Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Виртуози на терора - Част 1
Аркадий ВАКСБЕРГ
През 1947 и 1948 г. настъпва ключовият етап в плановете на Сталин за подчиняване на Източна Европа и превръщането й в група сателитни държави, през които минава зоната за сигурност на западните граници на СССР. Прочутата уговорка (именно уговорка, а не договор) с Чърчил за разделяне на сферите на влияние е постигната набързо и без всякакви преговори, само че не в Ялта (февруари 1945), както гласи мълвата, а в Москва (октомври 1944). Това не е мит, а достоверен факт, възпроизведен в мемоарите на самия Чърчил и потвърден до най-дребния детайл години по-късно от личния преводач на Сталин Валентин Бережков. Двамата се разминават само в едно твърдение: дали Чърчил е записал предложенията си върху кутията на любимите цигари на Сталин или на отделен лист. Което и от двете да е вярно, то не променя факта на подялбата. Оттук нататък Сталин се стреми да превърне в реалност това негласно споразумение, което няма никаква юридическа тежест. Тази задача не е от най-леките, особено ако се има предвид прочутата реч на Чърчил във Фултън (март 1946), която не само бележи началото на Студената война, но и разклаща увереността, че уговорката между двамата все още е валидна.
През декември 1947 г. Сталин се справя с румънския крал Михай, когото току-що е наградил с висшия съветски орден на победата заради това, че е свалил съюзника на Хитлер маршал Йон Антонеску (1944). Всичко минава без употреба на сила - кралят се огъва под натиска, отрича се от престола и избира пътя на изгнанието заедно с цялото си семейство. На власт идва подчиненото на Москва комунистическо правителство, което в по-голямата си част по-късно е репресирано в съзвучие с традиционния сталински модел.
Към тази дата се усложняват отношенията с други две страни от бъдещия “социалистически блок”, замислен от Сталин - България и Югославия. По ред причини, на които ще се спра по-надолу, обстоятелствата са такива, че Кремъл не може да реши проблема с мирни средства. По тази причина Сталин насочва вниманието си към Чехословакия. Президент на тази страна тогава е безспорният антикомунист и демократ Едвард Бенеш. Вицепремиер е марионетката на Москва Клемент Готвалд, а по-голямата част от министрите са политици и експерти с демократична ориентация. Сталин надали е могъл да понесе чак такова безобразие.
В условията на непоносим натиск и шантаж президентът Бенеш преценява, че не разполага с достатъчно съпротивителни сили и решава да “действа в името на спасението на страната, за да предотврати кръвопролитията”. Той уволнява 12 “министри капиталисти”, които почти изцяло заменя с “министри от пролетариата”. Начело на правителството застава Готвалд. Единственият “компромис”, допуснат от Москва, е назначението на Ян Масарик за министър на външните работи. Макар Сталин да е известен със своите умения да изчаква, този път търпението му бързо се изчерпва. Той решава да заложи на поговорката за желязото, което трябва да се кове, докато още е горещо.
Масарик е единственият безпартиен в иначе хомогенното комунистическо правителство. Освен това заема ключовия пост на министър на външните работи. Сталин не смее да го отрови, защото си дава сметка, че в тази все още неподчинена напълно страна аутопсията ще се извърши от автентични и местни специалисти. Не е стопроцентово сигурно, че няма да потърсят следи от съмнителни вещества. Затова в сила влиза един по-прост, макар и грубиянски план: най-директно да заяви на Масарик, че трябва да напусне “доброволно” поста си и да емигрира в чужбина. В случай че откаже, да се ликвидира по такъв начин, че да прилича на самоубийство.
В изпълнение на този план в Прага е изпратен познатият ни професионален убиец Александър Коротков (известен също под имената Коротин, Кудрявцев, Степанов, Ердберг) - генерал-майор и ветеран на Лубянка, когото днешните изследователи на специалните служби уважително квалифицират като “гений на разузнаването”. Към времето на пристигането му в Прага по случая “Масарик” Коротков вече има зад гърба си редица професионални постижения, сред които е ликвидирането на московския агент Георги Агабеков, преминал на служба към западно разузнаване, както и убийството на секретаря на международното обединение на троцкистите Рудолф Клемент (и двамата са убити през 1938 г.). Години по-късно, през 1956-а, Коротков се откроява с провеждането на още една фундаментална акция - той залавя в Будапеща унгарския премиер Имре Наги и го съпровожда до мястото на изгнанието му в Румъния, което е прелюдия към екзекуцията му.
