Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Yukui Liu, Ph.D
Ужасната зима на 1968 г.: Мемоар за Културната революция в Китай (Част 3)
Една седмица, след като баща ми напусна дома ни, за да избяга от побой до смърт от селския комитет за Културната революция, хората от комитета все още идваха, за да ни тероризират всеки ден. Ние ставахме все по-уплашени, а баба се разболя и беше на легло. Сега бях единственият мъж вкъщи, 11-годишно момче, и усещах огромна отговорност. Казах си, че трябва да бъда силен, и насърчавах майка и баба да не се притесняват и че татко скоро ще да се върне с добри новини…
Тъй като къщата беше много студена, отидох в планината, за да събера дърва с обикновената шейна, която бях направил. Поне можехме да се топлим. Нямахме много за ядене; картофите бяха основната ни храна. Вечер сядахме покрай кирпичената ни камина и понякога баба изпичаше няколко картофа, докато аз учех домашното, което баща ми ми беше дал. Ароматът и вкусът на картофите бяха голямо изкушение.
Един ден, както обикновено след вечеря, майка отвори вратата, за да провери кучето и да се увери дали то имаше достатъчно храна. Но Уон не беше там. Осъзнах, че не бях виждал Уон цял следобед.
Докато търсехме кучето наоколо, внезапно видяхме баща ми да се прибира вкъщи с Уон до себе си. По някакъв начин кучето бе усетило, че баща ми е бил на път за вкъщи, затова бе пробягало целия път до гарата, за да го посрещне. Баща ми се бе развълнувал до сълзи. Той изглеждаше по-слаб, но спокоен и уверен.
Майка, обаче, беше много разтревожена и бързо издърпа баща ми в складовото помещение, молейки го да бъде тих и да се скрие, защото милиционерът щеше да бъде тук всеки момент. Аз последвах родителите си в склада и баща ми ни каза да не се притесняваме вече; че е бил в Пекин и е говорил със служител на Централния комитет на Държавния съвет. „Сертификатите ми са все още валидни и доказват, че не съм виновен за никакви престъпления. Освен това, тази Културна революция е само движение, свързано с душевна революция; сила и изтезания не са позволени. Те не могат да ми направят нищо.“
Изведнъж чухме кучето ни да лае и разбрахме, че милиционерът беше дошъл и вече е пред къщата ни. Баща ми отвори вратата на склада, а майка започна да трепери неконтролируемо. Той ми каза спокойно: „Не се притеснявай, аз ще говоря с него. Готов съм да говоря с тях.“
Той отиде до вратата и пусна милиционера вътре. Мъжът изглеждаше стреснат отначало, но после весело поздрави баща ми: „Как сте? Леля Ви възстанови ли се? Липсвахте ни толкова много и идвах всеки ден до дома Ви, за да Ви търся. Готов ли сте да ме последвате за събранието тази вечер?“
Баща ми го погледна с доброта и увереност и каза: „Не съм посещавал леля си. Отидох в Пекин и се срещнах със служител на Централния комитет на Държавния съвет в Джонанхай, за да обсъдя случая си. Казаха ми, че съм почетна личност на нацията и не съм виновен за никакви престъпления. Ще споделя повече с всички. Моля, елате с мен на събранието.“
Милиционерът замълча за момент. После каза: „Толкова сте смел, отишли сте дори до най-високото ниво на правителството. Гордея се с вас. Не се ли страхувате, че сега комитетът може да ви обяви като „настоящ“ контрареволюционер в допълнение на „исторически“?
Срещата на селото
Баща ми отиде на събранието за критика в добро настроение. След като селяните бяха чули, че баща ми е ходил до Пекин и се е върнал, по-голямата част от тях дойдоха на събранието. Всички лидери на комитета за Културната революция също присъстваха, включително и чичо ми, който беше много разтревожен. Майка и аз също отидохме. Не знаехме какво да очакваме, но аз имах надежда и се гордеех със смелостта на баща ми.
