до отчуждаването ни от нашите исторически общности, от сънародниците ни по широкия свят. Разбира се, за това “бяло” или по-скоро “черно” петно в националната памет има причини. През следвоенните години милиони хора в Европа и Азия преживяват лишения, болести, глад, жестоки репресии... Сериозни проблеми с продоволствието е имало и в самата България. Ясно е, че комунистическата власт десетилетия налага идеологемата, че във “великата Съветска страна” не може да има глад. Типичното за онази епоха информационно затъмнение води до непознаването на трагедията, преживяна от една част от нашия народ, макар тези българи да са живели и да живеят и днес в други държави.
Фокус: И все пак тази катастрофа, както казвате, днес не е табу, но си остава недостатъчно известна?
Пламен Павлов: У нас истината за големия глад в Бесарабия получи обществен отзвук едва в началото на ХХІ в., благодарение на документалния филм на режисьора Константин Чакъров “Дойде есента на 1946 ...” - продукция, която се базира както на спомени на преживели глада, така и на документи от архивите на бившия Съветски съюз. Заслугата на Константин Чакъров е, че той се зае не само да покаже, но и да изследва в дълбочина тази невероятна трагедия, за която до онзи момент, реално погледнато, се мълчеше и в самата Бесарабия, съответно в днешните държави Молдова и Украйна. С помощта и на Агенцията за българите в чужбина г-н Чакъров успя да привлече компетентни консултанти, да посети местата, в която се е разразила трагедията, да усети отблизо паметта за онези трагични събития. Няколко месеца по-късно беше организирано представяне в Тараклия, Болград, Одеса, където филмът получи силен отзвук. Трябва да се признае, че и тогава имаше гласове, най-вече на лица от старата номенклатура, разбира се също българи, които ако не отричаха напълно, то поне се опитваха да омаловажат едни или други моменти от историята. От друга страна обаче, обикновените хора, учителите, младежите, а дори и някои от силно “оцветените” в “червено” местни дейци (такива, които са пострадали от глада), приеха филма като откровение, като тържество на истината. Изследването на тези събития обаче трябва да продължи, да се издирят още архивни данни, спомени и т.н. Българската държава и наука не бива да стоят встрани от изследването и осмислянето на събитията, защото това е неразделна част от нашата българска съдба.
Фокус: Твърдите, че това е може би най-масовата проява на геноцид в националната ни история в иначе и без това кървавия ХХ в.?
Пламен Павлов: Разбира се, не бих степенувал трагедиите в нашата нова история - те и без това за жалост не са малко. И на свой ред не са осмислени от нас в нужната степен. Всеки човешки живот е ценен, всяка душа е една малка вселена... Ние трябва да помним жертвите от Илинденско-Преображенското въстание (1903), на кланетата от страна на гръцки и сръбски мародери – т.нар. “въоръжени пропаганди” в Македония в началото на ХХ в., на падналите във войните за национално обединение (1912-1918). Ние не можем да не жалим за пролятата кръв във времето и по време на двете световни войни, включително за онези 11343-ма евреи от Вардарска Македония и Беломорието, които българското общество не бе в състояние да изтръгне от хватката на нацистка Германия ... За хилядите жертви след 9.ІХ. 1944 г., за опустошените и провалени човешки съдби... И все пак, геноцидът на сталинисткия режим над бесарабските българи през 1946-1947 г. по своите мащаби и абсурдност “изпреварва” всички други, колкото и смайващо на пръв поглед на звучи това!
Фокус: Казахте, че в следвоенния период по целия свят е било тежко. Но защо в плодородна земя като бесарабската, при трудолюбиви хора като нашите българи се стига до такъв ужасяващ мор?
Пламен Павлов: Големият глад от есента на 1946 г. е най-тежкото изпитание за българското население в Бесарабия не само след края на Втората световна война, а и на практика в цялата му история след преселването в Северното Причерноморие – за някои селища преди повече 200, за други преди около 180 или 150 години. Настъпилият глад е причинен както на неблагоприятните природни фактори в продължение на 1944, 1945-1946 г., така и от, без преувеличение, престъпната аграрна политика на съветските власти. В Бесарабия сушите са често явление, а още от 1944 г., при това във времето на войната, бедствието е незапомнено. Добивите са изключително ниски – десетина килограма зърно от декар. Държавните наряди обаче не са отменени, нито дори намалени – налага се хората не само да дават цялото си зърно, но дори и купуват отвън жито, за да не бъдат третирани като “врагове” и “вредители”... Както посочи в една публикация бесарабският българин и историк Иван Забунов, имало е многобройни сигнали и молби да се прекрати тази убийствена линия. В отговор тогавашния министър-председател на Молдавската ССР на партиен пленум заявява: “Някои партийни и административни ръководители се опитват да обяснят незадоволителното изпълнение на плана с обективни причини – сушата, ниската реколта... Това е сериозна политическа грешка...”, такава позиция била “невярна и антидържавна”! Коментарът е излишен...
Фокус: Иначе казано, тази политика не е случайна...
Пламен Павлов: Да, тази политика на сплашване, на подчинение, тази “технология на злото” никак не е случайна – нека припомним глада в Поволжието в началото на 20-те години на ХХ в. и т.нар. голодомор в Украйна през 1933 г., когато загиват милиони. Така от есента на 1946 г. бесарабските българи и българите-гагаузи са подложени на масови реквизиции на жито и други храни, на насилствена колективизация, “разкулачване” (репресии срещу по-заможните и предприемчиви селяни), арести, заточения... Част от хората бягат в градовете, търсейки работа в промишлените предприятия. Останалите по селата, които са многократно повече, преживяват чудовищни репресии и на първо място глад. Едва към края на 1946 - началото на 1947 г., изправени пред тотална катастрофа, властите започват да оказват мизерна помощ на гладуващите. Тя е зле организирана, част от храните се разхищават от местните партийни и административни ръководители. Гладът засяга стотици хиляди хора, а броят на загиналите и до днес не е точно установен. Във всеки случай само на територията на Молдова загиват около 80 хиляди бесарабски българи и българи гагаузи. В Украйна нещата не са по-различни, а числото на умрелите от глада и съпътстващите го болести е не по-малко. Според проф. Николай Червенков, един от водещите бесарабски български историци, жертвите надхвърлят половин милион души – българи, украинци, руси, молдавци... Броят на българите, покосени от смъртта в онези дни, както стана дума, не е точно установен, но надали е по-малък от 150 хиляди, и то за не повече от година... Нека припомним, че в толкова тежката за нашата нация Първа световна война за три години загиват 87 500 души, разбира се, има и десетки хиляди ранени, инвалиди... И това без съмнение е огромна загуба, защото няма българско семейство, което да не засегнато. Какво да кажем тогава за бесарабските ни сънародници, след като през 1946-1947 г. загива около една трета от тях. Това е убийствен удар – както демографски, така и психологически. И все пак, нашата общност в Бесарабия не само оцеля, но е достатъчно жизнена и активна и днес. Това е още една причина да се гордеем с българския си характер и борбеност, защото да оцелееш и да запазиш своя дух в такава ужасяваща катастрофа е истински подвиг. И, разбира се, да се стремим към приобщаването на нашите българи в Украйна и Молдова, а и по целия свят към България, към общобългарския ни живот, култура, бъдеще.
Всички мнения, оценки и твърдения, изказани в интервютата отразяват лични виждания и "Фокус" не носи отговорност за тях
© 2011 Всички права запазени. Позоваването на Информационна агенция "Фокус" е задължително!
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!