Tyxo.bg counter
Decommunization 21.11.2014

Осъждането на комунизма - примерът с България

 

проф. д.ист.н. Пламен С. Цветков

Комунизмът като идеология и практика все още царува в редица страни по света и това е може би една от съществените причини за върлия отпор, който срещат опитите за неговото осъждане. Достатъчно е обаче дори едно бегло сравнение с националсоциалисти- ческия режим на Хитлер в Германия през 1933-1945 г. и с фашистката диктатура на Мусолини в Италия през 1922-1943/1945 г., за да се убедим, че системата на комунизма в съветска Русия и териториите, окупирани от "червената армия" в края на Втората световна война, в никакъв случай не отстъпва по жестокост и по масово изтребване на човешки същества. В тази насока съдбата на България след септември 1944 г. е типичен пример за подопечна територия на Москва, която е имала злополучието да се намира на границата на съветската империя и като такава е била под много по-неумолим и стриктен контрол посредством каналите на КГБ, отколкото страни от вътрешността на руското имперско пространство като Полша, Румъния или дори Унгария. Българската "Държавна сигурност" беше най-дисциплинираното подразделение на съветското КГБ. Всякакви приказки за вроденото "русофилство" на българите и "робската" им психика са по-скоро пропаганден трик на онези среди, които са пряко свързани с комунистическата "Държавна сигурност" и продължават да имат надмощие в икономиката, политиката и средствата за масова информация.

От гледна точка на проекторезолюцията "относно необходимостта от международно осъждане на тоталитарния комунизъм" България е преживяла с пълна сила "убийствата на хора без каквито и да било съдебни процедури или произнасяне на присъди след извършване на убийствата". Така нареченият "народен съд", създаден в първите дни след нахлуването на руските войски в страната през септември 1944 г., всъщност придава привидно правна форма на една малка част от убийствата, извършени от местните комунисти под диктовката на Москва. Произнесени са приблизително 2700 смъртни присъди, от които около 200 са за вече избити лица, а общият брой на умъртвените в първите месеци и години от съветската окупация се пресмята на най-малко 30 000 души. Подобно на Хитлер, който оставя на местни беларуси да извършат голяма част от геноцида по време на нацистката окупация на Беларус, Сталин видимо е предпочитал мръсната работа да бъде оставена на фанатизирани елементи от българско потекло. Струва си да се отбележи и това, че самото словосъчетание "народен съд" е дословен превод от немското "Volksgerichte" - една институция, създадена от Хитлер през 1944 г. за разправа с всички реални или потенциални противници на режима му.

За честност на съдебните процеси, при които присъдите са се решавали предварително в Москва, и дума не може да става. Наредбата-закон за Народния съд е в крещящ разрез с тогавашната конституция. Не се осигуряват елементарни условия за защита на обвиняемите. Не е изключено сред тях наистина да е имало престъпници, но и най-кървавият злодей има право на справедлив и безпристрастен съд. През 70-те години на ХХ в. съдът във Федерална република Германия оправда ван дер Лубе, макар че е бил хванат на местопрестъплението при подпалването на Райхстага през 1933 г., защото не са били спазени правата му на обвиняем, като е бил подхвърлен на всякакви мъчения и обработка с опиати.

С брутални фалшификации се отличава и подобието на избори, които се провеждат в България през 1945 г. за ХХVІ обикновено народно събрание, за референдума за монархия или "народна република" през 1946 г. и за VІ велико народно събрание през същата година. Сами по себе си масовите убийства и повсеместният терор изключват възможността за нормални избори. Редица автори смятат, че Сталин бил позволил тези избори в окупираните от войските му страни, тъй като се огънал под натиска на западните си съюзници и на този етап не смеел да им се опълчва прекалено открито. В действителност обаче руският диктатор е искал просто да провери кои елементи в завладените страни няма да се поддадат на съветизация, за да може да ги унищожи по-лесно на по-късен етап.

И наистина още преди края на 40-те години на ХХ в. България е осеяна с цяла мрежа от лагери на смъртта. Не е изключено броят на загиналите в тези лагери, които съществуват и действат до началото на 60-те години, да е надхвърлил 100 000 човешки същества. Опозиционни лидери като ръководителят на БЗНС Никола Петков и комунисти със сравнително по-национална нагласа като Трайчо Костов са само най-известните, но в никакъв случай не и единствените жертви на смразяващата по своя садизъм система за изтръгване на "показания" и "признания". Двамата се прочуват най-вече с това, че не се огъват от тази обработка, което се среща твърде рядко в страните под съветска окупация.

