Tyxo.bg counter
Pro-Anti 23.11.2014

Виртуози на терора - Част 2

 

(Продължение)

Аркадий ВАКСБЕРГ

След победите му през 20-те години на XX век и дори след Големия терор това е първият случай, в който някой му противостои.

Междувременно Тито и Димитров следват установените уговорки и постепенно придвижват нещата към създаване на федерация. Нещата за Сталин се усложняват и от това, че двамата нямат пречки в общуването. Свързват ги не само идеологемите, но и личното приятелство. Имат два общи езика - руският, който и двамата владеят до съвършенство, и сърбо-хърватският, на който Димитров говори свободно след първия си брак със сръбкиня и след времето, прекарано в Югославия през 20-те години. В предвоенна Москва Димитров е подкрепял Тито, когато животът му е бил застрашен. Алиансът между двамата може да е всичко друго, но не и формален.

Сталин трябва горчиво да е съжалявал за това, че през 30-те години е оставил Тито да оцелее, вместо да го натика в същите мазета на Лубянка, в които тогава са пратени почти всички членове на ръководството на Югославската комунистическа партия. Сега вече е прекалено късно. Съвсем друг обаче е случаят с Димитров. За Сталин той е ако не послушен, то поне напълно достъпен. Тогава “Правда” тиражира обвинителен текст срещу Димитров - това се случва за първи път, откакто българинът ръководи Коминтерна, а после и просъветска България. Разсекретените днес стенограми от “другарските беседи” в Кремъл показват, че Сталин се обръща към Димитров арогантно и грубо. Третира го като невежа, който нищо не разбира от външна политика, държи се с него така, както един самозабравил се офицер би се държал със своя ординарец. На 10 февруари 1948 г., по време на тристранна среща на върха в Кремъл, на която Тито демонстративно не идва, Сталин си позволява да се обърне към Димитров по следния начин: “Вие се самозабравихте като комсомолец. Искахте да учудите света, като че ли все още сте секретар на Коминтерна.” Не е за вярване, че самолюбивият българин изтърпява тези обиди като покорен роб и не показва с нищо, че е засегнат. Тази поза на прилежен и изпълнителен ученик надали е могла да заблуди Сталин за истинските чувства на този човек, който лично от вожда е поставен върху българския трон без капка право на независимост. В отношението на Сталин към Димитров не се проявява доверие и за това си има нужните основания.

Господарят на Кремъл не се основава само на интуиция. Той получава и доносите на съветските агенти, които са инфилтрирани по всички етажи на партийния и държавния апарат и на двете страни. Така Сталин научава, че на 11 февруари, тоест само ден след като уж покорният Димитров обещава стриктно да следва московските указания, той е поканил на закуска в българското посолство Кардел и двамата му колеги Милован Джилас и Владимир Бакарич. Българите и югославяните се били разбрали да докладват на своите правителства, а после наново да се срещнат, за да продължат да работят върху създаването на Балканска федерация. От формална гледна точка към тази дата Сталин все още не е изразявал несъгласие с проекта. Дори обратното - чут е небрежно да подхвърля: “Обединявайте се, когато си искате.” Но от тона и поведението ясно се разбира, че от тази идея той вече не черпи ентусиазъм. А инициатива, изхождаща от двама васали, априори е неприемлива за него - този въпрос е от принципно естество. Тук не е за пренебрегване една хипотеза. Нищо чудно Сталин да е ускорил разправата си в Чехия с Бенеш и Масарик тъкмо въз основа на добрата си информираност за плановете на Тито и Димитров. Двамата неподвластни на Москва чехословашки политици биха могли да му се сторят като потенциални съюзници на двамата балканци. Докато Клемент Готвалд не би посмял да му се противопостави. По време на “дружеската беседа” от 10 февруари Сталин и Молотов подигравателно споменават Бенеш и това е записано в дневника на Димитров. Датите също навеждат на подобна мисъл: в средата на февруари настъпва рязък обрат в отношенията с Димитров и Тито, а на 11 март загива Масарик. Може би се е предполагало, че смъртта му ще има и сплашващ ефект на Балканите.

