Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Yukui Liu, Ph.D

Ужасната зима на 1968 г.: Мемоар за Културната революция в Китай (Част 2)

(Част 1)

Баща ми нямаше време да мисли, че оставя съпругата си, децата и старата си майка да се справят сами, тъй като трябваше бързо да реши коя посока да поеме и да се махне от селото възможно най-бързо, за да не бъде заловен от милиционери, които скоро щяха да огледат областта…

Снегът беше по-висок от ботушите, които стигаха до бедрата му, правейки всяка стъпка трудна и бавна. Той последвал основната посока на планинския път, без да е сигурен накъде да отиде. Навсякъде гореше бушуващият пожар на Културната революция. Ако бъдеше уловен, присъдата и наказанието срещу него щяха да бъдат удвоени и смъртта му щеше да е сигурна.

Постепенно съзнанието му се успокоило и една мисъл изникнала в ума му: „Аз съм невинен! Трябва да апелирам пред правителството и да протестирам за свободата и правата си!“

Той решил да отиде в Пекин, за да апелира пред Централния комитет на държавния съвет на ККП, най-висшата власт от управлението на страната. Окуражен от тази мисъл, той започнал да крачи много по-бързо към главния град на областта, където щял да хване влак до Пекин.

Оставали около 65 км до гарата и за да остане съсредоточен, баща ми си повтарял да продължава да ходи, да продължава да ходи. Скоро започнал да се движи все по-бързо. Внезапно забелязал, че кучето ни, Уон (Won), го следвало. Баща ми бил много развълнуван. С Уон до него, духът му се приповдигнал.

Пътят минавал през много села, но те ги заобикаляли, за да избегнат неприятности. Тъй като все повече се отдалечавали от вкъщи, баща ми се притеснявал, че кучето можело да не открие пътя обратно. Той започнал да говори на Уон: „Сега трябва да се върнеш вкъщи. Не ме следвай повече, моля те, иначе няма да знаеш пътя на обратно. Не можеш да ме следваш вечно, защото ще хващам влака до Пекин. Семейството ни вкъщи се нуждае от теб, за да ги защитаваш, особено сега, когато аз не съм у дома.“

Уон помахал с опашка, сякаш за да покаже увереността си, и продължил да придружава баща ми през целия път до гарата. Баща ми споделил с Уон част от храната, която майка опаковала за него.  Когато се нахранили, той отново казал на Уон да се върне вкъщи, за да пази семейството, докато той се върнел. Уон помахал с опашка и тръгнал.

На гарата

Баща ми купил билет до Пекин. Но трябвало да чака още четири часа до следващия влак. На гарата много хора чакали своите влакове, навсякъде имало и служители на Червената гвардия (Hong Weibing) и милиционери (Minbing) с червени ленти. Те вървели напред­ назад да проверяват хората. Проверявали билетите и задавали въпроси на всички, които им изглеждали подозрителни.

Те не били полицаи, но имали изключителната власт да арестуват всеки, който би могъл да е от „чудовищата и изродите“, познати още като „Седемте черни“ категории – собственици на земя, десничари, капиталисти и т.н., повечето от които образовани интелектуалци.

Баща ми се надявал след дългото ходене да си почине малко и евентуално да поспи, тъй като бил изключително изморен. Но осъзнал, че не бил в безопасност, дори и в голям град, далеч от селото, в което живеел. Той дал най-доброто от себе си, за да се смеси с групи от хора, за да не бъде лесно забелязан от червено-гвардейците и милиционерите. Свалил и очилата си, тъй като те също му придавали вид на интелектуалец.

