Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Доган създава през 1985-а нелегална организация на принципа „война без оръжие“

30 години от началото на Прехода

Доган създава нелегална организация на принципа „война без оръжие“

На 22 декември 1989 година от Пазадржишкия затвор излиза философът Меди Доганов, който само след месец ще стане из­вестен като Ахмед Доган. И 30 години вече той има безспорен авторитет в средите на ДПС и влияние в политическия живот на страната, което никой друг от политиците ни не успя да си извоюва.

От онези, които днес са на политическата сергия, няма нито един, който да е бил фактор през 1989-а и в годините след това тежестта му да нараства, без да отслабва, и до днес. И няма никакво значение какво ще кажат критиците или отрицателите му. Костов го нарече „проклятие“, но без това „проклятие“ историците казват, че вероятно България щеше да се размине с „мирния преход“.

Дали Доган е силен, а другите са слаби, дали успява в най-висша степен да материализира това, което съдбата му поднася, дали тоталитарната държава е инвестирала много в него, а той е бил добър ученик, е въпрос на гледна точка и анализ.

Но и днес 30 години след началото на прехода политиците у нас се услушват какво ще каже Доган. Което е доста тъжно. Те вече са свикнали с факта, че една негова дума може да промени политиката на Движението, един негов жест може да отключи процеси с дългосрочен ефект. Тези, които в България се занимават сериозно с политика и държавност са приели това като аксиома и не си играят на тази струна.

Една промяна в ориентацията на добре организираната от него политическа сила ДПС е от голямо значение за стабилността и мира в страната.

Доган знае силата, която държи. И никога не е злоупотребявал с нея.

Нещо повече – още в края на второто хилядолетие препозицонира ДПС на евроатлантическата писта, далеч преди партии, които днес заспиват с ЕС и се събуждат с НАТО, да са си помисляли за това.

Откъде идва силата на Доган? Защо се превърна в енигма, около която всички танцуват на пръсти? Защо продължава да е лидерът на ДПС, без значение на избори, преврати и нестихващи атаки? 

Обяснението се дължи на много фактори.

Сега се спираме само на един в контекста на събитията от преди 30 години, които са дали своето отражение върху живота на България -76-страничното досие на политическия затворник Меди Доганов, лежал девет месеца в килия „смъртен“..

„За извършеното не съжа­лява, не приема вината си, не се разкайва... Волево устой­чив... С висок социален статус сред лишените от свобода, благодарение високата си култура и умения за общуване. Контактен, трудно се поддава на внушение... Стои на твърда позиция относно възродителния процес. Не одобрява пар­тийната политика в това отно­шение и заявява, че ще води борба с политически средства за възвръщане правата на тур­ската етническа общност. Дек­ларира, че пред него не стои като въпрос искане за авто­номност и че е против разпо­късването на България... След освобождаването си не смята да започва някаква работа, а да се отдаде на обществена дейност... Споделя, че ще се старае да води своята „борба“ само с мирни средства, но в същото време е споменавал, че компактни маси от мюсюл­манското население са готови и за въоръжена съпротива, ако проблемите му не се разрешат през следващите пет-шест ме­сеца...“

Това четем в заключителната психо­логическа характеристика, направена през пролетта на 1989 година от затвора в Пазарджик на Ахмед Исмаилов Ахмедов (по това време Меди Доганов)

Тази част от живота на готвения за български ра­зузнавач, нещатен сътрудник на Първо и Второ главно управле­ние на ДС от 1974 година Ахмед Доган, започва на 12.VI.1986 г., когато е арестуван.

На 27. IV. 1987 г. Варненският окръжен съд произнася присъ­дата му: 10 години лишаване от свобода. 3 години задължително заселване, след тях и отнемане на всички научни звания. Об­винението е в „тежко национално предателство за това, че в пе­риода февруари-юни 1986 годи­на в съучастие е образувал и ръководил група, целяща да от­слаби държавната власт, да раз­пространява клеветнически твър­дения против нея...“

Ахмед Доган започва изгражда­нето на нелегалната турска орга­низация през 1985 г. с периметър на действие Лудогорието: Варна, Русе, Шумен, Преслав, Добрич, Разград (с. Хлебарово). „Идеята се роди в началото на 85-а, след като вече имах информация за съ­битията по преименува­нето на българските турци в Кърджалийско“, спомня си лидерът на ДПС.

