Владимир Буковски: Бяхме предадени от Запада! Западният политически елит помaгаше на укрепването и разпространяването на комунистическата диктатура!

Владимир Буковски е роден на 30 декември 1942 година. Става твърд противник на комунистическата идеология, след като една на 14 години чува доклада на Хрушчов за сталинските престъпления. Първият му конфликт с властта е през 1959 г., когато е изключен от училище за издаване на ръкописно списание. Довършва средното си образование във вечерно училище. Изключен е от биoлого-почвoвeдския факултет на Московския университет за участието си в младежките протести пред паметника на Маяковски. Най-хубавите години му минават в лагери, затвори и психиатрични клиники. Буковски и е човекът, който разказа на света за употребата на психиатрията в бившият СССР.

През 1976 година, след активна кампания в негова защита, той е paзмeнен срещу освобождаването на лидера на комунистическата партия на Чили. Избира да живее в Англия, където завършва неврофизиология в Кембридж.

Връща се в Москва през 1991 година, за да подкрепи движението срещу Горбачов, но през 1993 напуска Русия, разочарован от “социализма с човешко лице” на Елцин.

През целия си живот Буковски твърдо отстоява принципите и позицията си. Дори след като осъзнава, че в крайна сметка е победен от комунизма. Освен че талантлив учен, той е ярък публицист и честен правозащитник.

Г-н Буковски, поводът за това интервю е внасянето на проекторезолюция за международно осъждане на тоталитарния комунизъм от г-н Рене ван дер Линден, член на ПАСЕ. Според Вас наистина ли е необходима такава резолюция?

Определено има нужда от международно и авторитетно осъждане на комунистическата идеология и престъпленията извършени в нейнo име. Друг е въпросът как да стане това. Ще бъде ли достатъчна резолюцията на ПАСЕ? Не знам. В идеалния случай трябваше да има процес, подобен на Нюрнбергския, в Русия и в други бивши комунистически държави. Но моментът беше загубен (1991-1992) поради нерешителността и колебанията на руските лидери.

Странно е, че на Запад имаше дискусия за нацисткия режим, а нямаше никаква широка дискусия за комунистическия режим. Може би Западна Европа и САЩ не са толкова чувствителни към щетите, причинени от комунизма, колкото към разрушителните черти на нацизма. Защо?

Западният политически елит никога не е искал такава дискусия (и дори активно я е потискал), защото неговото собствено поведение през целия 20 век в действителност помaгаше на укрепването и разпространяването на комунистическата диктатура. Не само много публични фигури на Запад тайно се включиха в сътрудничеството с Москва, а, по-важното, почти половината от тях – западните леви – симпатизираха на крайната цел на комунизма (докато не бяха съгласни с методите му). Поради тази причина те не искаха комунизмът да бъде победен (или свален), те просто искаха малко да го променят, да го “смекчат”. Те искаха “социализъм с човешко лице”, както го наричат.

Сега, левите са доминиращата сила тук, на Запад. Тогава как да искаме от тях да осъдят нещо, от което в действителност се възхищават?

Но хората от Източна Европа, по-точно от Югоизточна Европа са отговорни за това отношение, тъй като, с изключение на няколко дисиденти, не бяха способни да разкажат на света за страданията и униженията си достатъчно красноречиво. Каква е причината за тази неспособност за описание на собствената история?

О, те се опитаха. Стотици книги са написани по този проблем. Но как искаш да накараш хората да те чуят, след като те не искат да знаят? В много малко случаи успявахме да накараме света да ни чуе. Но нямаше продължителен ефект, защото тук аудиторията изнамираше 1001 извинения за комунизма. Не след дълго всичко беше щастливо забравено.

А как обяснявате носталгията по комунистическото минало в нашия регион? Този режим е причинявал смърт, страдания и унижение. Нима хората от Югоизточна Европа напълно са загубили чувствителността си по време на комунистическото управление?

Един от най-разрушителните ефекти на комунистическото управление е моралната корупция. То отглежда робски начин на мислене. За съжаление, нашите страни ще имат нужда от няколко поколения, за да се излекуват.