Чакалнята на гарата била студена и много хора пушели, правейки въздуха много лош. Всички изглеждали притеснени и нервни. Никой не се усмихвал. Навсякъде из гарата по стените, прозорците и тавана били закачени  плакати с революционни лозунги:

 „Доведете Великата пролетарска културна революция до край!“

 „Пометете всички чудовища и изроди!“

 „Погребете капитализма!“

 „Източният вятър духа, военният барабан бие, кой от кого се страхува сега?“

 „Падението на американския империализъм е неизбежно, хората по света със сигурност печелят!“

 „Борете се с небесата, земята и хората, и пожънете безгранично удоволствие!“

Толкова изморен, баща ми продължавал да гледа с тъга в безрадостните изражения на хората около него и се чудел за какво всъщност е тази „велика“ Културна революция и какво добро носела на хората.

Проблеми вкъщи

Рано на следващата сутрин, след като баща ми тръгна, ръководителят на милиционерите в селото дойде в къщата ни, за да уведоми баща ми да отиде навреме за сесията за борба същата вечер. Когато разбра, че баща ми не е вкъщи, той се разтревожи и поиска да знае къде е баща ми. Майка беше много нервна и каза, че е отишъл за няколко дни да види леля си, която била много болна. Така мъжът си тръгна.

Бяхме много тихи на този ден; никой не говореше много, защото бяхме притеснени за баща ми и несигурни за бъдещето си. В около 14:00 разбрахме, че кучето ни, Уон, е изчезнало. Помислихме, че е странно, защото кучето никога преди не беше бягало. Но точно когато говорехме за него, забелязахме, че то тича към вкъщи.

Тъй като баща ми внезапно беше напуснал дома, комитетът на селото за Културната революция нямаше какво друго да направи, освен да отложи плануваната сесия за борба. Обаче те бяха под огромен натиск от по-високите нива и  изпращаха милиционер всеки ден до къщата ни, за да пита кога баща ми ще се връща. Мъжът дори носеше оръжие и говореше високо и по груб начин. Накрая той идваше по няколко пъти дневно, оставайки в къщата все по-дълго всеки ден.

Един ден управителят на селото дойде с няколко милиционери. Той заплаши майка, че ще отнеме годишните ни дажби зърно, ако баща ми не се върне. Отнемането на дажбите ни зърно означаваше, че няма да има какво да ядем. Селяните нямаха доходи. Въпреки че работеха през цялата година за Народната общинска производствена бригада, те бяха компенсирани накрая на годината със зърно. Но това обикновено не беше достатъчно, за да се изхрани едно семейство. Дори ако семейството на фермера имаше няколко възрастни, работещи на пълно работно време, зърното, което получаваха, понякога не беше достатъчно, за да ги изхрани всичките.

Семейство като нашето никога не можеше да получи достатъчно храна. Тъй като баща ми беше определен като контрареволюционер, неговият пълен работен ден се оценяваше само на 70% от този на обикновен работник. Моята работа, като младеж, се смяташе като полу-труд, което означава, че за един ден работа получавах половината работни точки в сравнение с възрастен – и само по време на училищните ваканции, когато можех да работя. В резултат на това, нашето семейство никога нямаше достатъчно храна. Само на китайската Нова година майка правеше специално ястие – кнедли; и на рождения ми ден сваряваше две яйца, едно за мен и едно за сестра ми. Тези изкушения за рожден ден бяха само за баба и за нас, децата: родителите ми никога не се черпеха.

Както казваше ръководителят на партийния клон в селото, ако те наистина приспаднеха всички наши точки за храна, целогодишният ни труд щеше да отиде на вятъра и животите ни щяха да са подложени на риск. Майка много се ядоса и уплаши, но не можеше да отвърне, защото, ако кажеше нещо, което да ги ядоса, те можеха да арестуват майка или да я отведат на сесия за борба. Тогава нямаше да има кой да се грижи за нас.

Със заминаването на баща ми обаче, комитетът за Културната революция нямаше какво да прави. Затова те претърсиха къщата ни и взеха всички книги, които баща ми беше събрал. За щастие вече бяхме изгорили всички японски книги, в противен случай щяха да ги използват като доказателство, че баща ми е японски шпионин.

