Виртуози на терора - Част 1
Аркадий ВАКСБЕРГ
През 1947 и 1948 г. настъпва ключовият етап в плановете на Сталин за подчиняване на Източна Европа и превръщането й в група сателитни държави, през които минава зоната за сигурност на западните граници на СССР. Прочутата уговорка (именно уговорка, а не договор) с Чърчил за разделяне на сферите на влияние е постигната набързо и без всякакви преговори, само че не в Ялта (февруари 1945), както гласи мълвата, а в Москва (октомври 1944). Това не е мит, а достоверен факт, възпроизведен в мемоарите на самия Чърчил и потвърден до най-дребния детайл години по-късно от личния преводач на Сталин Валентин Бережков. Двамата се разминават само в едно твърдение: дали Чърчил е записал предложенията си върху кутията на любимите цигари на Сталин или на отделен лист. Което и от двете да е вярно, то не променя факта на подялбата. Оттук нататък Сталин се стреми да превърне в реалност това негласно споразумение, което няма никаква юридическа тежест. Тази задача не е от най-леките, особено ако се има предвид прочутата реч на Чърчил във Фултън (март 1946), която не само бележи началото на Студената война, но и разклаща увереността, че уговорката между двамата все още е валидна.
През декември 1947 г. Сталин се справя с румънския крал Михай, когото току-що е наградил с висшия съветски орден на победата заради това, че е свалил съюзника на Хитлер маршал Йон Антонеску (1944). Всичко минава без употреба на сила - кралят се огъва под натиска, отрича се от престола и избира пътя на изгнанието заедно с цялото си семейство. На власт идва подчиненото на Москва комунистическо правителство, което в по-голямата си част по-късно е репресирано в съзвучие с традиционния сталински модел.
Към тази дата се усложняват отношенията с други две страни от бъдещия “социалистически блок”, замислен от Сталин - България и Югославия. По ред причини, на които ще се спра по-надолу, обстоятелствата са такива, че Кремъл не може да реши проблема с мирни средства. По тази причина Сталин насочва вниманието си към Чехословакия. Президент на тази страна тогава е безспорният антикомунист и демократ Едвард Бенеш. Вицепремиер е марионетката на Москва Клемент Готвалд, а по-голямата част от министрите са политици и експерти с демократична ориентация. Сталин надали е могъл да понесе чак такова безобразие.
В условията на непоносим натиск и шантаж президентът Бенеш преценява, че не разполага с достатъчно съпротивителни сили и решава да “действа в името на спасението на страната, за да предотврати кръвопролитията”. Той уволнява 12 “министри капиталисти”, които почти изцяло заменя с “министри от пролетариата”. Начело на правителството застава Готвалд. Единственият “компромис”, допуснат от Москва, е назначението на Ян Масарик за министър на външните работи. Макар Сталин да е известен със своите умения да изчаква, този път търпението му бързо се изчерпва. Той решава да заложи на поговорката за желязото, което трябва да се кове, докато още е горещо.
Масарик е единственият безпартиен в иначе хомогенното комунистическо правителство. Освен това заема ключовия пост на министър на външните работи. Сталин не смее да го отрови, защото си дава сметка, че в тази все още неподчинена напълно страна аутопсията ще се извърши от автентични и местни специалисти. Не е стопроцентово сигурно, че няма да потърсят следи от съмнителни вещества. Затова в сила влиза един по-прост, макар и грубиянски план: най-директно да заяви на Масарик, че трябва да напусне “доброволно” поста си и да емигрира в чужбина. В случай че откаже, да се ликвидира по такъв начин, че да прилича на самоубийство.
В изпълнение на този план в Прага е изпратен познатият ни професионален убиец Александър Коротков (известен също под имената Коротин, Кудрявцев, Степанов, Ердберг) - генерал-майор и ветеран на Лубянка, когото днешните изследователи на специалните служби уважително квалифицират като “гений на разузнаването”. Към времето на пристигането му в Прага по случая “Масарик” Коротков вече има зад гърба си редица професионални постижения, сред които е ликвидирането на московския агент Георги Агабеков, преминал на служба към западно разузнаване, както и убийството на секретаря на международното обединение на троцкистите Рудолф Клемент (и двамата са убити през 1938 г.). Години по-късно, през 1956-а, Коротков се откроява с провеждането на още една фундаментална акция - той залавя в Будапеща унгарския премиер Имре Наги и го съпровожда до мястото на изгнанието му в Румъния, което е прелюдия към екзекуцията му.