Често пъти се допуска грешката комунизмът да се определя като интернационален, докато националсоциализмът на Хитлер бил крайна форма на великогерманския шовинизъм. Създателят на болшевизма и съветската държава Владимир Улянов-Ленин излиза обаче с претенцията, че Москва била станала център на "световната революция", който трябва да наложи комунизма върху целия свят. През декември 1922 г. той префасонира старата руска империя в "Съюз на съветските социалистически републики", замислена като "първообраз" на бъдещото обединение на всички народи в единна "световна социалистическа република" под водачеството на Москва или на "руския пролетариат". С други думи, Ленин придава класовопартийно тълкуване на старата догма за Москва като "Трети Рим", предопределен да вкара цялото човечество в единствено "правата вяра" на православието. От друга страна, марксизмът-ленинизмът се отличава с патологичното си безбожие, изразено в "крилатата" фраза, че "религията е опиум за народа". Очевидно е, че тези основни постулати на комунистическата идеология отварят широко вратата за всякакви преследвания на етническа или религиозна основа. В случая с България това намира израз в поредицата от смъртоносни, псевдосъдебни разправи с православни и католически свещеници и протестантски пастори, но също така и в кампаниите за насилствена смяна на имената на българите мюсюлмани в края на 60-те и началото на 70-те години и на българските граждани от турско потекло през 80-те години на ХХ в.

Комунизмът просто не може да търпи етническите и религиозните различия, тъй като според догмите на Маркс, Енгелс и Ленин нациите били временен продукт на капитализма, които трябва да изчезнат заедно с ликвидирането на капитализма. Нещо повече - комунизмът отрича самата възможност за съществуване на личността. Според Енгелс неповторимото "аз" на всеки едни от нас не е нищо повече от "съвкупност от обществени отношения". Надали има по-цинична дефиниция на човека.

На тази база вождът, който се изкарва за най-гениален изразител на груповия интерес, може да си позволи всичко - и масови изтребвания на "виновни нации" като чеченците и балкарците, които са далечни роднини на българите и натрапването на типично руското крепостно право под формата на "жителство", отнемащо свободата на избор на местоживеене и придвижване и пълното премахване на правото на информация и на свободата на сдружаване, събиране, на съвестта, мисълта и изразяването. Целта на геноцида е да се ликвидират националните различия, като оцелелите се претопят в една униформена маса под ръководството на руския "пролетариат". Затова и първите жертви на комунистическата месомелачка са носителите на съответното национално самосъзнание, а именно духовният, стопанският и политическият елит на окупираните страни. Така населението на Полша, което наброява преди Втората световна война 37 милиона души, е намалено след войната на 27 милиона човека, като очевиден "принос" имат и нацистките окупатори. Унгария и Румъния дават на свой ред по около 600 000 военнопленници, захвърлени в системата на ГУЛаг, откъдето се завръщат живи едва по около 50-60 хиляди. От Източна Прусия и Судетите са прокудени близо 17 милиона германци, а други 5 милиона са избити или загиват по време на бягството им към Германия.

Противно на едно широко разпространено убеждение комунизмът изпъква също така и със своя антисемитизъм, който в никакъв случай не е по-малко изтребителен от националсоциалистическия. Наистина антисемитизмът на Хитлер пряко произтича от централната догма на доктрината му, свеждаща цялото богатство и многопосочност на човешкото битие до борба между "висши" и "нисши раси", като евреите се прогласяват за най-застрашителната "нисша раса". В тази насока комунизмът, който се опира на опростенческото схващане за историческия процес като борба между "прогресивни" и "реакционни класи", е несравнено по-гъвкав, тъй като за "класов враг" или за "враг с партиен билет" може да бъде окачествен всеки човек. Под плътния похлупак на комунистическия режим никой не може да бъде сигурен за живота си. Това не означава обаче, че евреите не са специален прицел на съветската месомелачка още по времето на Ленин. Както е известно, в страни като Русия евреите не са имали правото да притежават земя, поради което те се насочват към градски дейности като занаятчийството, а една малка част съумява да се сдобие с влиятелни позиции в предприемачеството и банкерството. Така още в първите месеци и години след болшевишкия преврат от ноември 1917 г. твърде много евреи загиват като "експлоататори" или просто като частни собственици. Правото на собственост осигурява известна независимост спрямо държавата, което е абсолютно несъвместимо с оповестената от Ленин цел всички да бъдат превърнати в работници или в "пролетарии". Всъщност създателят и вождът на съветската държава доразвива "творчески" Маркс, като от ликвидиране на частната собственост преминава към ликвидиране на частния собственик, а наред със свободни селски стопани като донските казаци частни собственици са и повечето евреи.