На събранието баща ми изнесе реч: „Скъпи съселяни, здравейте! Липсвахте ми през тези 10 дни, докато бях на дълъг път до Пекин. Срещнах се със служител на Централния комитет на Държавния съвет в Джонанхай. Мислех, че жалбата ми ще е от значение не само за мен, но и за всички вас. Исках да открия истината и да я кажа на всички. Допитах се за случая ми и за това движение на Културната революция. Сега имам много по-ясно разбиране за всичко. Можете да продължите да ме критикувате както преди, но моля да ми дадете възможност да споделя какво открих.“
Хората изглеждаха трогнати от смелостта на баща ми и изненадани от жалбата му в Пекин. Изглеждаше, че и лидерите се интересуваха да чуят, и всички останаха тихи.
Баща ми продължи: „Казаха ми, че сертификатите, които правителството ми е издало преди, са все още валидни и показват, че съм личност с добри постижения и съм помогнал на нацията.“
„Казаха ми също, че тази Велика културна революция има за цел да докосне душата на всеки, за да се подобрим като личности. Можете да ме критикувате, ако не съм прав, но аз съм ценен човек, който е дал своя принос за нацията, и не съм враг. Председателят Мао сам каза, че Културната революция не цели да изтезава и малтретира хората. От сега нататък можете да ме критикувате, ако имате доказателство, но не ме клеветете. Също така, не можете физически и психологически да малтретирате мен и семейството ми. Всеки, който прави това, ще бъде държан отговорен в бъдеще.“
Някои хора се спогледаха, докато баща ми продължи: „Скъпи съселяни, през последните пет години, откакто аз и семейството ми дойдохме в това село, ние сме добри съседи. Мислите ли, че съм лош човек или ваш враг? Спомняте ли си, когато вашите деца бяха болни посред нощ, а аз идвах с вас при лекаря и по дългия планински път се сменяхме, носейки детето ви на гръб?“
„Спомняте ли си още, че повечето от вас са идвали в къщата ми, за да ме молят да пиша и чета писма за вас, защото не можете да четете?“
„Спомняте ли си, когато имахте проблеми в брака си, идвахте при мен за съвет и аз ви помагах да го спасите?“
„Спомняте ли си, че започнах проект, за да донеса електричество на селото ни, и че се надявахме да имаме електрически лампи до тазгодишното навечерие на Нова година? За съжаление изглежда, че сега това е невъзможно, защото се отнасяте към мен като ваш враг и всички вие спряхте и проекта. Вярвам, че никой от нас наистина не иска това да се случи.“
„И спомняте ли си всяка година преди Нова година, че всички вие идвахте вкъщи и молехте мен и сина ми да пишем поеми за вас, така че семейството ви да има добър късмет през новата година. Тази година още не сме започнали и не съм сигурен дали все още имаме време.“
Хората наведоха глави и започнаха да мърморят: „Вярно е.“ Някои от тях изглеждаха тъжни и изпълнени със съжаление.
Тогава ръководителят на комитета за Културната революция стана и каза с висок глас: „Тишина, всички! Трябва да бъдем внимателни! Ето как класовият ни враг използва замаскирани куршуми, за да отслаби бдителността на класовата борба!“
Очите на всички се насочиха към него. Баща ми също го погледна и продължи да говори, докато гледаше в ръководителя.
„Някой с политически амбиции и егоизъм иска да постигне политическата си цел и се възползва от политическо движение, за да клевети невинни хора. Такъв човек е загубил съзнанието и сърцето си. Причинявайки страдание на невинни хора, той задоволява собствените си интереси. Колко грозна е душата на такъв човек!“
„Запомнете, давам приятелско предупреждение на този човек тук: Доброто се възнаграждава с добро, а злото получава възмездие, това е небесен закон, който осигурява справедливост за всички. Ако сте такъв човек, трябва да почувствате удар в съвестта си и веднага да спрете да вършите злини. В противен случай за вас ще бъде прекалено късно.“
Думите на баща ми удариха ръководителя като бомба. Лицето му се изкриви от гняв и унижение. Всички насочиха вниманието си към него. Всички знаеха, че той беше подбудителят на обвиненията срещу баща ми. Всъщност нямаше „класови врагове“ в селото, но той се нуждаеше от такъв, за да се издигне в политическата си кариера.