В моята страна сега, 13 години след падането на комунизма, още има паметници, издигнати на престъпници като Георги Димитров и Tодор Живков. Имам предвид, че тези паметници не са издигнати от Комунистическата партия, а от самите българи. Какво провокира издигането на паметници на убийци? Имате ли обяснение?

Да. За разлика от “обикновената” диктатура, тоталитарният режим винаги се опитва да включи цялата нация в престъплението си. В крайна сметка, практически всеки е участник ïî åäèí èëè äðóã íà÷èí. Някои е трябвало да “поддържат” политиката на партията на събрания просто като дигат ръка, други – да мълчат, когато техни съседи изчезват. Дори един обикновен работник, който произвежда жици във фабриката е съучастник в престъплението масови репресии. Престъплението срещу човечеството стана всекидневна практика. Следователно, всеки включен в него, трябва да измисли извинение за себе си, оправдание за своето действие или бездействие. Сега, когато такъв режим в крайна сметка падна, цялата нация трябва да се сблъска с реалността, т.е., че всички носят вина. Това е много мъчително. Повечето хора не могат да го приемат, те предпочитат да се придържат към старите си оправдания. И така идва, това, което вие наричате “носталгия”. Това не е истинска носталгия, защото никой не иска да се върне към съветския живот с неговия недоимък, идеология, петилетки, съботници и т.н. Но това е морална защита, подсъзнателно оправдаване на нечие поведение.

И точно заради това ние толкова отчаяно имаме нужда от СЪД, ТРИБУНАЛ над комунизма: без него хората няма да преоценят миналото, да се разкаят за своето съучастничество. Подсъзнателният ни защитен механизъм е твърде силен.

Вие познавате от личен опит употребата на психиатрията от комунистическата държава и справедливо сравнявате този феномен с гилотината в книгата ви “Московският процес”. Подробно описвате детайлите и механизмите на това престъпление. Интересува ме обаче нещо друго – как комунистическата “представа” за лудост толкова бързо се разпространи и сред обществото? Кое очерта границата между лудостта и нормалността?

Това беше извършено от психиатрите по заповед на Централния комитет. Повечето хора разбираха, че това е нова форма на репресия. Дори някои лекари и медицински сестри в “психушките” много добре знаеха, че не сме болни. Открито те се придържаха към доктрината. Но тайно ни съчувстваха и дори се опитваха да ни помогнат. Разбира се обществото много добре разбираше, че онези психиатрични диагнози са наложени по политически причини. Нито един руснак не си е мислил, че аз или приятелите ми от дисиденстското движение сме умствено болни. Самото определение за лудостта не се промени в разбиранията на хората. Но психиатрите в Русия заслужават определена доза недоверие. Забележете, малцина от тях протестираха срещу злоупотребата с професията им, когато това ставаше.

След банкрута на комунизма в Русия имало ли е лекари или партийни функционери, привлечени към съдебна отговорност?

Разбира се, че не. Нито един от тях дори не е бил публично обвинен. Нито пък човекът, отговорен за екзекуцията на 6,000 полски офицери в Катин през 1940 г . (въпреки че специално това престъпление е било осъдено от Нюрнбергския трибунал през 1947 като престъпление срещу човечеството). Нито разпитвача на Payл Baлeнберг някога е бил осъждан. Преди всичко, нито едно западно правителство не е изисквало екстрадирането на убийците от КГБ, които са извършили престъпления на територията на онези западноевропейски държави. Имайте предвид това: когато публикувахме документи от архива на Централния комитет за западните комунисти и социалистически партии, които са получавали незаконно милиони долари от Москва, ние очаквахме, че поне данъчните власти на съответните държави ще започнат да правят някакви проверки по случаите. Нищо подобно! Вицепрезидентът на САЩ Cпирo Aгню влезе в затвора за данъчни нарушения. Ал Капоне влезе в затвора за данъчни нарушения. Но това никога не се случи с нито един комунист, въпреки че за 40-годишна практика те са получили стотици милиони, без дори да декларират тези суми пред данъчните власти. Можете ли ВИЕ да ми кажете какво става?