Месец след смъртта на Масарик Димитров оглавява българската делегация, която заминава за Прага, и се среща не само с Готвалд, но и с Бенеш, който все още е президент. Този факт и сам по себе си е забележителен в контекста на всичко, което се случва в Източна Европа, но спомените на Милован Джилас добавят към него още един многозначителен щрих. Влакът минава през Белград. На перона са Джилас, който по това време все още е най-близкият до Тито човек, и външният министър Станое Симич, който е бивш посланик в Москва. Джилас оставя министъра на перона за известно време и се среща насаме с Димитров във вагона. Димитров казва на Джилас: “Дръжте се, всичко друго ще се оправи.” В този момент в салона на вагона влиза Вълко Червенков - една абсолютно безлична и добре тренирана сянка на Сталин. Тонът на Димитров моментално се променя, а разговорът тръгва в друга посока. В салона са влезли ушите на Кремъл.

Какво е могъл Сталин да направи на Димитров? За него, общо взето, няма невъзможни неща. До определен момент например изглежда немислимо, че дори Зиновиев, Каменев, Бухарин и Риков ще се окажат обвиняеми и ще бъдат разстреляни. До определен момент изглежда немислимо, че Зудолф Слански, Ласло Райк или Трайчо Костов ще бъдат обявени за шпиони на чужди разузнавания. Защо пък и Димитров да не се окаже на тяхно място?

Този сценарий, разбира се, е бил колкото възможен, толкова и нецелесъобразен. Сталин вече е направил всичко, зависещо от него, за да превърне Димитров не само в местен, но и в световноизвестен герой. В комунистическия свят той е описван като полубог - това е героят от Лайпцигския процес, победил Гьоринг в словесен двубой и превърнал съдебната зала на Хитлеровия режим в трибуна за пламенна комунистическа реч... Как се обявява такъв човек за шпионин на чуждо разузнаване? Освен това в продължение на осем години Димитров заема поста генерален секретар на Коминтерна. В това си качество той остава авторитетна личност за чуждестранните комунистически партии. В съветската партийна йерархия, установена след Големия терор, той първоначално заема шесто място, а впоследствие, когато Жданов го измества - седмо. Веднага след Сталин, Молотов, Каганович, Ворошилов и Калинин. Не, такъв човек не става за съд и Сталин го знае много добре. Само че още по-добре знае, че принудителните изказвания на Димитров срещу Тито са чисто лицемерие.

Всеки друг би сметнал, че от тази ситуация няма полезен изход. Но не и Сталин, който разполага с виртуози в Лубянка. Димитров много често е боледувал. Лекувал се е много пъти в кремълските болници и санаториуми, така че реалното му здравословно състояние е добре известно в Москва. Болестите му обаче са все хронични, така че при адекватни лекарски грижи той би могъл да живее и дълги години. През юни 1949 г., когато отношенията на СССР с Тито са напълно прекратени, когато обидите по адрес на югославския лидер минават всички граници, а съветската преса го нарича “кървав палач”, Сталин неочаквано вика Димитров в Москва - да се “лекува”. Без да обяснява защо, българинът отказва да пътува със самолет, макар че по това време всички високопоставени лица (и той самият също) използват точно този вид транспорт. Мостът, който по-късно позволява изграждането на железопътна линия от София към румънската столица, все още не е построен, така че влакът може да мине само през Белград. Много е трудно да не се запитаме дали пък неудобният маршрут не е бил избран точно заради тази спирка.

Всичко се повтаря по модела от предходното пътуване до Прага. Влакът спира на малката гара в Топчидер - предградие на Белград. На перона чака Тито, който прекарва около час насаме с Димитров. Няма записки от тази среща. Близките на Тито твърдят, че Димитров е повторил вариант на репликата, чута по-рано от Джилас: “Дръжте се и ще победите.” Няколко часа по-късно, вече на румънска територия, на Димитров му прилошава. Свален е от влака и е доставен в Букурещ. С шифрограма докладват на Сталин за случилото се. Димитров би могъл да получи спешна помощ и в Букурещ. 40-минутен полет го е делял от софийските болници. Но Сталин заповядва болният веднага да бъде изпратен в Москва, където да получи “квалифицирана медицинска помощ”. Настаняват го в кремълска болница извън Москва. Няколко дни по-късно, на 2 юли, Димитров умира. Като официална причина за смъртта е посочена цироза на черния дроб - болестта на хроничните алкохолици. Лекарите, подписали това заключение, са на подчинение на Лубянка, макар и да нямат офицерски пагони. Изводът им не е оспорван, макар че очевидците са поразени от впечатляващата трансформация на външния вид на героя от Лайпциг. Ако се сравнят снимките му, правени приживе (в края на май 1949 г.), със снимките му на смъртния одър, може да се види, че лицето внезапно се е свело до набраздена от бръчки кожа, покриваща малкия череп - все едно Димитров е боледувал дълги месеци.