Баща ми беше изложил позицията си и хората бяха развълнувани. В момент на тишина, друг лидер каза: „По-добре да приключим срещата ни тук и да я възобновим, след като нашият комитет проведе дискусия.“
След събранието хората изглеждаха малко по-дружелюбни към нас и някои показаха сдържана подкрепа с кимане или усмивка.
Трудов лагер
Щом някой беше определен като „контрареволюционер“, не беше лесно този етикет да бъде премахнат. След жалбата на баща ми в Пекин и речта му на събранието, комитетът за Културната революция на селото вече не организираше такива срещи за критика. Тъй като знаеха, че без убедителни фактически доказателства вече не беше лесно за тях да подготвят говорители, които да продължават да клеветят баща ми. Всъщност до онзи момент повечето говорители на срещите бяха наемани от комитета за Културната революция. Всяка критикуваща реч е била възнаграждавана с 10 работни точки, които се равняваха на един ден работа на земеделските земи на селото. Ако някой не се съгласял, 10 работни точки му били отнемани.
Вместо това, комитетът за Културната революция на селото реши да затвори баща ми в трудов лагер, още наричан трудово-превъзпитателен лагер. По онова време трудовите лагери можеха да бъдат създавани навсякъде от комитетите за Културната революция на всяко ниво. Селото беше най-ниското ниво в страната, но ръководният комитет за Културната революция на селото също имаше тази власт. Трудов лагер можеше да се създаде във всяка складова база, свободна стая на училище или друго подобно място. Не включваше никакво юридическо оформяне на документация или съдебен процес. Всичко, което бе нужно, беше лидер на ККП, червеногвардеец или милиционер устно да ти каже да отидеш в трудовия лагер, и губиш свободата си.
По време на дългата зимна ваканция основното училище на селото имаше много свободни класни стаи. Една от стаите стана трудовият лагер на селото. Отведоха баща ми там и го заключиха в класната стая. Тя беше едва отоплявана и много студена. Не беше осигурявана храна. Майка и аз трябваше да носим храна на баща ми всеки ден, изминавайки около три километра през снега. В съседната стая имаше пазач.
Баща ми трябваше да чисти снега в училището, да чисти тоалетни, да подрежда класните стаи и т.н. Когато нямаше работа, трябваше да пише така наречените есета за самокритика, признавайки грешките, престъпленията и неправилните мисли към комунистическата партия. На база на писането му комитетът за Културната революция после измисляше истории и обвинения за него и го караха да ги приеме. Ако откажеше, трябваше да напише друго есе за самокритика. Това се повтаряше отново и отново и причиняваше изключителен психологически стрес.
Отминаха няколко седмици. Всеки ден майка и аз предприемахме шесткилометровото пътуване до училището и обратно, за да занесем храна на баща ми. Не ни беше позволено да го виждаме, а трябваше да оставяме храната на пазача. Често снежната буря беше много силна, проникваща през подплатените ни с памук якета. Майка беше емоционално и физически изтощена. Изглеждаше изпита и плачеше много.
Пристигнахме в трудовия лагер и както обикновено отидохме да оставим храната на пазача, но той не беше в стаята си. За наша изненада открихме вратата на баща ми отключена. Внимателно отворихме вратата и го видяхме да ни маха да влезем. „Влезте, не се притеснявайте, пазачът умишлено се махна, за да може да се видим“, каза той.