По онова време Коротков е началник на Четвърто управление (нелегално разузнаване) на Комитета по информация (тогава шпионажът съществува под това име). Той съвместява този пост с поста заместник-началник на служба “ДР” (“Диверсия и терор”). Това, че “специалното поръчение на партията и правителството” в Прага е поверено на човек от толкова висок ранг, говори достатъчно какво значение Кремъл е придавал на цялата операция. Освен генерал, Коротков е и професионален убиец. Това на свой ред означава, че мероприятието е било замислено с летален изход. В противен случай биха го поверили на някой друг.
Сутринта на 10 март 1948 г. (тоест няколко дни след “безкръвния” комунистически преврат) тялото на Масарик е намерено в двора на Чернинския дворец, тогава Министерство на външните работи, под прозорците на банята на апартамента му. В първия протокол от огледа е отбелязано, че мъртвият е бил само по пижама. Тялото му се е намирало на 4 метра от стената на сградата, като мъртвия е лежал на лявата си страна. Лявата му ръка е била под тялото, а дясната - отметната настрана. Костите на единия крак са били смлени. Кракът очевидно пръв е поел удара от падането.
Огледът дори не е завършен, когато правителството на Готвалд официално обявява, че Масарик се е самоубил. Излиза, че външният министър си е сложил пижамата, за да си легне, но после е размислил и се е хвърлил от прозореца. Към тази дата кадровият състав на специалните служби в Чехословакия все още не е подменен изцяло и в него все още има офицери, неуправлявани от съветски агенти. Един от тях - Зденек Борковец, пристига в Чернинския дворец един час след откриването на трупа. Той отбелязва, че спалнята на министъра е необичайно разхвърляна. По пода има парчета от стъкла, възглавниците кой знае защо са открити в банята, а в пепелника има 14 фаса от различни марки цигари, което означава, че в спалнята са пушили поне двама души и при това дълго време. Други важни детайли са отбелязани от помощник-министъра Богумил Пшигода и полицейския лекар Вилебилд Хофман. Те отчитат, че всички прозорци в апартамента са затворени, като изключим онзи в банята, който според тях никога не се е отварял. Освен това отбелязват и една допълнителна странност, че Масарик е предпочел да се хвърли от прозорец, намиращ се на височина 130 сантиметра от пода, докато прозорецът в спалнята е на височина 60 сантиметра.
Терористичният режим и атмосферата на страх, които се настаняват в Чехословакия с идването на Готвалд, изключват не само провеждането на нормално разследване, но и навременното събиране на улики от местопрестъплението. За пореден път трябва да съдим за събитията по косвени доказателства. Едно от тях е достатъчно красноречиво - след завръщането си в Москва Александър Коротков получава поредния си, шести по ред, орден “Червено знаме”, който му е връчен “за образцово изпълнение на специална задача”. Секретният указ за това награждаване стана достъпен едва по времето на перестройката. Тогава за пръв път бяха съпоставени и датите на съответните събития - пристигането на Коротков в Прага, смъртта на Масарик и награждаването на агента.
Веднага след отпътуването на Коротков в Прага пристига неговият пряк началник в отдела за терор и диверсии - самият генерал-лейтенант Павел Судоплатов. След смъртта на Масарик антикомунистите разполагат само с един съществен пост в системата на държавното управление, но този пост е президентският. Едвард Бенеш все още е начело на страната. Неслучайно Сталин поверява завършването на операцията на поредния виртуоз в мокрите поръчки и активен участник в убийството на Троцки.
Судоплатов получава задачата да свали Бенеш от поста, като си послужи с шантаж и заплахи. Разрешено му е да употреби насилие едва в случай на провал. Судоплатов се възползва от агентурата си, внедрена в средите, близки на Бенеш, и успява да получи аудиенция при президента. Години по-късно успях да разбера поне малка част от онова, за което са си говорили двамата. Разказа ми го с недомлъвки полковникът от Лубянка Лев Василевски - друг участник в убийството на Троцки и приятел на Судоплатов, от когото всъщност беше научил фактите.
