Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Славейков и Стамболов - между преклонението и ненавистта
Борислав Гърдев
Любопитни и противоречиви са взаимоотношенията между изтъкнатите ни културни и обществено-политически дейци Стефан Стамболов и Петко Р.Славейков. Те продължават близо четвърт век и са интересен лакмус за сложната и объркана родна действителност от края на 19 век. Връзката им протича хармонично до есента на 1886 г., след което настъпва охлаждане и неприязън.
Седемнадесетгодишният Стамболов се запознава с прочутия Славейков на 22 юли 1871 г.в Цариград.Той е в османската столица с приятеля си Иван Панов с намерението да прави фалшиви турски монети, с които да срине веднага прогнилата империя!...
Ако и зает с важни народни дела по отразявяне на Първия църковно-народен събор и издаването на вестник “Македония”, Петко Славейков веднага отбелязва впечатленията си от своя съгражданин: ”Говори ми два часа, от устата му пламък изкачаше.Това момче ме накара да повярвам, че България ще се освободи.”
По време на руско - турската война и двамата подпомагат действията на освободителите - Стамболов като снабдител с храни, а Славейков като разузнавач, като пътищата им се пресичат в старата столица в началото на 1879 г. Тук заседават Учредителното и Първото велико народно събрание, в които участва дейно Славейков, приета е Търновската конституция на 16 април 1879 г. В Търново започва и активното сътрудничество на бившия главен апостол на революционна България в Славейковите вестници “Остен” и “Целокупна България” (1879), в които се изявява като злободневен сатирик - “Народният занаят”, “Дует”, “Трипеснец” и публицист-“Размишленията на един честит български гражданин” и “Конституцията се нарушава”...
В старата столица на 27 юни 1879 г. в квартирата на Петко Каравелов се създава и Либералната партия, на която членове стават Стамболов и Славейков. Не случайно те са депутати в Първото обикновено НС (1879), докато във Второто (1880) Стамболов вече е заместник на председателя Славейков. В този период Славейков пламенно защитава своя любимец, виждайки в негово лице новата ярка политическа звезда на Народната либерална партия. В името на тази си цел изявеният вече парламентарен трибун е готов на всякакви процедурни хватки, дори на нарушение – и то грубо-на Конституцията. Така след проведените на 30 септември 1879 г. парламентарни избори за депутат в Първото обикновено НС, започнало работа на 21 октомври, е избран Стефан Стамболов. Това е първата му триумфална политическа победа, но тя е по същество антизаконна. В нарушение на член 86 от конституцията Стамболов е избран за депутат от Търновски окръг без да е навършил 30 години. Към деня на започване на работата на парламента той е само на 25 и това го знаят повечето народни избраници! Особено консерваторите, които само търсят удобен повод да се отърват от опасния си противник. Той настъпва с проверката на законността на изборите на 3 ноември.
Тогава Тодор Бурмов оповестява, че е получил телеграфически отговор от ректора на Одеската семинария, от който става ясно, че Стамболов е на 25 години. Д-р Минчо Цачев също се позовава на три свидетелства от Одеса, от които става ясно, че Стамболов “няма изискуемата възраст да бъде депутат”. Стамболов се опитва да замаже гафа с неубедителни емоционални аргументи: ”Моите избиратели не само знаят моите години, но и моите стремления, работата за възраждането на българския народ. Когато господин Цачев влачеше турска сабя ( като лекар-б.м.), тогаз аз работех и ходех из България, за да събуждам народа.”
Напрежението в диспута нараства и се налага на помощ да се включи безспорния либерален авторитет Петко Славейков. Ловко, но и изкусно-демагогски той отбелязва: ”Ония 20 000 души ( избиратели-б.м.) , го знаят добре, те знаят, че той е ходил между тях десет години, за да действа за народното събуждане. Когато няма от тамо никакво заявление против неговия избор, то аз не зная кой може да му отрече правото да бъде представител на тия 20 000 души. Аз мисля, че няма време да се препираме и че въпросът е изчерпан”.
След тази пледоария парламентът с голямо вишегласие утвърждава избора.
В знак на протест избраният 26 годишен консервативен депутат Константин Стоилов подава оставка. Така в нарушение на Търновската конституция и със съдействието на Славейков Стамболов се утвърждава мълниеносно на политическата ни сцена.
На 20 октомври 1880 г. именно той става заместник на председателя на Второто ОНС Петко Славейков, а прецедентът с неговия избор ще сработи отново при утвърждаването за депутат на хайделбергския студент по право Васил Радославов... Партийното единомислие стимулира Стамболовота творческа активност, независимо че никой от двамата не се изкушава и не написва и ред за художествените постижения на другия.
