Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Комисията за досиетата - покер с белязани карти

Социалистите умишлено нарушаваха новия закон за ДС-архивите, за да го обезсмислят морално
Медийният експерт Георги Лозанов се нагърби с трудната задача да съчетае “салона” и “площада” в битка за разсекретяването на комунистическите архиви.
ЛЮБА КУЛЕЗИЧ

Има нещо престорено в сериозността, с която парламентарната Комисия по вътрешна сигурност и обществен ред препита мераклиите да влязат в комисията за досиетата. Напук на всички угрижени физиономии тази процедура заприлича на цирк.

Защото третият поред опит за достъп до архивите на жилавата Държавна сигурност още със старта си изпука като халосен патрон. Бързо след влизането му в сила законът беше нарушен и в този смисъл подигран от самите му инициатори в тройката на управляващите. Драстично беше прескочен предписаният срок от 30 дни, в който 9 членният орган трябваше да бъде конструиран. Иначе законът изобщо не би се задействал. Както и става.

От БСП особено се постараха в незачитането. Социалистите се тупаха в гърдите, че по парадокс не синьото, а червеното управление ще сложи точка на компроматите с тайните папки. Обаче този закон явно им приседна като кост в гърлото. Ни да го преглътнат с риск да извършат ритуално морално самоубийство, ни да го изплюят под зоркия поглед на ЕС. Затова се постараха да го накарат да забуксува според тарикатския обичай писаните правила у нас да бъдат прекроявани заради интерес или келепир. От опит се знае, че в такива случаи отвращението и отегчението на публиката са в кърпа вързани. Но този ефект очевидно бе търсен. Кой хваща вяра на разпоредби, дето тутакси можеш да прегазиш, при това съвсем безнаказано?

Така още от самото начало поредният щурм за отваряне на досиетата беше компрометиран. Да не говорим за отмятането на управляващите, които първо се клеха, че ще отварят папките наред. Но после осигуриха чадър за стотина действащи под прикритие кадри на "онова" разузнаване. Измамата бе посрещната с дюдюкането на неколцина разгневени журналисти, за което управниците удобно оглушаха.

Така иронизиран се оказа и демонстрираният граждански интерес процесът на пречистването да бъде поставен под обществен контрол.

Може би тази ирония бе напълно заслужена. Кой знае защо не друг, а точно медийният експерт Гого Лозанов се запали по темата с досиетата и то, когато моралният є ресрус беше почти източен от всякакви демагози и търгаши? Години преди това тя вълнуваше публични фигури с по-яка закалка и с по-мощни гласни струни. И изведнъж един салонен виртуоз на думите, прословут с папионката си и с клубната си стилистика оглави акцията «Чисти гласове».

Вярно е, че като медиен надзорник преди време Лозанов надмина самия себе си с уместна критика към Кеворкян. От реставрираната по БНТ при Кобургготски «Всяка неделя» се лееше политически реваншизъм и се изнасилваха правни норми. Кеворкян не изневери на бруталния си похват и открито заплаши Лозанов със саморазправа. Той пък явно под давление на стреса се одързости и одесня в позицията си за агентите на ДС в медиите и в политиката.

Имаше резон в призива на «Чисти гласове» към 300 журналисти сами да поискат от вътрешния министър проверка за принадлженост към службите и да я оповестят. Раздуханият от Румен Петков скандал с агентурното минало на журналиста Георги Коритаров бе ужасно назидателен. С размахването на досието «Алберт» беше уличена в двойни стандарти самата възможност за опозиционност и совободолюбие през медиите. Имаше нужда някой да даде гласност на възмущението от жонглирането на силов министър с досие на публична фигура.

Само че скачането в лидерска поза на елитен бохем като Лозанов внесе нюанс на суетност в иначе разумните граждански доводи. Починът «Чисти гласове» прозвуча като закъсняло и глезено мероприятие, със сянката на неправителствено финансово рамо зад външната безкористност. На инициативата откликнахме стотина журналисти. Тази липса на ентусиазъм от една страна подсказваше, че метастазите на тайните зависимости отдавна са превзели журналистическата общност. И общност всъщност няма. Но опитът є за имитация в очите на властта и обществото бе уязвим и, разбира се, пренебрежим.

Проблемът се оказа тъкмо във високомерието на управляващите спрямо изнеженото гражданско опълчение за нов качествен закон за достъп до архивите на всички служби.
Но още на етапа на законопроекта взискателността на гражданския сектор беше приспана с политическо самохвалство от всички посоки.

Така беше допусната възможността въпросната деветчленна комисия да се избира по неясни критерии, без каквото и да било задължение в нея да влязат компетентни застъпници на публичния интерес. Що се отнася до процедурата по изслушване на кандидатите от парламентарната комисия по вътрешна сигурност, вчера на практика се разбра, че тя е съвсем произволна. За препитването не са предвидени правила, тест или въпросник. Не се знае дали данните за чисто минало на номинираните ще служат за цедка преди гласуването им в пленарна зала.

Странно е къде дрямаха гражданските говорители и когато депутатите се споразумяха да няма обозрими срокове за разкриването на принадлежността към комунистическите служби. В Германия например законът за документите на ЩАЗИ разпореждаше срок от 15 години за осветяването на досиетата на общественици и политици. Той изтече тази година, а процесът по разкриването беше динамичен, стегнат и целеустремен. Истини, компромати и скандали бяха изконсумирани и осмислени. Емоционалният глад за справедливост и прозрачност беше поне донякъде заситен. Потушени бяха обясними страхове и неврози от тайния диктат на бившите служби, особено в светлината на криминализирани преходи като българския.