В края на дните си Василевски обичаше да ходи в московския Дом на литератора. По тази причина редовно се озовавахме на съседни маси в кафенето или в ресторанта. Идваше и на кръглите маси, които водех. Веднъж, в годините на перестройката, случайно стана дума за онзи исторически период и аз попитах дали е вярно това, че Масарик е бил убит, а на Бенеш са му “извили ръцете” (този израз използвах тогава). Василевски учудено ме изгледа и извади едно завъртяно, но достатъчно прозрачно потвърждение: “Политиката е мръсна работа и в нея не може да се пипа с бели ръкавици.” После разказа, че Судоплатов директно предложил на Бенеш да подаде оставка и “по лесния начин” да предаде поста си на тогавашния премиер Готвалд. Бенеш бил толкова възмутен от този нечуван цинизъм, че дори бил готов да замери Судоплатов с чашата си за кафе. Тогава генералът от Лубянка му показал фотокопие на една разписка за 10 хиляди лири, които Бенеш е получил от Москва през 1938 г., за да може да финансира бягството си от Хитлер и да замине за Лондон. Честно казано, този вид шантаж ми се видя доста странен. Разписката не би могла да хвърли сянка върху репутацията на Бенеш, защото не е имало нищо срамно да получиш пари, с които да се спасиш от нацистите. Друг факт, цитиран от Василевски, също не ми се видя убедителен инструмент за шантаж. Судоплатов бил заплашвал Бенеш с това, че ще разгласи някаква негова неясна намеса във вътрешните работи на Югославия, уж извършена дълги години преди това.
Разказът на Василевски не успя да ме убеди, че неговият колега от Лубянка е шантажирал Бенеш именно с онези факти, които ми бяха разказани. Много повече бих повярвал на друга версия, която по-добре би подхождала на стила на съветските специални служби - че Судоплатов е напомнил на Бенеш съдбата на Масарик и недвусмислено му е съобщил, че го чака същата участ. Това би трябвало да е изиграло решаваща роля в последвалите действия на Бенеш. Президентът така и не подписва новата чехословашка конституция, съчинена в Москва, но три месеца след унищожението на Масарик, на 7 юни 1948 г., той подава оставка. Три месеца по-късно, на 3 септември, умира от инфаркт. И макар този финален акорд да не е дело на московски убийци, името на Бенеш с право би могло да се добави към безкрайния списък на жертвите на сталинския терор.
През следващите две десетилетия историята на Масарик и Бенеш остава табу. В СССР имената им изобщо не се споменават. Този трагичен епизод от националната история е реанимиран едва по време на Пражката пролет. На 5 април 1968 г. Александър Дубчек нарежда да се възобнови разследването на смъртта на Ян Масарик. Първият, от когото се взимат показания, е бившият служител на Министерството на външните работи Павел Страка, който е бил дежурен в Чернинския дворец през нощта на 9 срещу 10 март 1948 г. Той разказва, че около полунощ е чул шум на коли, приближаващи към входа на двореца, но когато се опитал да излезе от кабинета на дежурните, вратата се оказала заключена. Телефоните били изключени - включително и прекият телефон за връзка с президента и министъра. Около 4 часа сутринта той отново чул шум - този път на отдалечаващи се коли. Вратата се оказала отключена. Когато излязъл на двора, видял трупа на Масарик и разбрал, че трябва да си държи устата затворена. Разказал всичко само на една приятелка - вдовицата на писателя Карел Чапек. Малко след това бил арестуван и осъден на тъмничен затвор за измяна на родината. Малко преди смъртта си вдовицата на Чапек успява да потвърди, че Страка й е разказал абсолютно същите неща 20 години по-рано.
По време на Пражката пролет са разкрити и подробности за онова, което се е случило след “самоубийството” на Масарик. Тогава се разбира, че първият лекар, който оглежда тялото на министъра - полицейският експерт Яромир Тихи, по-късно решил да си направи инжекция с бензин и “доброволно” се разделя с живота. След него се самоубива и жена му. През май 1948 година при неизяснени обстоятелства е убит един майор на чехословашката държавна сигурност - Августин Шрам. Според следствието, проведено по време на Пражката пролет, Шрам е бил организатор, а може би и изпълнител на убийството, който прекалено дървеняшки е изпълнил указанията на Коротков. Веднага след убийството е бил арестуван полицейският комисар Йозеф Кадлен - един твърде честен наивник, който се е опитвал да си гледа съвестно работата. Имал неблагоразумието да настоява да се ексхумира тялото на Масарик. Твърдял, че с очите си е видял едно кърваво петънце до дясното ухо на министъра и смятал, че това може да се окаже следа от инжекция. На погребението петното било покрито с кокичета. Снимката на Масарик в ковчега с кокичетата тогава е видяна от множество хора, а по-късно е иззета от вестниците. Що се отнася до полицая Кадлен, той е арестуван и умира по време на разпит. Никога няма да разберем дали е умрял от естествена или насилствена смърт.