По онова време Коротков е началник на Четвърто управление (нелегално разузнаване) на Комитета по информация (тогава шпионажът съществува под това име). Той съвместява този пост с поста заместник-началник на служба “ДР” (“Диверсия и терор”). Това, че “специалното поръчение на партията и правителството” в Прага е поверено на човек от толкова висок ранг, говори достатъчно какво значение Кремъл е придавал на цялата операция. Освен генерал, Коротков е и професионален убиец. Това на свой ред означава, че мероприятието е било замислено с летален изход. В противен случай биха го поверили на някой друг.
Сутринта на 10 март 1948 г. (тоест няколко дни след “безкръвния” комунистически преврат) тялото на Масарик е намерено в двора на Чернинския дворец, тогава Министерство на външните работи, под прозорците на банята на апартамента му. В първия протокол от огледа е отбелязано, че мъртвият е бил само по пижама. Тялото му се е намирало на 4 метра от стената на сградата, като мъртвия е лежал на лявата си страна. Лявата му ръка е била под тялото, а дясната - отметната настрана. Костите на единия крак са били смлени. Кракът очевидно пръв е поел удара от падането.
Огледът дори не е завършен, когато правителството на Готвалд официално обявява, че Масарик се е самоубил. Излиза, че външният министър си е сложил пижамата, за да си легне, но после е размислил и се е хвърлил от прозореца. Към тази дата кадровият състав на специалните служби в Чехословакия все още не е подменен изцяло и в него все още има офицери, неуправлявани от съветски агенти. Един от тях - Зденек Борковец, пристига в Чернинския дворец един час след откриването на трупа. Той отбелязва, че спалнята на министъра е необичайно разхвърляна. По пода има парчета от стъкла, възглавниците кой знае защо са открити в банята, а в пепелника има 14 фаса от различни марки цигари, което означава, че в спалнята са пушили поне двама души и при това дълго време. Други важни детайли са отбелязани от помощник-министъра Богумил Пшигода и полицейския лекар Вилебилд Хофман. Те отчитат, че всички прозорци в апартамента са затворени, като изключим онзи в банята, който според тях никога не се е отварял. Освен това отбелязват и една допълнителна странност, че Масарик е предпочел да се хвърли от прозорец, намиращ се на височина 130 сантиметра от пода, докато прозорецът в спалнята е на височина 60 сантиметра.
Терористичният режим и атмосферата на страх, които се настаняват в Чехословакия с идването на Готвалд, изключват не само провеждането на нормално разследване, но и навременното събиране на улики от местопрестъплението. За пореден път трябва да съдим за събитията по косвени доказателства. Едно от тях е достатъчно красноречиво - след завръщането си в Москва Александър Коротков получава поредния си, шести по ред, орден “Червено знаме”, който му е връчен “за образцово изпълнение на специална задача”. Секретният указ за това награждаване стана достъпен едва по времето на перестройката. Тогава за пръв път бяха съпоставени и датите на съответните събития - пристигането на Коротков в Прага, смъртта на Масарик и награждаването на агента.
Веднага след отпътуването на Коротков в Прага пристига неговият пряк началник в отдела за терор и диверсии - самият генерал-лейтенант Павел Судоплатов. След смъртта на Масарик антикомунистите разполагат само с един съществен пост в системата на държавното управление, но този пост е президентският. Едвард Бенеш все още е начело на страната. Неслучайно Сталин поверява завършването на операцията на поредния виртуоз в мокрите поръчки и активен участник в убийството на Троцки.
Судоплатов получава задачата да свали Бенеш от поста, като си послужи с шантаж и заплахи. Разрешено му е да употреби насилие едва в случай на провал. Судоплатов се възползва от агентурата си, внедрена в средите, близки на Бенеш, и успява да получи аудиенция при президента. Години по-късно успях да разбера поне малка част от онова, за което са си говорили двамата. Разказа ми го с недомлъвки полковникът от Лубянка Лев Василевски - друг участник в убийството на Троцки и приятел на Судоплатов, от когото всъщност беше научил фактите.