След като елиминира конкурентите за наследството на Ленин и се налага като едноличен вожд, Сталин пристъпва към създаването на специална "Еврейска автономна област" в Далечния изток, в непосредствена близост до полюса на студа в Сибир. Постоянното население на "Еврейската автономна област" е около 100-200 хиляди души, но не се знае колко са загиналите от нечовешките условия по тези географски ширини. Показателно е, че след като Сталин и Хитлер си поделят Полша през септември 1939 г. само за периода до юни 1941 г. от съветската окупационна зона на Полша, наред с милион и половина поляци са изтребени и над 400 000 евреи. В края на 40-те години на ХХ в. Сталин подхваща смъртоносна кампания срещу "космополитите" и единствено смъртта му през март 1953 г. осуетява плана му да унищожи напълно еврейската общност в европейската част на Съветския съюз. Не би било голяма изненада, ако се окаже, че Ленин и Сталин са отговорни за насилствената смърт на повече евреи, отколкото Хитлер.

Историята несъмнено познава и други режими, избиващи невинни човешки същества и ограничаващи сериозно основни права на личността. При тоталитаризма обаче работата не опира до ограничения, а до система от задължения. При Хитлер човек е длъжен да бъде нацист, при комунизма всички бяхме задължени да възпитаваме дори децата си в марксистко-ленински дух. Например според чл.38, ал.3 от конституцията на "Народна република България" от 1971 г. "родителите имат право и са длъжни да се грижат за отглеждането на своите деца и за тяхното комунистическо възпитание".

При тоталитарното "право" няма разлика между права и задължения. Самата личност става собственост на партийнодържавния апарат, което неизбежно предполага ликвидирането на частната собственост. От трите функции на собствеността - владеене, разполагане и ползване - Хитлер премахва все пак само разполагането и ползването, докато национализациите на Ленин и колективизацията на Сталин унищожава и трите функции на частната собственост. Същият модел се прилага с най-брутална сила в страните, окупирани от "червената армия" в края на Втората световна война.

България е сред подопечните съветски територии, чиито местни управници са сред най-усърдните поддръжници на всякакви терористични организации и режими по света. Дългогодишният московски наместник Тодор Живков демонстрираше "близко приятелство" с такива диктатори като Фидел Кастро, Муамар Кадафи и Саддам Хюсеин. Българското подразделение на КГБ - "Държавна сигурност" - интензивно въоръжаваше всякакви терористични групи, а през 70-те и 80-те години на ХХ в. се включи активно в разработването на наркоканали и в незаконния износ на оръжие, за да изпълни поредната директива на Москва за дестабилизиране на Запада и за "финландизиране" на Западна Европа. Тъкмо нелегалната търговия с оръжие и прякото участие на България в наркотрафика създадоха и онези пътища, по които комунистическата номенклатура и най-вече кадрите на "Държавна сигурност" започнаха през 80-те години да изнасят валутните ресурси на страната, за да създадат "честни частни фирми" на Запад.

Една от най-отблъскващите черти на тоталитаризма е разгърнатата система на доносничество, с чиято помощ властта осъществяваше своя контрол върху личността. Страхът да не би някой да издаде на властите недотам доброжелателните ти мисли за тях се оказа изключително мощен фактор за дресировка. Същевременно в качеството си на гръбнак на номенклатурата репресивните служби бяха и най-добре информираните в една система с херметично затворени граници за всякакви вестници, радиопредавания и книги отвън. За злополучния поданик на съветската империя беше по-лесно да попадне на Луната, отколкото в някоя западна държава. Именно тези изключителни права върху информацията предопредели и водещата роля на кадрите на "Държавна сигурност" в обсебването на мощни икономически лостове за посрещане на неминуемото рухване на комунизма. Комунизмът е мафия на власт, а мафията е комунизъм в опозиция.

Същите тези среди съумяха да овладеят и повечето средства за масова информация, за да продължат да промиват мозъците на нации като българската. "Демокрация" стана едва ли не мръсна дума, а медиите с най-висок тираж не се посвениха да насаждат и една носталгия по комунистическото минало. Комунизмът продължава да има твърде влиятелни бранители както на Запад, така и на Изток, макар че по брой на избити човешки същества съветският режим не отстъпва ни най-малко на нацисткия. За времето от болшевишкия преврат през ноември 1917 г. до смъртта на Сталин през март 1953 г. от насилствена смърт измират между 85 и 90 милиона съветски поданици, и то без да се смятат онези 20 или 25 милиона, които загиват непосредствено в резултат на военните действия през Втората световна война. В тази бройка не влизат и жертвите, избити от специалните части на Берия или от местната московска агентура в лицето на съответните компартии в страните, окупирани от "червената армия". За сметка на това в периода от 1933 до 1945 г. общият брой на човешките същества, изтребени от германския националсоциализъм като "неблагонадеждни" или като представители на "нисшите раси", не надхвърля 25 милиона души, като тук се включат и жертвите в страните, попаднали под нацистка окупация. Дори и при тези непълни податки обаче годишната "квота" на жертвите, умъртвени от комунистическия режим в Русия възлиза на 2,5 милиона души, докато "промишлените методи", които се прилагат от Хитлер, покосяват "само" по 2 милиона човешки същества годишно.