Два дни след погребението в София е арестуван близък съратник на Димитров - секретарят на ЦК Трайчо Костов, който подобно на Тито е прекарал войната не в емиграция, а в страната си. Водил е автентична, а не измислена борба и е бил съден за тази си дейност от предишния режим. И той като Димитров издига неприемливата за Москва мисъл, че социализмът в България може да бъде построен, без да се съветизира изцяло страната и без да се налага диктатура на пролетариата (тоест без сталинско командване). Костов остава единствен от всичките репресирани комунистически лидери, който отказва да потвърди пред съда, че е извършил престъпленията, в които го обвиняват. През декември същата година е убит. Би било логично да се очаква, че Димитров ще се озове в същата килия, в която е Костов, и после ще загине по същия кошмарен начин. Но другият път се оказва далеч по-успешен - Димитров хем е елиминиран, хем канонизиран като предан и достоен ученик на другаря Сталин.

По сталинския модел за разпространение на дезинформация веднага е пуснат слух, че Димитров е отровен в Белград от българина Иван Караиванов (истинското му име е Генчев), който е член на ЦК на Югославската комунистическа партия и агент на тайните служби на Тито. Някои пък го смятат за агент на българските служби. В действителност Караиванов е агент не на Белград и не на София, а на Москва. Той работи в апарата на Коминтерна и като почти всички негови служители едновременно с това е и част от Лубянка. По-късно става и офицер на съветските тайни служби, за което Димитров в прав текст пише в дневника си (записки от 6 октомври 1944 г.) Това е отново традиционен подход - престъпленията, извършени от Сталин, да се приписват на друг. С това се постига двоен ефект - първо се отклоняват подозренията от извършителя, а после се очерня някой враг на извършителя.

Случаят “Димитров” обаче не приключва със слуха за “убиеца на Титовите служби”. Напротив, версиите за насилствена смърт на българския лидер периодично се реанимират в средите на съветския партиен елит, като често пъти се намира по някой различен кандидат за ролята на убиец. В собственоръчните си показания от 26 ноември 1952 г. арестуваният началник отдел в Главното управление за охрана Владимир Маслеников пише, че Сталин още през ноември на предходната година е изискал да се издирят виновниците за смъртта на Димитров. Вождът твърдял, че всички “подозрителни” смъртни случаи са на хора, лекувани от едни и същи лекари. По времето, в което Маслеников дава показания, Сталин лансира мащабна антисемитска кампания, в която на прицел са лекари от еврейски произход. Очевидно той възнамерява да хвърли върху тях и вината за убийството на Димитров. Тук отново се търси двоен ефект - вниманието да се отклони от вожда и да се насочи към ционистки заговор. Макар че дори и по логиката на Сталиновите мании лекарите евреи по никакъв начин не са могли да се интересуват от съдбата на българския лидер. Но важното в случая не е това върху кого Сталин е възнамерявал да хвърли вината за ликвидирането на Димитров. Далеч по-важно е, че той периодично е изпитвал нужда да отклони вниманието от себе си. Значи е имал всички основания да смята, че именно той е разглеждан от обкръжението си като реалния извършител.

Дори и българските историци, които не са непременно просъветски ориентирани, до ден-днешен избягват изследванията върху твърде деликатния въпрос за смъртта на Димитров. Академик Илчо Димитров например, който е автор на предговора към засекретения в продължение на дълги години дневник на Георги Димитров, не споменава нито дума за това защо и как Димитров се озовава в Москва в навечерието на смъртта си, нито пък пише от какво е починал. Едвам се намеква за някаква “нелечима болест”. Благодарение на тази пасивност автоматично си остава в сила сталинският прочит за тази съмнителна смърт. Излиза, че няма хора, заинтересувани от установяването на истината.