Влязохме в стаята, а мама все още бе нервна и попита: „Какво стана? Къде отиде пазачът? Добре ли си?“
Баща ми отвори кутията за обяд и започна да се храни, докато продължаваше да обяснява, че той и пазачът са станали приятели. Тъй като имало много малко работа, по-голямата част от времето баща ми бил заключен в стаята и трябвало да пише есета за самокритика. При такива условия на изолация, без контакт с хора, без новини, без надежда, баща ми почувствал, че става психично болен. Той знаел, че ако продължава така, ще умре. Не искал да умре по този начин.
Започнал да пише поеми, които бил запомнил, и да пее песни, които си спомнял. Усетил, че това му дава енергия и облекчава депресията му. Правел това всеки ден, а понякога и през нощта. Пазачът често слушал пеенето на баща ми и рецитирането на поезия; те започнали да си говорят и постепенно станали приятели. Пазачът всъщност бил учител от основното училище и комитетът за Културната революция също имал проблеми с него. Опитали се да заклеймят и него като контрареволюционер, но нямало достатъчно полза за тях, затова се отказали. Но не желаели и да го освободят, защото искали да го използват като свободна работна ръка. Така им дошла идеята да го използват като пазач, който да наблюдава баща ми.
С опознаването на баща ми все повече, пазачът бил трогнат от смелостта му. Той харесвал историята за жалбата му пред правителството в Пекин. Въпреки че не смеел да го освободи, решил, че поне може да му разрешава да се среща с нас, когато му носим храна. Вярвал, че баща ми нямало да избяга и да му причини неприятности.
Комитетът за Културната революция на селото държа баща ми заключен в училищния трудов лагер до началото на пролетната ваканция. Тогава го освободиха, но не премахнаха етикета на контрареволюционер. Официалният статус на баща ми сега беше „Реформиращ труд извън трудов лагер“. Това означаваше, че му позволяват да се върне вкъщи, но трябваше да работи в селото под тяхно наблюдение и контрол. И от време на време той все още трябваше да пише „доклади за мислите си“. Докладите трябваше да отразяват как се е „облагодетелствал“ от превъзпитанието и е подобрил мислите си. Ако нещо от доклада не ги задоволяваше, можеха да го арестуват и отново да го затворят в трудов лагер.
От баща ми също се изискваше да продължава да носи картата с името си с титлата „контрареволюционер“ на горния ляв джоб на якето си през цялото време. Трябваше да работи на земеделските земи на общината, но без доход или работни точки. Даваха ни минимално количество храна, едва колкото да оцелеем.
Стокхолмски синдром
Терорът на Културната революция най-накрая приключи след смъртта на Мао през 1976 г. при управлението на партийния лидер Денг Шяопенг (Deng Xiaopeng). Цялата страна беше в състояние на икономическа парализа. За да развият икономиката, интелектуалците отново станаха полезни и някои хора, които бяха преследвани, бяха реабилитирани, включително и баща ми. Неговият етикет за контрареволюционер беше премахнат и през 1983 г. той беше поканен от университета си да преподава отново. До тогава беше прекарал 20 години в селото като фермер и роб-работник. Баба почина в селото през декември 1982 г., точно преди семейството ни да се премести отново в града.
Доста парадоксално, въпреки че родителите ми бяха толкова жестоко преследвани от ККП толкова дълго, те все още ценяха партията за това, че прекрати Културната революция.
Комунистическата партия има модел за започване на преследване и след като го прекрати, ККП има начин да накара хората да ценят партията, вместо да я критикуват. Правителството казва на хората да се гордеят с партията, защото въпреки че партията е направила грешка, тя също така е поправила грешката. Тя нарича себе си велика, почтена и коректна партия. И хората, жертвите на преследването, тогава са й благодарни за прекратяването на преследването. Тази психологическа болест се нарича Стокхолмски синдром, при който жертвата застава на страната на похитителите си и ги защитава. След като е бил травматизиран от толкова много политически движения, по-голямата част от китайския народ остава в този Стокхолмски синдром през цялото време.