В края на дните си Василевски обичаше да ходи в московския Дом на литератора. По тази причина редовно се озовавахме на съседни маси в кафенето или в ресторанта. Идваше и на кръглите маси, които водех. Веднъж, в годините на перестройката, случайно стана дума за онзи исторически период и аз попитах дали е вярно това, че Масарик е бил убит, а на Бенеш са му “извили ръцете” (този израз използвах тогава). Василевски учудено ме изгледа и извади едно завъртяно, но достатъчно прозрачно потвърждение: “Политиката е мръсна работа и в нея не може да се пипа с бели ръкавици.” После разказа, че Судоплатов директно предложил на Бенеш да подаде оставка и “по лесния начин” да предаде поста си на тогавашния премиер Готвалд. Бенеш бил толкова възмутен от този нечуван цинизъм, че дори бил готов да замери Судоплатов с чашата си за кафе. Тогава генералът от Лубянка му показал фотокопие на една разписка за 10 хиляди лири, които Бенеш е получил от Москва през 1938 г., за да може да финансира бягството си от Хитлер и да замине за Лондон. Честно казано, този вид шантаж ми се видя доста странен. Разписката не би могла да хвърли сянка върху репутацията на Бенеш, защото не е имало нищо срамно да получиш пари, с които да се спасиш от нацистите. Друг факт, цитиран от Василевски, също не ми се видя убедителен инструмент за шантаж. Судоплатов бил заплашвал Бенеш с това, че ще разгласи някаква негова неясна намеса във вътрешните работи на Югославия, уж извършена дълги години преди това.
Разказът на Василевски не успя да ме убеди, че неговият колега от Лубянка е шантажирал Бенеш именно с онези факти, които ми бяха разказани. Много повече бих повярвал на друга версия, която по-добре би подхождала на стила на съветските специални служби - че Судоплатов е напомнил на Бенеш съдбата на Масарик и недвусмислено му е съобщил, че го чака същата участ. Това би трябвало да е изиграло решаваща роля в последвалите действия на Бенеш. Президентът така и не подписва новата чехословашка конституция, съчинена в Москва, но три месеца след унищожението на Масарик, на 7 юни 1948 г., той подава оставка. Три месеца по-късно, на 3 септември, умира от инфаркт. И макар този финален акорд да не е дело на московски убийци, името на Бенеш с право би могло да се добави към безкрайния списък на жертвите на сталинския терор.
През следващите две десетилетия историята на Масарик и Бенеш остава табу. В СССР имената им изобщо не се споменават. Този трагичен епизод от националната история е реанимиран едва по време на Пражката пролет. На 5 април 1968 г. Александър Дубчек нарежда да се възобнови разследването на смъртта на Ян Масарик. Първият, от когото се взимат показания, е бившият служител на Министерството на външните работи Павел Страка, който е бил дежурен в Чернинския дворец през нощта на 9 срещу 10 март 1948 г. Той разказва, че около полунощ е чул шум на коли, приближаващи към входа на двореца, но когато се опитал да излезе от кабинета на дежурните, вратата се оказала заключена. Телефоните били изключени - включително и прекият телефон за връзка с президента и министъра. Около 4 часа сутринта той отново чул шум - този път на отдалечаващи се коли. Вратата се оказала отключена. Когато излязъл на двора, видял трупа на Масарик и разбрал, че трябва да си държи устата затворена. Разказал всичко само на една приятелка - вдовицата на писателя Карел Чапек. Малко след това бил арестуван и осъден на тъмничен затвор за измяна на родината. Малко преди смъртта си вдовицата на Чапек успява да потвърди, че Страка й е разказал абсолютно същите неща 20 години по-рано.
По време на Пражката пролет са разкрити и подробности за онова, което се е случило след “самоубийството” на Масарик. Тогава се разбира, че първият лекар, който оглежда тялото на министъра - полицейският експерт Яромир Тихи, по-късно решил да си направи инжекция с бензин и “доброволно” се разделя с живота. След него се самоубива и жена му. През май 1948 година при неизяснени обстоятелства е убит един майор на чехословашката държавна сигурност - Августин Шрам. Според следствието, проведено по време на Пражката пролет, Шрам е бил организатор, а може би и изпълнител на убийството, който прекалено дървеняшки е изпълнил указанията на Коротков. Веднага след убийството е бил арестуван полицейският комисар Йозеф Кадлен - един твърде честен наивник, който се е опитвал да си гледа съвестно работата. Имал неблагоразумието да настоява да се ексхумира тялото на Масарик. Твърдял, че с очите си е видял едно кърваво петънце до дясното ухо на министъра и смятал, че това може да се окаже следа от инжекция. На погребението петното било покрито с кокичета. Снимката на Масарик в ковчега с кокичетата тогава е видяна от множество хора, а по-късно е иззета от вестниците. Що се отнася до полицая Кадлен, той е арестуван и умира по време на разпит. Никога няма да разберем дали е умрял от естествена или насилствена смърт.