Стамболов и Славейков се възприемат преди всичко като общественици и лидери, а на писателските си изяви гледат като на нещо второстепенно и допълващо политическата им дейност. А тя демонстрира взаимодействие и през кризисните 1881 - 1883 г. След преврата на княз Батенберг на 27 април 1881 г.Стамболовият седмичник “Свободен печат”, издаван в Търново между 7 март и 20 юни 1881 г. е един от малкото незаглъхнали гласове на правдата и достойнството в княжеството. Благодарение на безкомпромисната съпротива на редактора му спрямо действията на комисарите и новата насилническа власт, на изборите за Второ ВНС, проведени на 14 юни 1881 г. са избрани четирима депутати-либерали, между които и Петко Славейков. На тях обаче им е попречено да заседават в Свищов на 1 юли 1881 г. Търновската конституция е възстановена на 7 септември 1883 г. Славейков и Стамболов са в крилото на Петко - Каравеловата Народна либерална партия, което се оказва печеливш ход за тях.
След изборите за 4 ОНС на 27 май и 4 юни 1884 г.двамата са отново на държавния връх – Стамболов като председател на парламента - 30 юни 1884 - 26 август 1886 г., а Славейков като вътрешен министър - 29 юни 1884 - 31 януари 1885 г. И двамата подкрепят Съединението на 6 септември 1885 г., а по време на Сръбско -българската война 2 -15 ноември 1885 г. са на фронта-Стамболов като доброволец, а Славейков като главен санитарен инспектор.
За тях 1886 година е разделната. Притеснен от центробежните сили в Народнолибералната партия, опазена с мъка от разцепление от Стамболов до 5 юли 1886 г., за което безхитростно пише в брошурата си “Размишления върху положението ни”( завършена на11 май1886 г.), Славейков първоначално подкрепя Стамболов срещу превратаджийското правителство на Груев и митрополит Климент, свалило княза и заграбило властта с преврат на 9 август 1886 г. Нещо повече - по време на безкняжието между 13 и 16 август дори е включен в наместничеството, заедно с Начович и Стефан Стамболов, заради което малко по-късно не се стеснява да поиска и получи от своя политически противник 200 лева заплата!
Славейков е в свитата изпращачи-заедно със Стамболов - на княз Батенберг, като на 26 август, сбогувайки се с него, стене с треперещи ръце:”Княже, ти ще се върнеш, но аз няма да бъда жив да те видя.”
Трудно обясним и необичаен е завоят, който прави Петко Славейков само след месец.Явно страхът от Русия си казва тежката дума и Петко Р. Славейков , учителят по демокрация на Стамболов, се връща при стария си съратник Петко Каравелов, като същевременно бомбардира бившия си съмишленик с няколко писма.
В първото от тях от 29 септември 1886 г. критикува и поучава Стамболов, констатирайки с болка, че “вече не можем да се обичаме, ни да се почитаме, както сме се обичали и почитали толкова години наред”. Славейков знае, че Стамболов е този, “който коли кучето засега в България”, но изпада в смешната ситуация да му предлага варианти за действия, съвсем неподходящи за тогавашната обстановка в страната.
Славейков смята, че изборите на 28 септември 1886 г., на които е избран за депутат в Третото ВНС , без да съдейства на работата му в Търново, са станали “ с всичките възможни военни и полицейски мероприятия” и че “правителството е арестувало по -интелигентните хора в селищата”, но не проумява, че за всесилния регент Стамболов целта-избор на нов княз - оказал се възможен на 29 октомври 1886 г.в лицето на Валдемар Датски, но само за два дни - оправдава средствата.
Епистоларната атака на Славейков към Стамболов продължава и през зимата на 1886 - 1887 г. Петко Славейков настоява на 20 декември 1886 г.да се изпрати правителствена делегация за Пушкиновите тържества, определени за 29 януари 1887 г., като същевременно през януари припомня, че след преврата на 9 август 1886 г.”споделих взглядовете Ви”, “насърчих Ви в намерението Ви”, но след това е настъпила раздялата, тъй като Стамболов се е търколил с главата надолу , докарвайки България “в крайна погибел”. Закономерно Петко Славейков изпитва на гърба си методите на действие на Васил -Радославовата полиция. Синът му Иван е арестуван, но след молбата на баща му до регентите от март 1887 г.е освободен на 15 май и дори става свидетел на избора на Фердинанд за български княз на 25 юни 1887 г.