Веднага щом Дубчек предприема ново разследване на смъртта на Масарик, в Чехия зачестяват мистериозните смъртни случаи. Първият е този с Йозеф Бжещански - заместник-председателя на върховния съд, който е намерен обесен в гората до Прага. Седмица по-късно в гората на едно предградие на Бърно идва ред и на втория - Берджрих Покорни, който навремето ръководи разследването на смъртта на Масарик. В края на април си тегли куршума и главният лекар на болницата към Държавна сигурност Йозеф Сомер. Ден след него в гората до Марианске Лазне е намерен обесен началникът на следствения отдел на пражката криминална полиция подполковник Иржи Почепики. Според новата комисия от следователи всички тези лица са били в списъка на свидетелите, които е трябвало да бъдат разпитани и биха могли да помогнат за разкриването на истината около смъртта на Масарик.
По същото време в Прага се извършва още едно разследване на същия случай, но този път журналистическо. Предприема го американската журналистка Клеър Стърлинг. Тя изразява съмнение, че убийците са пристигнали с коли в Чернинския дворец. Твърди, че са били общо двама и са намерили друг начин да влязат в двореца и да се промъкнат в апартамента на Масарик през банята, която е имала отделна входна врата. По-нататък, според версията на Стърлинг, убийците са събудили Масарик и са започнали да изпълняват прекалено стриктно получените инструкции - опитали са се да принудят Масарик сам да скочи през прозореца. “Разговорът” е продължил доста дълго, ако се съди по броя на фасовете в пепелника, и не е довел до желания резултат. Понеже не са имали право да си тръгнат с празни ръце, те са привели в изпълнение резервния вариант. Клеър Стърлинг твърди, че ако убийците са били повече от двама, те по-лесно биха се справили с Масарик - въпреки своята 60-годишна възраст министърът е бил едър мъж, който отчаяно се е борил за живота си. Убийците са успели да го вкарат в банята, да го удушат с възглавници и да го изхвърлят през прозореца.
Реконструкцията на събитията, извършена от американската журналистка, общо взето, държи сметка за всички открити улики. Аз лично бих добавил и две други обстоятелства - твърдението за следа от убождане близо до ухото на Масарик и общото знание за подобни убийства, извършвани по света от Лубянка. Ако вземем предвид и двете, излиза много вероятно, че по време на физическата борба убийците са инжектирали на Масарик и някакво приспивателно. (Мястото за подобна инжекция действително е нетрадиционно, но най-вероятно не е имало условия за по-подходящ избор.) Именно приспивателно, а не отрова, доколкото идеята е била Масарик да се хвърли от прозореца, а не да умре необяснимо. Не са могли да го удушат, защото лекарите на тогавашна Чехословакия веднага биха разпознали следите от подобен метод. Впрочем ние все така не знаем какво са открили лекарите в деня на смъртта. Личният лекар на министъра - Оскар Клингер, изобщо не е допуснат до тялото, голяма част от документите, свързани с аутопсията, не са намерени, а протоколът от аутопсията, подписан от професор Гайек, се оказва фалшификат: по-късно професорът съобщава, че нищо подобно не е подписвал и че не се е приближавал до трупа на повече от 3 метра.
След края на комунистическата диктатура Чехия отново се върна към тази загадка. Беше проведена ретроспективна експертиза, поверена на специалиста по биомеханика професор Иржи Щраус. Заключението е, че “падането е извършено перпендикулярно на земята. Това отговаря на т.нар. координиран начин на падане, в което падащият по рефлекс се опитва да стъпи на крака. Травмите са нанесени по петите, долните крайници и тазобедрените стави. Главата не е повредена. Смъртта е настъпила от разрив на сърцето.”
Не всички чешки историци са съгласни с това, че Масарик е бил убит. Според Антонин Сум, бивш секретар на министъра, Масарик може да се е самоубил, за да “предупреди Запада, че Франция, Германия и даже Англия са изправени пред същата опасност - да бъдат превзети от Москва”. Но тогава министърът би могъл да напише и някакво предсмъртно съобщение до Запада. И освен това предположението на секретаря не отчита красноречивите улики, които елемент по елемент изграждат различна логическа верига. За мен лично би била достатъчна и само една: пристигането в Прага на Александър Коротков и последвалото му награждаване поради “образцово изпълнение на специална задача”.
Бихме могли да допуснем, че тайните съветски архиви пазят и по-убедителни доказателства за убийството на Масарик и шантажа срещу Бенеш, довел до оставката му. Но надали има такива. Писмени заповеди за убийство просто не са издавани, както сочи случаят с убийството на Троцки например. Сталин не е известен с оставянето на подобни следи. В мемоарите си Судоплатов намеква, че Сталин лично и устно му е заповядал да “си поговори” с Бенеш. При връщането си в Москва Судоплатов лично и устно му е докладвал за резултатите от командировката. Вождът е имал кратка и изразителна реакция: “Спекъл се е!” Тази реакция се вписва органично в стила на кремълския шегобиец.
