Tyxo.bg counter
bulgarianhistory.org 26.08.2013

Лагерите на смъртта – мрачната и ужасяваща страница на социалистическа България

лагерите
Снимка: bulgarianhistory.org
 

Днес ще ви разкажем за една от най-тъмните страници от историята на НР България – Концентрационните лагери, наречени от тогавашната власт с евфемизма – Трудово-възпитателни общежития (ТВО) и станали известни сред народа като „Лагерите на смъртта”. Информацията ни беше любезно предоставена от нашите приятели от “Спомени от Народната република”

Още по времето на Царска България се създава система от концлагери, в които депортира противници на политиката си. По-известни лагери са Еникьой, Гонда вода, Свети Кирик и Свети Никола. В тези лагери са изпращани дейци на БКП, други противници на правителството на Богдан Филов, както и съветски военнопленници, избягали при конвоирането им към германския тил. Ликвидирани са веднага след 9-ти септември 1944 г.

Законовото начало на съществуването на лагерите след 9-ти септември 1944 г. е поставено с приемането на Наредбата-закон за трудововъзпитателни общежития за политически опасните лица още през декември 1944 г. Наредбата-закон обявява за „политически опасни лица“ хора, застрашаващи „държавния ред и сигурност”. Според този закон политически опасните лица ще се въдворяват в концлагерите за известен срок по заповед на министъра на вътрешните работи след доклад на директора на милицията. Законът е приет с подписите на бъдещите му жертви – земеделци, социалисти, звенари, независими интелектуалци и др. Битува също мнението, че предложението за създаването на концентрационните лагери по примера на съветския ГУЛАГ, е дадено формално от Никола Петков, който по-късно сам става тяхна жертва.

За да се разграничат от печалната слава на нацистките лагери и следвайки опита на СССР те са наречени с евфемизма Трудово-възпитателни общежития (ТВО). Аргументът е, че в тях се изпращат “асоциални елементи”, за да бъдат превъзпитани в духа на ценностите на комунистическия морал и да способстват за приобщаването им към “новия живот”.

Първият лагер след 9-ти септември 1944 г. е създаден до Сандански – гара Свети Врач през януари 1945. Впоследствие са открити и лагерите край яз. “Росица”, “Куциян” край Перник, с. Богданов дол – Пернишко, с. Николаево, Казанлък, с. Ножарево, Силистренско, край Тутракан и др. Създадени са и лагери за жени в с. Босна, Тутраканско, край с. Бошуля, Пазарджишко, с. Оброчище – Балчишко, с. Скравена-Ботевградско и др. Там са изпращани предимно бивши полицаи, царски офицери, белогвардейци, легионери и ратници, иванмихайловисти, бивши лидери на буржоазни партии, бивши министри, анархисти, николапетковисти и лулчевисти, заловените при опит за бягство от България, участници в нелегални групи и конспирации, разпространители на слухове и вицове, сътрудници на чужди разузнавания, сводници и проститутки, криминални престъпници.

Според различни източници от 1944 до 1962 година в България действат 44 концлагера. Най-големият от тях е този на островите край Белене. Решението за неговото създаване е взето на 27 април 1949 година от Министерския съвет, ръководен тогава от Васил Коларов. Лагерът функционира на територията на остров „Персин”, като жените са били на остров „Щурчето”. Причините за затваряне там са били предимно политически, но са въдворявани и немалък брой криминално проявени лица. Веднага след създаването му там са въдворени над 4500 членове (които не са били все още в затвора) на забранените партии и организации, земеделци, социалдемократи, легионери, анархисти, селяни, бунтуващи се срещу ТКЗС, и “враговете с комунистическа маска”. Лагерът се ръководи от българската Държавна сигурност. Задържаните са работили в земеделието: 600 000 м² зеленчукопроизводство, свиневъдство, голямо производство на коноп в една фабрика. Официалното име на лагера е било „Работнически лагер за превъзпитание“.

белене

Закрит на 1 януари 1953 г., той е възстановен след унгарските събития в края на 1956 г. През август 1959 при едно интервю с чуждестранни журналисти министър-председателят Антон Югов, заявява, че в България няма вече ТВО, въпреки че Белене работи с пълна сила. За да не предивика негативни външнополитически последствия, с решение от 27. VIII. 1959 Политбюро приема да се освободят всички 276 политически и 981 лица за криминални прояви. След закриването на лагера по-късно там е създаден затвор в системата на Министерството на правосъдието.