Разправата с Георги Димитров е далеч по-лесно осъществима, отколкото тази с Йосип Броз Тито. Към онзи момент маршалът е недосегаем. Но вместо да слезе от дневния ред, въпросът за ликвидирането му придобива още по-голяма острота.

Едва наскоро стана възможно да се надникне в онези агентурни доноси и съобщения от съветското посолство в Белград, които текат като река до Москва. От тях се разбира, че критичното отношение на Тито към Сталин е нараствало с всеки изминал ден. Един от основните съветски информатори, членът на Политбюро на Югославската комунистическа партия Сретен Жуйович, почти всекидневно докладва на съветския посланик какво се случва зад плътно затворените врати на Титовия кабинет. Анонимни съобщения, чиито автори и до днес остават скрити зад неразгадаеми псевдоними, потвърждават неговата информация, като я допълват с различни детайли. Тито подкрепя Джилас в твърдението му, че “Сталин се стреми към разширяване на СССР за наша сметка и не позволява на социализма да се развива свободно”. Подкрепя и мнението на Джилас, Кардел и Светозар Вукманович (генерал Темпо) за това, че “Сталин иска да открадне нашата победа, макар че ние се освободихме сами, без Червената армия”. В донесенията се съобщава също и това, че Тито е бесен на Сталин заради неговата политика на великодържавен шовинизъм. В анонимното съобщение се казва: “Тито смята, че целият партиен апарат в Съветския съюз е комплектован само от руснаци и че в СССР се изражда ленинизмът.”

С изострянето на отношенията с Москва Тито изчислява възможностите за отмъстителна реакция на Сталин и взема превантивни мерки. За разлика от останалите васални страни в Източна Европа Тито прилага схващането, че “работата за разузнавателните служби на Съветския съюз е несъвместима с членството в Югославската комунистическа партия”. (Цитатът е взет от агентурни донесения от 1949 г.) Под ръководството на генерал Шашич югославското контраразузнаване арестува 29 високопоставени съветски агенти, всеки от които разполага с такива контакти сред партийната и държавната вихрушка, че би могъл да е опасен за живота на Тито. Почти цялото ръководство на съветската агентура се оказва в югославски затвори. По време на ХХ конгрес на партията (1956) Хрушчов разказва, че още през 1948 г., когато разривът с Тито вече е очевиден, Сталин самохвално е твърдял, че “само да си мръдне кутрето и Тито няма да го има”. Самохвалството си остава самохвалство: за пет години усилията на Лубянка да бъде унищожен предателят не успяват да направят и крачка напред. Колкото и успешни да са всички предходни акции по ликвидирането на неудобни на Сталин лица, Лубянка се спъна именно в Тито.

През февруари 1988 г. разговарях в Лондон с една легендарна личност, смятана за праобраза на Джеймс Бонд - сър Фрицрой Маклийн. На 17 август 1943 г. той е спуснат с парашут до войските на Тито като личен представител на Чърчил, а после остава в щаба на освободителната армия, за да координира действията й със съюзниците. По-късно го обявиха за почетен гражданин на Югославия, а маршалът му подари замък на остров Бриони. След войната много пъти се беше срещал с Тито. Според сър Фрицрой Тито е знаел, че му искат главата. Получавал е информация не само от собственото си разузнаване, но и от английските служби. Само едно не е успял да разбере - кой точно е пратеникът, представляващ опасност за живота му. Лубянка очевидно е успяла да скрие този коз.

Сталин отдавна е известен като човек, който обича да си играе на законност. Но съвсем наскоро се оказа, че той е въвел нормотворчество включително и за секретните операции, за които нито един страничен човек не би могъл да научи. На 9 ноември 1950 г. например Политбюро утвърждава с протокол № 77/ 309 една строго секретна инструкция на Министерството за държавна сигурност (този документ стана достъпен едва в последно време). Инструкцията разрешава “да се взимат мерки срещу враждебни лица”, като в частност се “пресича тяхната дейност с особени способи по специално разрешение”. Тези юридически формулировки са уникални дори и за времето на Сталин. “Враждебни лица”, “пресичане на дейността”, “особени способи”, “специално разрешение” - всяка от тези думи може да бъде запълнена с произволно съдържание. Не е особено трудно да се досетим, че става дума за своеобразна легализация на индивидуалния терор, воден по всякакъв “способ”. Това е терор, насочен срещу онези, които Сталин сметне за враждебно настроени към него самия. Към датата, на която е приета и утвърдена конституцията, нейният текст се отнася включително и за Тито. А подготовката за унищожението е акт, който оттук насетне дори е “законен”.