В тази връзка как ще коментирате политиката на Путин в Чечения – това пак е вид лудост, нали?

Да, аз вече написах по много поводи, че руските действия в Чечения са равносилни на геноцид. Реакцията на Запада е срамна. Това винаги ми напомня на “мирната” политика към Хитлер през 1939.

Преди години Вие се опитахте да разкажете на международната общност истината за Горбачов. Тогава Западът пак отказа да Ви чуе…

Горбачов беше възприеман като сбъдване на мечтата на меншевиките. Западните леви го обожаваха, за тях той беше човекът, който ще реализира мечтата им за "социализъм с човешко лице" в Русия. А западните десни просто бяха щастливи, че със заплахата от комунизма е свършено.

Защо според Вас руските интелектуалци предпочитат да живеят и работят извън Русия? Само за личен избор къде да живее човек ли става въпрос? Струва ми се, че това сякаш е една невъзможност на умни, нравствени и прозорливи хора да понасят и оцеляват в тази държава. Почти цялата руска интелигенция след революцията е била или в затвори и лагери, или в Западна Европа и САЩ. Но не и в Русия.

Да, условията в страната не са много благотворни за интелектуална работа.

Всъщност в архива на КГБ, който сте описал, има ясни доказателства, че хората на изкуството са били обект на особено внимание от страна на тайната полиция КГБ. Какво мислите за отношенията между изкуството и властта, “създадени” от режима?

Много по-трудно е, отколкото си мислите. Първоначално през 20-те години на миналия век именно интелектуалците са имали доста голямо влияние в налагането на режима. Имам предвид това: хора като Бабел или Maйepxoлд са били от ЧК (тайната полиция). Комунизмът е творение на левите интелектуалци, който доста упорито са работили, за да го популяризират. Но след като той бе установен, системата, за чието създаване те са били помогнали, се обърна срещу тях. Всъщност това е било поетическо правосъдие, нали?

Доколкото знам, Вие сте психолог. С какво се занимавате сега? От коя част на науката се интересувате? В момента работите ли върху някакъв проект?

По образование съм невропсихолог. Но от началото на 90-те не работя по професията си, защото публичното финансиране на фундаменталната наука беше прекратено.

Казахте, че сте загубил борбата с комунизма. Това също е драмата на много хора от бивша Югоизточна Европа. Имате ли рационално обяснение защо това се случи?

Да. Ниe бяхме предадени от Запада. От единствения съюзник, който имахме. Или, мислeхме, че имаме.

Казвате, че борбата на руските дисиденти не беше заради Русия, а заради самите тях, за тяхното собствено духовно оцеляване. предполагам. Въпреки това имал ли сте периоди на пълно отчаяние? Съжалявал ли сте някога, че сте се борил по този начин и в крайна сметка сте загубил борбата?

Не, никога не съм съжалявал точно защото аз претворявах в дела моите собствени морални принципи. Повечето от нас никога не са се надявали да постигнат каквото и да е в обществения живот. Мотивът ни беше чисто етичен: ние просто отказвахме да бъдем част от огромно престъпление. И заради това съветвам Вашите приятели да не се отчайват.Нашата задача е да останем честни. Дори ако това звучи малко непрактично.

Източник/ци: http://www.decommunization.org/

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу. Благодарим Ви!

Научете за преследването на Фалун Гонг от ККП (Китайската комунистическа партия)

Преследването на Фалун Гонг: Насилствено потискане на 100 милиона души

Настоящите събития в Китай предоставят ясен избор на длъжностните лица и гражданите в страната, както и на хората по цял свят: подкрепа или противопоставяне на преследването на Фалун Гонг. Историята ще запише избора на всеки човек.

Необходимо ли е да се осъди комунизма: Фотоархив на комунистическите зверства

КАК ПРИЗРАКЪТ НА КОМУНИЗМА УПРАВЛЯВА НАШИЯ СВЯТ

Осъдете комунизма, напишете заявление и Вие...