При все това комунизмът не е осъден и досега под някаква форма, така както нацизмът и фашизмът бяха осъдени след края на Втората световна война. Съществена част от причините трябва да се потърсят в гузната съвест на Запада начело със Съединените щати. Действително в годините на Втората световна война американците са изправени пред реалната заплаха Хитлер да завладее европейското крайбрежие на Атлантическия океан, а японците да се наложат върху тихоокеанския басейн и за тях няма друго решение, освен да се съюзят със Сталин срещу Хитлер. По циничното признание на британския премиер Чърчил Русия е изгладнял звяр, който трябва да бъде нахранен и звярът наистина е нахранен с източноевропейците. От американска и западна гледна точка това е определено по-малкото зло.

Не е за подценяване и фактът, че Нюрнбергските процеси за осъждане на нацистките престъпления срещу човечеството са силно опорочени от съветското участие в тях. Член на международния трибунал от руска страна е И.И.Никитченко, който е бил дясната ръка на прокурора Вишински по време на зловещия спектакъл от скалъпени процеси в Москва през 1936-1938 г. С други думи, целият юридически опит на Никитченко се изчерпва с обработката на набедени хора до степен те да загубят самоличността си и да "признаят" дори и най-фантастичните "престъпления", които им се приписват. Нищо чудно, че при тази ситуация Нюрнбергският трибунал грижливо избягва престъпленията срещу човечеството, извършени от нацистите и комунистите за времето от 24 август 1939 г. до 22 юни 1941 г., когато Хитлер и Сталин са съюзници и си поделят "приятелски" цяла Европа.

Както вече се каза, наред с обилните суми, които Москва хвърляше в миналото не само за набиране на шпиони, но и за купуване на гръмогласни защитници на "най-справедливия строй", комунизмът не може да получи досега международна присъда и поради твърде силните и влиятелни позиции, на които продължава да се радва комунистическата номенклатура в Източна Европа и Русия. Наистина договореностите, които постигат последният съветски ръководител Михаил Горбачов и американският президент Джордж Буш-баща край бреговете на Малта в началото на декември 1989 г., са пълна капитулация за комунистическа Русия, тъй като в протокола изрично се изтъква, че "в името на оцеляването на цивилизацията двете страни взаимно се задължават да превърнат обществата в двете държавни обединения в общества с пазарна икономика, основаваща се върху частната собственост, управлявани от свободно избираем парламент и независимо правосъдие". С други думи, именно Русия и подопечните й източноевропейски територии и само и единствено те са задължени да приемат държавнополитическата система на Съединените щати и останалите западни демокрации. По всичко личи обаче, че за да не притисне комунистическата номенклатура в ъгъла така, че тя да не вижда никаква възможност за оцеляване, освен да се опита с огън и кръв да задържи властта, администрацията на президента Буш решава да й остави капиталите и свободата да ги използва, както намери за добре. В решенията от Малта няма нито дума за наказателната отговорност на комунистическите диктатори и на репресивния им апарат в лицето на КГБ и източноевропейските му подразделения. Във Вашингтон знаят много добре, че капиталът на червените вождове и апаратчици е натрупан преди всичко благодарение на наркотрафика, на търговията с оръжие и на безогледния грабеж на народите, имали злополучието да попаднат под комунистически ботуш. Така твърде голяма част от една икономика, която е вече пазарна, попада в ръцете на доскорошните комунистически големци и най-вече в ръцете на доскорошните кадри на репресивните органи, а комунистическите партии се пребоядисват на бърза ръка на "социалистически", за да се запазят като основна политическа сила в съответните страни.

Действително алтернативата би била повсеместна гражданска война, спрямо която сблъсъците около разпадането на Югославия биха изглеждали като детска игра, но в името на "мирния преход" отговорните фактори на Запад преднамерено си затварят очите пред злодеянията на комунизма, макар че така страните им рискуват да бъдат обхванати от пипалата на една мафия, много по-страшна от италианската или американската. В съчетание с носталгията по миналото, разпалвана усърдно от доскорошните комунистически функционери, които са съумели да овладеят и най-влиятелните медии, това създава пряка заплаха не само за източноевропейските страни, но и за самите основи на евроатлантическата цивилизация. Следователно осъждането на комунизма е от жизнен интерес както за новите източноевропейски демокрации, така и за Запада.

Мненията на редакцията и на автора/ите могат да не съвпадат.

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви!

Събития+ | Открития+ | Китай | Фалун Гонг | Наследство