Там в края на де­кември 1984 г. сблъсъ­кът между етническите турци и българските вла­сти е ожесточен. Из тур­ското население тръгват емисари, които агитират хората да не приемат български имена.

Нати­скът на властта обаче е огромен. Съпротивата ражда мирните демонстрации, които се окървавяват със смъртта на 17-месечната Тюркян. Районът на­стръхва. Милицията изважда тан­кове и отваря отново „Белене“. За пет месеца вкарва в лагера 1373 души, между които и 11 българи.

Доган разбира, че със стихий­ни действия не може да се противопостави на властта. През януари-февруари 1985 г. узнава за на­стъплението на специалните ча­сти и във Варненско и Добричко, както и реакцията на населението, подложено на възродителния процес. В този регион вече действали единични групи за проти­водействие.

Идеята му е да съ­здаде нелегална структура по по­добие на организацията на Лев­ски отпреди век.

По това време 30-годишният Меди Доганов е аспирант и асистент, води упражнения по фило­софия в СУ и във ВИАС. Има ши­роки контакти сред преподавателския елит. Самият той се отличава с изключителни интелектуални качества, заради които от­давна е попаднал във фокуса на ДС. „Много по-късно разбрах, че съм бил наблюдаван още от дете. Бях много умен, предпочитах да стоя в библиотеката, вместо да играя с децата“, казва Доган.

Вербуването му става по линия на ВКР в казармата. Офицерите са разбрали за заложените спососбности на Меди Доганов към анализи, за интересите му към философията и започват да го готвят с перспектива – „за разузнавач от най-висока категория т. нар. нелегали“. Можел ли е да откаже? „Не!“, казва го катего­рично бивш висш ръководен ка­дър на МВР, чел досието на Доган през 1997 г.. И обяс­нява: „В казармата, което и да е момче трудно би отказало, ако не иска животът му да се превърне в ад.“

През 1983 г. в Първо главно управление слагат на Доган псев­донима Сава. Той знае, че негово­то бъдеще е насочено към воде­щите сили във философията и най- вече в областта на симетрията. „Ахмед вероятно щеше да замине за Русия, Канада или САЩ“, съоб­щава неговият ръководещ ДС офицер Иван Карамунчев.

След смъртта на Брежнев, при Андропов и особено при Горбачов Доган осъзнава, че „има огромно разми­наване между думи и дела“ и по­степенно започва да се отдръпва.

През 1984 г. почти не сътрудничи, но е под пряко наблюдение.

Възродителният процес го отвращава от властта. И окончателно избистря реше­нието му. През март 1985 г. започ­ва изграждането на нелегалната организация против комунистиче­ския режим. Това е записано в затворническото му досие, което се пази в Пазарджишкия затвор. Младият философ използва раз­лични семинари във Варна, за да обхожда селищата на Лудогорието и да набира съмишленици. (По това време Доган не знае за за­поведта на вътрешния министър Димитър Стоянов, с която той разпорежда на личния състав на МВР да се удвои агентурния апарат на ДС сред турското малцинство). Ориентира се към „хора със ста­тут“ - лекари, учители, фелдшери, инженери. А точно те попадат във фокуса на ДС. Учудващо е, че мно­го от тях, подложени на жестокия натиск от страна на ДС, склоняват да сътрудничат на властта и едно­временно с това започват неле­гална борба против същата тази власт. И както по-късно ще стане ясно, нито един от тези „агенти на ДС“ не предава организацията! Нито един от тях не написва ред в ДС срещу свой нелегален съмиш­леник или срещу който и да е от турското малцинство. И това е би­ло впечатляващият факт за следователите по делото.

През пролетта на 1985 г. Доган преминава към практически дей­ствия по сформирането на неле­галната съпротива. Организационната ѝ дейност е подчинена на законите на неле­галната борба - един не бива да познава повече от трима. Пирами­дата така е направена, че при евентуален провал да се осветят само един или два клона, но оста­налата част от органи­зацията да се спаси. Истинското име на До­ган е неизвестно за го­ляма част членовете.

„Прозвището ми беше Шейха и само аз бях наясно с цялата мрежа“, каз­ва Доган. Според сле­дователя му по делото Ангел Александров (вече покойник) обаче, по време на разпитите арестува­ните нелегални са на­ричали лидера си Про­фесора. И по този пря­кор при провала на ор­ганизацията милиция­та достига до Меди Доганов.