През 1959 година, след гафа на Югов и решението да се закрие лагерът на островите срещу Белене, е създаден най-жестокият лагер – “Слънчев бряг” край каменните кариери на Ловеч. Първоначално там са изпратени 166 лица от закритото ТВО в Белене, определени като “непоправими рецидивисти”. Той е секретен и по много сведения е най-страшният лагер в България. В кариерата на лагера концлагеристите работят при нечовешки условия. През този лагер са минали около 2400 души като средно на всеки десет от лагерниците един оставял костите си на това място. Закрит е през 1962 г., след скандалните разкрития на централната власт за извършените убийства и престъпления там.

Част от стената с образите на преминалите през лагера в Белене.

Част от стената с образите на преминалите през лагера в Белене.

От създаването си веднага след 9-ти септември 1944г., в лагерите без съд и присъда са въдворявани хора считани за “реакционно настроени против новия режим”, това са: висши служители на властта в Царство България, земеделци бивши водачи на легионери и ратници, изменници на Родината, участници в нелегални конспиративни групи и организации заради „подривно-диверсионна дейност“, разпространители на злостни слухове и вражески пропаганди, анархисти, сътрудници на чужди разузнавания и др. От средата на 50-те( след Априлския пленум на ЦК на БКП) до закриването на лагерите в началото на 60-те в тях се въдворяват основно лица, заподозрени в разпространяване на анонимки, фалшифициране на документи, разказване на вицове срещу комунистическите управници, младежи изпратени от местните управления на Народната милиция като „хулигани“, както и хора извършили криминални деяния.

През 1961-62 г. са затворени последните концлагери в България , но през 1981 г. лагера в Белене е отново отворен, за да бъдат въдворени без съд и присъда около 200 младежи за “противонародни прояви”, а през 1985-1986 г.по време на “Възродителния процес” са затворени няколкостотин български турци от различни региони на страната, отказващи да сменят имената си.Неофициален девиз на лагерите са думите на Дзержински: “Врагът не се възпитава никога, а се унищожава винаги и навсякъде!”

След 1989 г., когато истината за комунистическите лагери излиза наяве в публичното пространство, заради умишлено унищожените документи от страна на милицията и органите на ДС се започва и със спекулацията, затова колко хиляди души са минали през концлагерите на България. За мащабите можем да се ориентираме по някои случайно съхранени цифри. Само няколко дни след създаването на концентрационните лагери, на заседание министърът на вътрешните работи Антон Югов информира Политбюро, че изпратените в лагери и на принудителна работа възлизат на 37 347 души. Според доклад на Държавна сигурност до ЦК на БРП(к) от септември 1944 до май 1945 г. броят на изселените възлиза на 28 131 души, през същия период през лагерите и т.нар. трудови групи са преминали 184 360 души.

социалистически лагери

Според днешни данни на Държавна сигурност от 1948 до 1956 г. са осъдени и изпратени в затвор или в лагери 23 608 души, като в последната цифра влизат само осъдените, за изпратените в лагери без съд не става дума, а те са многократно повече от осъдените –например, през април 1953 година от 5000 “политически” в Белене само 1500 са били осъдени. Според някои историци и изследователи през т.нар. лагери на смъртта са минали около 285 хиляди българи, а броя на т.н. трудово-възпитателните лагери е бил най-малко 86. Никъде обаче не могат да се намерят категорични доказателства за точния брой на лицата въдворени в трудовите лагери за целия период на съществуването им.

През 1990 г. е заведено следствено дело № 4/1990 за лагерите, но поради отсъствието на подходящи съдебни заседатели и липсата на категорични доказателства за престъпленията извършени там, съдебният процес е провален, обвиняемите са освободени и делото е приключено по давност.

В статията са използвани материали публикувани по темата от различни медийни източници, както и текстове от книгата на Стефан Цанев „Български хроники” – том 4.

Мненията на редакцията и на автора/ите могат да не съвпадат.

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви!

Събития+ | Открития+ | Китай | Фалун Гонг | Наследство