Само че приемането на инструкцията е едно, а реалното “пресичане” на дейността на “враждебния” Тито - съвсем друго. В казуса “Тито” Лубянка си блъска главата предимно над едно - как да намери пролука към стриктно охранявания югославски лидер. Планът, който най-после е сметнат за успешно замислен, е разработен една към края на 1952 г. Чак тогава Лубянка подбира както “особения способ”, така и неговия изпълнител. Спира се на човек с наистина невероятна съдба, за когото чуждестранният читател най-вероятно не е и чувал. В актива му обаче фигурира участие в най-важната за Сталин операция - убийството на Троцки.

Животът на Йосиф Григулевич прилича на приключенски роман. Пазя в личния си архив документи от някои епизоди, свързани с него. Не всичко в тях може да се смята за истина. Просто животът на този съветски шпионин е законспириран с редица легенди, които често си противоречат. Роден е във Вилнюс като Юозас Григулявичус и в семейство на последователи на караизма. От най-ранна възраст започва да работи в Коминтерна, който функционира като отдел на Лубянка. Заминава с агентурна задача в Мексико. Оттогава Латинска Америка е територията, на която оперира. Мести се от страна в страна, като сменя имена и псевдоними - Артуро, Мигел, Падре... Научава множество диалекти на испанския език, както и английски, френски, италиански и португалски. За участието си в убийството на Троцки получава орден “Червена звезда”. За разлика от останалите участници в убийството той не се стреми да избяга, а просто си сменя документите и се прехвърля в Аржентина.

След края на войната е изпратен в Коста Рика, където помага на Хосе Фигерес да дойде на власт. От благодарност Коста Рика му предлага място в правителството, но Москва го съветва да откаже, като избере по-ниския пост на посланик във Ватикана. Назначават го. По времето на папа Пий ХII Ватиканът е едно от основните места, водещо идеологическа борба със Съветския съюз. Освен това Григулевич нееднократно представлява Коста Рика в Общото събрание на ООН, където сипе чутовни обвинения срещу Съветския съюз. Получава бурни аплодисменти от залата и един етикет от Вишински: “Американски подлизурко”. Колкото и безценна да е информацията, изпращана от Григулевич в Кремъл и Лубянка, тя е нищо на фона на ново предложение, постъпило от Коста Рика - да съвместява поста си на посланик във Ватикана с посланическо място в Югославия. Латинска Америка е беден район и малката страна не може да издържа две мисии наведнъж.

Оттук нататък посланикът на Коста Рика започва да прекарва повече време в Белград, отколкото в Рим и Ватикана. Намира нови контакти, влиза в средите на елита, сприятелява се с посланиците на други страни. Е, като добавим към това и стажа му на наемен убиец, можем ли да си представим, че Лубянка е била в състояние да намери по-подходяща кандидатура за предстоящата операция? На Григулевич обаче, който по това време използва псевдонима “Макс”, нищо не се съобщава. Той продължава да мисли, че работата му е сведена до събиране на уникална информация и нищо друго. Но междувременно в Лубянка са разработени цели четири сценария за ликвидиране на Тито, като и четирите предвиждат Григулевич да влезе в ролята на наемен убиец. Викат го на тайна среща във Виена през февруари 1953 г. и там му съобщават в какво му предстои да участва.

Вариант номер едно предвижда лична среща на посланика с маршал Тито. Това е трудно, но не невъзможно. Григулевич трябва да носи със себе си доза чумни бактерии, която да скрие в дрехите, а после и да отвори с помощта на безшумен механизъм. Бактериите са гарантирали, че заразен ще бъде не само Тито, но и всички наоколо, само че това не е съобщено на агента. Вместо това му обещават да му бият ваксина, която да му спаси живота. Този вариант не е предвиждал възможен арест на Григулевич, нито пък план за спасението му в такъв случай.