През пролетта на 1985 г. Доган изготвя устава и програмата на организацията и в тях изрично записва: „Война без оръжие”. 

Доган категорично забранява терористичните актове. Най-големият му проблем е бил да убеди своите в необходимостта от мирен протест.

“Не сме апелирали за автономия, а за възстановяване правата на човека. Това беше много важно, защото много от членовете бяха екстремистки насочени. Болката тогава още не бе изживяна. Основната ни практическа цел бе да събира­ме информация за репресии по време на възродителния процес, за убитите и измъчваните и по ня­какъв начин да търсим канал за тяхното измъкване от страната“, обяснява Доган и подчертава: „Светът трябваше да разбере, че преименуването на българските турци нито е доброволно, нито е спонтанно.“

Устава и програмата Доган на­писва на български и ги дава за превод на турски език. С тази за­дача се заемат говорителката от турската редакция на радио „Со­фия“ Милянова и преподавател по турски език в Софийския универ­ситет. Свитъкът е отпечатан на ръчно изработен циклостил и плъзва из Североизточна Бълга­рия. На първата му страница са изобразени полумесец със звезда и разтворена детска длан, символ на единството. „Детската длан асоциираше борбата за нашето бъдеще“, обяснява Доган.

"Идеята ни беше да ударим държавата и не се притеснявам да кажа това. Ние бяхме хуманистично настроени, разказва Доган за философия на протеста. За нас правата на човека бяха над всичко. Съзнавахме, че цялата дър­жавна машина ще бъде вдигната срещу нас. Усещахме, че обикновените българи ни симпатизират, но властта успя да настрои цялото общество срещу нас. Само комунистическата партия наброяваше един милион, ами цялото ОФ, ами армията, милицията, предприятията, ТКЗС-тата, дори ловните дружинки бяха впрегнати срещу нас".

Към юли-август 1985 г. Меди Доганов вече владее нелегална мрежа от над 200 души, които са лоялни към идеята му, носят турско самосъз­нание и са готови за борба: лекари и учители с широки контакти, слу­жители в пощите, шофьори, из­ползвани за куриери.

Организа­цията действа повече от година и наистина не допуска тероризъм.

Провалът идва случайно. От един разсеян фелдшер...

„Доган бе­ше наша грешка“, припомня си и бившият шеф на Първо глав­но управление о.з. ген. Владо Тодоров... Но никой от ДС не се и опитва да го защити по време на процеса или поне да смекчи присъдата му.

Заедно с Доган са осъдени още 11 души. Варненският съд им присъжда - от 6 до 8 години лишаване от свобода. Присъ­дите влизат в сила три месеца след произнасянето им.

От под­съдимата скамейка Меди Доганов е отве­ден в Софийския затвор, където е настанен в килия за „смър­тни“.

„Първото нещо, което чо­век усеща, това е една болка от загубване на ориентация за нещата, за себе си, изповядва се днес Доган. Виждаш, че си в малка килийка с изключи­телно лоши хигиенни условия. Идват хора, разполагат с теб, както си искат. Ти си извън волята си да се определиш и просто разбираш как еднов­ременно, лишавайки се от реалния, живия живот, изпа­даш в едно такова изолирано, бездънно пространство. Пос­тоянно потъваш.“

В 10-страничните мотиви за издаване на присъдата, при­ложени към затворническото досие, са отбелязани основ­ните моменти от програмната декларация на организацията, която Доган започва да създа­ва от лятото на 1985 година: „Властта е загубила връзки­те си с масите“, „Смърт има, връщане няма!“

Според програмния документ се предвижда организиране и провеждане на стачки в предприятия, създаване на „индивидуални“ затрудне­ния на правителствената по­литика, спънки и саботаж от различен характер. Твърди се, че „държавната органи­зация в НРБ представлява тоталитарна политическа система с фашистки методи на обработка на обществото и лицемерна политическа иг­ра“.

Съдът приема, че „цел­та на организацията е да из­вършва престъпления про­тив НРБ, които засягат вът­решната и външната сигур­ност на държавата“. И зато­ва наказанието е „при строг режим“...