Веднага щом Дубчек предприема ново разследване на смъртта на Масарик, в Чехия зачестяват мистериозните смъртни случаи. Първият е този с Йозеф Бжещански - заместник-председателя на върховния съд, който е намерен обесен в гората до Прага. Седмица по-късно в гората на едно предградие на Бърно идва ред и на втория - Берджрих Покорни, който навремето ръководи разследването на смъртта на Масарик. В края на април си тегли куршума и главният лекар на болницата към Държавна сигурност Йозеф Сомер. Ден след него в гората до Марианске Лазне е намерен обесен началникът на следствения отдел на пражката криминална полиция подполковник Иржи Почепики. Според новата комисия от следователи всички тези лица са били в списъка на свидетелите, които е трябвало да бъдат разпитани и биха могли да помогнат за разкриването на истината около смъртта на Масарик.
По същото време в Прага се извършва още едно разследване на същия случай, но този път журналистическо. Предприема го американската журналистка Клеър Стърлинг. Тя изразява съмнение, че убийците са пристигнали с коли в Чернинския дворец. Твърди, че са били общо двама и са намерили друг начин да влязат в двореца и да се промъкнат в апартамента на Масарик през банята, която е имала отделна входна врата. По-нататък, според версията на Стърлинг, убийците са събудили Масарик и са започнали да изпълняват прекалено стриктно получените инструкции - опитали са се да принудят Масарик сам да скочи през прозореца. “Разговорът” е продължил доста дълго, ако се съди по броя на фасовете в пепелника, и не е довел до желания резултат. Понеже не са имали право да си тръгнат с празни ръце, те са привели в изпълнение резервния вариант. Клеър Стърлинг твърди, че ако убийците са били повече от двама, те по-лесно биха се справили с Масарик - въпреки своята 60-годишна възраст министърът е бил едър мъж, който отчаяно се е борил за живота си. Убийците са успели да го вкарат в банята, да го удушат с възглавници и да го изхвърлят през прозореца.
Реконструкцията на събитията, извършена от американската журналистка, общо взето, държи сметка за всички открити улики. Аз лично бих добавил и две други обстоятелства - твърдението за следа от убождане близо до ухото на Масарик и общото знание за подобни убийства, извършвани по света от Лубянка. Ако вземем предвид и двете, излиза много вероятно, че по време на физическата борба убийците са инжектирали на Масарик и някакво приспивателно. (Мястото за подобна инжекция действително е нетрадиционно, но най-вероятно не е имало условия за по-подходящ избор.) Именно приспивателно, а не отрова, доколкото идеята е била Масарик да се хвърли от прозореца, а не да умре необяснимо. Не са могли да го удушат, защото лекарите на тогавашна Чехословакия веднага биха разпознали следите от подобен метод. Впрочем ние все така не знаем какво са открили лекарите в деня на смъртта. Личният лекар на министъра - Оскар Клингер, изобщо не е допуснат до тялото, голяма част от документите, свързани с аутопсията, не са намерени, а протоколът от аутопсията, подписан от професор Гайек, се оказва фалшификат: по-късно професорът съобщава, че нищо подобно не е подписвал и че не се е приближавал до трупа на повече от 3 метра.
След края на комунистическата диктатура Чехия отново се върна към тази загадка. Беше проведена ретроспективна експертиза, поверена на специалиста по биомеханика професор Иржи Щраус. Заключението е, че “падането е извършено перпендикулярно на земята. Това отговаря на т.нар. координиран начин на падане, в което падащият по рефлекс се опитва да стъпи на крака. Травмите са нанесени по петите, долните крайници и тазобедрените стави. Главата не е повредена. Смъртта е настъпила от разрив на сърцето.”
Не всички чешки историци са съгласни с това, че Масарик е бил убит. Според Антонин Сум, бивш секретар на министъра, Масарик може да се е самоубил, за да “предупреди Запада, че Франция, Германия и даже Англия са изправени пред същата опасност - да бъдат превзети от Москва”. Но тогава министърът би могъл да напише и някакво предсмъртно съобщение до Запада. И освен това предположението на секретаря не отчита красноречивите улики, които елемент по елемент изграждат различна логическа верига. За мен лично би била достатъчна и само една: пристигането в Прага на Александър Коротков и последвалото му награждаване поради “образцово изпълнение на специална задача”.
Бихме могли да допуснем, че тайните съветски архиви пазят и по-убедителни доказателства за убийството на Масарик и шантажа срещу Бенеш, довел до оставката му. Но надали има такива. Писмени заповеди за убийство просто не са издавани, както сочи случаят с убийството на Троцки например. Сталин не е известен с оставянето на подобни следи. В мемоарите си Судоплатов намеква, че Сталин лично и устно му е заповядал да “си поговори” с Бенеш. При връщането си в Москва Судоплатов лично и устно му е докладвал за резултатите от командировката. Вождът е имал кратка и изразителна реакция: “Спекъл се е!” Тази реакция се вписва органично в стила на кремълския шегобиец.