Всеки ден живеехме в страх. И докато се надявахме, че баща ми ще се прибере вкъщи скоро, също бяхме уплашени, че ако наистина се прибереше, щеше да бъде изтезаван или убит от лидерите на Културната революция в селото.

По пътя за Пекин

Влакът най-накрая дошъл в 20:00. Баща ми се качил и най-накрая успял да си почине малко. Във влака много войници ходели напред- назад, за да оглеждат хората, а пътуващите стояли тихо и гледали право напред. Всеки бил под риск и се страхувал да не стане следващият обект на революцията. Централното народно радио непрекъснато излъчвало редакторската програма на Централния комитет „Да доведем Великата пролетарска културна революция до край“.

Баща ми отново продължавал да си мисли и да се чуди: „Какво всъщност е Великата пролетарска културна революция? За какво е?“

По това време той ми все още вярвал, че партията прави нещата с добра причина и за да  облагодетелства нацията и народа. Той наистина искал да разбере и истинското значение на Културната революция, за да намери път да я следва. Докато повечето хора следвали сляпо партийните директиви, баща ми, като интелектуалец, искал да разбира нещата. Докато мислел, че нещо било грешно на ниското ниво на управление, смятал, че най-високото ниво на ККП трябвало да е право. Дори по време на сесиите за борба, той все още мислел, че има някакво голямо неразбиране от страна на ниското ниво на Народния комитет на Културната революция. Освен това мислел, че той самият не е изучил и разбрал достатъчно пълно значението и намерението за започването на движението от ККП.

Това било много дълго пътуване от северен Китай до центъра на страната, което отнемало цели два дни с влак по онова време. Баща ми си купил един брой от наскоро създадения People’s Daily, основният вестник, контролиран от режима, и продължавал да го чете. Понякога кондукторът на влака идвал, за да провери билетите на хората, а войниците с техните червени ленти също продължавали да преминават, проверявайки пътниците.

Имало много спирки – стотици – в големи и малки градове. Тъй като много пътници слизали и нови постоянно се качвали, баща ми стоял на мястото си през цялото време, очевидно привличайки внимание. Трима войници със сериозни изражения го попитали от къде е и къде отива.

Баща ми отговорил спокойно, че е от Чангчун (Changchun) и отива в Пекин. Те поискали да разберат целта на отиването му в Пекин и дали имал въвеждащо писмо за правителството. Баща ми не отговорил веднага, тъй като нямал такова писмо, затова войниците повторили въпроса си, този път по-убедително.

Накрая, баща ми отговорил: „Бях добре признат служител в национална образователна институция и притежавам много сертификати, издадени от Централния комитет на Държавния съвет. Отивам да посетя Централния комитет в Пекин, за да се уверя, че всички тези сертификати са все още валидни, така че да не бъда повлиян  по време на Културната революция.“

Докато казвал това, той бръкнал в джоба на палтото си, за да извади сертификатите си, които майка внимателно беше пришила към вътрешния джоб на палтото му, в случай че той се нуждаел от тях, за да докаже самоличността си. Отнело му доста време да ги извади от джоба, защото бодът на майка бил много здрав. Войниците станали малко нетърпеливи, а баща ми малко изнервен, докато се борел да откъсне нишките и да вземе книжките.

Войниците взели сертификатите на баща ми, за да ги покажат на ръководителя си. След малко ги донесли обратно, без да кажат нищо, и го оставили да продължи пътуването си.

Апел пред Централния комитет

Баща ми най-накрая пристигнал в Пекин. Той изглеждал като селянин с дълга коса и брада, защото много дни нямал възможността да подстриже косата си и да се избръсне. Помислил си, че няма да е добра идея да апелира пред Държавния централен комитет в този вид. Затова се подстригал и обръснал и се подготвил да посети Джонанхай (Zhongnanhai) (щабът на комунистическата партия и седалището на Държавния съвет).