„Тези 9 месеца, прекарани в смъртното отделение, на ни­кого няма да простя“, заявява по-късно Доган и продължава: „Дър­жаха ме много гладен. Ръцете ми бяха така отънели, че вери­гите ми се изхлузваха. Тези ус­ловия тренираха страшно много самоконтрола и волята ми за жи­вот. Спомням си думите на мой приятел, затворник, който каз­ваше, че „затворът или те унищожава, или те прави като че­лик, като стомана“.

В последната си дума по вре­ме на процеса Меди Доганов се обръща към съда: „Не съжаля­вам за извършеното. Призо­вавам съда да постанови та­кава присъда, която да въз­върне доверието на населе­нието към властта.“

В Софийския затвор Доган ве­че окончателно разбира, че „нито системата, нито хората, които са ангажирани с тази сис­тема, ще преодолеят себе си по силата на своето положение, по силата на предимствата, които имат чрез заплати, постове.“

Психологът на Пазарджишкия затвор е уловил отчуждението и го отбелязва в характеристиката му.

„Извършеното от него прес­тъпление представлява своеобразна реакция на опо­зиция, протест и негативна обида. Участието му в прес­тъплението има в основата лична интелектуална форма. Воденият с него превъзпитателен процес не е дал резул­тати, имайки предвид консер­ватизма в разбиранията му по отношение на извършения у нас възродителен процес. Упорит и последователен при защитаване на своето вижда­не, идея,разбиране.“

Преди да стъпи в Пазарджик, Доган е изпратен в Старозагор­ския зандан. Властта решава да събере всички политически зат­ворници там, за да са под общо наблюдение. Те това и чакат. Започват да организират стач­ки.

„Още от третата седмица установихме контакти. Всички бя­ха с опит, знаят какво искат, ед­на идея ги обединява. Дори хо­ра, които са осъдени по Глава първа, наши събратя, българи, също ни помагаха. Бяхме реал­на сила: 150-160 затворници“, спомня си Доган.

Една вечер ги пръскат всичките по различни затвори. Правят го тайно, за да не може никой да разбере кой къде отива...

„Аз попаднах пак в най-лошия затвор - Пазарджишкия. Пак на­казателен затвор. Водеше се ка­то неспасяем затвор. В него бя­ха най-върлите престъпници, там беше и Янко Янков“, казва след години Доган.

След 10 месеца престой в Пазарджишкия затвор му пра­вят нова психопедагогическа характеристика:

„Доброто образователно и интелектуално равнище в ус­ловията на лишаване от сво­бода му помагат да се издиг­не над останалите... Дружи с лишени от свобода рецидивмети, утвърдени като лиде­ри, у които търси физическа подкрепа... Упорит и после­дователен при защитаване на своето виждане, идея и раз­биране.“

В Пазарджишкия затвор До­ган създава такава организация, че неговите протести за права­та на българските турци стигат до Европа.

В двойни капачки на бурканите, в които затворници­те получават от домашните си храна, Доган изпраща, написа­на на пелюр декларация, която е прочетена на 31 май 1989 го­дина на Първата конференция по човешките измерения в Па­риж.

Връзката му със света са приятелката му Таня, от която има син, Янко Янков и прияте­лят му Валентин.

По това вре­ме го викат непрекъснато на разпити. Негов следовател е Ангел Александров (вече покойник, бивш член на ВСС). Държавна сигурност оба­че така и не може да открие общата схема, по която изли­за информацията от затвора.

„Когато на 12 юни 1989 г. пак се оказах в Главно следс­твено управление на „Развигор“ като организатор и ръко­водител на майските събития, органите на ДС изведнъж се оказаха в задънена улица“, със задоволство констатира днес почетният председател на ДПС. Един изоли­ран затворник в Пазарджик, въпреки всичките мерки за си­гурност, продължава да ръко­води съпротивата срещу влас­тта.

„Това беше реванш, и то може би най-големият реванш, който съм правил в живота си. Доволен съм от себе си, защото размерите бяха изключи­телно големи и трусът беше толкова голям, че имаше и пос­ледствия...“

„Протестирам срещу поли­тическия авантюризъм на българското правителство! Политиката на геноцид и държавен тероризъм не раж­да „заблудени“овчици,а убе­дени и всеотдайни борци за права,свободи и справедли­вост!“

Това пише на 25 май 1989 година от килията в Пазар­джишкия затвор Ахмед Исмаилов Ахмедов до „Гражданина председател на Държавния съвет на НРБ“ (Тодор Живков - б.а.) с копие до „Гражданина председател на Комитета по правата на чове­ка“.