Фалун Гонг
Когато родителите ми се върнаха в града, те мислеха, че най-накрая са свободни и имат по-добър живот. Баща ми работи още 10 години като преподавател. Те остаряваха и страдаха от много заболявания. През 1995 г. чуха за ползите за здравето от практикуването на Фалун Гонг.
Фалун Гонг, познат още като Фалун Дафа, е традиционна китайска духовна дисциплина, която се състои от практика на пет медитативни упражнения и изучаване на нравствени учения, базирани на принципите истинност, доброта и търпение. Те започнаха практиката и тяхното здраве наистина се подобри много.
Но скоро Дзян Дзъмин (Jiang Zemin), тогавашният лидер на партията, започна преследването на Фалун Гонг през юли 1999 г. Университетската група за практикуване на родителите ми беше разпусната, а техните Фалун Гонг книги и записи – изгорени. Някои от практикуващите от тяхната група бяха убити в преследването, телефоните бяха подслушвани. Никой от техните приятели или колеги не смееше да говори с тях, защото Фалун Гонг се беше превърнал в „чувствителен въпрос“.
За родителите ми това беше сякаш Културната революция се е върнала и просто се прицелваше в различна група от хора в обществото. И те отново бяха в тази група. Говореха по-тихо, точно както правеха по време на Културната революция. Спряха да практикуват Фалун Гонг на открито, което беше причина някои от здравните им проблеми да се появят отново.
С преследването на Фалун Гонг, родителите ми най-накрая напълно разбраха злата природа на ККП. Те осъзнаха, че тя няма да спре да унищожава хората дори ако те живееха според принципите на истинност, доброта и търпение.
В търсене на заключение
През 2008 г., четиридесет години след започването на преследването на семейството ни по време на Културната революция, баща ми, на 84 г., се върна заедно с майка в селото на посещение. То не се било променило много. Къщата ни все още била там, изглеждайки дори още по-стара. Но когато потърсили познати лица, те открили само няколко души. Казали им, че всички, участвали в преследването на семейството ни, са отдавна мъртви. Особено лидерите на комитета за Културната революция, които бяха в двадесетте и тридесетте си години, всички починали млади – много от тях от рак, други били убити при автомобилни катастрофи или от ръцете на собствените си роднини по време на сбивания. Баща ми се разстроил заради тях, защото почувствал, че те също са били жертви на Културната революция, тъй като били с промити съзнания и измамени.
През последните десетилетия с икономическия растеж хората имат илюзията, че ККП се е променила или ще се промени. Промените са само на повърхността; нищо не се е променило фундаментално. Истинската природа на ККП се разкри при студентското кръвопролитие през 1989 г., отношението към малцинствата и 11-годишното преследване на Фалун Гонг. Моделът на насилието, извършвано върху китайския народ, е продължавал през цялото над 60-годишно комунистическо управление.
Икономическият растеж е постигнат чрез експлоатация на хората, принудителен труд и разрушаването на околната среда. Повече от един милиард китайци живеят в крайна бедност и никой няма правото на свобода на словото или свобода на мисленето. Промиване на съзнанията, изтезания и принудителен труд все още широко се прилагат от държавата.
Родителите ми, както и много други китайци на тяхната възраст, са изстрадали четири големи политически движения и преследвания, всички от които са базирани на така наречената класова борба. Всички тези движения имат една и съща цел: да създадат среда, която носи страх и объркване на широката общественост, така че ККП лесно да може да контролира страната, да избира лоши хора, които да засилват властта си, и да потиска политическите опоненти.
Комунизмът вече е премахнат от почти всички страни, в които някога е тероризирал хората. Движението за отказване от ККП, наречено ‘tuidang’, е тиха революция, която вече е освободила съзнанията на над 80 милиона китайци през последните шест години. Аз се оттеглих от китайската комунистическа партия. Когато много повече от моите сънародници направят това в не много далечно бъдеще, съм уверен, че Китай ще бъде свободен.
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!