Tyxo.bg counter
Ваня Жекова acet-bg.org 21.11.2014

Наследничка или второ поколение жертва на изтезания

 
 

От книгата "Горчиви истини" - Свидетелства за комунистическите penpecuu
на Център за подпомагане на хора, преживели изтезание - АСЕТ

Страданието или другата дума на съхраняването

Болката е естествено човешко преживяване, което ни съпровожда от акта на раждане до края на земния ни път. Болката по свободата и несвободата, по щастието и нещастието, при летенето и приземяването. При мълчанието и говоренето. На тоталитаризма и на прехода, на демокрацията и плутокрацията. Болката от самата й липса. Болката - моето огромно наследство. Познавам хора, направени от същата болезненост. Еднакви енергийни полета. Болката е най-сериозното основание на щастието. Щастлива съм, че познавам Болката. Чрез нея отгатвам противоположността й. Някои болки съществуват, като се възпроизвеждат непрекъснато и многократно.

За пръв път ме загложди онзи камък в гърлото - отрязаха косите ми - моята златна слама. После забиваха игли в краката ми... Сън ли бе? Нещастието също е вълнуващо.

Кой може да излекува страха ми от провала, екстремната ми плахост, ужаса от падането? Сенките и звуците от миналото, по-тъмнелите скръбни очи на мама, крясъците и враждебността? Моето ходене на пръсти, усещането, че светът е безлюден.

Пиша, когато свършва животът. Когато пада мечтата, когато изгарят думите.

Нещастието като креация

Точно тревожността и скръбта предизвикват перото ми, образите, символите. Състоянието на нещастие ме прави творческа и плодотворна. Именно то ми донася думите на потоци или измисля визията на посланията.

Във втората част на книгата ми „Катарзис", наречена „Историята от първо лице", се срещам с оцелелите от комунистическия режим земеделци. Те ми подариха своите разкази такива, каквито ги преживяват днес. Зловещи и пречистващи. Тогава прозрях: страданието ги е извисило над дребните случки и събития. Страданието ги е научило на най-висшата християнска добродетел - прошката. Моите герои днес, чиито редици оредяват. Как ще се справя без тях, без знанието за отстояването? Нямам опорна точка. Искам в нещо да вярвам.

Идеализмът - този необходим атавизъм

Идеализмът е този, който препуска в представите ми. Насмешлив и противоестествен в това недонкихотовско време.

Наследничка на идеали. Образът на баща ми, слят с хиляди други лица. Стоя пред тях, изопната на пръсти. Затова и тръгнах по техните пътеки, килии, лагерувания. Тези места, напоени с тежките вибрации от изтезаването, говорят със свой език. Стига само да стъпиш на мястото и историята нахлува в теб безмълвна и безезична. Отровните изпарения от страшните случки те парализират и спират дъха ти. Ставаш самото Минало и изгубваш всякаква адекватност. Носенето на тежкото наследство те прави неприспособленец. Аутсайдер. Как да събудим окото на обществото, съвестта му, за да бъде тъждествено на себе си.

Мъченичеството ги е съхранило. Дори повече. Изправило ги е пред вечните въпроси за смисъла, цената, достойнството, морала, жертването. Изборът пред живеенето и умирането. В тази точка на висша промисъл човекът минава големия тест за човешкото и божественото. „Дали е по-полезен Галилео жив или Джордано - мъртъв?“ Има ли отговор този въпрос? Но смъртта е условие за безсмъртие. Всеки решава за себе си.

Каузите изискват жертване. Ние, другите, не знаем какво е да си разпнат пред този жизнен избор. Оттук у мен расте един изконен страх, че едва ли Аз бих се справила в желанието си да се запазя цяла. Това подозрение ме разяжда и ме прави незавършена, непроверена. Ощетена от непознаването си и незнаенето на отговора „Коя съм?“ Бих искала да притежавам миналото, да го познавам, да го изследвам. Да узная за жертването, устояването, прошката и да свързвам смисъла на тези категории с познати лица. За да имам ценности и за да не се стопя като поредното поколение, лишено от идеали. Защото и страданието си има своя култура.

Бунтът невинаги е мълчание, той е и кръв

Тръгнах по прашните селски пътища да диря героите на книгата си. Натъкнах се на сливенските горяни, за които направих документален филм. Продължих работата по „Катарзис". По-късно направих филм по книгата.

В село Врабево, Ловешко, ме посрещнаха с брадва. Издирвах лицето Стефан Тутеков, чието име не фигурираше в регистрите нито на живите, нито на мъртвите. Бившият кмет по онова време - 60-те години, скочи срещу камерата с неистово желание да я съсече, тъй както се беше отнасял с хората по време на царуването си. Думите му бяха: „Какво ровите работи отпреди 30 години?“. Изумена съм. Когато убиват Тутеков на границата, дават дрехите на баща му. Той обаче цял живот крие от съпругата си истината. Тя си отива от този свят, като знае, че синът й живее във Франция. Какво ли е коствало на стария Тутеков да живее и умре с тайната пред съпругата си. Не знам и няма да узная. Знам само, че сянката на младия Стефан винаги ще ме преследва, не само в сънищата ми.

Друго издирване. Петър Гогов, началникът, биячът, садистът. Два дни го дебнах пред апартамента му в квартал „Люлин", София. Открих го в родното му село. Срещнах го очи в очи. Говорихме в градината. Между другото го попитах с какво се е занимавал. „Дърводелец съм бил", каза. Нито дума за лагерите. Доволен е от пенсията си, живее в голяма къща. Добри старини. Не се сдържа и сподели, че комунизмът ще победи дори да е след 100 години. Каза, че вярва в Китай. Не ме позна.

Националната телевизия откупи филма „Катарзис", който снимах по едноименната книга, но до ден-днешен той не е излъчен. Може би чакат Петър Гогов, последният жив виновник, да умре? Не знам.

Какво друго не знам. Когато се срещнах в Козлодуй с Марин Динчев, останах изумена от огромните сълзи, с които ме посрещнаха той и съпругата му. Сърдечни пълнички хора. Сякаш ме бяха очаквали с години. Разказаха за мъченията, за униженията, за глада. При странни обстоятелства този запис изчезна.

Какво да кажа за причините, накарали ме да пиша, да снимам. Те са ясни. Те са част от мен. Моят „генетичен" мотив. На мен се падна честта да се родя в средата на века, да мина през този черен период и да се издължа като го разкажа на съвременника. Защото истините имат нужда от изговаряне, те търсят своите акустични пространства. Ние сме обществото и се нуждаем от терапия за слепотата си. Да отворим очи и да прогледнем утрото през вчера. Да признаем, да простим, да продължим.

Мненията на редакцията и на автора/ите могат да не съвпадат.

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви!

Събития+ | Открития+ | Китай | Фалун Гонг | Наследство