Вариант номер две се осланя на информацията за предстоящо пътуване на Тито до Лондон. Григулевич трябва да се озове в същия град “съвсем случайно”. Трябва да използва личните си отношения с югославския посланик в Лондон Владимир Велебит и да получи покана за приема на посолството в чест на Тито. Там трябва да стреля по югославския лидер от безшумния механизъм, маскиран като табакера, запалка или калъф за очила. Наред с това трябва да пусне сълзотворен газ в помещението, с което да предизвика паника и покрай нея да избяга. Този вариант не предвижда защита на самия Григулевич от сълзотворния газ.

Вариант номер три повтаря изцяло предишния, но с тази разлика, че действието се развива на някой прием в самия Белград.

Вариант номер четири звучи абсолютно безумно и е практически неосъществим, но инициаторите все пак са разработили и него - това вероятно означава, че натискът на Сталин е бил прекалено силен. Григулевич трябва да убеди властите в Коста Рика да направят подарък на Тито, а после да пратят някого, който да го връчи на югославския лидер. Самият агент е натоварен със задачата да го поръча (да го изработи? да го купи?). При отваряне кутията, в която подаръкът трябвало да се постави, изхвърля моментално действащо отровно вещество.

И четирите варианта са изпратени на Сталин, който изисква експертното мнение на Павел Судоплатов и няколко дни преди смъртта си приема специалиста по индивидуален терор в Кремъл. За тази среща знаем само от самия Судоплатов. Важно е да се уточни, че секретарите на Сталин, които отбелязват в специален дневник всички посещения при вожда, не са вписали посещението на Судоплатов. Ако срещата наистина не се е състояла, тя трябва да е обвита в извънредна секретност. През това време Григулевич изчаква във Виена решение свише. Судоплатов не се впуска в подробности за срещата, но твърди, че бил лансирал следното схващане: и четирите варианта предполагат неизбежна смърт на самия изпълнител, което е недопустимо.

Показателно е, че от висините на единствен свидетел и разказвач, Судоплатов не се и опитва да ни внуши, че е разколебавал вожда в нуждата от самата операция. Много ясно си е давал сметка какво значение за Сталин има унищожението на Тито. Моята хипотеза е, че Сталин се е интересувал единствено дали поне някой от четирите варианта дават шансове за успех на операцията. Тази загриженост е била продиктувана от големия срам, налегнал Кремъл след провала на опита за убийство на германския посланик Фон Папен в Анкара през 1942 г. Предполагам, че Судоплатов е открил в някой от вариантите надежда за успех и че Сталин е дал зелена улица на операцията. Що се отнася до Григулевич, той трябва да е разбирал не по-зле и от Судоплатов, че в подобна мисия животът му е застрашен. Не е сигурно, че се е съгласил да изиграе ролята на камикадзе - той бил женен отскоро и чакал дете.

Събитията, за които пиша, се отнасят към краткия период между 20 и 25 февруари 1953 г. На 1 март Сталин получава удар и на 5-и умира. Ден по-късно, на 6 март, Кремъл налага мораториум на операцията. В този смисъл може да се каже, че смъртта на Сталин не само спасява съветските евреи от депортиране в Сибир и нов Холокост, но също и живота на Йосип Броз Тито.

Животът на Григулевич за кратко продължава по стария начин. Берия решава да го използва за възстановяване на отношенията с Югославия и ГФР, макар и вече не като посланик на Коста Рика. Григулевич е изтеглен в Москва през май 1953 г., закъдето заминава с жена си и новородената си дъщеря.

Коста Рика така и не разбира какво се случва с посланика й - той просто изчезва. Обявен е за издирване, но усилията на полицията да го открие не дават резултат. Затова пък в Москва изневиделица се появява нов учен, специализиран в изследването на Латинска Америка и светкавично снабден с професорска титла. После става член-кореспондент на Съветската академия на науките. Под псевдонима Лаврецки (това е моминското име на майка му) той издава десетки книги, които се четат с лекота, макар и да са прекалено идеологизирани. Никога не разказва какъв е бил бурният живот, останал зад гърба му. Повече не му се налага да използва научните разработки на лабораторията за отрови, нито пък техническите приспособления за тяхното прилагане.

Из книгата “Отровите на Кремъл. От Ленин до Путин”, изд. “Сиела”, 2007 г.

Мненията на редакцията и на автора/ите могат да не съвпадат.

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви!

Събития+ | Открития+ | Китай | Фалун Гонг | Наследство