В същия ден Доган изпраща още едно писмо, този път до гражданина началник на 03 - Пазарджик:

„Длъжен съм да ви уведо­мя, че в знак на протест сре­щу продължаващите репре­сии над етническите турци в България, към които принад­лежа, обявявам гладна стач­ка. Моля да бъда изолиран.“

И Доган е изолиран...

Реак­ция на протеста му обаче няма.

Живков дори не е уведомен.

Пет месеца по късно, на 18.11.1989 година отрядният на­чалник на Доган и негов възпи­тател в Пазарджишкия затвор старши лейтенант Гаврил Станчев, с когото са били състуденти по философия, провежда раз­говор с него, документиран в докладна записка, съхранява­на в досието на Доган от затво­ра.

Офицерът почти дословно предава изложението на зат­ворника:

„. Ако въпросите за име­ната и езика на българските турци не се решат, повече от сигурно е, че ще се стигне и до крайност, включително и въоръжени конфликти. Доган изложил целта си в писмо - възстановяване на имената и изучаване на турски език на доброволен принцип в мес­тата с компактно „турско на­селение“. Никой от неговата организация не е поставял и няма да постави искане за ав­тономност, защото родството с „българите е по-голямо, те са ни по-близки ,отколкото турците в Турция“. Организация­та им не искала нищо повече освен спазване на междуна­родните актове, които страна­та ни била подписала, по-спе­циално Хартата за правата на човека.“

В разговора става дума за по­литическата смяна на 10 ноем­ври 1989 г., но от затвора Доган няма възможност да следи засе­данията на парламента, няма ин­формация за проведения митинг пред Народното събрание с ис­кане за връщане на имената на българските турци.

Въпреки то­ва той изразява пред офицера очакванията си за реални про­мени. Съобщава, че организа­цията, която представлява в мо­мента, няма да предприеме ни­що, ще изчака няколко месеца, за да види дали наистина ще има промени, но „това не означава, че се отказват от борбата“...

В това време навън България ври и кипи, парламентът е под непрекъсната обсада на протес­тиращи. Доган обаче е още зад решетките.

И на 21 декември 1989 г. изпраща втори протест до „Гражданина председател на Държавния съвет на НРБ“ (вече Петър Младенов): „В знак на протест, че про­дължавате да се подигравате с националните чувства на ет­ническите турци в България, обявявам стачка. Искам неза­бавно амнистиране на полити­ческите затворници, в час­тност на тези, които вече уж амнистирахте!“

На 22.12.1989 г. Доган е амнистиран.

Излиза от затвора 48 кг. Майка му не може да го познае.

ДС смята, че помилваните лидери на турците ще бъдат дискредитирани в очите на те­зи, които им вярват. Според източници от тайните служби „в плана за дискредитацията му беше включена и публично разпространяваната от ДС версия, че е техен сътрудник“.

„Какво ми отне затворът ли? Три години и половина свобо­да, които ме лишиха от истин­ски живот. Но не съжалявам. Така е трябвало да стане, за да бъда истинският аз“. Аз съм български гражданин и моят живот е част от живота на тази страна.“

Така лидерът на ДПС иска да затвори тези страници от живота си, заради които Бриго Аспару­хов заяви, че е работил за бъл­гарска България. Другото са спекулации, които много често в България захлупват истината.

„Докато днешните управни­ци ходеха наведени по времето на Живков, сега аз трябва да доказвам, че не съм доносник и предател и че съм създал неле­гална организация срещу кому­нистическия режим под носа на ДС, която няма аналог в Евро­па“, каза Доган на 17 януари 2001 г. 

Онези, наведените по времето на Живков, днес са сред от най-големите му критици.

Историята обаче се пише от изправените.

Няколко дни след излизането си от затвора това Меди Доганов застава лице в лице пред Иван Гарелов в студиото на „Панорама“. С домашноплетен бял пуловер, с изпито лице...

Член 1 от Конституцията вече беше паднал, а темата за връщане на имената на българските турци, за правата и свободите излезе на дневен ред.

Две седмици по-късно, на 4 януари 1990 година Ахмед Доган създава ДПС.

Източник/ци: http://epicenter.bg/

Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!