В това разломно време Стамболов мотивирано бичува в прочутия си дневник своя учител, жестоко иронизирайки го за неговата хитра пресметливост и използвачество за държавна сметка. Така в бележка от 3 октомври 1886 г. цитира регента Петко Каравелов, според когото почти цялата фамилия Славейкови била на държавна издръжка - бащата Петко и синовете му Иван и Рачо вземали по 6000 лева годишно, като дядо Славейков настоявал със същата сума да се облажи и другият му син Христо Славейков! Освен това приятелят Каравелов забелязва, че съратникът му хленчи, че взема малка пенсия, пък “от Кюстендил купил от кожухарите зелдюве за 10 наполеона и досега не ги платил.”
По повод излизането на първия брой на вестник “Истина” Стамболов отбелязва прозорливо на 6 октомври: ”Дядо Славейкова са много бои и даже вече са е убедил, че ще дойдат руссите, затова старае се да им стане приятел, че като дойдат да го не гонят, но да му дадат някой службица и нещо да му въздадат.Това поведение като вестникар май е доста подло, но какво да правиш: такива са сега времената, такива взеха да стават и хората”.
Много проникновен анализ прави Стамболов и на депешата, която получава от Славейков на 17 октомври 1886 г.и в която дословно се “указва, че досегашните Ви усилия за опазване независимостта на Отечеството можели да се считат за патриотически, но по-нататъшните не, в името на Отечеството и отдавнашната дружба, Ви моля да не отивате по-нататък, ако Ви е възможно да промислите за спасение Отечеството и себе”.
Коментарът на Стефан Стамболов е безпощадно-точен и безапелационен: ”Тая депеша ма много очуди. Тя е знамение на времето. Божке, божке, може ли да се говори за Отечество и за себе в тия трудни времена? Не е ли дълг священ за всеки български патриот да забрави себе си и да гледа да спаси Отечеството даже и да са самопожертвува за доброто му? Какъв е тоя егоистически славейковски патриотизъм? О, Балкапан, упознавам твоите хора, те не са от тези, които полагат главите си за благото на земята си. Ще дойде време и нашите потомци ще четат тия позорни документи и ще са чудят, как са могле подобни егоисти да минават за славни и прочути патриоти.”
Като контрапункт Славейков създава знаменитите си “Дневни записки от 1887 г.(6 -14 февруари 1887 г.), в които оставя най-точната и проникновена характеристика на Стефан Стамболов:”шарлатанин, но всички ласкае, търпи ги, врежда ги да се ползват от държавни служби и съкровища”, затова и “приятелите на Стамболов готови са и да мрат за него-защото са уверени, че като има за него, като е той държавен мъж, има и за тях държавни служби и държавна облага”.
Годините 1886-1894 г. са апогеят в държавническата дейност на Стефан Стамболов. Той е всепризнат лидер на преобразуваната на 22 май 1890 г. Народнолиберална партия и несменяем премиер от 20 август 1887 до 19 май 1894 г.
През 1886 -1888 г. от страниците на официоза “Свобода” индиректно, най-вече чрез перото на Захарий Стоянов, воюва с бившия си наставник Петко Славейков, който безуспешно му се противопоставя от колоните на “Търновска конституция” и “Истина”, която стартира на същия ден, в който излиза и първият брой на “Свобода”- 4 октовмри 1886 г. Крути мерки срещу Славейковото семейство обаче не предприема.
Това не му пречи да намали пенсията на Славейков, която той получава от 1885 г.,след като напуска вътрешното министерство на 31 януари с.г., но и да подпомогне издаването на пословиците му през 1893 г., което става факт две години след смъртта му.
По горчива ирония на съдбата пътищата на двамата се пресичат за последно през лятото на 1895 година. След като се парализира в последните дни на декември 1888 г., Славейков умира на 1 юли 1895 г.в София. На 3 юли Стамболов приключва публицистичната си дейност, публикувайки в “Свобода” малката си статия “Дядо Славейков”. Сдържано и достолепно той изтъква заслугите му за страната , определяйки го като “живата история на българските движения”, който след Освобождението “е бил винаги пример на български патриотизъм, според както той е разбирал работите”. Следобед на същия ден Стефан Стамболов е посечен в центъра на столицата от наемните убийци на Наум Тюфекчиев и след три дни умира от раните си.
За разлика от Славейков - погребан на държавни разноски, изпращането на тленните останки на Стамболов до гробищата не само не е подпомогнато от правителството на Стоилов, но и се превръща в поредица от скандални сцени и изстъпления, които винаги ще се припомнят сред непростимите гафове на България и от които днес с право се срамуваме. А за опазване паметта на убития ни изтъкнат държавник се налага приемникът му Димитър Петков да напише на 7 юли 1895 г. във вестник “Свобода” може би най–проникновената си и темпераментна статия “Няма вече Стамболова”.
Източник/ци: mediatimesreview.com
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!