Операцията в Чехословакия, която има такъв успешен за Сталин завършек, съвпада по време с усложняване на положението в две балкански страни - България и Югославия. Особено в Югославия, където за това има съвсем обективни причини.Тито не идва на власт с помощта на съветските танкове и това е достатъчна причина да не бъде пряко зависим от Москва. По време на войната Югославия е единствената нападната страна, в която се водят пълноценни военни действия срещу окупаторите германци. Москва дори не смее да нарича бойците на Тито с думата “партизани” - в руската лексика те се споменават като войници на Народно-освободителната армия на Югославия. След 1945 г. Тито е единственият комунистически лидер, който не е спуснат с парашут от дълбините на съветската емиграция. Той прекарва войната в собствената си страна и преживява тежки наранявания. Неговата популярност в Югославия е напълно автентична и няма никаква нужда някой със сила да го натрапва на населението. Тези и други факти му дават основание да се чувства свободен в решенията си, без да се превръща в марионетка в ръцете на Сталин.
Факт е, разбира се, и това, че Тито е убеден комунист, преминал през партийните школи в Москва и по чудо избегнал драматичната участ на много от своите другари, загинали в сталинския терор. Няма спор, че той се стреми да построи тъкмо комунистическото общество, вписващо се в марксистко-ленинската догма, пък макар и разнообразено от някои югославски специфики. Само че това е абсолютно неприемливо за Сталин, който отхвърля дори и най-минималната проява на самостоятелност в управлението. Лидерът на която и да било европейска страна, попадаща в съветската зона на влияние, е смятан за лице, което може да е само и единствено на пълно подчинение на Кремъл по всички въпроси на вътрешната и външната политика. А това, на свой ред, е неприемливо за самия Тито - единствения източноевропейски лидер, който не страда от раболепие и изключва възможността да се превърне в банален лакей след вече удържана победа. В този отначало прикриван дуел между двамата се крие залогът на бъдещ конфликт, в който не би следвало да се очакват двама победители. Или поне за Сталин това е така.
Ситуацията е усложнена и от още един елемент. Още преди да се развалят отношенията с Тито, Москва е изработила модела на държавно устройство за Балканите. Той е съгласуван както с Тито, така и с българския комунистически лидер Георги Димитров. Тогава и двамата са възприемани еднакво - като васали. Без да е в състояние да изчисли предстояща конфронтация с някого от тях, Сталин се отдава на идеята за обща Балканска федерация, в която да влязат не само Югославия и България, но също и Албания, а в по-далечна перспектива - дори Гърция, в която е провокирана гражданска война, а оръжието на бунтовниците се доставя от съседните комунистически страни. Тогава Сталин вярва, че подобно обединение би озаптило британското влияние в района на Балканите. Освен това би му осигурило тотален контрол върху нова и могъща държава, простираща се от Адриатическо до Черно море. Поведението на Тито слага край на мечтите - Балканска федерация, която не е под монополния контрол на Кремъл, би могла да доведе само до главоболия. Дори и по-лошо: да се превърне в пример за подражание на останалите васални страни. А това вече би било равно на чиста заплаха.
Сталин изпада в ярост след новината, че Тито и Димитров са се срещнали в Блед и са се разбрали за бъдещия съюз, като са пристъпили и към обсъждането на практическата страна на въпроса. За него това е знак, че и двамата му се изплъзват. Сталин трябва да е знаел и за по-далечните планове на Тито и Димитров - да включат във федерацията и дунавските страни, тоест Чехословакия, Унгария и Румъния. Друг техен вариант предвижда трансформация на балканския алианс в панславянски съюз с участието на България, Югославия, Чехословакия и Полша. Наистина, всяка от тези страни, взета поотделно, по това време е вече под сигурен похлупак, но каква е гаранцията, че Сталин би се справил и с обединен монолитен блок? Още по-лошото за Сталин е друго - замисленият съюз (федерация? конфедерация?) в никакъв случай не би бил антисъветски. Няма основания за съмнение във верността на тези хора към комунистическата идея. Сталин трябва ясно да си е давал сметка, че единственото идеологическо отклонение на този съюз би се свело до персоналните измерения на антисталинизма.
Из книгата “Отровите на Кремъл. От Ленин до Путин”, изд. “Сиела”, 2007 г.
КАК ПРИЗРАКЪТ НА КОМУНИЗМА УПРАВЛЯВА НАШИЯ СВЯТ
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!