Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Подробности за изненадващ исторически прочит

Понякога битката за архиви на специалните служби може да доведе до изненадващи изводи. На пръв поглед безобидното интелектуално партньорство на Георги Първанов с хора, поискали от него да редактира книга на български родолюбец от Македония, повдига завесата над въпроси, за които малцина са се досещали. За какво им е на специалните служби да се занимават с редакторска, а понякога едва ли не с издателска дейност? Обикновено това се прави, за да се организира някаква информационна или политическа кампания. Има ли логика, разузнаване да подпомага и без това информиран и патриотично мотивиран човек с някакви допълнителни източници или това се прави по търсенето на някаква специфична зависимост? Кога се налага подобна "експертна помощ" - когато се прави опит за подсилване на някакви аргументи или когато нечии аргументи трябва да бъдат пренасочени за конкретни политически цели?

Всички тези въпроси станаха актуални, след като се разбра истината около "Гоце" и молбата към него за конкретна услуга. Част от отговорите идват, макар и във вид на предположения, след като вече е известно и името на македонския родолюбец. Както беше съобщено, това е Методи Димов. Близък съратник на Ванче Михайлов, Димов винаги е поддържал тезата, че македонците са българи по етнически произход, а в бивша Югославия са били подложени на нечовешка асимилация. Подобна теза е достатъчно представително разпространена сред част от по-старото поколение в Македония и, от гледна точка на подобен разказ, звучи напълно автентично. Тогава защо се налага едно разузнаване да се намесва и да дообработва и без това автентично послание?

Смисълът вероятно е бил в следното. Времето на действието се развива в края на 80-те години. Както писа българската преса, още през 1988 г. Методи Димов показал на Ванче Михайлов почти готовия си ръкопис. Изтъкнатият пробългарски македонист много се зарадвал и възложил на Димов да довърши книгата си. 1988 г. е по особен начин изключително важна за тогавашната външно-политическа реалност в региона на Балканите. По онова време Белград става домакин на първата среща на министри на външните работи от балканските страни. Лидер на българската дипломация тогава бе Петър Младенов. Участието му на форума в Белград ще се запомни с безпрецедентен скандал. Той е свързан с невероятния натиск и критики, които съседите упражниха върху България заради възродителния процес, и насилствената промяна на имената на турците. Част от кампанията за натиск беше и опитът на бивша Югославия да повдигне като проблем нарушаването на правата на македонците в България и да го обвърже в същата логическа зависимост, в каквато изглеждаше и насилието срещу турците.

От тази гледна точка откритието, че един емигрант от Югославия отстоява българското си самосъзнание с книга, чийто основен патос е репресията срещу българското население, там е била изключително благодатна находка. Подобен автор и неговото творчество са можели да бъдат използвани по доста убедителен начин за разгръщане на своеобразна контратеза - обвиняват България в етническо насилие, но - ето, вижте какво насилие е било осъществявано срещу българи. Като се има предвид, че Методи Димов е живеел и работел в Брюксел, не е изключено интересът към него да е надхвърлял идеята да бъде използвано само творчеството му като автор. Във всеки случай преди да се възложи поръчка за оказване на редакторска помощ на когото и да било, съответната разузнавателна служба, която възлага задачата, със сигурност е проверила какво представлява македонският автор на книгата. С други думи - преди българското разузнаване да вземе решение да се помага на Димов, той със сигурност е бил обект на внимателна разработка. А това означава, че е бил наблюдават и са били правени много внимателни изводи за неговата личност.

От друга страна, няма как решението да се окаже редакторската помощ на Димов да не е била съпроводена и с някакъв вид политически изводи за какво може да послужи както човекът Димов, така и неговото творчество. Това означава, че ако би имало възможност да се прочете какво пише за самия Димов в архивите на българското разузнаване, оттам могат да се направят доста интересни изводи изобщо за ролята на българските специални служби като инструмент при правенето на външна политика, и то особено във времето на възродителния процес. В този смисъл участието на Първанов - макар и като интелектуален експерт - би могло да бъде интерпретирано и като част от нещо далеч по-сложно, отколкото изглежда на пръв поглед. Ако към ТГУ навремето е имало отдел, който се занимава с културно-историческо наследство и чиито служители обикновено са възлагали подобни поръчки, то в случая с македонския автор поръчката няма как да не е дошла комбинирано.

По някакъв начин при такава поръчка "издателския отдел" на ТГУ е действал по заявка или в съавторство с отдела, който по онова време се е занимавал с проблеми на Балканите и в частност на бивша Югославия, в чиито състав влизаше и Македония. Така глобалният поглед и анализ върху един частен случай, представен почти романтично, може да ни отведе до изненадващи открития. То няма как да не постави въпроса и за чуждите граждани, работили за българските служби, както и за това, по какъв начин България все пак да прочете тази специфична част от своята история.

Защото в крайна сметка проблемът не опира до отделни личности, а до политика. И когато се окаже, че зад понятието етническо самоопределение стои не свободна воля, а умела режисура от специалните служби - за какви принципи от Хелзинки изобщо е можело да става дума? И по какъв начин да се осигури свободно самоопределяне на хората както в Македония, така и на онези, които се чувстват македонци в България? Ето как един фрагмент поставя необятни по мащабите си въпроси. Някой ден те може да получат и достоверен отговор. А може и да не го получат. Въпросът е какво искат българите да знаят за себе си.

Източник/ци: vsekiden.com

Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!