Операцията в Чехословакия, която има такъв успешен за Сталин завършек, съвпада по време с усложняване на положението в две балкански страни - България и Югославия. Особено в Югославия, където за това има съвсем обективни причини.Тито не идва на власт с помощта на съветските танкове и това е достатъчна причина да не бъде пряко зависим от Москва. По време на войната Югославия е единствената нападната страна, в която се водят пълноценни военни действия срещу окупаторите германци. Москва дори не смее да нарича бойците на Тито с думата “партизани” - в руската лексика те се споменават като войници на Народно-освободителната армия на Югославия. След 1945 г. Тито е единственият комунистически лидер, който не е спуснат с парашут от дълбините на съветската емиграция. Той прекарва войната в собствената си страна и преживява тежки наранявания. Неговата популярност в Югославия е напълно автентична и няма никаква нужда някой със сила да го натрапва на населението. Тези и други факти му дават основание да се чувства свободен в решенията си, без да се превръща в марионетка в ръцете на Сталин.
Факт е, разбира се, и това, че Тито е убеден комунист, преминал през партийните школи в Москва и по чудо избегнал драматичната участ на много от своите другари, загинали в сталинския терор. Няма спор, че той се стреми да построи тъкмо комунистическото общество, вписващо се в марксистко-ленинската догма, пък макар и разнообразено от някои югославски специфики. Само че това е абсолютно неприемливо за Сталин, който отхвърля дори и най-минималната проява на самостоятелност в управлението. Лидерът на която и да било европейска страна, попадаща в съветската зона на влияние, е смятан за лице, което може да е само и единствено на пълно подчинение на Кремъл по всички въпроси на вътрешната и външната политика. А това, на свой ред, е неприемливо за самия Тито - единствения източноевропейски лидер, който не страда от раболепие и изключва възможността да се превърне в банален лакей след вече удържана победа. В този отначало прикриван дуел между двамата се крие залогът на бъдещ конфликт, в който не би следвало да се очакват двама победители. Или поне за Сталин това е така.
Ситуацията е усложнена и от още един елемент. Още преди да се развалят отношенията с Тито, Москва е изработила модела на държавно устройство за Балканите. Той е съгласуван както с Тито, така и с българския комунистически лидер Георги Димитров. Тогава и двамата са възприемани еднакво - като васали. Без да е в състояние да изчисли предстояща конфронтация с някого от тях, Сталин се отдава на идеята за обща Балканска федерация, в която да влязат не само Югославия и България, но също и Албания, а в по-далечна перспектива - дори Гърция, в която е провокирана гражданска война, а оръжието на бунтовниците се доставя от съседните комунистически страни. Тогава Сталин вярва, че подобно обединение би озаптило британското влияние в района на Балканите. Освен това би му осигурило тотален контрол върху нова и могъща държава, простираща се от Адриатическо до Черно море. Поведението на Тито слага край на мечтите - Балканска федерация, която не е под монополния контрол на Кремъл, би могла да доведе само до главоболия. Дори и по-лошо: да се превърне в пример за подражание на останалите васални страни. А това вече би било равно на чиста заплаха.
Сталин изпада в ярост след новината, че Тито и Димитров са се срещнали в Блед и са се разбрали за бъдещия съюз, като са пристъпили и към обсъждането на практическата страна на въпроса. За него това е знак, че и двамата му се изплъзват. Сталин трябва да е знаел и за по-далечните планове на Тито и Димитров - да включат във федерацията и дунавските страни, тоест Чехословакия, Унгария и Румъния. Друг техен вариант предвижда трансформация на балканския алианс в панславянски съюз с участието на България, Югославия, Чехословакия и Полша. Наистина, всяка от тези страни, взета поотделно, по това време е вече под сигурен похлупак, но каква е гаранцията, че Сталин би се справил и с обединен монолитен блок? Още по-лошото за Сталин е друго - замисленият съюз (федерация? конфедерация?) в никакъв случай не би бил антисъветски. Няма основания за съмнение във верността на тези хора към комунистическата идея. Сталин трябва ясно да си е давал сметка, че единственото идеологическо отклонение на този съюз би се свело до персоналните измерения на антисталинизма.
Из книгата “Отровите на Кремъл. От Ленин до Путин”, изд. “Сиела”, 2007 г.