По онова време – за разлика от днес – на хората все още им било позволено да апелират там и имало дълга опашка от хора, които чакали реда си. След много часове на чакане, баща ми представил случая си. Той извадил сертификатите си и попитал дали все още са валидни и доказвали, че бил добър човек в миналото.

Служителят му казал, че все още са валидни, но баща ми трябва да има „широко сърце и да приеме духа на революцията.“

Объркан от този коментар, баща ми попитал: „Нашият местен комитет за Културната революция отказва да приеме сертификатите ми и ме обяви за контрареволюционер. Какво трябва да направя? Защо Културната революция би се целила в хора като мен и каква е целта на Културната революция?“

Служителят отговорил: „Така, Културната революция е движение, което докосва душата на всеки. Всичко от старата култура в съзнанията на хората ще бъде изчистено. Ето защо е наречена Великата културна революция, което означава, че пролетариата  унищожава „Старите четири“ – всички стари обичаи, стара култура, стари навици и стари идеи – и ги замества с революционния дух на пролетариата и Идеята на Великия Мао Дзедун (Mao Zedong).

„Относно Вашия случай, сертификатите Ви са все още валидни, доказвайки, че сте бил добър човек за нацията, но мислите Ви все още трябва да получат изчистването от Културната революция. Отново, това е велико движение и душата на всеки ще бъде докосната.“

Баща ми попитал: „Ако Културната революция трябва да докосне душата на всеки, защо включва физическо изтезание? Местните хора ли грешат или има недоразумение?“

Служителят казал: „Председателят Мао е казал: „По време  на Културната революция трябва да използваме писалка и уста, но не и сила.“ Изтезанията не са позволени, въпреки че са се случвали в някои провинции.“

Баща ми благодарил на служителя и напуснал Джонанхай. По някакъв начин се почувствал наясно в съзнанието си, поне сертификатите му били все още валидни и сега знаел, че изтезанията не са позволени, но в ума му все още имало объркване: „Защо старата култура, обичаи, навици и идеи трябва да бъдат разрушени, защо всички те не са добри?“

 „Четирите стари“ се отнасят до стари идеи, стари обичаи, стара култура и стари навици, включително ученията на конфуцианизма, будизма и даоизма. Защо всички тези „стари“ трябвало да бъдат разрушени? Означавало ли това, че ККП иска да премахне всички морални учения и духовността? Изглеждало, че това е случаят; не били ли вече много храмове, църкви, произведения на изкуството, архитектура и книги разрушени и изгорени? Не били ли вече много духовни лидери, религиозни хора, образовани хора и интелектуалци убити? Изглеждало, че те наистина искали да унищожат всички тези традиционни неща, както и хората, поддържащи „Четирите стари“. Това означавало, че нацията внезапно щяла да изгуби културните си корени. Баща ми почувствал тръпки от страх, като си помислил какво би се случило след това и какво щяло да донесе бъдещето на страната, хората и на него.

С малкото останали му пари той си купил билет за влака и малко хляб и започнал пътуването си обратно към вкъщи. Във влака продължавал да обмисля противоречието на отговорите на служителя. От една страна, правителството казвало, че физическо малтретиране и изтезания не са позволени, защото това било революция, която само докосвала душите на хората, но от друга страна, те активно насърчавали хората напълно да разрушат цялата традиционна култура, образователната система, храмове, книги, както и вярващите и добрите хора. Тъй като бил честен човек и отгледан по традиционния начин, баща ми бил объркан от факта, че думите и действията на правителството не си съответстват. Той си мислел и как трябвало да се оправя с комитета на Културната революция в селото, когато се върнел вкъщи. (Следва продължение)

Юкуи Лиу (Yukui Liu) е лекар по китайска медицина, който сега живее в САЩ. Тази история представя неговите лични преживявания, тези на майка му и баща му, и на китайския комунизъм от Културната революция до днес. Случаят беше подготвен и редактиран като мемоар, който да бъде публикуван единствено от Epoch Times. Имената са променени, за да се предпазят членове на семейството, които все още са в Китай.

Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!