Но нашият закон не следва такива приоритети. Което значи, че в зависимост от мотивацията на комисията разчистването на миналото може да се проточи до окончателното обществено омерзение към темата за обвързаността на елитите ни с ДС.

Шансът за протакане по всички линии просто се оказа законово гарантиран. Така се стигна дори до тъпия парадокс леви фактори да разиграват и опозицията, и партньорите си от НДСВ и ДПС в протяжни спорове. Например, да има или не квотно разпределение на членовете в бъдещия орган. Това отне време, забави темпото на номинациите. Даде аргумент на социалистите за пазарлъци, включително и помежду им.

И предварителната селекция се проточи отвъд всякакво приличие. Чак тогава в пъзела от имена лъсна умисълът на президента Първанов за задкулисен контрол над разсекретяването на архивите.

В списъка на БСП, който дълго остана непопълнен, избраниците на Станишев тихомълком бяха подменени с фаворити на държавния глава.

Например, генерал Христо Марински бе пробутан решително с протекцията на Първанов макар поне в левицата да са наясно, че фигурата му е лесно атакуема. Не е тайна сред социалистите е, че като бивш платен партиен секретар на Окръжното МВР управление в Монтана /Михайловград/ преди 1989 г. Марински е ползвал привилегиите на червената карта на ДС. Освен това като член на комисията "Андреев" генералът е съучастник в укриването на досието "Гоце".

За това съм готова да свидетелствам и лично като журналист, потърпевш от лъжливите му твърдения още през 2004 г., че папката "Гоце" е мит, а вербовката на Първанов като секретен сътрудник на ДС ­компромат. Впоследствие обаче самият президент беше принуден да признае обратното. И въпреки, че общественото мнение го пощади, съучастието в лъжа на генерал Марински е факт. И доказва склонността му към укриване, а не към разкриване на тайни, което прави участието му в комисията нормативен абсурд.

Напук на очевидностите обаче, червените пробутваха Марински с удивителна настойчивост. Така създадоха впечатлението, че обмислят машинации за заобикалянето на закона на всяка цена. Че използват бутони за натиск и въздействие се доказва от още по-скандалната промоция на друг ексчлен на комисията "Андреев" историка Веселин Ангелов. Той бе уреден с номинация от опозиционната група на БНС, въпреки че усилено партнираше на Марински в сценария по оневиняването на "Гоце". Ангелов бе легендиран в публичното пространство като надпартиен антикомунист още от времето на синия закон за отварянето на архивите. Пледоариите му в защита на президентското чисто минало имаха разсейващ и разколебаващ ефект. Защото подкупваха с експертност. И пледираха за разтоварването на антикомунистическия дебат от преднамереност и пропагандна омраза.

Тъкмо това издевателство с човечността на дясномислещите бе възнаградено с кандидатурата на Ангелов.

Сега обаче Мозер, Софиянски и Каракачанов като лидери на БНС са предизвикани да разкодират публично природата на своето покорство пред волята на държавния глава да прокара от тяхно име протежето си в комисията. Но те няма да го направят. И с това ще дадат знак, че много и невидими лобистки енергии са впрегнати да парализират разсекретяването. Дори Марински и Ангелов да не минат през финалния кастинг, самото им номиниране е лакмус за все още живия страх от заключените архиви. И очевидно той притеснява не само президента, но и цяла мрежа от котерии в бизнеса, политиката и медиите.

Най-деморализиращото е, че кадруването и маневрите около комисията опорочават моралната полза от самия закон.

Какъв мотив например би имала лявата историчка Искра Баева за енергичното му задействане? Та нали тя бе от хората, които настояваха за изгарянето на досиетата. Отгоре на всичко зрелищно изложи в нова книга метаморфозата си от опонент на режима на Тодор Живков в адвокат на политическите му дарби. Това салтомортале бе активно рекламирано тъкмо по време на зациклилите сондажи между "Позитано" и "Дондуков". Но не остана и грам съмнение защо посоченият от премиера ляв либерал проф. Драгомир Драганов бе внезапно заменен от консервативния исторически подход в лицето на Баева. Явно собствените исторически пристрастия на Първанов са надделели над неукрепналия реформаторски гръбнак на Станишев.

Ами бившият строителен зам.-министър Георги Георгиев? С какви умения се е прочул, освен с приятелството си с министър Румен Петков, за да бъде предложен за държавен архивар?
Впрочем, няма смисъл от повече изреждане, за да сме наясно, че последната битка за досиетата се изроди в покер с белязани кари и купи.

Жалкото е, че нарочно или от безсилие опозицията извади слаби и безлични карти. Изключения от типа на популярната вдясно журналистка Екатерина Бончева не поправят впечатлението за мижави алтернативи. Подозрително мижави.

Изглежда, че комбинацията от гражданска слабост, интелектуална суетност и политическа поквара и този път ще отложи честния прочит на тоталитарното минало. Ще се измъчваме в двусмислици докато рационалните европейски правила не ни превъзпитат бавно. До степен на съпротива, както беше казал някой.

КАК ПРИЗРАКЪТ НА КОМУНИЗМА УПРАВЛЯВА НАШИЯ СВЯТ

Източник/ци: Big.bg

Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!